Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (20)

Четиринадесета песен

Това не напомня клане, нито бомба;

ничия кръв не изтича, никой не е разкъсан;

това просто е нещо, което все повече и повече нараства,

стреми се навред да проникне, та всичко да закипи;

образуват се капки, вадички; това е нещо,

което ти мокри подметките, което

се просмуква в маншетите, от което яка̀та ти

се втвърдява на врата; то замъглява очилата,

сцежда се в сейфовете; по гипсовите розетки

плъзват мухляви петна; това е нещо,

 

на чиято миризма без мирис мирише всичко;

нещо, което капе, блика, тече, бълбука,

и то не подред, а стихийно и безразборно,

което навлажнява сухарите, филцовата шапка, долните гащи,

което потно се разлива и докосва колелата на болничния стол,

което нахлува в писоарите, солено-сладко на вкус, и кълколи

във фурните; после отново просто е тук, мокро, тъмно,

спокойно, невъзмутимо, и само се покачва, бавно-бавно,

повдига дребни вещи, играчки, ценни предмети,

шишета, пълни с отвратителни течности,

помита ги небрежно, отнася ги с тропот,

предмети от гума, мъртви, счупени вещи, догдето

 

най-после сам почувстваш в гърдите си

как то настъпва — настойчиво, солено, търпеливо,

как студено и кротко докосва първо

подколенните ямки, после бедрата, гръдните зърна,

ключиците; догдето накрая стигне до гърлото

и почнеш да го пиеш, догдето почувстваш как плъзва навътре,

към трахеята, матката, как водата

жадно дири устата; как се стреми навред да проникне,

да бъде погълната и сама да погълне всичко.

 

1978