Робърт Хайнлайн
Замъкът на Пророка (2)

2

Два дни по-късно вътрешната стража бе удвоена. Не разбирах каква опасност може да ни заплашва. Дворецът беше по-непристъпен и от най-непристъпната крепост. Подземните етажи биха издържали на пряко попадение и на водородна бомба. Отгоре на всичко всеки човек, който влиза в двореца, дори от Храма, биваше проверяван поне десетина пъти, преди да достигне до Ангелите от вътрешната стража. Въпреки това онези отгоре бяха от нещо разтревожени.

Много се зарадвах, когато ме назначиха в двойка със Зеб. Разговорите с него смекчаваха трудностите на караулната служба. Сигурно съм му опротивял с непрекъснатите си разговори за Джудит и за разочарованието ми от живота в Нови Йерусалим. Един ден той ме запита:

— Ти да не си влюбен в нея?

Не му отговорих ясно. И на себе си не смеех да призная, че интересът ми излиза извън рамките на простата грижа за една бедна девойка. Той рязко ме прекъсна:

— Кажи, влюбен ли си или не? Решавай! Ако си влюбен, да обсъждаме нещата практически. Ако ли не, тогава престани да ме занимаваш с разни глупости.

Въздъхнах дълбоко и се реших.

— Страхувам се, че да, Зеб. Изглежда невъзможно, смъртен грях е, но нищо не мога да направя.

— Стига с тези дивотии! Значи си влюбен. И по-нататък?

— Какво по-нататък?

— Какво искаш? Да се ожениш ли?

С такава мъка помислих за това, че дори закрих лице с длани.

— Разбира се, че искам — признах си накрая. — Но как?

— Точно това исках да си изясня. Не можеш да се ожениш, без да се откажеш от кариерата си. Нейната служба също не й позволява да се омъжи за теб. Не може да наруши дадените обети. Но ако осъзнаете истината, без да почервенявате при това, то може нещичко да се направи, особено ако не се правите на светци.

Само преди седмица не бих загрял за какво намеква. Сега дори не се разсърдих за подобно безсрамно и греховно предложение. А и душата ми вече не беше чак толкова чиста.

— Не трябваше така да говориш, Зеб. Джудит не е такава.

— Добре. Тогава да забравим за това. И за нея. И повече нито дума!

Въздъхнах уморено:

— Не ми се сърди, Зеб. Просто не зная какво да правя. — Огледах се, преди да се облегна на парапета. Ние стояхме не край покоите на Пророка, а на източната стена. Дежурният офицер, капитан Питър ван Айк, беше прекалено дебел, за да обикаля постовете повече от един път на смяна. Чувствах се ужасно уморен — напоследък не си доспивах.

— Не се сърди, Зеб! Твоето предложение не е за мен, а още по-малко за Джудит. Да не говорим за… сестра Джудит!

Аз знаех какво ни трябва на нас с Джудит: малка ферма, като тази, където се бях родил. Свине, птици, боси дечица с весели личица и усмивката на Джудит, когато се връщам от полето. Тя изтрива с кърпа потта от челото си, аз я целувам… И никаква църква, никакви пророци, освен, може би, неделната служба в близкото селце.

Но това не можеше да стане, никога не можеше да стане. Изхвърлих видението от главата си.

— Зеб, ти от самото начало не казваше истината. Във всяка стая на двореца има Око и Ухо. Дори да ги намеря и да прекъсна проводниците, след три минути на вратата ще похлопат хората от безопасността.

— Е и какво от това? Прав си, във всяка стая има Око и Ухо. Но ти не им обръщай никакво внимание.

Направо опулих очи.

— Да, не им обръщай никакво внимание — продължи Зеб. — Разбери едно, Джони! Малките грехове не са заплаха за Църквата. Страшни са измяната и ереста. Чутото и видяното ще бъде отбелязано в твоето досие. И щом извършиш нещо по-сериозно, то ще ти припомнят тези грехове вместо истинското прегрешение. Това укрепва безопасността. Даже си мисля, че те гледат с подозрение — прекалено си безупречен. Такива хора са опасни. Може и затова да не те допускат до висшето учение.

Опитах се да размотая в главата си това кълбо от причини и следствия, но бързо се отказах.

— Всичко това няма никакво отношение, нито към мен, нито към Джудит. Но вече знам, какво трябва да направя. Ще я отведа оттук.

— Да… Доста смело решение.

— Трябва да го направя.

— Добре… Бих искал да ти помогна. Мисля, че ще успея да й предам една записка.

Хванах го за ръката.

— Наистина ли?

Той въздъхна.

— Но бих искал да не препираш много. Е, едва ли ще успееш при тази романтична каша в главата ти. Сега рискът е огромен, защото тя предизвика немилостта на Пророка. Ти ще изглеждаш невероятно нелепо, ако те изправят пред военния трибунал.

— Готов съм и на това.

Той не спомена, че и сам рискува, дори повече от мен. Само каза:

— Добре, какво ще й пишеш?

Помислих малко. Записката трябваше да бъде кратка.

— Предай й, че легатът, с когото е говорила в нощта, когато е изтеглила жребия, много се безпокои.

— Още нещо?

— Кажи й, че съм на нейно разположение.

Сега ми изглежда наивно. Но тогава мислех и чувствах именно така.

На следващия ден, по време на обяда, намерих в салфетката си кратка бележка.

„Нуждая се от помощта ти. Благодаря ти. Може ли да се срещнем довечера?“

Подпис нямаше. Напечатана беше на обикновена машина, каквито ползваха навсякъде из двореца. Когато Зеб се прибра в стаята, аз му показах бележката. Той я прочете и каза равнодушно:

— Нека се поразходим на чист въздух. Нещо преядох и сега ми се спи.

Но щом се оказахме на терасата, извън обсега на Ушите и Очите, той ме изруга кратко и яко:

— Ти никога няма да станеш конспиратор. Половината хора в столовата са видели как вадиш нещо от салфетката. Та какъв дявол те накара да подскачаш като ужилен? После, сякаш нарочно, ми я тикаш в лицето. Не се съмнявам, че Окото е забелязало. Интересно къде си бил, когато Господ е раздавал акъл на хората?

Опитах се да протестирам, но той ме прекъсна:

— Забрави за това. Разбирам, че не искаш да ни сложат въже на шиите, но в трибунала не признават добрите намерения. Първото условие на всяка интрига е да се държиш естествено. Нямаш представа, колко много информация дава на психоаналитика и най-малкото отклонение от нормата. Трябваше да стоиш в столовата като всеки Божи ден и спокойно да изчакаш мига, когато можеш да прочетеш записката на безопасно място. Разбра ли! Къде е записката?

— В джоба на мундира — отвърнах виновно. — Не се вълнувай, ще я сдъвча и глътна.

— Не веднага. Почакай малко!

Зеб изчезна и се върна след известно време.

— Намерих едно парче хартия със същите размери като твоята записка. Вземи я внимателно, смени я с истинската, която изяж, но така че никой да не те види.

— Добре. Но какво е написано на твоето листче?

— Резултати от игра на зарове.

— Но нали това е забранено.

— Разбира се, глупако. Ако те хванат с втората бележка, няма и да помислят, че имаш по-страшни грехове. Най-вероятно началникът ще те смъмри и ще те накаже с извънреден наряд. Запомни следното правило, Джон: заподозрат ли те в нещо, постарай се да направиш така, че фактите да сочат по-малко нарушение! Никога не се опитвай да се изкараш света вода ненапита!

Зеб беше прав — дрехите ми бяха обискирани и записката фотографирана веднага, щом се преоблякох и отидох на строевия преглед. След около час бях повикан при началника. Той ме помоли да обърна внимание на факта, дали младшите офицери не играят хазартни игри. Това е грях, каза той, и не искал подчинените му да го вършат. Накрая ме потупа по рамото.

— Добро момче си, Джон Лили! Вслушай се в добрия съвет!

Тази нощ бяхме на пост при южната порта на Двореца. Джудит не се появяваше, а аз се вълнувах като котарак в чужда къща, а Зеб напразно се опитваше да ме успокои. Най-сетне по вътрешния коридор се чуха леки стъпки и на вратата се появи някаква сянка. Зеб ми заповяда да не мърдам от мястото си и сам отиде при човека. Почти веднага се върна и ме повика с пръст. Треперейки с цялото си тяло, отидох при тях. Но се оказа, че не е Джудит, а непозната жена. Отворих уста да запитам нещо, но Зеб мигновено я закри с длан.

Жената ме хвана за ръка и ме поведе по коридора. Обърнах се назад и видях Зеб да охранява тила ми. По едно време жената спря и ме бутна в някаква тъмна ниша, след това извади от гънките на дрехите си малък предмет със светещ циферблат. Реших, че е металотърсач. Тя го прекара насам-натам, изключи го и го прибра.

— Можете спокойно да разговаряте — обясни жената. — Безопасно е. — И се разтвори безследно в тъмнината.

Усетих слабо докосване по ръката.

— Джудит? — прошепнах тихо аз.

— Аз съм — отвърна ми тя.

Веднага се оказа в обятията ми, сподавено възкликна, ръцете й ме прегърнаха силно и усетих дъха й по моето лице. Ние се целувахме несръчно, но горещо.

Никого не интересува какво си говорихме тогава, а и аз не бих могъл да го разкажа свързано. Може да наречете поведението ни романтична алабаланица. Наричайте го както си искате, но в тези мигове ние бяхме обхванати от безумие, но безумие по-ценно от рубини и злато, пожелано от разумната трезвост. И ако вие никога в живота си не сте го изпитали, мога само да ви съжалявам.

Най-после дойдохме на себе си и заговорихме свързано… Тя ми разказа за онази нощ, когато бе изтеглила жребия. По едно време се разплака.

— Не бива така, мила — казах й аз. — Не ми говори за това. Всичко вече знам.

— Но ти нищо не знаеш. И не може да знаеш… Аз… Той…

Прегърнах я.

— Престани, скъпа, веднага престани! Не плачи повече! Всичко знам. Знам и какво те заплашва… ако не успеем да те измъкнем оттук. Сега не трябва да плачем, а да търсим изход от положението.

Тя мълчеше. Това продължи, така ми се стори, много дълго. Накрая тя бавно каза:

— Искаш да кажеш, че трябва да избягам? Мислех за това. Боже Милостиви, как мечтаех за това! Но как да го сторим?

— Не зная. Засега. Но ще измислим нещо. Непременно ще измислим нещо.

Обсъдихме всички възможности. Канада беше само на триста километра от Нови Йерусалим. Джудит познаваше местността на север от Ню Йорк. Всъщност тя познаваше само нея. Но границата бе затворена и се охраняваше много по-строго от другите — имаше патрулни катери, радарни стени във водата, телена мрежа, граничари, обучени кучета… Бях тренирал с такива кучета и не бих пожелал и на най-големия си враг да се среща с тях.

Мексико бе безнадеждно далече. Ако Джудит тръгнеше на юг, щяха да я хванат за ден-два. Никой не би дал убежище на бягаща девственица. Съгласно Закона за общата вина всеки доброжелател върши същото престъпление, като беглеца, затова трябваше да загине от същата смърт, като на престъпника, когото е укрил. Пътят на север най-малкото бе по-кратък, макар да означаваше нощни преходи, търсене на убежища и глад. В Олбъш живееше леля на Джудит и при нея можеше да изкара известно време, преди да намери начин да премине през границата.

— Тя ще ни намери безопасно място. Сигурна съм — каза Джудит.

— На нас ли? — неволно изтърсих глупавия въпрос. До сега не ми бе минавало през ума, че ще бягаме заедно.

— Ти искаш да ме изпратиш сама?

— Но… аз просто не бях мислил за другата възможност.

— Не!

— Но чуй ме, Джудит! Сега най-важното е да те спасим. Двама бягащи по-лесно ще бъдат забелязани и задържани, отколкото сама девойка. Няма никакъв смисъл…

— Не, сама няма да тръгна!

— Но това е необходимо! Нали Пророкът…

— По-добре това, отколкото да те загубя.

Тогава изобщо не разбирах жените. И сега не ги разбирам. Само преди две минути тя казваше, че е по-добре да рискува живота си, отколкото да отдаде тялото си на Пророка. Миг по-късно решава, че е по-добре да му се отдаде, отколкото за известно време да се раздели с мен. Не, просто не ги разбирам тези жени. Понякога подозирам, че в тях няма никаква логика.

— Слушай, скъпа! Ние още не сме измислили как да се измъкнем от двореца. По-точно казано, абсолютно е изключено да тръгнем заедно. Нима не го разбираш?!

Тя отговори упорито:

— Може и да е така, може и да не е. Но на мен не ми харесва. Е, добре де, как ще се измъкнем оттук? И кога?

Признах й, че нищо не зная. Че трябва да се посъветвам със Зеб.

Тогава Джудит предложи:

— Джон, ти познаваш ли девственицата, която те доведе тук? Не? Това е сестра Магдалена. Можеш спокойно всичко да й разкажеш и тя ще се опита да ни помогне. Много е умна.

Започнах да излагам възраженията си, но разговорът ни беше прекъснат от самата сестра Магдалена.

— Бързо! — зашепна тя. — Бягай на поста си!

Аз мигновено изскочих и едва успях да изпреваря проверката. Дежурният офицер ни поздрави и след това, старият му глупак, се захвали как миналата неделя победил в боя с мечове. С мъка успявах да поддържам разговора.

Най-сетне се накани да си тръгва.

— Вече съм на четиридесет — каза той. — Станал съм доста тежък. Но честно да си призная, приятно ми е да знам, че очите и ръцете ми не ме подвеждат. Време е да тръгвам. Трябва да обиколя постовете. Бдителност и отново бдителност. Казват, че Кабалата отново е надигнала глава.

Той извади джобното си фенерче.

Замръзнах на мястото си. Стига да светне в коридора и ще забележи двете момичета в нишата.

Но в този миг се намеси спокойният Зеб.

— Не бързай толкова, старши братко! Покажи как си спечелил боя! Искам и аз да науча още няколко хватки.

Офицерът се хвана на въдицата.

— С удоволствие!

Слезе обратно по стъпалата.

— Извади меча си, сине мой! Заеми позиция! Ха така! Кръстосваме мечове. Нападай! Стоп! Не така. Ще повторя по-бавно… Когато върхът се приближава към гърдите ми… (Каква ти гръд!? Капитан ван Айк притежаваше такъв обемист корем, че приличаше на кенгуру със сюрия дечурлига в торбата си.) Вдигам меча и те карам да отстъпиш крачка назад. Дотук всичко е като в учебника. Но аз не завършвам движението. Ти си силен и можеш да парираш удара. Тогава правя ето това… — Той показа и мечовете иззвънтяха гръмко в тишината. — Сега ти си открит и мога да те поразя, където си искам от колената до гърлото. Сега опитай ти.

Зеб го послуша. Офицерът отстъпи назад. Зеб поиска разрешение да повтори още веднъж упражнението. И така няколко пъти, като ускоряваха движенията. Всеки път капитанът успяваше да парира в последния миг удара. Те се упражняваха против всякакви правила — с истински мечове, без защитни маски и брони. Ван Айк се оказа забележителен фехтовчик. Не откъсвах очи от схватката — това бе невероятна демонстрация на истинско бойно изкуство.

Завършиха на петдесетима метра от портала, вече бяха по-близо до изхода. Чувах ясно тежкото пухтене на капитана.

— Никак не е зле! — изхриптя той. — Ти си прекрасен ученик. За мен е истинско щастие, че истинските боеве протичат къде-къде по-бързо. Знаеш ли какво, прегледай сам коридора!

Той се обърна и на тръгване каза весело:

— Бог да ви пази, момчета!

— Бог да ви пази и вас, сър! — отвърна Зеб и поздрави капитана с вдигане на меча си.

Щом началството изчезна, Зеб застана на поста, а аз изтичах до нишата. Момичетата още бяха там.

— Отиде си — успокоих ги аз. — Няма от какво да се боите.

Джудит бе разказала на сестра Магдалена за нашите проблеми и сега започнахме да ги обсъждаме заедно. Магдалена ни съветваше настойчиво да не предприемаме все още нищо.

— Аз отговарям за пречистването на Джудит — каза тя. — Мога да го продължа още седмица и едва след това тя ще се яви отново на тегленето на жребия.

— Трябва нещо да направим преди това.

След като Джудит прехвърли проблемите си на сестра Магдалена, забележимо се успокои.

— Не се вълнувай, Джон! — каза тя. — Може пък първата нощ жребият да не се падне на мен.

Сестра Магдалена презрително изсумтя.

— Изобщо не си права, Джуди! Щом се върнеш, жребият веднага ще ти се падне, веднага… — тя млъкна и се заслуша. — Шш-шт, тихо, замръзнете на място!

Тя безшумно изчезна от нишата.

Тънък лъч освети притаил се в нишата човек. Хвърлих се върху него, преди той да помръдне. Но колкото и да бях бърз, сестра Магдалена ме изпревари — тя увисна на плещите му, той падна, сгърчи се два-три пъти и замря.

Притича Зеб.

— Джон, Маги! — развълнувано прошепна той. — Какво стана?

— Хванахме шпионин, Зеб — казах аз бързо. — Какво да го правим?

Зеб светна с фенерчето си.

— Ударил ли си го?

— Той няма да се свести — отвърна спокойно сестра Магдалена от мрака. — Забих му виброкинжал в гърба.

— Гледай ти!

— Зеб, трябваше да го направя. Благодари на Бога, че не го направих с обикновен нож. Тогава подът щеше да бъде оплискан с кръв.

Зеб тихо я изруга, но тя не му отвърна.

— Обърни го, Джон! Да видим кой е той!

Лъчът на фенерчето ми освети лицето на шпионина.

— Та това е Скоти! — Зеб замълча, но аз сякаш чувах мислите му: „Този няма да го оплакваме!“

— Е, Зеб?

— Застани на портала и внимавай някой да не дойде! Аз ще проверя коридора. Трябва да се отървем от него.

Джудит се намеси в разговора:

— На горния етаж има пещ за изгаряне на смет. Ще ви помогна.

— Браво, момичето ми. Върви, Джон!

Поисках да възразя, че това не е работа за жени, но разбрах, че никой няма да ме послуша и тръгнах към изхода. Зеб сграбчи трупа за раменете, жените го хванаха за краката и го понесоха. Върнаха се след няколко минути, които ми се сториха часове. Тялото на Скоти сигурно вече се бе превърнало в доста по-прости молекули. Честно казано, това не ми изглеждаше като убийство. Просто обстоятелствата се оказаха по-силни от нас.

Зеб беше лаконичен.

— Свършихме с това. Сменят ни след десет минути. Трябва да се уговорим, преди да дойдат Ангелите…

Предложенията ни бяха непрактични и дори нелепи, но Зеб ни изслуша и накрая каза:

— Слушайте, сега работата не е само да се помогне на Джудит. Започнат ли да търсят Скоти, ще загазим всички. Може да ни разпитва Светата инквизиция. Ясно ли е?

— Ясно — отвърнах аз.

— Трябва да намерим отнякъде помощ — продължи Зеб. — Само от едно място можем да я получим — от Кабалата!