Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (8)

Шеста песен

Безстрастно разглеждам тази гола стая в Германия,

високия таван, който преди няколко години бе съвсем бял,

саждите, които се стелят върху масата като малки снежинки,

и докато наоколо градът все по-бързо притъмнява,

аз се развличам, като възстановявам един текст,

който може би никога не е съществувал. Реставрирам образи,

фалшифицирам собствената си творба. И се питам

как ли е изглеждала пушалнята на „Титаник“ и дали

игралната маса е имала дървен плот или пък зелено сукно.

Как е било в действителност? Как беше в моята поема?

Беше ли то в моята поема? А онзи слабоват човек, кръстосващ

Хавана, възбуден, разсеян, заплетен в препирни,

метафори, безчислени любовни истории — нима наистина бях аз?

Не бих се заклел. А след още десет години

не бих се заклел, че тези думи

са моите думи, написани там, където Европа

е най-мрачна, в Берлин, преди десет години, т.е. днес,

за да забравя вечерните новини и безкрайно многото

безкрайни минути, които още ми предстоят и които, колкото

по-близък е някакъв край, толкова по-безкрайно се точат. Два

градуса под нулата, под прозореца всичко е черно, дори снегът.

Изпълва ме, не зная защо, дълбоко спокойствие.

Взирам се навън като някой бог. Не се забелязва айсберг.

 

1978