Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (19)

Тринадесета песен

Бушува буря с десет бала

и кораба люлее;

        ангели с любов в очите

        кимат ни от висините.

                Поне звезда да бе огряла —

                морето с бяс вилнее!

И черна грижа ме връхлита,

а гордостта ми се смути.

        И ето, размишлявам:

        „Ах, рухна всичко вече,

        самин съм аз…“

                От тежки грехове разбита,

                душата ми за мир ламти.

Но ето че тогаз

посвикнах аз

и рекох си:

        Налегне ли ме грижа тук,

        заканват ли ми се с юмрук,

        напук на мъки и тормоз

        девизът ще ми бъде тоз:

                Това не може да срази

                един моряк,

                не бой се ти, не бой се ти,

                Розмари!

Когато нощ ме срещне сам,

тъй както Яков в час безчинен,

възглаве ще ми бъде, знам,

едничък камъкът пустинен.

        От туй светът не ще загине!

        Макар че ми изглежда бурен

                и скрита е за мен целта

                на Твоята пътека в нас,

той нявга пак ще е рубинен,

той нявга пак ще е лазурен,

        щом сбъдне ми се таз мечта:

        до Теб по-близко да съм аз,

                когато злото паст раззине

                корабът се прекатури,

а цялата земя трепери

и този свят се в ад намери…

        Отмине ли след туй нощта,

        засвети ли отново слънце,

        за Теб ще вдигна своя храм

        и гласно ще ликувам там:

                Не ще оставим, хей,

                да ни вгорчат живота,

                не бой се ти, не бой се ти,

                Розмари!

Щом свърши земният ми срок,

засмян ще литна на възбог:

                        От туй светът не ще загине!

                        Все още той е нужен,

                                все още той,

                                        все още той,

                                                все още той,

                                                        все още той,

                                                                все още той

                                                                        е нужен!

 

 

„Nearer, my God, to Thee“^[1] от Сара Флауър Адамс (ок. 1840)

„God of Mercy and Compassion“^[2] от Едмънд Вон (ок. 1880)

„Autumn“^[3] от Х. Ф. Лайт (ок. 1910)

„Това не може да срази един моряк“ от Бруно Балц (1939)

„От туй светът не ще загине“ от Бруно Балц (1942)

 

1978