Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (46)

Тридесета песен

„Още сме живи“ — рече някой от нас,

който седеше в полумрака:

„Знаем го по-добре.“

 

След тези думи

настъпи дълго мълчание.

 

В най-далечния ъгъл на стаята

някой се изкашля, беше зима,

беше в Средна Европа,

беше един от ония следобеди,

когато оцелелите

предпазливо, лека-полека,

схващат, че са оцелели,

когато се събират

в изоставени гари и бункери,

в горски колиби и на други места.

 

Отвориха се овързани куфари, пълни

с тягостни спомени. Имаше там тенекиени

съдове. Имаше няколко пелени,

няколко клечки кибрит, остатъци

от моряшки сухар, загънати

в кърпи, а също малко тютюн.

Вън от небето все още

струеше слабо сияние.

 

Странно как от всичко,

което беше по-рано, по-голямата част

бе изчезнала като камък във вода,

без да остави диря след себе си.

 

Влажен мирис,

сякаш някой в този миг глади,

се носеше из цялото помещение.

Това беше болният дъх на момичето,

което стоеше с гръб към прозореца.

То ни отнемаше последната светлина.

 

Сега, когато хеликоптерите са отлетели,

когато нищо вече не дими или реве,

сега, когато най-лошото е отминало,

когато вече не искаме нищо да знаем,

всичко може да започне отначало.

 

Уверения на чужди езици,

суматоха, пелтечене, празен шум.

 

Първо трябва всичко да бъде дезинфектирано,

шинирано, закърпено и погребано.

После ще дойде отмъщението,

след отмъщението — повторението.

 

Печката пушеше. На голямата маса

в средата на стаята

лежеше нещо. Дали беше купчина

увити едно в друго палта,

или пък бяха платнища, чували с пясък,

бали кафява манилена хартия?

Никой не го беше грижа за това.

 

Години наред добре се забавлявахме

с изпитанията,

които ни чакат.

„Непредвидим риск — говореха тогава, — пробойна —

казваха, — най-голямата предполагаема злополука.“

„Чудесно!“ — отвръщахме ние. Какви времена бяха!

 

Някой размени две шевни игли

срещу малък калъп сапун.

Една мършава котка душеше

хоросана, който се ронеше от стената.

Сменяха се марли.

 

Очите на дезертьора,

който страдаше от жлези, светлееха

зад дебелите стъкла на очилата

като очите на удавник.

 

„Всичко, което вършехме, бе погрешно.

И затова бе погрешно всичко,

което мислехме. Аз съм свидетел!

Утеха не може да ми даде никой! Не на мене!

Аз бях там. Ето

тези белези! Погледнете,

ако не вярвате!

Тези белези са доказателството!“

И той ни показа своята съвсем

оръфана от хапане ръка.

 

Пред вратата сега се простираше

кално езерце

и всеки, който влезеше,

оставяше подире си мокра следа.

 

Най-сетне щяхме да сторим по-добре,

ако бяхме се защитавали. Но кога?

Но как? Лесно е да се каже: по-рано!

Та по-рано това не беше живот.

Нямахме никакъв избор. Сега обаче

цари оскъдица и нещо като спокойствие.

 

Надвиканите се споглеждаха.

Един, който носеше тюрбан,

сви рамене и се извърна.

Огнярят с провлачения глас

имаше последната дума.

 

Вън заваля едър сняг.

Столетният паркет

отдавна се беше напукал.

Около обувките ни

се образуваха малки локвички.

Някакъв старец със самурено палто

започна нежно да се моли.

 

„Половин килограм перигорски трюфели,

измити, почистени,

внимателно обелени,

нарязани на филийки с дебелината на ножа,

наредени заедно с чисто масло,

друсани над огъня, поднесени

с пържено филе от фазанови гърди —

соса вече съм забравил.“

 

Ние махнахме с ръка, оставихме го да говори.

Някой извика: „Е, добре.

Най-сетне да започваме.“

 

Никой не се помръдна.

Отнякъде долетя свистене,

все по-тънко, по-гневно, по-пронизително,

може би от печката.

 

1978