Емил Манов
Пътуване в Уибробия (4)

Глава четвърта

Авторът и жена му се забавляват. Те влизат в бегъл досег с културата и законите на Уибробия. Как уибробците са премахнали престъпленията. Мнение то на мистър Шпик относно нуждата от мнения и по други въпроси.

Подмятането на мистър Шпик, че по-нататъшната ни съдба зависела от времето и реколтата, ме обезпокои. Отговорът на Уиброб сити се бавеше. Бавеше се и нашата визита на учтивост при Грейтполисмена мистър Ролф. А когато нещо много се бави, не е на добро.

Реших да поприказвам още веднъж по този въпрос с мистър Шпик. Бях неприятно изненадан, когато той с присъщата му уибробска непосредственост уточни, че съдбата ни зависела в същност от нуждите на текущия момент. Ако тези нужди го изисквали, нас щели да ни сметнат за шпиони на Бробдингуйя и в такъв случай щели да ни настанят в луксозен хотел и да се отнасят с нас много учтиво до някой подходящ политически момент, когато биха ни изобличили и екзекутирали или биха ни разменили с уибробски шпиони, заловени в Бробдингуйя. Другата възможност била да минем за такива, каквито сме, и да бъдем задържани завинаги в Уибробия; това бил най-благоприятният за нас изход. И третата възможност — да ни квалифицират като другопланетни същества. Тази възможност била най-неприемлива за нас, понеже щели да ни екзекутират тайно и незабавно.

— Но защо, божичко? — извиках аз.

— Защото съществованието на други цивилизации в Космоса противоречи на нашата религия, а на религията, както знаете, нищо не бива да противоречи — отвърна невъзмутимо мистър Шпик.

Ама че религия! Дявол ги взел тия уибробци с тяхната идиотска искреност!

Скрих от Лина този разговор, но мисълта, че можем да си погинем мърцина, ме вбесяваше. Разбирам да бяхме комунисти или негри, или протестанти, или католици, или еретици, или гангстери, или фройдисти, или демократи, или артисти, или хомосексуалисти, или анархисти, или поне писатели — тогава иди-дойди. Но ние бяхме само двама кротки безпартийни граждани на република България, тръгнали по света с най-мирни намерения и попаднали по зла чест в Уибробия. Веднъж, като се тюхках, изразих пред мистър Шпик съжаление, дето вълните не са ни захвърлили на брега на Бробдингуйя. Той ме увери обаче, че това не би облекчило участта ни, тъй като бробдингуйците се отличавали от уибробците само по шапките си — предпочитали цилиндри вместо бомбета.

Оставаше да чакаме и да се надяваме. Нашите уибробски приятели Броб и Нег, както и самият мистър Шпик бяха много любезни и предупредителни с нас и ни услужваха, с каквото могат. Така още на третия ден от пристигането ни в Лахгнег Шпик измъкна една кесия със спруги от джоба си и ми я предложи. Понечих да откажа лицемерно, то се знае, понеже нямах пукната спруга, но мистър Шпик рече, че това не са негови, а държавни средства и няма защо да се стеснявам.

Кесията ни даде възможност, на мен и жена ми, да преминем изключително на млечна храна и за няколко седмици ние се поправихме от нашите изтощителни презокеански приключения. Избягвахме, естествено, да мислим за произхода на млечната храна.

Тогава се обадиха духовните ни нужди. Аз се сетих за вестник, а Лина за книги с пътешествия и авантюри из далечни страни — като че не й стигаха нашите собствени.

Вестник, уви, не намерих, макар да обиколих един ден целия Лахгнег. По будките тук се продаваше всичко друго, като се почне от връзки за обуща, картички с кинозвезди и полови атлети и се свърши с хашиш и жълто-зелената книжка на крал Джордж Франсоа и т.н. — но не и вестници. Вечерта нашите уибробски приятели ми казаха, че напразно съм се бъхтил: вестници у тях могли да се намерят, и то като библиографска рядкост, само в някои библиотеки и музеи.

— За какво са ни? — разпери двупръсти ръце мистър Шпик. — Защо да се вълнуваме и раздвояваме? На уибробеца са му нужни монолитна психика и грааси скуеърс и той две пари не дава за това, какво става в Бробдингуйя или в самата Уибробия… Нима в Европа още излизат вестници? Диа ми!

Трябваше да се откажа от своята духовна храна. Мистър Шпик добави при това, че у тях вестниците били спрени отдавна по чисто хигиенични съображения: хартията и печатарското мастило разпространявали миазми и миришели на лошо.

По-щастлива от мене беше жена ми. Тя не намери книги за пътешествия, понеже уибробците не пътешествуват по принцип, затова пък в домашната библиотека на Броб и Нег откри няколко доста интересни романа. Първият, който й попадна в ръка, носеше заглавието „Про патриа ностра“ и броеше 832 страници. Съдържанието му, както ми го разказа Лина, беше следното:

Един уибробски разузнавач от отдел КХ Д — 314, под номер 16 751 419, серия У, на име Ред Уининим, успява да измами бробдингуйското разузнаване и контраразузнаване и да отвлече един от тримата бробдингуйски Вицегубернатори от собствената му баня, дето нямали достъп дори микробите. Ред доставя плячката си непокътната в Уиброб сити и бива награден с най-високия орден — Златното копито на Уининим. По този случай цялата бробдингуйска полиция, разузнаване и контраразузнаване биват уволнени и заменени с нови, което предизвиква хомеричен смях в цяла Уибробия. Естествено, отвлеченият Вицегубернатор бива върнат в родината му, и то с почести, както повеляват добросъседските отношения между две враждуващи държави, но там за всеки случай той бива обесен превантивно като евентуално завербуван от уибробския контрашпионаж. В Уибробия това предизвиква нова буря от смях. Бурята дълго време не утихнала, понеже Бробдингуйя се опитала да скрои на Уибробия същия номер, но това не й се удало благодарение на същия Ред Уининим. Последният залавя чуждите разузнавачи заедно с техните апаратури, шифри и с жените им, които ги придружавали за маскировка… Книгата завършваше с лирическо отстъпление в чест на Ред.

Историята ми се видя интересна и аз взех също една книга от библиотеката на Броб и Нег. В нея се разказваше пак за славния Ред. Този път той не отвличаше никого, но открадваше стратегическите планове на Бробдингуйя и така предотвратяваше война на материка.

Попитах Броб дали при това положение Бробдингуйя все още не се е разпаднала, а той рече, че те, бробдингуйците, четели също такива книги, но с обратен смисъл. Поради което Бробдингуйя засега се държи, ала скоро ще капне.

В библиотеката на нашите домакини нямаше нищо друго освен книги за Ред Уининим и ние ги помолихме да ни заведат някой път на театър. С това се нагърби мистър Шпик. Обеща да ни осигури билети за една премиера, на която щял да присъствува самият Грейтполисмен на Лахгнег.

Така и стана. Театърът, един от стоте в Лахгнег, се наричаше „Стейт тиатър фор едукейшън ъв адълт уибробиънс“^[1] и се намираше в културния център на Лахгнег. Това беше представителна сграда със зрителна зала за четиридесет хиляди души. Нашите места бяха твърде почетни — те се намираха на седмия ред, докато предните шест реда бяха заети от висши сановници, културен елит, хетери и управители на супермаркети, снабдяващи самия Грейтполисмен.

Минаха два часа от обявеното начало на представлението, но Грейтполисменската ложа оставаше празна. Когато се разбра, че ще си остане празна, първите шест редици презглава побягнаха навън. Нашият приятел Шпик се поогледа, но не побягна — предполагам, заради нас.

Завесата се вдигна. Пиесата се наричаше „Пламенната любов на Крейн Уининим“. Тя започна с това, че Крейн и неговият приятел Уилфред едновременно разкриха безмерната си любов към мис Джейн, щерка на виден сановник. Джейн се оттегли в покоите си, за да размисли. През това време Крейн и Уилфред се разхождаха по сцената, обвиняваха се взаимно в нелоялност и яростно се пляскаха с опашки по бедрата. Това беше истински конкурс за място в живота и аз очаквах два мата уибробци да използват копитата и ноктите си, но се излъгах. Мистър Шпик ми пошепна, че такива работи на сцената никога не стават, защото са наказуеми със заточение в Западния резерват. Това малко ме учуди, понеже такива работи ставаха по улиците на Лахгнег и не се наказваха.

Както и да е, във второто действие пристигна вест, че таткото на Джейн е лишен от сана си и е пенсиониран. Уилфред гузно оттегли предложението си за женитба. Крейн обаче остана верен на думата си и спечели любовта на Джейн. Те си назначиха сватбата за третото действие.

И наистина сватбата се състоя. Две минути по-късно се разбра, че тъстът сановник не само не е лишен от сана си, но дори е повишен в чин, длъжност и заплата. Тогава се появи на авансцената и самият сановник. Обърнат към публиката, той държа едно пламенно слово, с което доказа недвусмислено, че в Уибробия добродетелта винаги тържествува. Сановникът разцелува младите и те се разцелуваха помежду си. Публиката се разплака от умиление. Що се отнася до коварния Уилфред, той бе наказан от съдбата и се задоволи с ролята на Трети в дома на младото семейство.

По този начин благородството взе връх. Актьорите излязоха пред завесата и като размахваха ритмично жълто-зелената книжка, проскандираха десет пъти имената на Вицегубернаторите и пет пъти името на Грейтполисмена мистър Ролф.

Въпреки умилението си обаче публиката се въздържа от ръкопляскане. Завесата бързо падна. Впоследствие излезе, че публиката е трябвало да ръкопляска и завесата съвсем напразно е паднала бързо, понеже отсъствието на Грейтполисмена се дължало просто на неговата делова претрупаност.

За честта на Грейтполисмена ще отбележа, че той още през нощта изпратил цветя на примадоната и я поканил в леглото си. Отгласът от тая джентълменска постъпка беше удивителна. На другия ден театроведите, които поради прибързаното си бягство не видяха пиесата, издадоха няколко монографии върху премиерата в „Стейтс тиатър фор едукейшън ъв адълт уибробиънс“, а след още два дена на книжния пазар се появиха два тома „Спомени за автора“ на „Пламенната любов на Крейн Уининим“, написани от няколко видни академици.

Мистър Шпик бе успял да се снабди с тези томове и ми ги показа с чувство на уибробска национална гордост. Попитах кога е починал авторът на пиесата.

— Какво приказвате! — възкликна мистър Шпик. — Та той сега е само на десет годинки.

— Ами! — казах аз.

— Ама у вас и децата ли са писатели? — попита наивно жена ми.

— О, мисис Драгойефф, не всички деца. Не, съвсем не всички деца.

Това дете, обясни мистър Шпик, било нещо изключително и се възпитавало в специален пансионат за бавно развиващи се гении.

— Дявол го взел — изтървах се аз, тъй като още не можех да свикна с уибробските работи. — Как е възможно все пак стари академици да пишат спомени за един хлапак? Какъв жизнен път има това с извинение… и какви спомени, по дяволите, могат да имат за него академиците, ако не са присъствували поне на кръщенето му?

Мистър Шпик ме гледа известно време, след това пошепна нещо на копчето на своя снежнобял ръкавел.

— Мистър Драгойефф — каза той тържествено. — Хлапакът, както се изразихте вие, няма жизнен път, прав сте. Но чичо му и неговият прадядо имат.

— Кои са те? — попитах.

— Първият е нашият Грейтполисмен мистър Ролф, а вторият — мистър Черитъбъл Хорсхед, един от Техни Превъзходителства.

От други въпроси се въздържах.

Така в очакване на визитата при мистър Ролф ние с жена ми навлязохме постепенно в тънкостите на уибробската култура. През следващите дни ние разбрахме, че тя се твори не толкова от деца, колкото от войници по време на полеви учения и от фермери, които съчиняват и рисуват между прекопаването на царевицата и оводняването на ориза. От тях именно се учели уибробските хора на изкуството заедно с професорите и академиците. Съществувала дори идея към всеки уибробски култур-трегер да се аташира по един пехотинец в пълно бойно снаряжение, снабден с правата на баща и учител. Мистър Шпик смяташе, че това е една много полезна и прогресивна идея, която ще издигне на недосегаема висота уибробската култура.

Лина твърде бързо изчерпа библиотеката на Броб и Нег Уининимови и помолила я заведат в градската библиотека на Лахгнег, дето се раздаваха книги срещу залог от няколко спруги.

Отидох и аз, тъй като мистър Шпик изяви пламенна готовност да придружи Лина.

Библиотеката се намираше недалеч от дома на Броб и Нег. Това беше една прекрасна модерна постройка в уибробски стил. Главният й вход, чийто фронтон се поддържаше от мраморни колони с копитовидни капители, беше богато украсен със символични фигури, гранитни орнаменти и ажурни плетеници от скъпоценни метали. Над всички фигури обаче доминираше релефът на една гола уибробска хетера, разположен върху цялата дължина на фасадата. Хетерата лежеше с разпусната грива, която полуобвиваше тялото й. Едната й ръка беше под главата й, в другата, протегната напред, тя държеше цвете, символизиращо нейната девственост, а очите й бяха полупритворени в страстна готовност да подари цветето всекиму, който плати добре. Мистър Шпик ни обясни, че тази прекрасна фигура олицетворявала уибробската култура.

В себеотдаването ние, уибробците на духа, виждаме своето призвание — каза той поучително.

Влязохме в библиотеката. Нейното преддверие беше цялото облицовано с бял мрамор и също украсено богато със статуи, релефи, барелефи и корелефи. Между тях щедро бяха разхвърляни златни надписи, съдържащи мисли от книжката на крал Джордж Франсоа Александър Чжао и т.н. де Торерос XXXI. Ето някои от тях, записани в бележника ми: „Пространство, заградено от две корици и запълнено с напечатани листове, се нарича книга“; „Книгата служи за четене. За други нужди се употребява друга хартия“; „Пазете като зеницата на окото си книжните рафтове“; „Книгата е духовен меч, но мечът не е книга. Не забравяйте това“; „Не плюйте в книгите, освен в тези на класиците, които развращават народа“. И прочее.

В преддверието се трупаха уибробци и се опиваха от древната мъдрост на надписите.

В читалните нямаше никого. Те бяха три. В първата се пазеха книги на уибробски, тоест на староанглийски, от всички области на знанието и изкуството. Всички книги имаха един и същи формат — 10 на 7 дюйма^[2] — и бяха подвързани в жълто-зелено.

Взех в ръка един учебник по органична химия и го разгърнах. Той започваше така: „Най-великата страна под седемте небесни сфери е Уибробия, а уибробците — единственият народ, богопомазан лично от Уининим Еднокопитни и който заслужава любовта на Вицегубернаторството и на църквата, както и ечемика си.“ Нататък следваха химически и математически формули. Една книга по орнитология имаше същия увод.

Затова пък по встъпителните си думи художествените книги се отличаваха коренно от научните. Те започваха съвсем иначе, а именно: „Уининиме Еднокопитни, благослови Уибробия! Защото няма друг народ освен уибробския, който да е помазан лично от Тебе и да е заслужил така достойно грижите и любовта на Вицегубернаторите и своята ароматна люцерна. И няма под лъчезарните звезди на седемте сфери друга по-велика, благоденствуваща и щастлива страна от Уибробия. Амин!“ В тези слова се чувствуваше лиричното сърце и опитната ръка на художника. Мистър Шпик каза, че словата били утвърдени с едикт № 2 на Еднокопитната църква, докато с едикт № 1 се ознаменувало самото създаване на уибробската държава.

Това, което ни заинтригува във втората читалня, беше размерът на книгите — половин дюйм на четвърт. Тоест те бяха големи колкото дамски нокът и отначало не разбрах дори, че са книги.

— Що за лилипутска книжнина — възкликнах аз. — И как могат да се четат такива книги?

— Под микроскоп — отвърна мистър Шпик.

И наистина на всяка читателска маса, въпреки че нямаше читатели, имаше по един микроскоп. Мистър Шпик добави, че тия книги, макар и наглед нищожни, много допринасяли за формирането на интелектуалния и нравствен облик на уибробеца. Те били написани на езика блефуску.

— И мнозина ли у вас знаят този език? — попитах.

— О, не — каза мистър Шпик. — Но тези книги са полезни дори ако не се четат. Достатъчно е само да дишате въздуха около тях.

На въпроса ми, кой пише тези книги, мистър Шпик отговори, че ги пишели съветниците на Техни Превъзходителства Вицегубернаторите. Учуди ме търпението на тия съветници — това беше все едно да пишеш Илиади на оризено зърно. Тази зала съдържаше няколко милиона тома.

Истински ни смая обаче третата читалня. Макар да беше няколко пъти по-голяма от втората, в нея се съхраняваха само стотина книги. Но какви книги, боже мой! Форматът на най-малките от тях беше 12 на 8 фута^[3], а дебелината им между 15 и 50 дюйма. Ако такава книга паднеше от рафта си, не дори от най-високия, би ни смачкала и тримата като дървеници. Два специализирани електротелфера с багерни приспособления служеха за свалянето и връщането на тези книги по местата им.

Като казах, че в читалните нямаше читатели, сбърках. Тук имаше един. Това беше престарял уибробец, мършав като дистрофик, в дълга синя мантия, с окапала грива и лишена от косми опашка. Книгата, която четеше, беше разтворена отвесно на един металически станок. До станока водеха няколко стъпала. Самият читател седеше на удобен подемник, който се намираше на 5 ярда^[4] от станока с книгата, за да може погледът му да обхване едрия шрифт. Подемникът се движеше по хоризонтала и по вертикала, а също назад и напред — това даваше възможност на старика да обръща страниците и да ги чете. Аз се усъмних обаче, че той успява да прочете каквото и да било, понеже по хоризонталата подемникът се хлъзгаше наляво и надясно с голяма бързина. Мистър Шпик ни обясни тутакси, че тази старинна писменост изобщо не е разчетена досега, а старецът, който хвърчеше насам-натам, бил последният археофилолог в Уибробия. Негова ученост не се и опитвал да открие тайната на писмените знаци; той се надявал да разчете тази писменост именно чрез оптическия ефект от сливането на буквите при бързото движение на подемника.

Негова ученост, както го титулуваше мистър Шпик, се умори и трябваше да си почине. Помогнахме му да слезе по стълбичките и използвахме случая да му се представим.

— Аймсори Плийз — представи ни се и той. Професор по археофилология. Член на Уибробската на Тех ни Превъзходителства академия на науките.

Мистър Аймсори едва се държеше на краката си и поради разсеяност не обърна внимание на нашия с Лина неуибробски вид. Аз му зададох няколко въпроса.

— Ваша ученост — казах. — Разбрах, че искате да разчетете тези джайънт букс^[5]. Надявате ли се на успех?

— О, не.

— Защо?

— Моят ръст не ми достига за тая цел. Да бях поне петнайсетина фута по-висок…

Погледнах мистър Шпик и той съжалително поклати глава. Очевидно смяташе академика за изкуфял.

— Но, Ваша ученост, не е ли напразен трудът ви?

— Уибробецът трябва да върши нещо, ако иска да си заслужи пенсията, мистър ъъъъ…

— Бихте ли ни казали нещо за произхода на тая гигантска книжнина, мистър Плийз?

— О, да. Това са остатъци от културата на една човешка раса. Тези хора, защото те са били хора, а не уибробци, са достигали на височина между седемдесет и седемдесет и пет фута. Били са високи горе-долу колкото камбанарията на нашата лахгнегска катедрала.

— Невероятно — извикахме двамата с Лина.

— Но факт — рече непоколебимо мистър Аймсори Плийз и се загърна по-плътно в мантията си. — Писмени сведения ни е оставил един англичанин, който е живял тук в онази епоха. Пък и разкопките в различни краища на Вицегубернаторството ни дават достатъчно материал… Огромни бедрени кости, черепи, които могат да поберат мозъците на петдесетина уибробци, съдове и сечива с не по-малко удивителни размери… — Мистър Аймсори развълнувано почеса листа с опашка. — Някои наши биолози поддържат, че по нашето южно крайбрежие и досега се срещат растения и животни от мащаба на онези великани.

Ние с Лина се спогледахме. Нямахме основание да не вярваме на стария академик. Аз се готвех да потвърдя думите му, когато мистър Шпик се намеси:

— Това съвсем не е доказано, мистър Драгойефф, съвсем не е доказано. Ние с вас, ха-ха, много добре знаем, че великани съществуват само в приказките, нали? Тук ни поднасят просто една хипотеза, една удобна хипотеза…

— Да, да, ай’м сори — каза бързо и смутено мистър Аймсори. — То се знае, че е хипотеза. Най-уважаваните наши биолози, разбира се, не вярват в съществуването на гигантски животни по крайбрежието.

— Въпрос е дали съществува и самото крайбрежие — вметна мистър Шпик.

— Да, да, въпрос е… Това крайбрежие наистина…

Голият череп на академика лъщеше от пот, а мистър Шпик се усмихваше с онази усмивка, която японците употребяват на погребението на баща си: Но моето любопитство беше разпалено.

— Разбирам, хипотеза — казах. — Отде според тази хипотеза са дошли онези великани?

— Откъм океана — отвърна с преглъщане академикът. — Ако допуснем, естествено, че някъде има океан.

— Тогава защо животните са останали, а великаните са изчезнали?

— О, хипотезите обикновено са вътрешнологични — отвърна мистър Плийз, като погледна боязливо към Шпик. Онзи кимна и академикът продължи: — Обяснението е просто. Според хипотезата великаните са участвували в смешението на расите на нашия континент. А има един природен закон: когато се съчетаят голямото и малкото, остава да съществува малкото. Ако великото и нищожното се смесят, надделява нищожното… Доказателство за това е нашият уибробски ръст.

— Вие се увличате, Ваша ученост — каза с мека усмивка мистър Шпик.

— Ай’м сори! Исках да кажа, че доказателство е ръстът на бробдингуйците.

— А колко високи са те? — попитах.

— Колкото нас…

Мистър Шпик се поизкашля. Следващия си въпрос не можах да задам, понеже Негова ученост мистър Аймсори Плийз изчезна някъде, сякаш се изпари. Мистър Шпик продиктува нещо на копчето на ръкавела си и ни се усмихна приятелски:

— Какво да ги правим тия академици, те винаги са обладани от някоя фиксидея… Да вървим ли?

И той добави, че в същност уибробската нация била достигнала отдавна своя оптимален ръст; всичко останало било просто плод на склеротичната фантазия на някои учени. За да се уверим в това, той ни предложи да посетим Националния музей в Лахгнег.

Тръгнахме пешком. Преди да стигнем до музея, ние се отбихме, все с цел да добием представа за оптималния ръст, в две учебни заведения — един университет и едно основно училище.

В университета не влязохме, защото не стана нужда. Просто се спряхме под отворения прозорец на една аудитория и близо един час слушахме как студентите скандират хорово мъдри изречения от първия том на съчиненията на Джордж Франсоа и т.н… де Торерос XXXI. Тук тези съчинения се изучаваха в пълен обем и когато студентите ги зазубреха наизуст, получаваха диплома. Разбира се, това се отнася, каза мистър Шпик, до уибробарните науки (отговарящи на нашите хуманитарни — Б. а.), а програмата на точните предвиждала освен това курс по основите на аритметиката и на забавната физика.

Съвсем друго беше положението в основното училище, дето ние влязохме в една класна стая. Заварихме малките уибробчета заети да изчисляват пътя на Халеевата комета, по-конкретно — да търсят онази точка в пространството, дето тя ще бъде след 1500 години. Това беше изпитна задача, от чието решение зависеше дали уибробчетата ще преминат във втори клас, или ще повторят първия. Докато малките пъхтяха над справочниците по астрономия и математика, едно от тях, види се, добър ученик, бе застанало пред черната дъска и интегрираше иреални числа, изведени на съответната степен.

Странно беше, че тия прекрасни уибробчета не знаеха още да четат и пишат, нито да говорят. Едно от тях, запитано от Лина добре ли се учи и каква е бележката му по физика на малките частици, можа само да каже:

— Уауу, уаууууу!

Но учителят го успокои и то ни гугукна прелестно няколко пъти.

Шпик ни извади от нашето недоумение. Уибробчетата, според думите му, започвали да говорят едва на десетата си годинка, а времето дотогава се използвало, за да усвоят математическите науки. Това гарантирало в най-висока степен тяхното всестранно хармонично развитие, както и светлото бъдеще на Уибробия.

Убедени, че уибробците наистина са достигнали оптималния си ръст, ние с Лина бяхме готови да се откажем от посещението на музея, но Шпик настоя да надникнем и там за малко.

Надникнахме. Музеят се състоеше от два отдела: археологически и исторически. В археологическия бяха изложени дялани камъни и парчета фина мазилка от предисторическите котиджи на уибробците, а също и няколко едроформатни снимки, на които личеше как Вицегубернаторите показват на уибробското племе за какво служи огънят, как се правят лъкове и стрели, как се дерат и щавят кожи и други такива.

В историческия отдел нямаше никакви експонати, ако се изключи, разбира се, една хубава картина с размери 30 на 20 ярда. На картината бяха увековечени образите на същите Вицегубернатори, уловени в момента, когато полагат основите на уибробската държава. Отделно бе изложено копие от папируса, закопан в споменатите основи. Текстът гласеше: „Този камък бе положен в лето Уининимово… (цифрата бе замацана и не се четеше) от ръцете на Техни Превъзходителства мистър Хари Хууф, мистър Ричард Фокс и мистър Черитъбъл Хорсхед, лето благодатно и ечемиконосно, за да освети нине и присно и вовеки веков името и славата на Същите.“ Следваха подписи, скрепени от първия уибробски държавен печат.

Всичко това ме учуди малко, тъй като навсякъде в музея фигурираха тримата още живи Вицегубернатори. Но мистър Шпик ни поясни, че това си било в реда на не щата: имената на покойните основатели и без това не се помнели от никого, пък и предишната история на Уибробия, кажи-речи, нямала никакво значение, та историците имали всички основания да приемат едно ново и по-оригинално леточисление.

С това приключи този забележителен наш ден в Лахгнег, без ние с жена ми да подозираме какви удоволствия ни чакат през следващите дни.

Първото от тях беше съобщението на мистър Шпик, че визитата ни на учтивост при Грейтполисмена мистър Ролф е определена за 2 ноември того, тоест 1970 г. Очевидно Уиброб сити си беше казал думата по въпроса, какво трябва да направят с нас, и ние с трепет чакахме да чуем. Ако си припомните вероятните решения, които мистър Шпик ни бе изброил, ще разберете нашето вълнение.

За да запълним времето, което ни оставаше, мистър Шпик ни предложи да се запознаем по-отблизо със законите на страната: ако решението на Уиброб сити не предвиждало незабавна екзекуция, едно такова запознаване щяло да ни бъде полезно и необходимо. Когато попитах къде да намерим законите, за да ги изучим, мистър Шпик се разсмя: те били толкова много и при това снабдени с толкова правилници и тълкования, че не биха ни стигнали десет години само за прочитането им. По-уместно и лесно било да посетим някой ден градския съд на Лахгнег, дето сме щели да разберем всичко без много труд. Ние се съгласихме.

Една сутрин, седмица преди съдбоносното посещение в Грейтполисменството, ние с Лина изядохме по една млечница, а Шпик паница просо, размесено с миризливи треви и захар, и отидохме в съда. Той се намираше в северозападната покрайнина на града, на шосе № 13, в една стара, подлежаща на събаряне сграда. Сградата беше влажна и мрачна, но това, й придаваше по-голяма внушителност. В просторния хол, дето се влизаше направо от улицата, се издигаше статуята на величествена уибробка с волно развяваща се опашка и строг израз на лицето. В едната си ръка уибробката държеше голяма торба със зоб, а в другата, вдигната застрашително над главата й — конски крак с едро копито на края. Едни счупени везни, очевидно ненужни, се търкаляха в нозете й. Превръзка на очите статуята нямаше, защото и без това си беше сляпа от рождение.

Наоколо бяха вратите на съдебните зали и мистър Шпик ни попита демократично в коя от тях искаме да влезем.

Влязохме в първата, която се изпречи пред очите ни. Публика вътре нямаше, ако не се смятаха един млад уибробец и една по-престаряла уибробка, седнали на първия ред скамейки. На съдийската естрада зад купчина папки седяха двама съдии в тъмнозелени мантии, с черни кръгли шапчици на главите. Лицата на съдиите бяха силно деформирани — на единия вдясно, на другия вляво, — тъй че, ако се съединяха, би се получило едно нормално уибробско лице; тази особеност според мистър Шпик се обяснявала с нуждата от равновесие и съдийска обективност.

Разглеждаше се дело за самоубийство. Тъй като подсъдимата била погребана преди три дена, съдебното дирене беше задочно. Прокурорът, който за разлика от съдиите носеше червена шапчица на главата, обоснова своето обвинение с една-единствена фраза: обвиняемата била нанесла тежка вреда на държавата. За свидетели той призова младия уибробец и уибробката от първия ред и в процеса на разпита се изясни следното:

Почтената майка на самоубийцата, тя бе и свидетелка на обвинението, се залюбила с мистър Роджер, също свидетел на обвинението, но понеже била вдовица, нямала право да встъпи в законни полови сношения с горепосочения мистър Роджер. Той от своя страна нямал право да играе ролята на Трети в семейството, тъй като вдовиците нямат съпрузи. Това мъчително и ненормално от гледище на уибробската нравственост положение накарало вдовицата да ожени дъщеря си за мистър Роджер и по този начин да узакони мястото си на Трета в семейството на мистър Роджер. Така и станало. Още през първата брачна нощ на младите майката, тя и тъща, изцвилила тихичко и мистър Роджер, като прескочил невястата, скочил в леглото на тъща си. Това било забелязано от младоженката, уви, зле възпитана уибробка, и докато свидетелите по делото се любели, тя взела, че се обесила на балкона, дето я намерили на сутринта.

Процесът трая всичко петнадесет минути. Прокурорът благодари на двамата свидетели и ги изпроводи с усмивка, като ги предупреди обаче, че ако искат да си продължат сношенията, един от тях непременно трябва да се ожени. Съдиите произнесоха присъдата: самоубийцата се осъждаше на порицание, което трябваше да се обяви по всички средства за информация в Уибробия, а имуществото й се конфискуваше в полза на държавата.

Ние с жена ми, колкото и да бяхме пътували вече по света, бяхме доста озадачени. Мистър Шпик почувствува това. Когато излязохме от залата, той намери за нужно да мотивира философски решението на съда:

— Интересите на държавата над всичко, мистър Драгойефф, не е ли така? Всяко цивилизовано общество се ръководи от тоя принцип… Помислете сами какъв невероятен ущърб е нанесла самоубийцата на Уибробия. Фактически тя е убила не само себе си, тя е убила и своите евентуални деца, и децата на своите деца, и децата на децата на своите деца… Представете си за миг безкрайната верига от войници и майки на войници, от които тя е лишила държавата, и ще разберете смисъла на присъдата.

Аналогичен по своето действие бил и параграфът за убийствата. Онзи, който се оставял да бъде убит по какъвто и да е начин, извършвал тежко противодържавно престъпление и роднините му били длъжни да заплатят голямо обезщетение на фиска, докато убиецът, жертва на обстоятелствата, бивал винаги свободен от отговорност. Той имал, тъй или инак, доблестта да живее и да бъде полезен на родината си със своя детероден орган.

Законът предвиждал изключение само за политическо убийство: ако то увреждало интересите на Вицегубернаторството, убиецът бивал съден и осъждан на екзекуция; ако пък бил полезен за Същото, него го награждавали с голяма пенсия, със званието „Патриот на Родината“ и с ордена „Златното копито на Уининим“. Ето защо в Уибробия терминът „убийство“ има чисто битов и твърде ограничен смисъл и дори не се употребява в съдебната практика.

Като поразмислих малко, разсъжденията на мистър Шпик не ми се видяха толкова абсурдни. Ако се погледне на уибробеца като на статистическа единица и се приеме принципът, че той съществува заради държавата, а не обратното, всичко си идва на мястото. След това заключение досегът с уибробското законодателство не ми създаваше особени затруднения.

Тръгнахме към следващата зала, но мистър Шпик забеляза, че няма смисъл да влизаме там. Разглеждало се обикновено дело, свързано с присвояване на чужда вещ. Попитах строг ли е уибробският закон срещу кражбите. Мистър Шпик сви рамене и каза, че кражби в тяхната страна нямало. Наистина по-преди се случвали и дори бил издаден строг закон срещу крадците, но една нощ самият закон бил откраднат едновременно от всички съдилища, адвокатски кантори и библиотеки. Тогава именно излязъл нов закон, който премахвал понятието кражба, а присвояването на чужда вещ поставял под покровителството на държавата.

— Но нали в такъв случай всички ще почнат да крадат? — казах.

— Тъкмо тази е и целта на новия закон — кимна мистър Шпик. — Разсъдете сам. Едно действие е престъпление дотолкова, доколкото е забранено от закона. Ако законът го позволява и регламентира, то се превръща в нормална гражданска дейност. По такъв начин присвояването на чужда вещ престава да бъде кражба, разбирате ли? От друга страна, масовото присвояване увеличава благосъстоянието на нацията и държавата. Особено полезно е присвояването на държавно имущество.

— Моля?!

— Разбира се. Присвоителят на държавни вещи, ценности и прочее е длъжен по закон да внесе десет на сто от стойността на присвоеното в държавната хазна. Ако присвои например сто спруги, десет от тях ще внесе в хазната, ако присвои хиляда, ще внесе сто. Следователно колкото по-голяма е годишната сума на присвоеното, толкова повече нараства приходната част на държавния бюджет.

Възразих на мистър Шпик, че при тази система държавата губи десет пъти повече, отколкото печели, но той обясни, че у тях крадените държавни средства не се смятат. Те влизали в параграф „Стихийни бедствия“, докато внасяните десет процента се осчетоводявали в актива на касовите книги.

— Но нали все пак в онази зала се гледа дело за кражба — спомних си аз.

— О, не — каза мистър Шпик. — Там съдят някого, който е забравил да внесе задължителните десет процента.

И той ни въведе в една зала, дето се бе събрала доста публика, предимно уибробки. Разглеждаше се дело за клевета, засягаща нравственото поведение на един уибробец. Пикантните подробности бяха разпалили любопитството на женската тълпа.

Клеветата биде установена от един куп свидетели, тоест приписваните на нещастния уибробец неморални деяния излязоха измислени от клеветника. Съдът издаде присъдата: оклеветеният, който се бе жалвал, беше осъден да заплати разноските по делото и бе порицан публично. Що се отнася до клеветника, нему беше присъдена похвала и женската тълпа го възнагради с ръкопляскания.

Вие сте готов да се възмутите, драги читателю, както постъпи и жена ми в случая, но не забравяйте, че преди да дадем оценка на едно явление, ние трябва да си го обясним. Работата е там, че клеветата заема почетно място в старото обичайно право на уибробците и още повече — в сегашното писано: тя се смята за израз на високото нравствено съзнание на клеветника, който вижда злото дори там, дето го няма. Вън от това всеки клеветник е и потенциален доносник, а в Уибробия на доноса се отдава особено важно значение, тъй като върху него в значителна степен се крепи стабилитетът и величието на държавата. Нещо повече: доносът се третира не само като висша форма на клеветата, но и като проява на безкористен патриотизъм, поради което субектът на доноса, въпреки нежеланието му да парадира със заслугите си, получава високо обществено положение, утрояване на заплатата, а понякога и „Златното копито“ на Уининим.

— Ами обектът на доноса? Какво става с него? — полюбопитствувах аз.

— Зависи от това, за какво е наклепан — отвърна мистър Шпик. — Наказанието му варира обикновено от забрана да използва градските и извънградските пасбища до аутодафе.

— Ами ако е невинен? — попита жена ми.

— Още по-зле за него — сви рамене Шпик. — Невинният обект е по-виновен от виновния и много по-опасен за държавата. Самото му съществуване вече хвърля сянка върху нейното реноме и подравя устоите й. Най-малкото наказание за такъв обект е лишаване от грива и опашка за цял живот.

— Ужас! — възкликна жена ми, за която гривите и опашките на уибробците бяха най-прекрасното им украшение. — Това пък защо?

— За да могат мухите да го хапят безпрепятствено — отвърна Шпик и се плесна с опашка по челото, за да пропъди една муха.

На това място, без да наруша академичния тон на разговора, аз си позволих да забележа, че подобно законодателно уреждане на доноса не е познато на нито една от цивилизованите държави в света.

— Че на какво се крепят тогава тия държави? — не скри удивлението си мистър Шпик.

Направих се, че не съм го чул. Въпросът му беше чисто риторичен, пък и като поданик на Уибробия мистър Шпик не можеше, види се, да си представи, че на света има явления, нерегулирани от закона.

След обедната почивка на съда присъствувахме на няколко незначителни дела: спорове за имот, за наследство, бракоразводни и други такива. Отначало ми се стори, че съдът решава тези дела произволно, защото веднъж печелеше делото правата страна, друг път явно кривата, но благодарение на мистър Шпик скоро разбрах, че в действителност всеки съдия се опира на един здрав принцип: дава право на онази страна, която внесе по-голяма сума в „Бенк ъв Уибробия“ на личната му сметка. Този вид процедура се мотивира с нуждата да се дава предпочитание на онези уибробски граждани, които имат повече спруги — това доказва техните по-големи способности и представлява гаранция, че имуществото или семейните права ще попаднат в сигурни ръце… Когато споменах, че в човешкия свят този вил процедура се нарича подкуп, Шпик рече с добродушна усмивка:

— Вие, европейците, още не сте се освободили от някои предразсъдъци.

На другия ден попаднахме на един съдебен пропее, който ни показа, че мистър Шпик е прав. Процесът беше много занимателен и поучителен и даваше отлична представа за правата, на които се радва уибробската нация.

Съдеха едного лахгнежца за публично изразено мнение. Провинилият се джентълмен очевидно принадлежеше към висшите слоеве на уибробското общество — имаше благородна осанка, виненочервено лице на холерик, добре подрязана и ондулирана опашка. Та този лахгнежец, като се прибрал късно през нощта малко пийнал — тук за пръв път научих, че алкохол в Уибробия все пак има, но може да се намери само късно през нощта, — спрял вездехода си на един многоуибробен скуер и въодушевен от родолюбиви чувства, извикал: „Аз мисля, лейди енд джентълмен, мисля… че ние всички, децата на Уининим Еднокопитни, трябва… да, трябва като един да процепим тази нощ с нашето гръмко «ура» в чест на Летящия остров^[6]… Хип-хип!“

Ура, извикала тълпата, но след това скуеърът бързо обезуибробиел, понеже всички съзнали, че е консумирано престъпно деяние и не желаели да бъдат сметнати за съучастници.

Така поне прокурорът описа случката в началото на обвинителната реч.

Най-напред помислих, че нещо не съм доразбрал, но мистър Шпик с едно кимване потвърди обратното. Тогава сметнах, че думите на пийналия джентълмен са би ли изтълкувани като подигравка с властта, но пък се излъгах: прокурорът, преди да пристъпи към прякото обвинение, не пропусна да благодари на подсъдимия за неговия патриотичен плам и да го посочи за пример на публиката.

След това обаче тесните очи на обвинителя засвяткаха и той гневно разроши гривата си. Според него мнението, изречено публично от джентълмена, независимо от родолюбивия му смисъл, било флагрантно посегателство срещу основите на свободата и Конституцията. Не успях да запиша цялата реч на прокурора, но съм запомнил заключителните му думи:

— Господа съдии, този инак уважаван джентълмен не само си е позволил да изрази мнението си. Той е употребил и глаголите „мисля“ и „трябва“, които законът изрично сочи като утежняващи вината обстоятелства… Дикси!

Прокурорът свали червената си кръгла шапчица, попи потта си с една батистена кърпичка и се отпусна изнемощял в креслото.

Защитникът на обвиняемия, бледен от вълнение и противоречиви чувства, не можа да не подкрепи искането на прокурора за най-тежко наказание. Само пълните самопризнания и дълбокото разкаяние на подсъдимия спасиха живота му. Той беше осъден на десет години затваряне в Енсъстър кастъл.

Ние с жена ми бяхме не по-малко потни от прокурора и защитника, макар и по други причини. Като забеляза това, мистър Шпик ни държа едно малко, но доста съдържателно слово.

— Какво представлява в същност мнението като такова? — разпери двупръсти ръце той. — То не е нищо друго освен съждение, породило се в главата на този или онзи. Можете да си имате, разбира се, каквито си щете съждения, законът не запрещава това, но в момента, в който вие ги направите достояние на другите, те се превръщат в мнение и вие извършвате беззаконие. Защо ли? Защото вашето мнение може да повлияе върху съжденията на другите. Какво ще остане тогава от тяхната свобода на мнението?

— Ами че тяхна си работа — казах аз с наивност, за която по-късно горчиво съжалявах. — Да мислят със собствените си глави.

— В това е проблемът, мистър Драгойефф — усмихна се мистър Шпик. — Можете ли да ми посочите уибробец със собствена глава?

Такъв уибробец не можех да му посоча. Шпик използва моето объркване, за да ми процитира едно от основните положения на уибробската Конституция: „Всяко мнение, изразено устно, писмено, посредством жест, цвилене, изпръхтяване, телодвижение или по какъвто и да е друг начин представлява престъпление срещу свободата на мненията и е наказуемо.“

Не намерих какво да възразя. Докато се връщахме пешком към дома на Броб и Нег Уининимови; не усещах къде стъпвам, не виждах и не чувах нищо. Чувствувах се кой знае защо невинно обиден… Такова нещо ми се бе случило в живота един път. Бях още десетгодишно момче, когато из село се разнесе слухът, че най-хубавата и честна мома, която държаха винаги запряна в къщи, а когато излизаше някъде, все я придружаваха два мата й братя, та нито един ерген нямаше кураж да я доближи — чу се, че тъкмо тази мома е родила мъжко детенце. Нас хлапетиите тия работи много не ни засягаха, но мене ме засегнаха. Същия ден привечер аз се прибирах с двете ни кози от сечището над Геновите ливади. Дядо, както винаги, седеше пред портичката, подпрян на дряновия си кривак. Казах му „добър вечер“, но той вместо отговор ми извъртя един кривак по гърба. Спрях се шашардисан и дори не се сетих да се почеша, а той ми рече: „Това ти е, та да не обезчестяваш чужди момичета, кучи сине.“ И спомена нещо за Настрадин ходжа и някаква си стомна… Оттогава, като си спомня за напусто изядения кривак, все ме избива да обезчестя някого.

Нека читателят ме извини за сухата материя, която му поднесох в тази глава, и да не ме вини за моето временно объркване. Когато се посъвзех, аз все пак не можах да се въздържа да не кажа на мистър Шпик, че културата и правовият ред в Уибробия не са нещо толкова изключително, тъй като всички хунти по света се ползват отдавна от същия ред и че различията в това отношение между Уибробия и тях са чисто формални. За щастие, мистър Шпик не знаеше какво е хунта, а аз благоразумно избягнах обясненията.

Тази вечер, воден от шестото си чувство, аз не се задоволих само да превъртя ключа на нашата спалня, а подкрепих вратата й с цяла барикада. Откъртих двата умивалника за пиене на вода, грабнах нощвите гърнета, вазите със семенца от фий, троскот и соя, предназначени за сутрешна закуска, двете саксии с лайкучка, Линината чантичка с носни кърпички, биокремове и одорани и всичко това струпах до вратата. За съжаление, единствените по-тежки предмети, които биха ми свършили работа, бяха креватът и масата, но те бяха добре вкопани в пода пред вид на закона за присвоително обогатяване на нацията.

Моето шесто чувство не ме излъга. През цялата нощ ние слушахме обезпокоителното трополене и цвилене на мистър Шпик в непосредствена близост до нашата спалня и на моменти аз трябваше да напрягам моите балканджийски плещи, за да подкрепя барикадата. Мистър Шпик, изглежда, си бе втълпил, че влиянието на уибробските обичаи и закони вече ни е уибробизирало достатъчно, за да се кандидатира за Трети в нашето семейство. В което обаче се измами.

На сутринта ние отново бяхме цивилизовани същества, любезни един към друг и изпълнени с братски чувства до немай-къде. Само жена ми не се примири и ме укори, че съм бил турчин. Аз го потвърдих, без да ми мигне окото, и тя също миряса.

Впрочем това са дреболии в сравнение със събитията, които ни очакваха през следващите дни.