Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (37)

„Похищението на Зюлейка“. Нидерландски майстор, края на XIX век

Нисък, посивял, изкривен, стои той с чаша в ръка,

малко преди Великден, облегнат на железните перила,

с гръб към улицата, сякаш тя е море,

пред своя дом в Принсенграхт —

над стълбището, ниско, посивяло, изкривено,

се носи дъх на стар джин, защото

той пие повече, отколкото е добре за ръката му, —

а докато пие и пуска шеги за старостта,

отмествайки поглед от младичката

мюсюлманка, чиито полузабулени очи

са му нужни, Саломон Полок

й разправя за своята картина, която никога,

дори пиян, не губи от взора си.

 

Вляво, казва той, виждаш похищението на Зюлейка.

Там, зад високия зид, в градината,

под мимози и палми, край излака,

където огромни кринове — странно,

как високо са израсли тези цветя, —

невинни и бели, омайни и сладострастни,

пръскат аромата си; там, красавице моя,

лежи дъщерята на султана, нагиздена

с белезите на разкоша и блаженството,

с перли и пашкули. Мургавата ръка

на един скопец я разхлажда с ветрило.

Догдето най-сетне от сянката на растенията излиза той,

прашният хамалин,

и пред нея се открива, че е преоблечен принц —

посредством своя талисман от яснозелен яспис

и опитомения сокол, който го следва.

 

Повярвай ми, няма стари майстори.

Аз го зная. Цели тридесет години бях един

от ония, които могат всичко:

наполовина алхимик и наполовина мебелист,

най-добрият измежду реставраторите.

Грижливо и вярно, с помощта на смола,

восък и слюнка, „изобразявах“

за хората изгубени райове,

възстановявах деви, корабокрушения, втори пришествия —

персийски, фламандски и флорентински,

неща, които никога не са съществували —

с шпатула, ланцет и сюнгер:

един точен фалшификатор, чийто насъщен хляб

е миналото — има ли нещо по-хубаво от него!

То е моето творчество, то е зеницата на очите ми,

изложена в Райксмузеум, някаква шарлатани

възвишена и трогателна, световно чудо,

свещена пошлост.

 

По-нататък, в средата, е празникът на бедуините.

Навред блести от копия и пушки кремъклии

в нощта, сред пустинята, блести от ярките накити

на танцувачките, от дрънчащото злато

на техните обеци, от цимбалите,

от ехтящите цимбали и тъпани.

Онзи ездач на сиво-белия кон

в светлината на факлите — това е синът на емира.

Жената в обятията му, полуприкрита

от муселин с белезникави оттенъци —

това е похитената. Зъбите й, тъй е казано,

лъщят като ледени зърна, като карнеоли

са устните и, те ухаят на нард,

на амбра, алое, канела. Тъй е казано.

Конете цвилят. Сред виковете на воините

се вдига сватба.

 

Можех да виждам и със завързани очи,

опипвайки дървото на рамките, фирниса,

дращейки по напуканото платно

с рентгеновите си пръсти: непогрешим бях аз.

Когато накрая ти я покажат, картината,

освежена и почистена, тази блестяща цапаница —

след изтъркване, китиране, ретуширане, ангеле мои,

всичко, извършено от моята ръка, — ще откриеш

в ъгъла непипнат, малък квадрат, където

ще можеш да се възхитиш от мръсотията

на столетията, от безпорядъка,

от разкаянието на несъвършените потомци,

за които няма спасение.

В този тъмен остатък,

който издайничи за мен и моите похвати,

аз често съм се вдълбочавал.

 

И най-сетне отмъщението, вдясно.

Виж дългите сенки на ездачите

в утринното зарево, а пред зъберите на крепостта

шатрата на великия везир, украсена

с пайети, блещукащи на слънцето.

Виж лешоядите високо в разредения въздух,

мускусните плъхове в гъсталака, а на пътя —

преживящите, равнодушни камили.

Виж палача с черния тюрбан

как пъха меча в ножницата,

а там, върху дървения кол,

отсечената глава! Не я ли виждаш?

Виждаш ли султана в носилката му?

Виждаш ли го колко е разсеян,

как само се усмихва, как, без нищо да подозира,

разгръща напоената с отрова книга?

 

Тъй реших аз, вместо с престорен почерк

да рисувам „сам“. Знаеш ли какво значи това?

Понякога „сам“ не зная.

Онова, което рисувам, е лошо.

Ръката ми трепери. Не е виновен джинът.

Нито славата. А историята

с нейните безкрайни уловки и трикове.

Вечното мятане напред-назад:

тя измисля мене, аз измислям нея.

Да, аз, Саломон Полок, който украсявам стените

с някакъв изсмукан от пръстите Ориент.

Салонен художник. Да, одалиско моя,

навярно забелязваш колко сладкодумен съм

с тези мои лъжи. Истината,

тъмното прозорче там, в ъгъла,

истината е безмълвна.

 

1978