Емил Манов
Пътуване в Уибробия (9)

Глава девета

Пробуждане в Уиброб сити. На вратата на автора и жена му чука съдбата. Те попадат в беда, от която ги спасява великодушието на Техни Превъзходителства. Те пътуват към Енсъстър кастъл и се разделят трогателно с мистър Шпик.

Никога не съм се събуждал в такова сияйно настроение, както сутринта на 17 януари 1972 година.

„Уиброб Екселсиър Палас“ още спеше. Спеше и Лина През отворения прозорец на нашия 585-и етаж хлуеше аромат на пинии и трендафил. В небето се стрелкаха мухи и комари. Колибри и райски птици, отглеждани специално за нуждите на този хотел, изпълваха въздуха с многоцветния блясък на перата си. Добре обучени столични папагали, единствените в Уибробия, въздаваха хвала на Уининим Еднокопитни и неговите земни наместници.

Беше едва шест часът. Отидох тихичко до отворения прозорец. Градът още тънеше в синя утринна мъглица, а от близките зобарници вече се разнасяше жизнерадостно хрупане и бодро цвилене: уибробситчаните закусваха и се поздравяваха с новия щастлив ден.

Усещах се безпричинно радостен и ме изпълваха хубави предчувствия. Може би още ме владееше самочувствието, породено от парада на лилипутите между нозете ми, а може би и думите на Шпик, че този ден ще вляза в историята на Уибробия, бяха възвисили и просветли ли духа ми. Във всеки случай моите хубави предчувствия никога не са ме лъгали. Спомних си, че ги имах в деня, когато се запознах с Лина — макар че това познанство завърши с брак. Имах ги и когато директорът на нашия институт ми съобщи, че ми увеличава заплатата. Не ми липсваха и една вечер, когато един голям човек ми стисна ръката и ме попита как се казвам, и малко преди третия инфаркт на най-опасния ми съперник по служба, и веднъж, когато намерих на улицата портфейл с триста лева без никакви указания за собственика му… Ах, нима човек може да си припомни всички щастливи дни в живота!

Моите светли спомени бяха прекъснати от трикратно светване на сигнала „чукам на вратата“. Попитах кой е и светлинните сигнали на нашия румбой отвърнаха, че е той и че ни носи закуската.

Побързах да отворя, като си подсвирквах арията на Фигаро. За моя приятна изненада заедно със закуската в нашия апартамент влезе Шпик, а след него — и трима полисмени, които той представи като свои приятели. Единият от полисмените беше самият заместник-грейтполисмен на Уиброб сити. Шпик ми подаде ръка с приветствено изцвилване и се усмихна:

— Предупредих ви снощи, мистър Драгойефф, че днес ви очакват интересни събития. Ако обичате, събудете съпругата си. Ще направим една малка разходка из града.

Съпругата ми се бе вече събудила и ние отидохме в лъчевата баня да се освежим преди разходката. След това аз си облякох панталон и сако — с уибробската мода така и не можех да свикна, — а Лина си направи специална коафюра на опашката и разреса гривата си във форма на испанска мантиля. Когато се върнахме при гостите обаче, пред очите ни се откри странна гледка: леглото ни бе обърнато с краката нагоре, дюшекът — изтърбушен, фотьойлите — изкормени заедно с пружините им. Нашият единствен куфар с Линините тоалети и с находките ни от гигантоманския бряг беше разтворен и разбъркан много добре.

Като се опитвах да запазя своето уибробско достойнство, аз се готвех да запитам какво означава тази сутрешна закуска, но нямах време, понеже заместник-грейтполисменът пристъпи към мене и измъкна с двата си пръста от горното джобче на сакото ми една хартийка, сгъната на осем. Той я разгърна, прочете я бавно и сериозно, след което ме помоли да я прочета и аз.

Не получих удар по едно чудо… На горния ляв ъгъл на тази хартия, която се оказа доста голям лист, личеше гербът на моето бивше отечество — лъв, ограден с житни класове и напредничава техника. Текстът, отпечатан на староанглийски с великолепен шрифт, гласеше, че отделение Х. У. Х. 418 на Външното разузнаване на България ме изпраща заедно с жена ми в Свободното Демократично Вицегубернаторство със задачата да повдигна нивото на океана и да й причиня незабавен потоп; в случай че това по една или друга причина се окаже невъзможно, то да взривя собственоръчно и едновременно всички неутринови складове на уибробска територия. Един последен абзац, твърде подробен, заповядваше на жена ми да разврати генералите от уибробската армия, а по възможност и самите Вицегубернатори е цел да улесня моите диверсии…

Колкото и да бях невежа в политиката, добре знаех какво чака човека, у когото заловят подобни документи, и затова хвърлих листа и се разсмях с все гърло. Това не можеше да бъде друго освен нескопосана шега и аз, като направих хитра физиономия, казах, че на мене тия не ми минават. За съжаление замгрейтполисменът веднага ме опроверга. Той ме изгледа без усмивка и ме попита: първо, дали признавам, че документът е намерен в горното ми джобче, и, второ, дали признавам неговата автентичност.

Погледнах към мистър Шпик — защото той пак беше станал за мене мистър, — но той човъркаше с клечка конските си зъби и изучаваше усилено една паяжина на тавана. Ще рече работата беше сериозна. Тогава на първия въпрос на замгрейтполисмена отговорих, че документът наистина беше намерен в горното ми джобче, дето всички шпиони носят своите поверителни инструкции, а на втория — че у нас такива инструкции се пишат само на староанглийски, и то с открит текст, за да не се затрудняват замгрейтполисмените при прочитането им.

За беда замгрейтполисменът беше интелигентен уибробец и като помисли малко, долови абсурдността на моите самопризнания. Той ми каза доброжелателно да оставя шегите настрана, ако не искам да ми излязат през носа.

— Да не би да намеквате, че сме ви подхвърлили този уличаващ ви документ? — Замгрейтполисменът бе възмутен до дъното на душата си. — Съветвам ви, мистър ъъъъъъ… да не подлагате нашето търпение на изпитание… Мистър Шпик, какво ще кажете вие?

— Мистър Ченоу — каза философски мистър Шпик. — Съдбата почука на вашата врата. Отворете й и няма да сбъркате. Вие сте предопределен да направите неоценима услуга на Уибробия… Да вървим прочее.

Нищо не разбрах. Но на поканата да вървим се отзовах, понеже полисмените застанаха зад гърба ми, а замгрейтполисменът — отпреде. Лина, като имаше пред вид документа и своята роля в диверсията, също се сметна за поканена и само каза: — Цено, тия хора са луди бе.

Обясних й накратко, че тия хора не са хора, а уибробци, при това полисмени, и тръгнахме.

Пред парадния вход на „Уиброб Екселсиър Палас“ нас ни настаниха в елегантен открит чер вездеход, дето се настаниха и нашите ранни гости, и ние потеглихме по главните авенюта на столицата. Вездеходът ни беше предшествуван и следван от по четири вездехода, натъпкани с полисмени в красиво бойно снаряжение, а по тротоарите бяха строени цели тълпи уибробситчани с жените и децата им. Под диригентството на своите задно- и преднокопитни босове те скандираха желанията си, а именно: ние с Лина да бъдем хвърлени под копитата им, да бъдем изпратени на йеху или поне, в краен случай, да бъдем посечени по официален ред. От техните викове аз заключих, че нашето престъпление е станало известно на уибробската нация четири-пет часа преди да бъде разкрито. Човек не можеше да не се възхити на техническата експедитивност на уибробските власти. Придружен от рева на тълпата, нашият тържествен кортеж, подобаващ повече на гостуващи държавни глави, отколкото на скромни престъпници като нас с жена ми, мина на бавен ход през центъра на Уиброб сити и аз, да си кажа правото, за пръв път в живота си се почувствувах значителна личност. Моят дядо дори не бе имал такова щастие. На два пъти кметът, с когото той обичаше да се заяжда, му беше пращал пъдари със сопи и той им се беше изплъзвал в Балкана или в олтара при поп Алекси, но никога не бе се радвал на такива почести…

Кортежът спря пред величествената сграда на Великия уибробски съд. Върху строгата фасада на съда бе издълбан надпис от четири думи: „Дура лекс, сед лекс.“ Това ме успокои донякъде, защото си казах, че наистина и най-лошият закон е по-добър от най-доброто беззаконие, и аз се преизпълних с надеждата, че съдиите ще ни защитят от полисменския произвол.

В залата, дето ни вкараха, обаче, не видях нито съдии, нито прокурор, нито защитник, та макар и д’офис. Даже мухи нямаше в тази зала. Просто нас ни накараха да се изправим с лице към съдийската трибуна, полисмените застанаха отдире ни, а мистър Шпик взе от прокурорската катедра една червена шапчица, наложи я на главата си и измъкна от джоба си един обвинителен акт. Той ми подаде акта и учтиво ме помоли да го прочета. За да не смятате, че е измислен, ще ви го преведа дословно:

ОБВИНИТЕЛЕН АКТ

№ 9782421 от 17.1.1972 г.

СРЕЩУ МИСИС И МИСТЪР ДРАГОЙЕФФ, УИБРОБСКИ ПОДАНИЦИ, ПО ПРОИЗХОД ЧОВЕЦИ.

На 27 юли 1970 година гореспоменатите човеци мисис и мистър Драгойефф, тя — Никоуин, той — Ченоу, проникнали по тайни пътища в Уибробия, а по-точно в град Лахгнег, център на Южния департамент. Като използвали наивността и доверието на някои местни жители, те съумели да си присадят злоумишлено гриви и опашки, с цел да минат незабелязано за уибробци. По същия начин малко по-късно те се сдобили с уибробско поданство и пристъпили към изпълнение на своите престъпни замисли.

Още в самото начало обаче тяхното поведение и външен вид породили основателни подозрения у доверчивите граждани на Лахгнег и те били поставени под наблюдението на известния наш философ мистър Шпик Уининим, кандидат на науките и кандидат член-кореспондент на Академията на Техни Превъзходителства. Мистър Шпик, подпомогнат от патриотични граждани, скоро установил, че двамата пришълци се държат странно и не могат да скрият своето отрицателно отношение към уибробския начин на живот. Освен това те се стремели недвусмислено и нагло да попаднат в столицата на нашата държава и да бъдат приети от Техни Превъзходителства Вицегубернаторите на Уибробия. Благодарение на нашите демократични нрави след двегодишни усилия това им се удало.

Целта на тия техни попълзновения била разкрита от Грейтполисменството на Уиброб сити, когато в джобчето на престъпника от мъжки пол Ченоу Драгойефф били намерени инструкции, които говорят пределно ясно за намеренията на двамата шпионодиверсанти, а именно: да лишат от чест Техни Превъзходителства и Техните уважавани и славни генерали и като се възползуват от суматохата, да предизвикат потоп или друго бедствие, което би заличило от лицето на Земята нашата скъпа Уибробия.

Доказателства: 1. Инструкцията, открита в горното джобче на сакото на мистър Ченоу Драгойефф. 2. Свидетелските показания на видния наш философ, а от днес нататък и член на Академията мистър Шпик Полисмен-майстер.

Въз основа на тези доказателства бившите човеци и настоящи уибробски поданици мисис и мистър Драгойефф се подвеждат под наказателна отговорност по чл. чл. 8, 12, 31, 68, 90, 119, 257, 1147 и 7383 във връзка с чл. чл. 3, 5, 9, 17, 151, 2662 и 32 031 от Наказателния кодекс на Свободното Демократично Вицегубернаторство Уибробия и се предават на Великия съд.

ДЪРЖАВЕН ПРОКУРОР

(подписът не се чете)

17 януари 1972 г.

Като прочете обвинителния акт, Лина и не помисли да назове уибробците с един от нейните любими епитети. Тя просто се разрева. Аз се хвърлих да я утешавам, но не пропуснах да си помисля, че в тая странна Уибробия човек никога не знае какво ще му дойде до главата. Днес е същество без опашка, утре — уибробец с опашка; днес е почетен гост на Техни Превъзходителства, утре — шпионин, диверсант и предател; днес е събеседник на велики сенки и кандидат за велико бъдеще, утре рискува сам да се превърне в сянка без бъдеще… С какво бяхме заслужили ние с жена ми този оригинален обвинителен акт? Къде бяхме сторили фаталната грешка?

— Мистър Ченоу — обади се мистър Шпик. — Моля, успокойте мисис Лина. Запознахте ли се с обвинителния акт?

— Запознах се.

— В такъв случай имате пет минути, за да подготвите и подадете възраженията си.

— Те са готови.

— Изложете ги.

— Вашата вяра уибробска!…

— Радвам се, че одобрявате нашата вяра. Да кажете друго нещо?

— Поздравявам ви с академическата титла и с новото фамилно име.

— Благодаря. Можем да пристъпим към работа.

Той се качи на съдийския подиум, смени червената прокурорска шапчица с черна съдийска и произнесе тържествено:

— Дава се ход на делото Драгойефф. Моля свидетелите да влязат за полагане на клетва.

Той свали шапчицата, слезе от подиума и се обърна с лице към несъществуващия съдебен състав. Той се закле в името на Уининим Еднокопитни да говори „истината и само истината“. После стъпи отново на подиума, тури си черната шапчица и почна да задава въпроси на свидетелите, които представляваше пак той в единствено число. По такъв начин посредством смяната на шапчиците и местата той беше едновременно прокурор, съдия, свидетел, а по-късно стана и защитник, за която цел си слагаше една сива шапчица.

И тъй, съдията Шпик Полисменмейстер и прокурорът Шпик Полисменмейстер, подпомагани от защитника Шпик Полисменмейстер, задаваха точни и лаконични въпроси, а свидетелят на обвинението и защитата Шпик Полисменмейстер отговаряше лаконично и точно. Това осигури голяма бързина и голяма евтиния на процеса: само за няколко минути нашето престъпление беше доказано категорично. Вън от това и благодарение на свидетелските показания към главното ни престъпление бяха присъвъкупени и редица второстепенни, всяко от които стигаше, за да получим най-тежка присъда. Така например със слизането си на брега на Уибробия без разрешение ние бяхме нарушили закона за имиграцията; срещата ни с Броб и Нег Уининим на брега на Лахривър се оказа престъпен опит за вербуване на двама уибробски граждани в служба на едно чуждо разузнаване; нашето предположение, че уибробците произхождали от маймуната, а не от коня, изказано пред същите граждани още в първия миг, представлявало обида на величието на уибробската нация и било наказуемо по всички пунктове на кодекса, доколкото последният бил създаден от същества с конски произход, а не с маймунски; с това мнение, както и с много други, изказани по най-различни поводи, ние нееднократно и нагло сме посягали срещу свободата на мненията и срещу самата Конституция; престъпления, опасни за съществуващия ред, били и нашите оплаквания от препълзяването на грейтполисменскуеърите под предлог, че в нашето бивше отечество не сме били свикнали с подобни упражнения, а също така и отказът ни да даваме млякото си в доилниците, оскърбителният епитет „хлапак“, с който съм бил посегнал на честта на един виден уибробски драматург, и т.н.

Отделно я особено тежко провинение се оказа моето демонстративно изразено нежелание да бъда обсран от йеху при посещението на Западния резерват; подобно нежелание не могло да се тълкува инак, освен като дръзка обструкция срещу евентуално излежаване на наказание в същия резерват, т.е., срещу самата уибробска юрисдикция.

Най-сериозната улика обаче за нашите престъпни замисли, както се изрази прокурорът мистър Шпик, било без друго моето поведение на спиритическия сеанс в Академията на науките. Тази улика се свързвала идеално със смисъла на подривния документ, намерен в горното джобче на сакото ми.

— Да — потвърди и прокурорският свидетел мистър Шпик, като се обръщаше към съдията мистър Шпик. — Аз присъствувах на този сеанс, сър. И какво мислите? Вместо да се задоволи с повикването на любимите сенки на Техни Превъзходителства, обвиняемият с мълчаливото съгласие на обвиняемата си позволи да влезе в контакт със сенките на разни тираноубийци, философи, писатели и други опасни отвъдни елементи… Сами можете да си представите, сър, как се чувствуваха Техни Превъзходителства. След сеанса мистър Хари Хууф получи колапс и бе готов да абдикира, мистър Уилям Фокс легна да спи за всеки случай под кревата си, а мистър Черитъбъл Хорсхед бе настигнат от микроинфаркт.

Обвинителната реч на прокурора само преповтори гореспоменатите обвинения. Затова пък речта на защитника ни се отличаваше с оригиналност. След като наблегна на някои престъпни деяния, отминати от прокурора без достатъчно внимание, той направи една екскурзия в историята на Уибробия и припомни, че за много по-леки престъпления преди два века и нещо един англичанин бил осъден на смърт чрез изритване с копита, обесване и посичане с брадва…

Беше ни дадена последна дума. Лина по обичая си се разрева и нарече съдията, прокурора и защитника идиоти, простаци, говеда и дръвници, но те не разбраха нищо, понеже тя говореше на родния ни език. Като виждах накъде вървят работите, аз се задоволих да преведа на английски същите епитети.

Съдията мистър Шпик се оттегли на съвещание. Миг по-късно той излезе от вратичката зад съдийския подиум и ни прочете присъдата: Великият съд на Уибробия ни осъждаше многократно на смърт чрез различни видове екзекуции, а в съвкупност на смърт, лишаване от граждански права за петстотин години и конфискация на Лининия куфар по липса на друго имущество. Присъдата подлежеше на незабавно изпълнение.

Ние с Лина не припаднахме само защото държахме по едно шишенце амоняк под носовете си. Най-много ме възмути лишаването ни от права за толкова дълъг срок и аз бях готов да протестирам, но жена ми каза, че далеч по-възмутителна била конфискацията на тоалетите й. Аз протестирах за тоалетите.

В това време мистър Шпик измъкна от джоба си нов лист хартия, украсен с печати и гербове. Помислих, че ще ни прочете още някоя и друга смъртна присъда, но за наше изумление той ни прочете едикт на Вицегубернаторството, който заменяше наказанието ни с вечен затвор в Енсъстър кастъл. Точка втора на едикта постановяваше да ни бъде върнат куфарът.

Този път и двамата с Лина припаднахме. От радост, естествено. Когато се свестихме, мистър Шпик ни стисна ръцете и ни поздрави с образцовия процес и с щастливото ни избавление и ни уведоми, че трябва не забавно да заминем за Енсъстър кастъл.

Излязохме от съда и се настанихме в нашия чер вездеход. Преминахме отново Уиброб сити под френетичните викове на тълпата, която този път славеше мъдростта и милосърдието на Техни Превъзходителства и ни пожелаваше приятно прекарване в Енсъстър кастъл.

Вън от града полисменските вездеходи ни напуснаха и се върнаха в казармите си, а нашият с мистър Шпик и замгрейтполисмена се вдигна във въздуха и взе нужната посока. Мистър Шпик ни обясни, че Енсъстър кастъл се намирал в южната част на страната, до самата Черна скална верига, която я отделя от океана, и на няколкостотин мили от Лахгнег. Дотам имаше два и половина дена път и аз използвах времето, за да се ориентирам по някои въпроси. Попитах най-напред защо ни съдиха, след като той, мистър Шпик, и неговите началници знаят много добре, че ние с Лина сме невинни като агънца.

— Приятелю — каза мистър Шпик с философска усмивка. — Какво значи „невинни“? Невинни са само животните, които не съзнават постъпките си и нямат закони… А всеки от нас, разумните същества, извършва в живота си по някоя мръсотия, явна или тайна, и следователно всеки може да бъде наказан и без присъда, без да се боим от грешка.

— Да допуснем, че сте прав — казах. — Но защо ви беше нужен тъкмо този процес?

— Миналата година беше неурожайна — отвърна Шпик — и сега изпитваме някои затруднения от финансов характер.

— Да де, но какво сме виновни за това ние? — извиках аз.

— О, Диа, та вие нищо не разбирате от политика — разсмя се мистър Шпик. — За шпиони, способни да предизвикат потоп, повреждането на една реколта е просто детска игра, не е ли тъй?

— Да ви вземат дяволите — казах аз. — Не можахте ли да си намерите някои други шпиони вместо нас?

Мистър Шпик търпеливо ни обясни, че биха могли, разбира се, да си намерят шпиони, колкото си щат, но като чужденци ние сме били най-подходящи за целта и освен това на онзи сеанс сами сме се наврели в ръцете им, понеже Вицегубернаторите ни били много сърдити.

Усетих, че почвам да разбирам от политика, и се заклех в душата си никога вече да не присъствувам на спиритически сеанс. Отде да знае човек кои задгробни сенки се нравят на Техни Превъзходителства и кои не? Наистина тази поука идваше малко късно, но аз си казах, че докато човек е жив, не бива да губи надежда — както впрочем си казват всички маркототевци по света, когато няма какво друго да си кажат.

Жена ми обаче не можеше да се примири. Отчаяна от изгледите да доживее дните си в Енсъстър кастъл, тя отправи към мистър Шпик, към Уибробия и всички уибробци няколко пожелания, най-мекото от които беше да изпукат до един. Като се убеди, че уибробците продължават да си живеят и да си пасат, което по целия път наблюдавахме от нашия хвърчащ вездеход, тя насочи гнева си срещу мене и ме обсипа с упреци: тя си знаела предварително, че моята щурава идея за околосветско пътешествие нямало да я изведе на добър край, и била тръгнала с мене само за да не става жертва на моя нетърпим характер; тя ненапразно възразявала срещу пътуването до Хонолулу и още със стъпването на летището в Сан Франциско разбрала, че ще катастрофираме, но била принудена да отстъпи пред идиотските ми съображения, между които не на последно място бил сексапилът на хавайките; ако не съм я бил измамил на времето, тя никога не би се омъжила за такъв дръвник и изобщо, щом се приберем в България, което съм бил длъжен да й осигуря, ако съм мъж, а не кръгъл пън, веднага щяла да подаде молба за развод и да заведе дело за насилствено отвличане в Уибробия. И прочее.

Изчаках я да се умори и й разказах нещо за моята баба по майчина линия. Тази баба беше дребничка женица, при това кьопава с десния крак, но притежаваше лют и енергичен нрав и командуваше, без да й мигне окото, трима синове и две дъщери плюс дядо ми. Всичко добро в живота се случваше винаги в нейния дом, докато всяко зло — в неговия, т.е. в дядовия. Ако й прегореше манджата или счупеше някое гърне за боб, тя със седмици изчакваше да се върне той от егрека, та да опере пешкира. И той — едър, як балканджия, дето и мечка можеше да разчекне — безропотно опираше пешкира… Да, но, заключих аз, моя милост не е склонен да отговаря за счупеното гърне, а когато Лина отново отвори уста, подкрепих становището си, като й показах един пестник, наследен от същия онзи дядо. Това я успокои и ние пропътувахме до Енсъстър кастъл в мир и съгласие.

На местоназначението пристигнахме по тъмно. Нощта беше безлунна и аз успях да забележа само, че се спущаме в някаква обширна котловина, обградена от всички страни с високи планини. Тук-таме под нас блещукаха светлинни, но колкото и да се взирах, не можах да зърна никакъв замък.

Вездеходът ни кацна на гола поляна пред красив мраморен портал — главната врата на Енсъстър кастъл. Очаквах да видя високи крепостни стени, но и това не видях. При светлината на фаровете на вездехода, встрани от портала, се забелязваше висока ограда от бодлива тел, твърде рядка между впрочем, която по-нататък се губеше в мрака. Няколко окъсани уибробци с димящи факли в ръцете бяха излезли пред портала и ни махаха приветливо. Те съвсем не приличаха на тъмничари.

Това беше всичко. Замгрейтполисменът на Уиброб сити се сбогува любезно с нас и дори свали шапка, както се сваля шапка пред покойници, а Шпик, верен на старото ни приятелство, се задържа при нас още една минута.

— Па извинявайте, ако има нещо — рече той, като ни стискаше горещо ръцете.

— А, няма нищо — рекох аз.

— Не ми се сърдите, нали така? — въздъхна мистър Шпик. — Ако не бях аз, друг щеше да бъде. А пък аз щях само да си проваля кариерата… Нали ме разбирате?

Лина изфуча и му обърна гръб, но аз го уверих, че го разбирам напълно, и добавих, че щях да се чувствувам последният подлец, ако той си бе провалил кариерата заради нас, и че съм безкрайно щастлив, дето това не се е случило. Готов съм, казах аз, не само в Енсъстър кастъл да лежа до края на живота си, но и в ада да отида, само и само той да продължи своя възход.

Мистър Шпик Полисменмейстер се просълзи и воден от добри чувства, ни даде някои напътствия за нашия бъдещ живот. Той каза, че държанието ни занапред трябвало да бъде образцово, както подобава на затворници в Енсъстър кастъл, който бил образцов затвор. Той ни увери при това, че макар през портала да могло да се влиза и излиза свободно, това нямало смисъл, понеже в замъка имало всичко необходимо за един уибробец, включително удобни ясли и комфортни гробища. И той ни пожела весело прекарване в нашия нов дом.

Така трогателно се сбогувахме ние с нашия незаменим придружвач — философа мистър Шпик. След това той се качи на вездехода при колегата си и отлетя.

Ние с жена ми останахме сами пред красивия портал. Веднага един от одърпаните уибробци се приближи към нас, взе куфара ни и ни кимна да го последваме.

През портала минахме безпрепятствено и тръгнахме по една тясна уличка. От двете страни на уличката пламъкът на факела осветяваше някакви продълговати помещения, малко по-високи от човешки бой и направени от дъски. Предположих, че това са складове или конюшни, но за наше учудване водачът ни хлътна в едно от помещенията и ние — след него.

Вътре беше тихо и тъмно. Миришеше на конски тор и пот и се чуваха тихички сънни изцвилвания. Реших, че в Енсъстър кастъл бушува жилищна криза и затова ни настаняват временно в някой обор, докато се освободи килия в замъка. Предвиждането ми се потвърди, защото нашият водач ни натика между две дъсчени прегради, каза ни „гут найт“ и си излезе.

Напипах в тъмното настилка от ръжена слама. Положих Лина, която едва се държеше на краката си, легнах си и аз. И макар през ума ми да мина мисълта, че в Уибробия човек не бива да спи, ако иска да оцелее, заспах като заклан.