Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (32)

Двадесет и втора песен

Далеч навътре в залива, в кадифения мрак,

гледах как шарят прожекторите на един разрушител.

В главата ми сякаш валяха снежинки. Стара Хавана

се задъхваше и безсрамно загиваше.

Нощите бяха много меки. Тогава ходех

в кварталните кина, в някоя посада^[1],

в гангстерските кафенета с празните им маси.

Зад гробищния зид в сухите храсти

шумоляха влюбени двойки. Наистина не бях

добър другар. Вместо да пиша за захарта,

за социализма на един остров,

аз ловях живи трупове и мъртви мъртъвци

от черната вода, без да вземам страна, закъснял

с половин век. Взирах се в очите им

и всички разпознавах наново: Гордън Пим,

мълчаливия огняр Джеръм, мис Таусиг,

Гугенхайм (мед и калай), Енгелс (текстил),

Илмари Илхомаки, Данте — зъзнех, страхувах се,

но ги разпознавах: по ноктите,

по техните тайни, шапки, страсти,

различавах виковете им на ужас

в тропическата нощ, виждах в лунната светлина

какво стискат с вкочанясали длани: рози

от восъчна хартия, железни ключове, празен лист.

С гръб към бъдещето проучвах

чертежи и статистики, и навсякъде

прочитах едно и също: Всички седим в една лодка.

И все пак — който е беден, потъва по-бързо.

Слабият шум, с който започна всичко,

не беше трудно да се опише.

Но как продължаваше — не знаех.

Неусетно Берлин потъваше в сняг, в изолация.

Кротко се ширеше морето пред Малекон^[2], омаслено и никъде.

 

1978