Емил Манов
Пътуване в Уибробия (3)

Глава трета

Първият ден на автора и жена му в Уибробия. Те се запознават с философа Шпик Уининим и предприемат разходка из град Лахгнег. Необичайната искреност на уибробците, както и някои други техни странности. Деликатен разговор с мистър Шпик, който засяга по-нататъшната участ на автора и жена му.

Спах лошо. Не знаех какво сънуваше жена ми, но мене през цялата нощ ме измъчваха кошмари и ме глождеха сексуални видения. Все ми се струваше, че из съседните стаи трополят копита, цвили се и се пръхти на разни гласове. Като че чувах и някои други звуци, характерни за конете, когато ги претоварят и ги подгонят по стръмен път. А над всичко доминираше един мъжки баритон с ясните интонации на породист жребец.

На сутринта жена ми каза, че имала същите кошмари. Побързахме да си вземем ултра душа, преди да са се събудили домакините, и минахме в трапезарията. За наша приятна изненада — в Уибробия ние се изненадвахме от началото до края и ако се погледне трезво, в това нямаше нищо чудно — ние намерихме на масата панички с млечница и сварен булгур. Пред местата на домакините ни имаше по няколко връзки свежа люцерна и бутилки с доматен джус. Имаше прибори и за още един уибробец.

Пръв се появи Броб. Той явно си беше отпочинал добре. Поздрави ни с присъщата на уибробците жизнерадостност и се залови енергично с люцерната. Малко по-късно пристигна и Нег, но тя изглеждаше доста уморена. Прелестната пижама, която много добре отиваше на нейното брюнетно окосмяване, не можеше да скрие разбърканите й грива и опашка. Докато тя се хранеше, Броб прочете изречения от жълто-зелената книжка и това я разсъни донякъде.

— Къде е Шпик? — попита той, като кимна към празното място на масата.

— Успа се — каза тя. — Нали го знаеш, с тия негови заседания до късно…

— Нека си поспи — каза Броб доброжелателно. — Но какво е имало снощи?

— О, просто бурни разисквания. Онзи Блейк отново си показал рогата… Но Шпик се върна доволен. В края на заседанието Юниънът изхвърлил Блейк през прозореца. Представяш ли си, дарлинг? Прозорецът им е на седемнайсетия етаж на Лигата… Ха-ха-ха!

— Е, слава Уининиму Еднокопитному — рече Броб със същото облекчение, с което ние казваме „слава богу“. — Нашият Шпик Униним си го бива.

За да включи в разговора и нас с Лина, Броб ни обясни, че се касае до едно заседание на лахгнегския философски Юниън при Лигата на заднокопитните. Шпик Уининим бил вицепрезидент на Юниъна.

— Той ваш роднина ли е? — попитах.

— О, не.

— Но той носи вашето презиме.

— Всички уибробци носят това презиме. То ни напомня за нашия произход — отвърна Броб.

Що се отнася до Шпик Уининим, той бил техен приятел и Третият в семейството им. От по-нататъшните обяснения се разбра, че Трети или Трета в семейството означава същото, каквото и навсякъде по света, само че в Уибробия това е една узаконена институция, която внася някои корекции в скуката на моногамията. Броб каза, че той бил Трети в дома на Шпик, а Нег — Трета при един неин четвърти братовчед… Учуди ме не толкова този уибробски обичай, колкото необичайната за един цивилизован народ искреност на уибробците.

Нашите домакини не бяха завършили обясненията си, когато в трапезарията влезе и самият Шпик Уининим — един доста едър уибробец, много симпатичен и напълно вран. Двамата с Нег страшно си подхождаха и аз си помислих, че нощното цвилене и пръхтене съвсем не е било сън.

Броб ни представи на мистър Шпик. Той каза, че вече бил чул за нас от Нег, поклони се и прекара ръка по своята грива чак до задника си. Беше облечен всекидневно, но безукорно, според тукашната мода: тесен панталон до коленете, подчертаващ мъжките му достойнства, и снежнобели ръкавели на двупръстите ръце, а на краката леки кръгли обуща. Останалите части на тялото му не бяха покрити с нищо, защото, изглежда, уибробският климат позволява това.

Като привързваше сламена кошничка под брадата си, Шпик с простодушна усмивка се извини на Нег, че нощес не бил в достатъчно добра форма, а когато тя любезно го увери в противното, той се обърна към нас с Лина и ни запита дали наистина идваме от Европа.

— И вие ли се съмнявате? — рекох аз.

— А, оставете го нашия Броб, той е стар консерватор — отвърна със смях мистър Шпик. — Запитах ви, защото на нашия материк европеец не е стъпвал отпреди два века и половина. Почти от създаването на уибробската държава.

— Невъзможно — извиках аз. — Нима светът е толкова голям?

— Това не знам — отвърна мистър Шпик. — Но ако се вярва на някои предания и писмени документи, по онова време тук се появил някакъв европеец, англичанин, ако се не лъжа. Капитан… капитан… — Шпик щракна пръсти във въздуха. — Ето че не помня името му. Оттогава у нас е разпространено убеждението, жертва на което е и Броб, т.е. че Англия не съществува, а следователно и Европа.

— Но защо, боже мой?

— Според онзи англичанин Англия така била претоварена от пороци, че отдавна вече трябва да е потънала в океана. Но той навярно е бил англофоб и твърденията му, разбира се, трябва да се приемат под резерва.

Аз кимнах и забелязах, че пороците едва ли могат да потопят една страна като Англия, а още по-малко един материк; инак не само Европа, но и останалите материци отдавна да са се издавили.

Шпик обаче не схвана шегата ми, а се спогледа с Броб и Нег и попита за какви други материци говоря. Казах му за какви и дори нарисувах на един бял лист очертанията на двете земни полукълба с петте материка.

— О, Диа! — разсмя се Шпик, придружен от Броб и Нег. — Виждам, че вашата митология е по-богата от нашата. Пет материка, кълбовидна Земя, два океана… Нима още вярвате в такива глупости?

— Какво искате да кажете? — учудих се аз.

— Искам да кажа, драги мистър Драгойефф, че нашата уибробска география е достатъчно напреднала. И ако съществованието на Европа е все още допустимо, доколкото и вие го потвърждавате, то всичко друго е плод на вашето суеверно европейско въображение.

На обратната страна на листа Шпик нарисува доста ефектно една кръгла плоскост, представляваща според него единния и единствен Световен океан. В центъра му той очерта Уибробския материк като груба елипса, пресечена по средата от Уибробския меридиан. Меридианът разделяше материка на две половини и на две държави — Уибробия и Бробдингуйя. В самия източен край на Световния океан той завъртя две кръгчета, по-малко и по-голямо, които изобразяваха предполагаемите Англия и Европа. След това с бързи тиренца показа пътя на Слънцето около Земята, от изток на запад, и нахвърли около всичко това седем концентрични окръжности: те маркираха седемте небесни сфери, по които, според уибробската космология, били налепени звездите, предназначени да осветяват нощем Уибробия.

Лина промърмори на български, че тия уибробци не са с всичкия си, но аз, макар и малко смутен, не бях на същото мнение. За една страна, толкова увлечена в процъфтяването на техниката, тези представи за Земята и Космоса бяха напълно естествени. По същите причини, види се, беше естествено, че уибробците пиеха вода от умивалниците и се миеха над кофи. Все пак аз попитах внимателно:

— Мистър Шпик, нима вие, уибробците, не излизате никога зад пределите на вашата страна?

— Излизаме — беше отговорът. — До Бробдингуйя, но много рядко… Ние знаем какво има и какво няма по света, мистър Драгойефф.

Да споря беше безпредметно: когато човек, а още повече уибробец, е убеден в своето превъзходство, нищо не може да разклати убежденията му.

Ние се опознавахме взаимно и постепенно. Аз проявих интерес към професиите на тримата уибробци. Излезе, че и тримата служат в лахгнегското Грейтполисменство: Нег като секретарка в Тръста по снабдяването на Грейтполисмена; Броб като Главен лесовъд в имението на същия и по съвместителство — главен дресьор на лъвовете и фазаните, отглеждани за лов; Шпик, освен вицепрезидент на философския Юниън, беше и щатен философ при канцеларията на Грейтполисмена. Първите две длъжности ми бяха известни от историята на средновековието и аз се заинтересувах от длъжността на мистър Шпик.

Той задоволи моята любознателност. Въвеждането на длъжността „щатен философ“ при Грейтполисменствата, а също и при Вицегубернаторството на Уибробия станало преди около половин век и нещо, било събитие с историческо значение. По онова време, под влияние на едно злокобно съчетание на звездите от Шестата небесна сфера, настъпила опасна профанация в мисленето на уибробското население. Ненадейно то почнало да си задава многобройни и безсмислени въпроси и затрупало с тях Вицегубернаторството до такава степен, че последното било застрашено от задушаване по липса на въздух.

— Уел — продължи мистър Шпик — това бил истински потоп от въпроси, един от друг по-невежествени. Например: за какво използват своите спруги^[1] собствениците на Великата фирма и висшите сановници; защото същите, както и Вицегубернаторите и Грейтполисмените са си запазили кучешките зъби, за разлика от населението, което е лишено от такива; с каква цел Камарата на депутатите била заменена от Камара на киберите: защо Вицегубернаторите живеят на Летящия остров, след като имат на разположение цялата уибробска територия; съществувал ли е Уининим Еднокопитни и ако да, то какъв социален ред е имал пред вид в скрижалите си. И прочее профански въпроси.

— Защо профански? — попитах аз.

— Когато уибробецът не разбира нещо, което се разбира от само себе си, той е профан — отвърна късо мистър Шпик. — Тогава именно станало нужда наред с използването на Енсъстър кастъл^[2] и на оръдия от лазерен тип да се създават и щатни места, едно от които аз имам чест да заемам. Нашата главна философска задача е, както се догаждате, да предотвратяваме излишните въпроси и по тоя начин да съдействуваме за интелектуалния възход на нацията.

Казах, че без друго длъжността на мистър Шпик е народополезна, и той ми благодари с усмивка. Запитах го към каква философия се придържат уибробските философи и узнах, че това зависело от състоянието на посевите и някои други фактори.

— Ако реколтата е добра и има фураж за населението, ние допускаме съществуването на материята, ако ли не — наблягаме на духовното начало и на грижата, коя то всеки трябва да полага за своето място в Отвъдния свят. В случай на бедствия ние проповядваме стоицизъм, а при относително благоденствие — епикурейство. Интересуваме се, разбира се, и от социалните аспекти на нещата… Така, когато сме пред избори, ние обосноваваме принципите на демокрацията, а след това — нуждата от теокрация… Както виждате, нашата философия е извънредно подвижна и благодарение на това несъкрушима. Но не ви ли отегчих с моята лекция?

Уверих го, че никак, и попитах кой е този Блейк, за когото преди малко бях чул от Броб и Нег, и защо е бил изхвърлен от седемнайсетия етаж на философския Юниън. Излезе, че Блейк, лека му пръст, бил млад човек, който, без да гледа на съмнителното състояние на тазгодишната реколта, упорито се придържал към материалистически възгледи. Той не обърнал внимание дори на специалния едикт на Вицегубернаторството, с който на Юниъна се препоръчвало да насочи усилията си към проблемите на спиритуализма. Ето защо Юниънът постъпил с него съгласно чл. 9 от своята Харта за вътрешния ред, утвърдена от самото Вицегубернаторство.

— Извинете, мистър Шпик — прекъснах го аз. — Вие често споменавате за вицегубернаторство и вицегубернатори. Какво имате пред вид?

— Уибробия е Вицегубернаторство — отвърна мистър Шпик. — Трима Вицегубернатори са нейни Върховни управители.

— А какво прави в такъв случай губернаторът?

— Губернатор няма.

— Но тогава на кого са вице вашите вицегубернатори?

— По традиция се смята, че на самия Уининим Еднокопитни, нашето върховно божество. Разбира се, това е само една алегория, която най-добре изразява същината на нашата демокрация… Между другото — добави деликатно мистър Шпик — позволявам си да ви напомня, че думата Вицегубернаторство и нейните производни у нас се произнасят с главна буква. Така е прието, знае те…

За втори път ми се правеше забележка от тоя род и аз си дадох дума в тия работи да си отварям очите на четири.

След закуската Броб и Нег излязоха по семейному в близките ниви около Лахгнег, а мистър Шпик покани Лина и мене на разходка, за да се запознаем с града. При това той обеща да ни заведе следобед на Парада на уининимите, та да се порадваме на едно прекрасно зрелище.

Излязохме с неговия вездеход, след като той предварително ни съобщи някои данни за родния си град.

Лахгнег, както се изрази мистър Шпик, е уибробски град от средна величина. Той заема пространство от петстотин квадратни мили и има според последното преброяване от 1962 година 6 383 491 жители; сега обаче те били надхвърлили вече цифрата десет милиона и всеки момент се очаквало да достигнат 14–15 милиона. Сградите в Лахгнег са многоетажни, но светли и леки, понеже се строят от пресован уибробски тор, който е основният градивен материал в Уибробия; наистина случва се някоя и друга сграда да бъде отнесена от вятъра или размита от дъжда — това обаче не е голяма загуба, тъй като тор има, колкото си щете. Градът е наситен с културни заведения, но най-много и най-добре обзаведени са обществените нужници. Магазините са пълни с фураж, ресторантите — с лахгнегци, булевардите, авенютата и стрийтите — с вездеходи, чиновници и полисмени. Заводите на Великата фирма се намират извън града и въздухът би бил относително чист, ако ги нямате специалните инсталации, за които ще стане дума в глава шеста на тази книга. Изобщо Лахгнег притежава всички качества на един свръхсъвременен град.

Само дето си няма градини и площади, ако не се смята площадът пред Грейтполисменството. Затова пък всяко свободно място в града е богато затревено с люцерна, фий, троскот и рапица и представлява великолепно пасбище. Тези пасбища се наричат „грааси скуеърс“^[3]. Това е една особеност на всяко уибробско населено място, свързано с биологичната структура на уибробеца и с неговите духовни нужди.

Мистър Шпик спря вездехода край един такъв грааси скуеър в центъра на града. Пред нас се откри интересно и приятно зрелище: стотици лахгнегци от двата пола пълзяха на четири крака из люцерновата ливада и енергично хрупаха. От време на време се разнасяше доволно и благодарствено пръхтене, а в паузите всички измъкваха жълто-зелената книжка и четяха хорово мъдри изречения. Мистър Шпик каза, че това много улеснявало смилането на инак трудносмилаемата целулоза в стомасите.

Грааси скуеърс навсякъде са заобиколени от дълги мраморни корита с течаща вода за водопой. Това е естествено и много удобно. Поразително впечатление обаче прави нещо друго, което сочи недвусмислено високата гражданска съзнателност на уибробчеството. След като се напасат до насита, уибробците влизат в специални помещения, снабдени с автоматични доилки, за да предадат млякото, събрано в кръмните им жлези през нощта. На това се дължи и липсата на крави, овце и други млекодайни животни в Уибробия.

Странен обичай, нали? Още по-странно е, че в споменатия ритуал мъжете участвуват наред с жените. Това обстоятелство Шпик ни го обясни много просто: в предишните времена мъжете им били лишени от активни млечни жлези, но последното Вицегубернаторство издало специален едикт за увеличаване на млеконадоя. В изпълнение на едикта настъпили благотворни изменения в биоструктурата на мъжкия пол, вследствие на което млеконадоят се увеличил изведнъж повече от два пъти. Бробдингуйската пропаганда се възползувала от това, за да разпространи едно лъжливо съобщение, а именно, че уибробците изпълнявали и някои други функции на женския пол и че в Уибробия мъже вече нямало. Демографският взрив обаче, който последвал, опровергал това съобщение.

— Но, мистър Шпик — заинтересувах се аз. — Какво правите с толкова много мляко?

— Продаваме го на Бробдингуйя и по такъв начин разхлабваме нейната отбранителна мощ.

— ?!

— Нашето мляко — усмихна се хитро Шпик — съдържа много голям процент захари и системната му употреба предизвиква масови заболявания от диабет, затлъстяване на сърцето и прочее. Разбирате ли?

Това беше наистина умно и коварно. За всеки случай ние с Лина си дадохме обет повече да не ядем млечница.

За останалите ни впечатления от този лен ще разкажа така, както съм ги записал в бележника, с какъвто ме снабди мистър Шпик.

До 16,15 часа, когато щеше да се състои Парадът на уининимите, имахме на разположение няколко часа. Тръгнахме да се разходим пешком. Вездеходът на мистър Шпик ни следваше на няколко крачки отдире — съответно програмиран, разбира се. Денят беше горещ и ние вървяхме в сянката на високите здания. Нямаше какво да се гледа толкова, освен уибробци и уибробки в техните оригинални облекла, прикриващи само срамните им части и китките на ръцете. Лина по обичая си разглеждаше витрините и мислено пробваше изложени те предмети на цвят и вкус. Мистър Шпик беше вдигнал ръка и диктуваше нещо на брилянтното копче на ръкавела си; той ни поясни, че това копче съдържа няколко магнитофона и му служи вместо бележник.

Внезапно Лина изпищя. Пред очите ни се разкри удивителна гледка. Бяхме навлезли в квартала, дето са разположени учрежденията и канторите на Великата фирма в Лахгнег. Пред всяка кантора се водеше отчаян бой. Съвършено голи уибробци и уибробки, по двама, трима или четирима наведнъж, се ритаха с копита, дращеха се със своите дълги и твърди нокти, скубеха се и се душеха — вършеха изобщо всичко, което едно разумно същество върши, когато иска да унищожи противника си. Всички действуваха мълчаливо и никой не се оплакваше, нито викаше за помощ. Лееше се кръв. Мнозина лежаха в безсъзнания на тротоара, а три-четири линейки-вездеходки ги прибираха. Някои победители се превързваха и навличаха своите панталони и ръкавели.

Странно беше, че минувачите заобикаляха полесражението спокойно, дори апатично, На отсрещния тротоар разговаряха група полисмени с гумени палки в ръцете и ръчни лазери на кръста, но и те не поглеждаха към бойците.

Не издържах и се спуснах да разтърва двама млади уибробци, които се деряха и ръфаха наблизо. Като ме забелязаха, те спряха да се бият и ме загледаха с неподправена досада.

— Желаете да се включите ли? — попита единият от тях и опипа опашката си, от която бе останало само едно кочанче.

— Не, благодаря — казах аз бързо. — Но защо се биете? На какво прилича това?

Двамата се спогледаха недоумяващо и свиха рамене, като че лудият бях аз. Вторият извади от устата си два изкъртени кътника и се обърна решително към мен:

— Слушайте, мистър Незнамкойси, ако сте кандидат, събличайте се. Ако не сте, вървете по дяволите и не ни губете времето.

— Кандидат за какво? — попитах аз изумен.

Те обаче не отговориха. Бяха млъкнали и се взираха в ръцете и нозете ми с отворени уста.

— Йеху! — пошепна първият и стисна очи, като че не им вярваше. — Йеху по улиците на Лахгнег… Гот дем^[4]!

— Мирно! — изкомандува вторият, като пристъпи към мене. — Номера на стадото? Ах, мръсно животно — възкликна той, понеже бях смаян и не можах да кажа гък. — Хей, полисмени, насам!

Двама полисмени се отделиха от групата си и бавно пресякоха авенюто. Шпик обаче бе дошъл на себе си и пресрещна полисмените. Той им пошушна нещо, след това се върна, хвана ни подръка и ни помъкна към своя вездеход. Когато потеглихме, той ни погледна загрижено:

— Вината е моя. На вас ви трябват двупръсти ръкавици и обувки, инак ще си имаме неприятности на всяка крачка.

— Но какво значи всичко това, мистър Шпик? — попитах, като си поех дъх. — Нищо не разбирам.

— Взеха ви за йеху. Това са, ю си^[5], едни мръсни и опасни животни. Живеят в Западния резерват и се хранят с мърша. За съжаление, те имат на крайниците си по пет пръста и това въведе в заблуждение онези джентълмени.

— Нима петопръстието стига, за да ни вземат за тези ваши йеху — рекох възмутен.

— О, не — отвърна неопределено мистър Шпик.

Той явно не желаеше да се разпростира на тази тема и аз се върнах към кървавото зрелище на авенюто. Шпик беше учуден повече от моето реагиране, отколкото от зрелището.

— Какво ви вълнува толкова, мистър Драгойефф? Нима у вас в Англия не стават конкурси?

— Стават — казах, като отминах въпроса англичани ли сме, или не.

— Тогава какво ви учудва в нашите конкурси?

— Формата — казах аз.

— О! — разсмя се мистър Шпик. — Вие все още ги правите с изпити и комисии, нали?

Той каза, че тоя метод се използвал някога и у тях, но че бил много скъп и освен това не давал никаква гаранция за подбор на най-способните. Другия дефект на метода той обясни с наличието на подкупи, морални и материални, на ходатаи и телефонна мрежа. Когато му възразих, че техният сегашен метод ми се струва опасен за живота на конкурентите, той каза:

— За какво ни е гражданин, който не може да понесе един обикновен конкурс? Не мислите ли, че такъв уибробец е просто негоден за чиновник?

— Но защо, боже мой?

— Та той не би могъл да издържи и един ден ритниците на своите началници — отвърна кратко мистър Шпик.

Неговите разсъждения не бяха лишени от здрав смисъл и макар жена ми отново да промърмори, че тия хора са луди, аз не се съгласих с нея. Напомних й, че тия същества не са хора, а уибробци, следователно имат право на някои странности. Пък и за какво инак биха им служили ноктите и копитата?

Миг по-късно обаче ние се натъкнахме на явление, което не можах веднага да асимилирам въпреки моята многогодишна практика в Софийската зоологическа градина.

Минавахме по Уининим роуд, най-широката и дълга улица на Лахгнег. Вездеходът ни спря на едно кръстовище пред червен светофар. Разглеждах скучаещо стадата разноцветни машини, които бръмчаха по напречната стрийт, и се чудех защо са светофарите в тая страна, ако всеки вездеход би могъл да ги прехвръкне. И тъкмо мистър Шпик бе почнал да ми обяснява, че светофарите били нужни, за да привикват уибробците към ред и дисциплина, когато погледът ми се задържа на две млади уибробчета, момче и момиче. Те бяха застанали на затревения кръг в самия център на кръстовището и изпълняваха някакъв много ритмичен танц. Казах си, че нашите европейски танци са къде по-сложни и увлекателни от тия еднообразни движения, и се канех да попитам Шпик дали това е някой техен национален танц, но не успях, защото дъхът ми изведнъж спря.

Уви, тези млади уибробци не танцуваха. Не, те съвсем не танцуваха. Нещо повече, те… как да се изразя по-деликатно, дявол да го вземе! Да, те просто се съвкупяваха.

Ако вие, уважаеми читателю, видите такова нещо насред улицата, то непременно бихте се възмутили и бихте повикали милиция. Готвех се да сторя това и аз, обаче открих, че мистър Шпик гледа двойката и се прозява, а жена ми се усмихва с одобрително любопитство. Помислих дори, че съм жертва на зрителна измама. Но в този момент зеленият светофар ни даде път и аз трябваше да позамижа, понеже видях зрелището отблизо. То си беше напълно автентично.

Не казах нищо и направих много добре, защото малко по-нататък открих, че тоя скандален случай никак не е единичен и следователно не е скандален. Подобни картини можеха да се наблюдават не само насред авенютата и роудите, но и по тротоарите, и във входовете на жилищните и учрежденски сгради, и на самите грааси скуеърс. При това възрастните уибробци участвуваха в тези занятия не по-малко от младите… В същност какво пък толкова необичайно имаше в този уибробски обичай? Той беше много практичен и дори демократичен, тъй като не всеки уибробец можеше да притежава гарсониера или началнически кабинет, пък и освен това спасяваше нацията от конвенционалното лицемерие.

Този ден ние правехме първите си стъпки в уибробския бит и на всяка крачка се убеждавахме в превъзходството на уибробската цивилизация. Така например, за да ни снабди с обуща и ръкавици, мистър Шпик ни заведе в един грандиозен супермаркет, дето се продаваха цели три вида стоки, всяка от които се предлагаше в два модела — уибробски и бробдингуйски. Достатъчно беше да пуснеш в задния отвор на компютъра-продавач нужното количество спруги плюс пет процента за самия компютър, за да се обърне той с лице към теб и да получиш покупката си. Тук се изработваше и моментална конфекция. За съжаление автоматите за обуща и ръкавици бяха повредени и ние трябваше да обиколим десетина супермаркета, за да се снабдим с ръкавици и обуща. Разбира се, уибробски.

Обядвахме в един първокласен ресторант. Тук всичко беше автоматизирано. Разнообразни блюда с постни бульони, зърнен и тревен фураж се движеха по конвейери покрай масите и всеки можеше да си избере каквото му се поревне. Над масите висяха компютъри-келнери, но тяхната функция беше чисто възпитателна: те наблюдаваха храненето от гледище на етикета и в случай на нарушения правеха забележки и раздаваха плесници. Освен това те записваха настолните разговори с научна цел: записите се изпращаха в Уибробската на Техни Превъзходителства Вицегубернаторите академия на науките, дето се обработваха за нуждите на социалното управление. Плащането ставаше като в супермаркетите.

Когато мистър Шпик Уининим извади две банкноти да плати, аз можах да разгледам една от тях. Тя имаше хубав небесносин цвят. Волният й знак изобразяваше герба на уибробската държава — умна конска глава с торба зоб пред муцуната. Върху лицевата й страна във вид на златни медальони личаха образите на тримата Вицегубернатори. Порази ме тяхната младост.

Това бяха трима симпатични джентълмени на възраст между двадесет и двадесет и пет години, с буйни гриви и жив израз на лицата. Първият изглеждаше интелигентен, вторият — хитър и съобразителен, а третият олицетворяваше, види се, скромност и благочестие, тъй като едното му око гледаше в земята, а другото в небето.

Мистър Шпик потвърди моите впечатления, но доба ви, че медальоните отразявали ранната младост на Вицегубернаторите. Сега те наближавали деветдесетте, без обаче да загубят нещо от интелекта си, нито от своите характерни белези.

— И слава богу, мистър Драгойефф. Триединството на Техни Превъзходителства е най-голямото щастие за Уибробия. Защото да се намери Вицегубернатор, съчетаващ у себе си и трите качества, е толкова лесно, колкото да се провре копито през иглени уши.

— Камила през иглени уши — поправих го аз.

— Нека да е камила — съгласи се мистър Шпик.

И ние потеглихме към един хиподрум извън града, дето щеше да се състои Парадът на уининимите. Пристигнахме навреме, но едва си намерихме места на най-горните скамейки.

Хиподромът беше елипсовиден, дълъг една миля и широк в средата половин миля. За разлика от другите хиподруми в света пистата му беше бетонирана и високо акустична с цел ударната стъпка на маршируващите звучи гръмко и жизнерадостно. По средата на елипсата се издигаше висока трибуна за първенците на града. Сред тях се намираше и Грейтполисменът на Лахгнег, той и церемонимайстер на парада, той и кмет на града, той и началник на гарнизона, той и Президент на областната Лига на заднокопитните. Отдалеч не можах да го разгледам добре. Запомних само една богато раз диплена руса опашка, едни златни еполети на могъщите голи рамене, генералщабните лампаси на късите панталони и златния блясък на един жезъл с топка на върха. И се проникнах от респект, понеже, както гласи народната поговорка, формата определя съдържанието.

На десния край на този плац-хиподрум бяха строени сто реда коне, по четиридесет във всеки ред. Това бяха все едри и красиви животни, аранжирани по височина и цвят на косъма, но от каква порода бяха, не можах да разпозная. Пред голямото конско каре стояха замръзнали в очакване десет реда уибробци-барабанчици, също по четиридесет в редица и още по толкова флейтисти и фанфаристи. Отпреде им бе изпъчил корем диригентът с голяма палка в дясната ръка. Палката беше по-висока от ръста му и бе украсена с разноцветни ленти.

До началото на парада оставаше една минута. Очаквах, че най-сетне тайнствените уининими ще се появят и ще яхнат конете.

Но това не се случи. Точно в 16,15 часа Грейтполисменът вдигна своя златен жезъл над главата си. Диригентът подхвърли палката си нависоко и я улови с неподражаема ловкост. Барабаните гръмнаха. Писнаха флейтите, заехтяха фанфарите. И конете, о, господи, именно конете удариха крак…

Това беше нещо неописуемо. Барабаните трещяха с такава сила, че чак дробовете ни се друсаха: ррам тарарам там, ррам тара-рам-там, ррам, ррам, ррам!… Лина запуши уши и затвори очи. Но аз не. Никога в живота си не бях виждал коне като тия тук. Такъв музикален слух, такава маршова стъпка! Под копитата им земята се тресеше и струваше ми се, че ноздрите им изпушат плам и дим. Те обикаляха хиподрума, поздравлявани от милионната публика и от вдигнатия жезъл на Грейтполисмена, и бяха възхитителни. Седла нямаха, нито кожена сбруя с топчести дрънкулки по нея и това придаваше красива грация и волност на техния церемониален алюр. Само дето на предните им нозе, в такт с флейтите и барабаните, подрънкваха сребърни букаи, чрез които зрелището добиваше още по-изразителна мелодичност.

Парадът приближи нашите скамейки. Аз бях малко нещо смутен. У нас и навсякъде по света, дори когато ги впрягат или яздят, конете имат бодра и горда осанка, докато тези тук изразяваха чувство на оскърбено достойнство. Те изглеждаха твърде умни и като че можеха да говорят, но не желаеха. Барабаните биеха с все сила, публиката ревеше и тропаше с копита, Грейтполисменът вдигаше своя жезъл чак в небесата, а те мълчаха. Те бяха тъжни, тия коне…

Парадът свърши и ние побързахме към нашия вездеход, но аз така и не видях уининимите. А нали беше Парад на уининимите?

— Но те минаха пред очите ви — учуди се мистър Шпик. — Цели сто редици… Да не сте късоглед?

— Извинете — казах, — но това бяха коне…

— Глупости — каза мистър Шпик. — Това са чистокръвни уининими. Сигурен съм, понеже от тях ние водим произхода си.

За втори път чувах тая версия за произхода на уибробците. Приех я обаче под резерва въпреки грамадните скулптурни копита, които стърчаха вместо кръстове по камбанариите на лахгнегските църкви. Хората не са почти никога това, за което се мислят, защо тази истина да не важи и за уибробците?

Лахгнегската вечер, която ни раздели с мистър Шпик, беше ясна и звездна. Въздухът звънтеше от тропот на копита и жизнерадостни изцвилвания. От грааси скуеърс долитаха ритмични въздишки и дружно хрупане.

Мистър Шпик ни остави на азотеата на нашето временно жилище у Броб и Нег Уининим. Той ни обясни, че не може да ни придружи до спалнята ни, защото бързал да заеме тая вечер мястото си на Трети в дома на един свой приятел от детинство, комуто бил много задължен. Когато се ръкувахме за довиждане, той ни съобщи, че нашата визита на учтивост при Грейтполисмена на Лахгнег вероятно щяла да се позабрави: Грейтполисменът бил отправил запитване в Уиброб сити как да постъпи с нас и очаквал отговор в близките дни.

Аз задържах ръката му, тъй като проблемът за постъпването с нас по един или друг начин ме заинтересува. Попитах какъв може да бъде отговорът на Уиброб сити, а Шпик се усмихна философски и ме потупа по рамото:

— Всички ние зависим от времето и реколтата, мистър Драгойефф.

И се отдалечи с приветливо изцвилване. В ответ изцвилихме и ние.

Заварихме Броб и Нег, нашите мили домакини, в трапезарията. Те бяха прекарали почивния си ден сред зелените стебла на соргото и бяха в отлично настроение. Бяха предали дневното си мляко в близката доилня и съвестта им бе чиста.

Осведомиха се как се чувствуваме след нашата разходка из Лахгнег. Лина стана и се прозя. Аз се усмихнах и също се прозях. Но и двамата казахме, че се чувствуваме отлично.

Какво може да прави човек в Уибробия, освен това, което е принуден да прави?