Емил Манов
Пътуване в Уибробия (12)

Глава дванадесета

Появата на птицата Рух. Авторът и жена му, придружени от мистър Лемюел, бягат от Уибробия. Какво виждат от голяма височина. Мистър Лемюел поправя и допълва някои пасажи от своите пътеписи. Часът на спасението и първите контакти с човешка цивилизация. Второ спасение. Мистър Лемюел се подмладява и се прибира в Англия, а авторът и жена му — в родината си.

Птицата Рух без друго бе подушила миризмата на трите заешки мърши. А много възможно е да се бе досетила, че нашето пребиваване в Енсъстър стейбъл бе изчерпало смисъла си и че изобщо впечатленията ни от Уибробия са достатъчно попълнени. Във всеки случай Рух не закъсня да се появи.

Това стана призори на 14 октомври 1973 година. Тоест три години и три месеца след стъпването ни на уибробска територия.

Събуди ни трикратен крясък на улулица, нашият условен сигнал. Изглежда, че мистър Лемюел го бе повтарял няколко пъти, преди да се отзовем, защото птицата Рух вече кръжеше над самата джунгличка. Тя беше още високо в небето, но ние знаехме какво ще последва.

Извиках на жена ми и на капитана да тичат към джунгличката, а аз се върнах да се сбогувам с мистър Аймсори Плийз и да взема Лининия куфар, който едва не забравихме. Събудих мистър Аймсори и му казах, че заминаваме.

— Ай’м’сори — рече с тъга бившият академик. — Знам всичко. Аз също страдам от безсъние, мистър Драгойефф… Уед, на добър път.

За последен път стиснах двупръста ръка.

— Сбогом, мистър Аймсори. Вие сте мъдър и мил уибробец, но сменете си името, моля ви се. С такова име далеч не се отива.

— Йес, йес, това е идея… Благодаря. Ще предам поздравите ви на цялата конюшня.

— Непременно — извиках вече отвън. — И на целия Енсъстър стейбъл. И не бъдете толкова кротки, Ваша ученост, свободата не ще екзарх.

— Йес, йес… Екзарх, казвате? Защо не го ще?

Когато стигнах до нашия сандък, Рух вече стремително се спущаше над него. Затворихме бързо вратата и захлопнахме кепенците на прозорчето. Щракнахме всички мандала и чивии. После легнахме в хамаците, за да не би първите тласъци да ни блъснат о някой твърд предмет. Мистър Лемюел, като човек опитен в такъв вид пътуване, ни посъветва да си вържем и нещо меко около главите, понеже предишния път той се сдобил с голяма цицина.

Така и направихме. Напрежението ни растеше всеки миг. Рух се беше устремила към мършата. Разбрахме това по нейния настървен крясък — но щеше ли да захапе, или да хване в ноктите си халката? Нямаше ли просто да си откъсне парче заек и да отлети към своите пещери, а ние да останем на сухо?

Един силен тласък бе отговорът на нашите въпроси. Потънахме в хамаците си и усетихме как тежестта ни расте. Навярно така се чувствуват космонавтите след сигнала „старт“; само дето тръскането при нас беше по-многостранно и безпорядъчно.

Слава богу, скоро движението на сандъка ни доби по-плавен характер, а хамаците ни се люшнаха на една и съща страна, от което заключихме, че летим по хоризонтала. Шумът от крилете на гигантската птица напомняше духането на триста ковашки духала и свидетелствуваше за несравнимата мощ на нашия полет.

— О кей, гърл, о кей, бой! — извика шеговито капитан Лемюел от своя хамак. Но аз го помолих да избягва това оптимистично възклицание, понеже ми напомни за командира на „Локхийд 1011“ и за онова, което бе последвало неговите възклицания.

Пък и положението ни никак не беше о кей, ако се има пред вид навикът на хищните птици да пускат плячката си отвисоко, за да я убият и изконсумират по-лесно. Как щеше да постъпи нашата Рух?

Лина, която не обича да си задава безполезни въпроси, първа напусна своя хамак и отвори прозорчето. Ние с капитана я последвахме и подадохме глави навън. Но веднага се дръпнахме и се хванахме за перваза, защото едва не излетяхме в пространството — толкова силно беше въздушното течение. То се образуваше от бързината на полета, но още повече от едно грамадно крило, което се издигаше и спускаше над главите ние въртеливо движение. Крилото беше дълго не по-малко от двадесет и пет ярда и широко в основата си над седем ярда. Успяхме да забележим също, че Рух държеше халката на сандъка в ноктите си, а не в клюна — тъкмо така, както ни беше нужно, за да можем да я управляваме.

Надниквахме през прозорчето по-предпазливо и обърнахме поглед към Земята. Намирахме се все още над Черната скална верига. Под нас беше един хаос от гигантски камъни, награмадени един върху друг. Спомних си гладките стени, които ограждаха този хаос от двете му страни — откъм океана и откъм Уибробия, — и изказах предположение, че те са изградени от човешка ръка.

— Прав сте — каза мистър Лемюел. — Последните бробдингнегци, преди да се самоудавят, са се опитали да се изолират от Уибробия. Цялата тази планина е създадена от тях, за да не могат уибробците да стигнат брега на океана.

Черната верига остана зад нас. Под нас заблестя океанът.

Ние с жена ми се бяхме замислили над тъжната съдба на бробдингнегците и мистър Лемюел забеляза това.

— Да, да, млади хора — добави той, вперил поглед назад, към изчезващите брегове на Уибробския материк. — В предишните векове съществуваха великани. Да, имаше ги.

— Мистър Лемюел — обади се неочаквано Лина, която обикновено не се интересува от метафизически разговори. — Не преувеличавате ли? Забелязала съм, че всички дърт…, екскюз ми, всички стари хора все идеализират миналото. Мистър Аймсори и той приказваше за великани.

— Имаше ги, мадам, честна дума. Вашият покорен слуга ги е виждал с очите си.

Аз смигнах на мистър Лемюел. Нямаше смисъл да си хаби барута. По-младото поколение не вярваше нито в лилипути, нито във великани. Особено във великаните. Понякога то вярваше в бога и може би тъкмо затова беше убедено, че когато е създал света, бог си е послужил със съвременна технология и го с конструирал по принципа на оптималната икономичност. За какъв дявол му е било нужно да твори гигантски мозъци, многократно по-обемни от една сметачна машина, която така добре си върши работата?… Мистър Лемюел разбра намигването ми и млъкна.

Между това птицата Рух почна рязко да набира височина. Като че нещо я бе подплашило. Надникнахме през прозорчето и забелязахме в сините води на океана два бели кораба. От нашата височина те изглеждаха като детски играчки. Миг по-късно в ниското под нас прелетя един реактивен самолет тип „Каравела“.

Ние с Лина извикахме „ура“ и се прегърнахме. Най-сетне хора! Или поне нещо, създадено от хора… Мистър Лемюел също подрипна върху дървения си крак. След това и тримата се хвърлихме към нашата система за управление, тоест към пръта, проврян в дупката на стената.

Нашите пресмятания бяха гениално прости. Ако си спомняте, на външния край на пръта ние бяхме привързали един жив заек. Този заек със своето врещене трябваше да служи на Рух за стръв, която да направлява движението й по желаната от нас посока; така, ако ние отвътре бихме изместили пръта наляво, то заекът отвън би се изместил надясно и Рух, протегнала клюна си към него, би полетяла също надясно; ако ли отместехме пръта нагоре, Рух би се устремила надолу, накъдето би климнал заекът, и т.н. Нашата система за управление работеше по принципа на двураменния лост с различна дължина на раменете. Мисля, че за интелигентния читател не е трудно да я разбере.

И тъй ние с дружни усилия повдигнахме вътрешния край на пръта нагоре с намерение да насочим полета на Рух надолу, към корабите. При това заекът отвън изврещя пронизително, съвсем по програмата. И ние вече тържествувахме, когато няколко мига по-късно трябваше да се убедим, че Рух не само не се интересува от заешкия врясък, но и продължава още по-енергично да ни възнася.

Имаше някаква грешка в нашите изчисления и аз си признах това пред капитан Лемюел. Той само се усмихна и каза, че птицата е живо същество. Освен това той спусна кепенците на прозорчето, тъй като вече летяхме в разредена атмосфера и почвахме да се задъхваме.

— Нищо — рече мистър Лемюел. — В края на краищата Рух ще се умори и все някъде ще кацне. Или ще ни изтърве.

Утешени по този начин, ние с Лина седнахме да обядваме и капитанът охотно се присъедини към нас. Часовникът ми показваше точно 13,5 часа. След това легнахме да спим, унесени от мечтите си за кацане и от липсата на кислород.

На другия ден към обед се събудихме. Времето беше все така ясно и слънчево, следователно много удобно за навигационни измервания. Капитан Лемюел се възползува от това, за да определи нашето местонахождение. С помощта на компаса от моя часовник и на своя старинен секстант, след като дочака слънцето да стигне зенита си, той установи, че се намираме на 53 градуса северна ширина и 31 градуса западна дължина. Секундите не ни интересуваха, тъй като Рух ги преодоляваше само с два-три замаха на крилете си. Освен това посоката на полета ни беше норд-ост-ост.

Ясно беше, че сме проспали американския материк и наближаваме въздушното пространство на Европа. Мистър Лемюел беше необичайно възбуден. Той просто тичаше из нашия сандък и дори се блъскаше в хамалите ни.

Не след дълго сред синевата на Атлантика се показаха очертанията на Британските острови. Колкото и да ги беше ругал през своя предълъг живот, капитанът изтича към системата за управление, но навреме си спомни, че тя не действува. Ние и тримата се надвесихме от прозорчето с надеждата да видим нещо от Великобритания, но усетихме само мирис на дим от комини и от пури.

След малко се понесохме над Европа. За съжаление, не можахме да зърнем България, защото Рух се отклони на юг. Минахме над италианския ботуш, над източно Средиземно море. Кипър кипеше. Над Малта се ветрееше изпокъсан от ветровете британски флаг. Морето между архипелазите пъкаше от самолетоносачи и атомни подводници и ние се спогледахме — как тия морски съдини избягваха сблъскванията и катастрофите?

Скоро се показа жълтеникавата суша на Близкия изток. Ние отново се опитахме да насочим полета на Рух към Земята, но веднага и съвсем навреме се отказахме: долу летяха по всички посоки ракети, не увеселителни, естествено, и пясъците на пустинята се вдигаха към небето с такава сила, че се побояхме да не ни засипят. Мистър Лемюел със своя примитивен манталитет на човек от XVIII век се уплаши. Аз обаче го успокоих, като му изясних, че просто арабите и израелците уреждат свои те добросъседски отношения.

После прелетяхме над петролния Кувейт и над Иран, единствените доволни от себе си страни на света, преминахме над Хайдарабад, от дето над Индия се вдигаше мюсюлманска пушилка, зърнахме пътем Индокитай, който изпущаше към небето умиротворени облаци от тротил и барут, и се озовахме над прекрасните острови на Индонезия. Архипелагът, освободил се най-сетне от холандските империалисти, се беше разцъфтял на воля, добре наторен от своите родни полковници и генерали с около три милиона трупове. Особено изпъкваха с тропическата си зеленина островите Ява и Суматра. На мистър Лемюел, който се възхити от гледката и ме попита как индонезийците са постигнали тази красота, обясних, че в същност тя се дължи най-вече на китайските дъждове в тази област.

Намерихме се отново над безкрайните сини води на Пасифика. Птицата Рух се носеше като бясна все напред. Над нас прелитаха писукащи спътници, изкуствени, за наша неизмерима гордост, а под нас летяха самолети и плаваха кораби. Но каква полза?

Решихме да съкратим времето и помолихме мистър Лемюел да ни разправи някоя интересна история от своя живот. Той се попридърпа, като се позова на своите пътеписи, дето бил разправил всичко, от игла до конец. Аз обаче му подхвърлих на шега, че всички сме хора и че навярно той все нещо е пропуснал. Той кимна и се засмя:

— О, май френд, да не мислите, че в Англия на добрата кралица Анна книгите лесно се пишеха? Да можехте само да послушате онези придворни говеда!… Те се държаха и приказваха тъй, като че никога не са се изпражнявали… Екскюз ми, мадам.

Лина, за нейна чест, побърза да каже, че изпражняването е нещо естествено, дадено ни от самата природа. Капитанът се разсмя и почна да си припомня някои подробности от своите пътешествия, които ни доставиха истинско удоволствие.

Така например кралят на Лилипутия бил келяв и сополив, но това той се въздържал да разкаже на своите читатели, за да не си помислят нещо подобно за своя крал. По същите причини той пропуснал да опише по-подробно с какъв ужас, примесен с любопитство, придворните лилипути и кралицата посрещали неговите благородни усилия да изгаси пожара в кралските покои; в същност тия дами били потресени не толкова от пожара, колкото от средството, което Лемюел използвал, за да го угаси… Екскюз ми, мадам!

Храбрият капитан бил принуден да премълчи и някои събития в Бробдингнег, герой на които бил той самият, за да не би да го обвинят в безнравственост. Той не споменал и дума за това, че първа се опитала да преспи с него великаншата на фермера, който го намерил в нивата си. Тази груба селянка едва не го сплескала в обятията си, но той успял да изпълзи измежду пръстите й и да се скрие в една стара обувка, докато се върне мъжът й… Не по-малък интерес проявили към него фрейлините на Нейно Бробдингнегско Величество. Когато се случвало неговата пазачка Глумдалклич да се отдалечи за малко, те го измъквали от неговия сандък-къщичка най-безцеремонно, опитвали се да го съблекат и го крадели една от друга. С най-влиятелната от тях той в края на краищата трябвало да преспи, защото тя го заплашила, че при отказ ще му навлече гнева на краля. А в Бробдингнег това било толкова ужасно, колкото и навсякъде по света.

— Но как така? — попита страшно заинтересувана Лина. — Вие с фрейлината сте били толкова различни… В смисъл на размери…

— О, мадам, позволете ми да избягна обясненията. Ще ви призная само, че аз имах необикновен успех сред великанките — рече скромно мистър Лемюел. — Младост, младост, триста хиляди дяволи! Когато веднъж мъжът на фрейлината се прибра твърде рано и едва не ме намери в брачното си легло, тя много се изплаши и в суматохата ме напъха…

— Къде? — попита Лина с искрящи очи.

— В ухото си. После с голям труд ме измъкна оттам… Но, кажете, как да пише човек за такива неща? И без това читателките на мистър Ричардсън припадаха още преди да вземат в ръка книгата ми.

Той пропуснал да опише и някои случки в Страната на уининимите. Например, когато срещнал първия уининим, капитанът го помислил за обикновен кон и се опитал да го яхне. Уининимът обаче хвърлил силен къч и той зле се натъртил в камънака. Това мистър Лемюел премълчал, ръководен от патриотични чувства: страхувал се да не хвърли сянка върху ездаческите способности на английската нация, доколкото сам той бил англичанин. И тъй нататък.

Тези и тям подобни истории, разбира се, не бяха от естество да повишат реномето на капитана, но той беше твърде стар, за да се стеснява от миналото си, та няколко дена добре ни забавлява.

Цели две седмици, от 14 до 28 октомври, ние се носехме с луда скорост около Земята, а птицата Рух не проявяваше признаци на умора. Сушеното заешко се бе свършило. Привършвахме и ечемика. Почнахме да се безпокоим, че не ще дочакаме живи кацането на Рух. Щеше да бъде наистина безумно смешно, ако след всичко преживяно умрем от глад и след години намерят един непромокаем сандък с три мумифицирани същества — я на Памир, я сред водораслите на Саргасово море. Положително би възникнала някоя нова хипотеза за „планински човек“ или за „морски човек“, а може би и за друго планетни гости. Казах какво съм си помислил, за да развеселя моите спътници, но жена ми намери моя хумор за просташки. Тя вече ме поглеждаше с онези людоедски искрици в очите, които бях забелязал преди три години около бреговете на Уибробия…

Но писано ни било друго. На 3 ноември към 10 часа преди пладне най-сетне се случи това, което трябваше да се случи.

Лежахме немощни в хамаците си, когато няколко внезапни и продължителни гръмотевици ни накараха да подскочим. Последва силният тревожен крясък на птицата Рух. Гръмотевиците отново изтътнаха… Божичко, не бяха гръмотевици, а рев на реактивни мотори, който ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. Втурнахме се към прозорчето, тласнати от радост и надежда.

Три реактивни свръхзвукови самолета се виеха и стрелкаха над и под нас и издаваха някакви писукащи сигнали. В сравнение с нашата Рух те изглеждаха дребни като мухи, но ние с жена ми знаехме на какво са способни, а и капитанът се досети за това, защото се бе нагледал на уибробски вездеходи. Почнахме да махаме с ръце и да викаме, но съобразихме, че пилотите едва ли биха ни чули. Тогава ние с Лина извадихме носните си кър пички с българска шевица, които бяхме запазили за спомен от отечеството, и ги окачихме да се развяват на прозореца.

Уви, трябваше да се разочароваме твърде скоро. На нашите сигнали самолетите не се отзоваха, понеже бяха безпилотни. Това бяха самолети-автомати. Те все по-отблизо притискаха нашата птица, очевидно с намерението да я принудят да се приводни и отначало тя наистина почна да се спуща към повърхността на Атлантика, дето се намирахме в момента.

После Рух се помъчи да се отскубне от ревящия обръч на самолетите: тя ту пикираше, ту излиташе отвесно нагоре, ту правеше лупинги, тъй че ние се премятахме в нашия сандък като разиграни зарове и едва не изхвръкнахме през прозореца. Самолетите обаче не желаеха да изтърват плячката си и писукаха все по-силно.

Изведнъж нещо блесна и прогърмя над главите ни. Рух нададе ужасен крясък и за няколко мига застина във въздуха. След това припляска с криле и се опита да вземе височина, но полетът й беше несигурен, а крясъците й ставаха все по-панически. Отново блесна и прогърмя навън — самолетите-роботи обстрелваха Рух с ракети въздух-въздух. Тя изтърва сандъка и ние полетяхме към океана. Последното нещо, което се мярна пред очите ни, бе Рух, която се хвърли да атакува самолетите…

Ние падахме с главоломна бързина и чакахме края си. С последни усилия можахме да затворим прозорчето. Раздаде се плясък, по-силен от шума на Ниагарския водопад, ние се ударихме в пода и загубихме съзнание… Когато дойдохме на себе си, мракът наоколо ни бавно се разсейваше. Разбрахме, че нашият непромокаем сандък се издига към повърхността на океана.

Изплувахме. Усетихме как сандъкът ни леко се полюшва по вълните. Аз отворих малкия люк на тавана, за да влезе въздух, и пред очите ни се откри част от небето: горе, в ясната синева, птицата Рух продължаваше своята безнадеждна борба с автоматите. Тя се хвърляше ту към един, ту към друг, кълвеше бронята им и ги шибаше с гигантските си криле, а те я разстрелваха отблизо. Потоци кръв падаха в океана. После птицата сви остатъците от крилете си и рухна в морската бездна. Мълчахме потресени.

— Бедната Рух — каза капитанът Лемюел и свали своята старомодна шапка. — Тя беше последната от своя род. Няма вече птица Рух.

Аз отворих и страничното прозорче. Ослепи ни синята безкрайност на океана. В далечината се виждаше едно грамадно плаващо съоръжение, светлосиво на цвят. Бяхме спасени…

Половин час по-късно самолетоносачът „Крокъдайл“, серия „Аш“, номер „Би 86“, ни вдигна на борда си заедно с нашия сандък. Ние се разплакахме. Хора, хора, най-после!

Пред редиците самолети и хеликоптери се бяха строили моряци и летци. Те размахваха барети, викаха „ура“ и свиркаха одобрително. Духов оркестър засвири нещо тържествено, но докато се сетим да застанем мирно, химнът премина в бесен джаз и цялата палуба затанцува. Командирът на „Крокъдайл Би 86“, придружен от някакъв тип в лъскав тренчкот и с нахлупена на челото шапка, излезе напред и ни стисна ръцете. Трима моряци ни поднесоха букети от орхидеи.

Явно тук се бяха подготвили добре за нашето посрещане и ние го приехме като нещо, което ни се полага след толкова мъки и страдания. Дори мистър Лемюел се просълзи. Той благодари от името на всички ни за голямата чест, оказана на трима бедни крушенци.

— Крушенци? — разсмя се командирът на „Крокъдайл“. — Добре сте го измислили… Как е нашата стара Луна, бойс?

Неговият въпрос ни озадачи доста. Помислих, че това е някаква шега, употребявана в родината на тия моряци при посрещане на гости, защото всички се разсмяха след командира.

Само типът с лъскавия тренчкот, който през цялото време ни бе наблюдавал с голям интерес, остана сериозен. Той се приближи към нас и като ни огледа още веднъж от глава до пети, попита много ласкаво:

— Кои сте вие собствено, бойс? Имената, плийз?

Обстановката тутакси се промени по вълшебен начин… Половин час по-късно ние бяхме напъхани отново в нашия сандък, сандъкът — в един хеликоптер, а след още половин час се намерихме на един материк, в столицата на една уважавана държава. Там ние бяхме доставени в едно учреждение, дето първата работа на нашите домакини беше да ни разтърсят и претърсят за шестдесет и шести път и да ни оставят да си почиваме зад едни решетки от първокачествена стомана, на която личеше реномираната марка на „Стандарт Стил Корпорейшън“.

Тук недоразумението се изясни. Нас ни бяха взели в първия момент за космонавти, които трябвало да се приводнят в същата акватория, дето бе паднал нашият сандък. Външният ни вид и особено видът на мистър Лемюел много развеселил моряците от „Крокъдайл“. Те приели всичко като остроумна шегаджийска маскировка и били сигурни, че дори Лина е умело дегизиран мъж.

Да, уважаеми читателю, не всичко в живота, което започва добре, завършва добре. И обратното. Но от обратното ние бяхме още много далеч…

Впрочем няма да ви губя времето и да ви късам нервите с описание на нашите преживявания в учреждението, дето бяхме попаднали. Тия работи вие можете да прочетете в стотина също толкова документални книги, каквато е настоящата. Ще спомена само, че двете разузнавания на съответната държава, а именно СРГ и РГС, водиха дълъг спор, на кое от тях принадлежи честта за нашето залавяне, изобличаване и евентуално завербуване в техните тайни, но мощни редици. По един въпрос обаче те бяха единодушни, а именно, че най-опасният шпионин между нас е мистър Лемюел, понеже той нарочно се бил самоосакатил, за да прикрие по-добре своята злокобна мисия. Наивният вид на Лина, която плачеше и кълнеше, също ги изпълваше с респект. Най-бездарен им изглеждах аз.

Ние често бяхме разпитвани от двете разузнавания и дори от едно трето, което се изграждаше в момента за борба срещу възможния в бъдеще междупланетен шпионаж, което показва колко предвидлива е футурологията в нашия век. На нас ни намекнаха неведнъж, че не е в наш интерес да упорствуваме и че с нас няма да се церемонят. Ние с жена ми обаче бяхме вече свикнали на такива работи в Уибробия, а на мистър Лемюел, сигурно в своето безсмъртие, и окото му не мигна. Въпреки това спасението ни от лапите на СРГ и РГС изглеждаше невъзможно, защото хората тук бяха далеч по-умни от уибробците.

Отървахме кожите си, както винаги, по една чиста случайност. Типът с лъскавия тренчкот, който ни бе уличил като псевдокосмонавти и оттогава беше аташиран към нас, се оказа човек със страсти, а следователно и със слабости. Веднъж, след като по свой почин дълго мушка пистолета си под носовете ни, за да изтръгне нещо подходящо и да се представи по-добре пред началството си, той седна омаломощен на един стол и почна да се оплаква, че службата не му била лека, че му е омръзнала отдавна, но имал две деца. Аз му изказах съчувствие и той се поразкисна. Имал вече спестени парички и мечтата му била да си купи едно ранчо в Калифорния или по-добре в Мексико, да отглежда дребен рогат добитък и да събира редки монети. Страстта му към нумизматиката го била завладяла след едно туристическо пътуване в Италия, дето заедно с шефовете си бил гост на видни мафиози. Той имал вече монети с ликовете на Клавдий, Веспасиан, Лоренцо Манифико и други подобни, но си нямал още ликовете на Абдул Азис, Хайле Селасие и Борис III. Аз отново го съжалих и му казах, че от своя страна колекционирам скъсани и незашити копчета от моите панталони, ризи и гащи. На него това му се стори много оригинално. А когато му обещах при случай да му доставя някой Борис III, ние почти установихме духовно братство.

Докато обмислях как да използваме благоприятната ситуация, мистър Лемюел ме изпревари. От едно тайно място в дрехите си той извади носна кърпа, вързана на възел, развърза я и без да каже нито дума, положи пред изумените ни погледи четиридесет и осем миниатюрни кесийки от фина кожа, тънка като варак. После съобщи, че тези кесийки му били подарени от императора на Блефуску преди повече от двеста и петдесет години и че всяка от тях съдържала точно по двеста златни спруги.

Нашият тип облещи очи. Той не бе чувал никога за страната Блефуску, нито за нейния император. За да го довърши, капитан Лемюел изсипа на масата една от кесийките — купчина златни монети с диаметър два и половина милиметра. Разтреперан, типът извади една силна лупа и се наведе над монетите.

— О, Диа! — извика той минута по-късно и вдигна умоляващ поглед към капитана. — О, сър, това са истински монети. Уникални монети, сър!…

— Разбира се — отзова се спокойно Лемюел. — Кесийките бяха петдесет, но две от тях аз подарих на мистър Джон Бидл, капитан на кораб, който ме прибра в морето след напущането на Блефуску.

— Сър — пошепна сразеният тип. — За една кесийка съм готов да продам душата си на дявола. Само за една, сър…

Капитан Лемюел обаче каза, че един затворник няма право да подарява нищо на своите тъмничари. И хладнокръвно прибра кесийките си.

Допускам, че интелигентният читател вече се е досетил как завърши тази история. За две кесийки блефускуански спруги една прекрасна вечер ние с Лина и мистър Лемюел се намерихме на свобода, а типът побърза да замине за Мексико, преди да е седнал на електрическия стол за измяна и предателство.

Останалото свърши нашият посланик в тази страна, един симпатичен мъж, който ни снабди със средства, за да се върнем в родината. Той ни повярва, че три години сме били в ноктите на СРГ и РГС — да му разправим цялата истина не посмяхме, понеже сигурно би ни взел за побъркани. Той помогна и на мистър Лемюел, като го представи в английското посолство и оттам разрешиха на стария капитан временно пребиваване в Англия, до изясняване на самоличността му.

С бившия пътешественик и наш сърдечен приятел ние се разделихме в Дувър, дето доплавахме на един среднокомфортен кораб. Мистър Лемюел огледа пристанището, хвърли поглед към белите скали по брега и каза, че макар и доста променена, той е познал своята стара Англия. Той изрази надежда, че скоро ще вдъхне мъгливия въздух на Лондон, а после и мириса на ливадите в своя роден Ноттингхемпшир.

Прегърнахме се.

— Довиждане, мистър Лемюел — казах аз. — По-право сбогом… Имате ли адрес, на който бихме могли да ви пишем?

— Разбира се. Ноттингхемпшир, Лемюел Гъливър.

— Как казахте? Лемюел Гъл…

— Гъливър — рече с усмивка старикът.

Останах гръмнат. Как не бях се сетил, дявол да го вземе, и то след всички истории, които ми беше разказал, след всички странности, които беше показал! Та това беше знаменитият английски пътешественик, когото и децата познаваха! Това беше синът на декана на Дъблинската катедрала мистър Джонатан Суифт… Дори Лина като малка бе прочела нещо от неговите пътеписи и беше развълнувана.

— Мистър Гъливър — казах аз с всичката почтителност, която дължах на този човек. — Уважаеми мистър Гъливър, позволете ми, преди да се разделим, да ви направя един морален подарък.

— О — рече той.

— Вашите пътеписи — рекох аз тържествено — най-после са издадени във вашето отечество пълни и не подправени.

— Диа ми! Не може да бъде! Кога?

— През 1940 година, мистър Гъливър. Едно академично и едно популярно издание.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно — уверих го аз. — Да не лизна никога капка уиски, ако лъжа.

Мистър Лемюел Гъливър се почеса и попъшка според навика си, но клетвата ми, изглежда, беше твърде силна, за да не ми повярва. Той се поизправи, разкърши плещи и тропна закачливо с дървения си крак.

И стана чудо.

Той махна черната превръзка от лявото си око и, о, три милиона дяволи, погледна с две нормални светлосини очи. Сетне прокара пръсти по лицето си и, о, хиляди небеса, той имаше нос. Не много красив наистина, но голям и съвсем солиден… И дорде ние с Лина мигахме в почуда, той се бе сдобил вече с две здрави ръце и с два крака, а когато захвърли прокъсаната си широкопола шапка, на главата му се появиха дълги до шията светли коси… Да ме глътне Луцифер, ако не беше точно така.

Пред нас стоеше мъж на средна възраст, с умен и насмешлив поглед, в старомодно, но напълно здраво и дори изгладено облекло.

Мистър Гъливър ни махна с ръка и тръгна бързо по улицата, която водеше към града. Но се обърна още веднъж.

— Гуд бай, мисис Драгойефф, гуд бай, мистър Драгойефф. Скоро ще чуете за мене. Ще прочетете може би някой нов пътепис.

И изчезна зад първия ъгъл. Непоправим, помислих си аз, не му стигат, види се, два и половина века приключения… Ние с жена ми се запътихме към нашия кораб, с който трябваше да прехвърлим Ламанша, за да вземем самолет от Париж…

На софийското летище, дето стъпихме с мокри очи и разтреперани нозе, ние бяхме посрещнати от представители на нашата родна милиция. Това бяха двама млади хора, интелигентни, любезни и предупредителни, с великолепно чувство за хумор, така добре обрисувано от мнозина автори. Единият се назова Александър Захов, син на известен наш криминалист, а другият се нарече Борис Райнов, племенник на не по-малко известен наш разузнавач. Наглед вторият беше малко груб и намръщен, но беше в същност младеж със златно сърце. Двамата се осведомиха за здравето ни и се извиниха, дето ще трябва да прекараме някое време под карантина, тъй като светът пъкал от микроби и заразни болести.

Два месеца по-късно същите млади хора влязоха в килията ни. Помислих, че ще последва един от ония деликатни разпити, на каквито вече бяхме свикнали. Вместо това Захов още от вратата ни помоли да се изсекнем в носните си кърпички. Това ни се стори странно, но ние изпълнихме молбата му. Двамата гости взеха нашите кърпички и дълго разглеждаха националната шевица по тях.

— Вървете си у дома, свободни сте — рече Борис Райнов и пръв ни поздрави с новия щастлив живот.

Аз се досетих каква е работата. Носните ни кърпички с национална бродерия, носени до сърцата ни повече от три години, и то при най-невероятни обстоятелства, бяха последното и може би най-сигурно доказателство за нашата вярност към Отечеството. Нещо повече: същите млади хора ме посъветваха да опиша нашите с жена ми премеждия в една книга. Което аз и направих.

Ще добавя още, че колегите от нашия институт ме посрещнаха изключително сърдечно. Трима-четирима от тях дори предложиха да ми отстъпят местата си на старши научни сътрудници, но директорът ги прекъсна и каза, че той през цялото време на отсъствието ми е пазил като зеницата на окото си една щатна единица. Същия ден той подписа заповедта за повишаването ми и така аз достигнах мечтания таван на своята кариера.

Сега ние с жена ми сме щастливи. Под влияние на родния въздух ние бързо се оправихме от нашето околосветско пътешествие. Единственото тъмно петно, останало ни от нашето битуване в Уибробия, е нашата тревопасност. За жалост ние и досега предпочитаме суровия ечемик пред печеното агнешко и една жълта краставица пред пушения свински бут. Затова пък си живеем в мир и съгласие и началниците ни са доволни от нас.

Всяко зло за добро.