Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (43)

Двадесет и осма песен

През илюминатора виждам как на шестия етаж в хотела,

на Казанската гара, на гарата в Омск, азиатците

с бременните си жени, увити в одеяла, стануват на гарата

„Хайдар паша“, как ледената киша плющи по стъклата,

чувам звъна на параходната камбана, виждам как цяла Хавана блещука

под мен в тропическата нощ, от асансьорите напират безработни,

все повече безработни сред синкавото аварийно осветление в коридора,

пред сълзящото ми око, притиснато към стъклото на шпионката,

се мярка изпадналият в делириум норвежец, той е плюскал вакса,

с начернена уста клечи край кормилната машина, ломоти нещо

и пред възпалените ми очи се разпада подобно на арабите,

които там отвън, тръгнали по жени, небръснати, издигат

бивак, палят стари вестници и се стапят сред пушека

в края на дългия, дългия, изтъркан и мръсен кокосов килим,

върху който, наобиколели от продажни педерасти и хотелски детективи,

последните прогонени вождове на някаква далечна революция

нагъват с голи ръце сурово магарешко месо, аз кашлям,

от дима сълзят и двете ми очи, олюлявам се,

в претъпканата си глава чувам музика, музика, чувам

как едни умопобъркан цигулар разговаря

по телефона с капитана. „Земя — крещи той, —

земя на хоризонта, краят на света, виждам лед, захар, сняг, хероин!“ —

а пък аз, тръпнещ от умора и влага, съм положил глава под брадвата,

под нощната лампа, под пожарния шланг в коридора на хотела,

извисен шест етажа над Карибско море, и бих искал да зная

кои са тези господа с ордени, с бради, с маркучи,

тези наемни убийци, които през вратата хвърлят шапките си на леглото ми.

„Самота — тананикам си аз, — самота, мръсотия и самота.“

Командният корабен апарат звъни непрекъснато, аз кашлям,

всички тия стапящи се хора, тия номади, тия пияници,

тия потъващи преди мен, с мен, подир мен разговарят по телефона един с друг

в моята глава с вместимост четиридесет и шест хиляди бруто регистър тона.

 

1978