Метаданни
Данни
- Серия
- Шерлок Холмс
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hound of the Baskervilles, 1902 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Тодор Вълчев, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 119 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- ?
- Корекция
- Victor
Източник: http://bezmonitor.com
„Народна младеж“, София, 1980
Arthur Conan Doyle
The Hound of the Baskervilles
Leipzig, Bernard Tauchnitz, 1902
История
- — Корекция
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Баскервилското куче от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Баскервилското куче | |
The Hound of the Baskervilles | |
Корица на първо издание | |
Автор | Артър Конан Дойл |
---|---|
Първо издание | като поредица: 1901 – 1902,
като книга: 1903 г. Англия |
Издателство | Джордж Нюнс |
Оригинален език | английски |
Жанр | Детективско-приключенски |
Вид | роман |
Поредица | Шерлок Холмс |
Предходна | „Мемоарите на Шерлок Холмс“ |
Следваща | „Завръщането на Шерлок Холмс“ |
Начало | Mr. Sherlock Holmes, who was usually very late in the mornings, save upon those not infrequent occasions when he stayed up all night, was seated at the breakfast table. |
Край | I have a box for Les Huguenots. Have you heard the De Reszkes? Might I trouble you then to be ready in half an hour, and we can stop at Marcini’s for a little dinner on the way? |
Баскервилското куче в Общомедия |
Баскервилското куче (на английски: The Hound of the Baskervilles) е роман бестселър на писателя Артър Конан Дойл. Първоначално е публикуван като поредица от епизоди в списанието „Strand“ от август 1901 до април 1902 година, по-късно издаден като роман през 1903 година.
Сюжет
Към Шерлок Холмс за помощ се обръща д-р Джеймс Мортимър. В началото на посещението си той прочита на Холмс и Уотсън старинен ръкопис за дяволското куче, което преследва рода Баскервил. Имало едно време благородник на име Хюго Баскервил, който преследвайки отвлечена от него девойка, се заклева да даде своята душа на дявола. И когато Хюго настига нещастното момичето в мочурището, бива разкъсан от чудовищно, светещо в тъмното призрачно куче.
Холмс приема тази легенда с пълно безразличие, но д-р Мортимър обяснява, че трагично е починал сър Чарлз Баскервил, в близост до тялото му докторът е открил следи от огромно куче. Холмс предполага, че д-р Мортимър го моли да разследва мистериозен случай, но той иска само съвет. В Лондон от Канада пристига племенникът на покойния сър Чарлз, сър Хенри Баскервил, и докторът не знае как да му обясни произшествието. Холмс го моли за време да размисъл и предлага на д-р Мортимър със сър Хенри да се върне утре на Бейкър Стрийт, за да решат окончателно всичко.
На следващия ден при Холмс идват сър Хенри и сър Мортимър. Сър Хенри чува разказа за всички загадъчни и трагични обстоятелства около смъртта на чичо му. Освен това сър Хенри разказва, че при пристигането му в Лондон с него са се случили два странни инцидента. Първо, от хотела са изчезнали обувките му, и второ, сър Хенри е получил анонимно писмо, в което го молят да не отива в родовото имение на Баскервил и да стои колкото се може по-далеч от торфените блата. Писмото е съставено от изрязани от вестник „Таймс“ думи.
Въпреки това сър Хенри решава да отиде в имението на Баскервил. Холмс предлага Уотсън да придружи сър Баскервил, тъй като Холмс има спешна работа и не може да напусне Лондон. Веднага след напускането на д-р Мортимър и сър Хенри, Холмс предлага на Уотсън незабелязано да ги последват. Логиката на Холмс е проста: Сър Хенри не е казвал на никого в кой хотел ще отседне, но писмото с предупреждението е изпратено до него точно там, значи някой го следи. Догадката на Холмс се потвърждава блестящо: някой, с голяма черна брада, следи сър Хенри, обаче да го задържат, не успяват. Холмс изпраща своя помощник да намери в хотелите останките на вестника, от който са изрязани думите, но никъде нищо не е намерено.
По пътя към семейното имение на сър Хенри – Баскервил Хол, Холмс и Уотсън научават, че от намиращия се недалеч от имението Баскервил затвор е избягал престъпник на име Селдън. Това е опасен убиец, чиито престъпления е разследвал и Шерлок Холмс.
Пристигайки в Баскервил Хол, Уотсън се среща със слугите в къщата. Това са иконома Баримор и съпругата му. Двойката предизвиква подозрения у Уотсън. Първо, Баримор има голяма черна брада, което го прави много подобен на човека, който е проследил сър Хенри в Лондон. И на второ място, съпругата Баримор плаче през нощта, но старателно се крие.
Скоро, по време на разходка, Уотсън се запознава с Джак Степълтън, любител ентомолог. Той запознава Уотсън със сестра си Берил. Тя, припознавайки първоначално Уотсън за сър Хенри, започва да го убеждава, скрито от брат си, да се върне в Лондон. Когато се оказва, че Уотсън не е сър Баскервил, мис Степълтън обяснява молбите си със страх за живота на сър Хенри.
Когато семейство Степълтън се запознава със сър Хенри Баскервил, той започва да ухажва мис Степълтън. По време на една от срещите на сър Хенри с мис Степълтън, брат ѝ си почти се нахвърля върху сър Хенри, настоявайки да остави сестра му на мира.
Уотсън продължава да следи семейство Баримор. Подозирайки, че те замислят нещо лошо, Уотсън и сър Хенри забелязват иконома, когато той дава светлинни сигнали на някого през прозореца. Оказва се, че избягалият убиец Селдън е брат на съпругата на Баримор, а сигналите на Баримор указват мястото, където му оставят храна. Уотсън и сър Хенри обещават на Баримор и съпругата му да не съобщават на полицията, но категорично изискват Селдън възможно най-скоро да напусне Англия. За благодарност на това им отношение те казват на Уотсън каква е причината сър Чарлз Баскервил да излезе вечерта при Гримпенското мочурище. Оказва се, че той е получил писмо от жена с инициали Л.Л. с молба за среща. Уотсън установява, че тази жена е Лаура Лайънс. В разговор с нея Уотсън научава, че тя е искала пари от сър Чарлз за развод, но последния път, тя е анулирала срещата, защото някой друг е решил да ѝ помогне.
Неочаквано интересни факти Уотсън получава от г-н Франкланд, стар чудак, който непрекъснато оглежда околностите чрез голям телескоп. Франкланд съобщава на Уотсън, че видял момче, което носи храна на някой в мочурището. Старецът мисли, че тя е за избягал затворник. Уотсън знае, че храната за Селдън носи Баримор, и предполага, че в тресавището се крие някой друг.
Уотсън решава да открие мистериозния човек. Той намира убежището му и организира засада. За безкрайна изненада на Уотсън този човек се оказва самия Шерлок Холмс. Той от доста време, незабелязано от всички, живее в Гримпенското мочурище и провежда собствено разследване. Холмс казва на Уотсън, че благодарение на информация, която той му е дал за Степълтън, Холмс е убеден, че престъпникът е Степълтън. Жената, която той представя за своя сестра, всъщност е негова съпруга, а Степълтън я използва като примамка за сър Хенри.
Изведнъж, докато говорят Холмс и Уотсън чуват пронизителни човешки викове и кучешко ръмжене. Те бързат до мястото, откъдето се чуват виковете за помощ и намират тялото на човек приличащ на сър Хенри. При щателния оглед на трупа, Холмс и Уотсън виждат, че това е Селдън, който е облечен с коженото палто на сър Хенри. Сър Хенри е подарил това палто на Баримор, а той го е дал на Селдън. Изведнъж при тях идва Степълтън, който също мисли, че е загинал сър Хенри, но Холмс му обяснява, че това не е така. Освен това Холмс казва на Степълтън, че с Уотсън се връщат в Лондон, и тъй като той не е открил никакви доказателства, прекратява разследването.
Пристигайки в Баскервил Хол Холмс казва на сър Хенри и Баримор за това какво се е случило. Вниманието на Холмс изведнъж е привлечено от портретите на предците от рода Баскервил, особено от портрета на самия злодей Хюго Баскервил. Холмс закрива с ръце шапката и дългата коса на портрета, и Уотсън с изненада вижда пред себе си лицето на Степълтън. Очевидно е, че "Джак Степълтън” също е от рода Баскервил. Сега за Холмс става ясен мотива за планираното престъпление: в случай на смърт на сър Хенри цялото богатство ще наследи именно Степълтън.
Холмс и Уотсън се преструват, че тръгват за Лондон. Преди да отпътуват Холмс настоятелно уговаря сър Хенри задължително да посети вечерта къщата на Степълтън, и да се върне сам и пешком. Вечерта Холмс, Уотсън и дошлия от Лондон инпектор Лестрейд устройват засада. Малко след като по пътеката през тресавището минава сър Хенри след него пробягва огромно черно куче, което свети в тъмното. Кучето напада обезумелия от страх сър Хенри, но притеклия се на помощ Холмс убива кучето с пет изстрела от револвера. Оглеждайки трупа на животното Холмс открива, че козината на кучето е покрита с някаква светеща фосфорна намазка.
Влизайки в къщата на Степълтън, Холмс, Уотсън и Лестрейд намират само съпругата му, пребита и вързана. Престъпникът, осъзнавайки, че кучето му е убито, е избягал в скривалището си, намиращо се в една изоставена мина. На следващия ден г-жа Стейпълтън показва пътя до мината, разположена в средата на Гримпенското мочурище. Холмс, Уотсън и Лестрейд оглеждат хамбара, където Стейпълтън е държал кучето, и намират една от обувките, които са били откраднати от сър Хенри в лондонския хотел. Никакви следи от Степълтън не са намерени и Уотсън предполага, че престъпникът се е удавил в тресавището, загубвайки се в гъстата мъгла. A Холмс добавя, че никога не е срещал по-опасен престъпник, какъвто е бил Степълтън ...
„ | – Аз казах това в Лондон, Уотсън, и пак ще повторя: никога не ни се е случвало да преследваме човек, по опасен от този, който сега лежи там – и той протегна дългата си ръка към огромната, изпъстрена със зелени петна тинеста шир, която се простираше в далечината, за да се слее накрая с червеникавокафявите торфени склонове. | “ |
След претърпелия нервен шок сър Хенри сериозно заболява. Но след добро лечение и околосветско пътешествие с придружител д-р Мортимър, сър Хенри напълно се възстановява.
Много по-късно, Холмс обяснява на Уотсън логиката на неговото разследване. Узнавайки, че са изчезнали обувките на сър Хенри, Холмс се досеща, че няма никакво „дяволско“ куче. Кучето е реално и живо, и с цел да намери сър Хенри, му дават да помирише неговите обувки. След това, с помощта на Уотсън, Холмс установява, че Степълтън не е този, за който се представя, и че е направил едно престъпление и се готви да извърши друго. За известно време Холмс не разбира мотивите на престъпната дейност на Стейпълтън, но портретът на Хюго Баскервил окончателно изяснява всичко. Степълтън може да бъде заловен само на местопрестъплението, заради което Холмс е трябвало да използва сър Хенри като примамка, излагайки живота му на сериозна опасност. Но всичко минава благополучно.
Адаптации
Книгата многократно е адаптирана за театъра, радиото, телевизията и киното.
Година | Наименование | Страна | Режисьор | Шерлок Холмс | д-р Уотсън' |
---|---|---|---|---|---|
1920 | Das dunkle Schloß | Германия | Вили Зейн | Ойген Бург | |
1920 | Das Haus ohne Fenster | Ерих Кайзер-Тиец | |||
1920 | Dr. MacDonalds Sanatorium | ||||
1921 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания | Морис Елвей | Ейли Норууд | Хюбърт Уилис |
1929 | Der Hund von Baskerville | Германия | Рихард Освалд | Карлайл Блекуел | Георг Сероф |
1932 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания | Гарет Гъндри | Робърт Рендъл | Фредерик Лойд |
1936 | Der Hund von Baskerville | Германия | Карл Ламач | Бруно Гюнтер | Фриц Одемар |
1939 | The Hound of the Baskervilles | САЩ | Сидни Ланфийлд | Базил Ратбоун | Найджъл Брюс |
1955 | Der Hund von Baskerville | ФРГ | Фриц Умгелтер | Улф Аква | Арнулф Шрьодер |
1959 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания | Терънс Фишър | Питер Кушинг | Андре Морел |
1968 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания | Греъм Еванс | Питър Кушинг | Найджъл Сток |
1971 | Собака Баскервилей | СССР | А. Ф. Зиновева | Николай Волков | Лев Круглий |
1972 | The Hound of the Baskervilles | САЩ | Бари Крейн | Стюарт Грейнджър | Бърнард Фокс |
1978 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания | Пол Мориси | Питър Едвард Кук | Дъдли Мур |
1981 | Собака Баскервилей | СССР | Игор Масленников | Василий Ливанов | Виталий Соломин |
1982 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания | Питър Дюгуид | Том Бейкър | Терънс Ригби |
1983 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания | Дъглас Хичкок | Ян Ричардсън | Доналд Чърчил |
1988 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания | Браян Милс | Джеръми Брет | Едуард Хардуик |
1998 | The Hound of the Baskervilles (BBC) | Великобритания | Енид Уилямс | Клайв Мерисън | Майкъл Уилямс |
2000 | The Hound of the Baskervilles | Канада | Родни Гибънс | Мат Фрюър | Кенет Уелш |
2002 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания | Дейвид Атууд | Ричард Роксбург | Ян Харт |
2011 | The Hounds of the Baskerville | Великобритания | Пол Макгахан | Бенедикт Къмбърбач | Мартин Фрийман |
2016 | Hounded (епизод от „Елементарно, Уотсън“) | САЩ | Рон Фортунато | Джони Лий Милър | Луси Лиу |
Галерия
Снимки на торфените тресавища край реката Суинкомб, за които се счита, че са вдъхновили писателя Артър Конан Дойл за създаването на Гримпенското мочурище.
Вижте също
Източници
- „The Hound of the Baskervilles: Another Adventure of Sherlock Holmes“, с илюстрации от Сидни Паджет, списание „Станд“, от брой №128 (август 1901 г.) до брой №136 (април 1902 г.)
- „The Hound of the Baskervilles“, The Atlanta Constitution/Sunny South, 6 юли – 21 септември 1902 г.
- „The Hound of the Baskervilles“ Boston Sunday Post, Boston Post, 3 август – 31 август 1902 г.
- „The Hound of the Baskervilles“, The Courier-Journal (Луисвил), 6 юли – 14 септември 1902 г.
- „The Hound of the Baskervilles“, Indianapolis News, 16 август – 4 септември 1902 г.
- „The Hound of the Baskervilles“ New York American and Journal, 10 август – 2 септември 1902 г.
- „The Hound of the Baskervilles“ The Pittsburgh Gazette, Magazine section, 6 юли – 21 септември 1902 г.
- „The Hound of the Baskervilles“ St. Louis Republic Magazine, 13 юли – 2 октомври 1902 г.
Външни препратки
- „Баскервилското куче“ на сайта „Моята библиотека“
- „Баскервилското куче“ в сайта на Проект Гутенберг
|
|
Глава XV
Поглед назад
Беше краят на ноември. Една хладна и мъглива вечер Холмс и аз седяхме край лумналия огън в нашата приемна на „Бейкър стрийт“. След трагичната развръзка, с която завърши нашето посещение в Девъншир, той бе заангажиран с две дела от особена важност. В първото Холмс разобличи ужасното поведение на полковник Ъпуд, замесен в известния скандал, станал при игра на карти в клуба „Нонпарел“, а във второто сне от нещастната мадам Монпансие обвинението в убийство, което й беше приписано във връзка със „смъртта“ на заварената й дъщеря мадмоазел Карер — младата дама, която, както е известно, беше открита шест месеца по-късно в Ню Йорк жива и омъжена.
След успеха, който моят приятел пожъна при разследването на тези два така трудни и сериозни случая, той бе в прекрасно разположение на духа, така че сега можех да го накарам да разясни някои подробности от Баскервилската мистерия. Търпеливо чаках този момент, защото знаех, че той никога не допуска да се смесят в главата му разните случаи и че човек трудно би могъл да отвлече бистрия му логичен ум от текущата работа, за да го върне към възпоминания от миналото.
По това време сър Хенри и доктор Мортимър бяха в Лондон, за да се впуснат в дългото пътешествие, което беше препоръчано на баронета за укрепване на разстроените му нерви. Те ни бяха на гости същия ден следобед, така че беше естествено да поведа разговор на тази тема.
— Целият ход на събитията от гледна точка на човека, който наричаше себе си Степлтън — започна Холмс, — е прост и праволинеен, но в началото ние нямахме начин да разберем мотивите на неговите действия, а знаехме само отделни факти, поради което всичко изглеждаше изключително сложно.
Аз имах възможност да говоря на два пъти с мисиз Степлтън и сега този случай е така добре изяснен, че ми се струва, че няма нищо, което да е останало скрито за нас. Някои бележки по този въпрос ще намериш в картотеката ми за разните дела под буква „Б“.
— Ще бъдеш ли така добър да ми изложиш в общи линии хода на събитията по памет?
— Не мога да ти гарантирам, разбира се, че съхранявам всички факти в ума си. Човек, който непрекъснато се съсредоточава напрегнато върху нещо, притежава чудната способност да заличава от паметта си това, което е минало. Адвокатът, който знае на пръсти делото си и е готов да спори по него с всеки експерт, след седмица или две открива, че това дело се е изпарило от главата му. Така всеки от моите случаи измества предидущия. Мадмоазел Карер засенчи в моята памет спомена за Баскервил Хол. Утре някоя друга проблема може да привлече моето внимание и тя на свой ред ще изтласка очарователната французойка и мошеника Ъпуд.
Що се отнася до случая с кучето, ще ти разправя събитията, колкото мога по-точно, а ако съм забравил някои работи, ти ще ме подсещаш.
Справките, които направих, потвърдиха без всякакво съмнение, че фамилният портрет не ни е излъгал и че този приятел е бил наистина един от Баскервилите. Той е син на по-младия брат на сър Чарлз — Роджър Баскервил, онзи с лошата репутация, който избягал в Южна Америка, където, както разправяха, умрял неженен. Всъщност той се е оженил и е имал едно дете — Степлтън, чието истинско фамилно име е Баскервил. Той пък се оженил за Берил Гарсия — една от красавиците на Коста Рика, и след като присвоил значителна сума обществени пари, променил името си на Ванделър и избягал в Англия, където открива училище в източната част на Йоркшир. Той избрал тази специална работа, защото на път за Англия се запознал с един туберкулозен учител, чиито способности използувал, за да си осигури успех в предприетото дело. Обаче Фрейзър, учителят, умира и училището, което отначало тръгнало добре, сега вървяло от провал към провал. Ванделър счел за благоразумно да промени името си на Степлтън и с останалата част от състоянието, с новите планове за бъдещето и страстта си към ентомологията пристига със съпругата си в Южна Англия. В Британския музей научих, че той бил признат авторитет в тази специалност и че името Ванделър било дадено на някакъв вид молец, който той пръв изследвал по времето, когато бил в Йоркшир.
Сега стигаме до онзи период от неговия живот, който се оказа крайно интересен за нас. Той очевидно е направил справка и е разбрал, че между него и ценния имот стоят само два човешки живота. Когато е дошъл в Девъншир, вярвам, плановете му са били още съвсем смътни, но е имал лош умисъл още отначало, което личи от факта, че е накарал жена си да играе ролята на негова сестра. Идеята да я използува като примамка е била вече ясно оформена у него, въпреки че още не е бил разработил плана си в подробности. Крайната му цел е била да получи имението и е бил готов да употреби каквито и да било средства и да се подхвърли на всякакъв риск, за да постигне тази цел.
Първата му работа е била да се настани колкото е възможно по-близо до къщата на дедите си, а после да завърже приятелство със сър Чарлз и съседите. Старият баронет му е разказал преданието за кучето и така сам е утъпкал пътя към своя гроб. Степлтън, както ще продължа да го наричам, е знаел, че старецът има слабо сърце и че един шок може да го убие. Всичко това той е научил от доктор Мортимър. Разбрал е също, че сър Чарлз е суеверен и гледа на тази мрачна легенда съвсем сериозно. Изобретателният му ум моментално му подсказва начина, по който баронетът може да бъде умъртвен, без почти никаква възможност да се открие истинският убиец.
Възприел веднъж тази идея, той пристъпва към нейното осъществяване с голям финес. Един обикновен мошеник просто би се задоволил с едно зло куче. Но употребата на изкуствени средства, за да направи кучето свръхестествено, е гениална измислица на Степлтън. Кучето той купил в Лондон от „Рос Менглс“ на Фулхъм Роуд. То е било най-силното и най-свирепото от тези, които са имали в магазина. После Степлтън го закарва в Девъншир по северната линия, като изминава пеша голямо разстояние през тресавището, за да го доведе до къщата си незабелязано. Още преди това, когато е излизал на лов за пеперуди, той е успял да проникне в Гримпенското мочурище, така че вече е имал безопасно скривалище за животното. Степлтън го завързва там, в бараката, и зачаква удобен случай.
Минава известно време. Старият джентълмен не можел да бъде подмамен нощно време извън имението си. Няколко пъти Степлтън се спотайва наоколо с кучето, но напразно. По време на тези именно безплодни скитания той, или по-право неговият помощник, е бил забелязан от селяните и така легендата за кучето-демон получава ново потвърждение. Той се е надявал, че жена му би могла да примами сър Чарлз, но тук тя неочаквано проявила твърдост. Тя отказала да уплете стария джентълмен в някаква любовна игра, която би могла да го предаде в ръцете на неприятеля му. Никакви заплахи, нито дори побои не били в състояние да й подействуват. Мисиз Степлтън не искала да има нищо общо с тази работа, така че естественикът попаднал за известно време в задънена улица.
Но случайно той намерил изход и от тази трудност. Сър Чарлз, който бил проникнат от дружески чувства към него, го направил свой посредник с оглед на помощта, която смятал да окаже на нещастната мисиз Лаура Лайънс. Представяйки се за ерген, Степлтън добива пълно влияние върху нея и й дава да разбере, че ако тя успее да получи развод, той ще се ожени за нея. Но внезапно плановете му трябвало да бъдат приведени в изпълнение, защото научил, че сър Чарлз се готви да напусне Баскервил Хол по съвета на доктор Мортимър, с който съвет Степлтън дал вид, че е съгласен. Наложило се да действува незабавно, защото в противен случай жертвата щяла да се изплъзне от ръцете му. Той упражнил влиянието си върху мисиз Лаура Лайънс, за да я накара да напише писмото, с което тя помолила стареца да се срещне с нея в навечерието на заминаването му за Лондон. След това под благовиден предлог Степлтън я възпрял да отиде на срещата и ето че дългоочакваният случай му се представил. Като се върнал вечерта от Кумб Трейси, той имал достатъчно време, за да вземе кучето, да го намаже с тази дяволска смес и да отведе звера до вратата, където имал всички основания да предполага, че ще намери стария джентълмен. Кучето, насъскано от господаря си, скача през вратата и подгонва клетия баронет, който побягва с викове по алеята с тисовете. В този мрачен тунел наистина трябва да е било ужасна гледка да видиш как това огромно черно чудовище с пламнали челюсти и светещи очи се носи след жертвата а си. Сър Чарлз пада мъртъв в края на алеята — сърцето му не могло да издържи този ужас. Кучето е вървяло по ивицата трева отстрани, а баронетът е бягал по самата пътека и затова наоколо не са забелязани други следи освен човешки. Когато животното е видяло, че човекът лежи неподвижно, то вероятно се е приближило, за да го подуши, но като е разбрало, че е мъртъв, се е върнало обратно. Тогава именно то е оставило отпечатъците, които доктор Мортимър беше забелязал. Степлтън е повикал след това кучето и го е подгонил към бърлогата му сред Гримпенското мочурище, оставяйки след себе си мистерията, която озадачи полицията, разтревожи цялата околност и накрая ни беше предоставена за разследване.
Толкова за смъртта на сър Чарлз Баскервил. Нали разбираш каква дяволска хитрост е това? Почти невъзможно е наистина човек да заведе дело против истинския убиец. Единственият му съучастник никога не би могъл да го издаде, а фантастичният и невероятен характер на този план го правят само по-ефикасен.
И у двете жени, замесени в случая — мисиз Степлтън и мисиз Лайънс, е останало силно подозрение към Степлтън. Жена му е знаела, че мъжът й крои нещо против стареца, знаела е и за съществуването на кучето. Мисиз Лайънс пък не е знаела нито едното, нито другото, но й е направило впечатление, че смъртта на сър Чарлз съвпада по време с несъстоялата се среща, за която единствен Степлтън е знаел. И двете обаче са били под негово влияние, та той нямало защо да се страхува от тях. Така първата половина на задачата му била изпълнена успешно, но останала втората, и то много по-трудната.
Възможно е Степлтън да не е знаел за съществуването на наследник в Канада Но, така или иначе, той много скоро научава за него от приятеля си доктор Мортимър, който му е разправил и всички подробности около пристигането на сър Хенри Баскервил. Първата му мисъл е била дали не би могъл да свърши с този млад непознат канадец още в Лондон, преди въобще да е стигнал до Девъншир. След като жена му отказва да омотае стареца в мрежите си, Степлтън престава да й се доверява, но и не смеел да я изпуска дълго време от погледа си, страхувайки се да не загуби влиянието си над нея. Затова той я взема със себе си в Лондон. Те отсядат (аз открих това по-късно) в хотел „Мексбъро“ на „Крейвън стрийт“, който всъщност е един от тези, в които Картрайт ходи, за да търси страницата от „Таймс“. Там затваря жена си в стаята, а той се дегизира с брада и проследява доктор Мортимър до „Бейкър стрийт“, после до гарата и след това до хотел „Нортъмбърланд“. Жена му е подозирала до известна степен какви са плановете му, но тя е имала такъв страх от съпруга си — страх, породен от зверските му обноски с нея, че не е посмяла да пише, за да предупреди човека, който знаела, че е в опасност. Ако писмото би попаднало в ръцете на Степлтън, собственият й живот е щял да бъде в опасност. В края на краищата, както вече знаем, тя намира средство. Изрязва думите, за да състави съобщението, и адресира писмото с променен почерк. Писмото, което стигна до баронета, послужи като първо предупреждение за опасността.
За Степлтън е било особено важно да се снабди с някоя вещ от гардероба на сър Хенри, та в случай, че се наложи да използува кучето, да има с какво да го насочи по следите на баронета. Със свойствената му бързина и дързост естественикът веднага се заема с това и не ще съмнение, че някой от прислужниците или камериерките е бил подкупен, за да му помогне в осъществяването на този замисъл. Обаче случайно първата доставена му обувка се оказва необувана още и следователно негодна за целта. Тогава той я връща и се сдобива с друга. Това беше много характерен факт, защото ми показа, че имаме работа с действително куче, тъй като никаква друга хипотеза не би могла да обясни старанието на Степлтън да се снабди със стара обувка и пренебрежението му към новата. Колкото по-нелепа и глупава изглежда една случка, толкова по-внимателно заслужава да бъде проучена тя и когато ти се струва, че някое обстоятелство усложнява даден случай, всъщност то би могло да хвърли най-обилна светлина върху него, стига да бъде преценено както трябва и да се подходи към него с вещина.
На следващата сутрин ни посетиха нашите приятели, следени непрекъснато от Степлтън в каретата. Съдейки по някои особености в поведението му и по това, че е знаел нашата квартира и ме е познавал по лице, аз съм склонен да мисля, че неговата престъпна кариера не се ограничава в никакъв случай само с баскервилската афера. Показателен е фактът, че през последните три години в западните графства са извършени четири крупни обира чрез взлом и никакъв престъпник не е арестуван досега във връзка с тях. Последният от тези обири (този през май във Фоукстоун Корт) е забележителен с хладнокръвното убийство на малкия прислужник, който изненадал маскирания престъпник. Сега не се съмнявам, че именно по този начин Степлтън е поддържал разстроените си финанси и че години наред той е бил опасен и отчаян престъпник. Пример за неговата бърза находчивост и дързост ние имахме през онази сутрин, когато така ловко ни се изплъзна, а после по файтонджията ми изпрати много здраве от мое име. Тогава той е разбрал, че в Лондон с този случай съм се заел аз и следователно тук няма никакви изгледи за успех, Той се връща в Дартмур и очаква там пристигането на баронета.
— Един момент — казах аз. — Без съмнение ти описа събитията правилно, но има един пункт, който остава неизяснен. Какво е станало с кучето, докато господарят му е бил в Лондон?
— Този въпрос е доста съществен и аз обърнах известно внимание и на него. Степлтън несъмнено е имал някой довереник, но е малко вероятно да е споделял всичките си планове с него, защото това би означавало да попадне в негова власт. Ако си спомняш, в Мерипит хаус имаше един стар слуга на име Антони. Неговата връзка със Степлтънтови може да се проследи в течение на няколко години, още по времето, когато Степлтън е бил директор на училището, така че този слуга сигурно е знаел, че господарят и господарката му са всъщност мъж и жена. По това време Антони също изчезнал от Англия. Обърни внимание, че Антони не е обикновено име у нас, докато Антонио се среща на всяка крачка в Испания и Латинска Америка. Той говореше английски не по-лошо от мисиз Степлтън, но със същото особено произношение на „с“ и „з“. Самият аз съм виждал този човек да прекосява Гримпенското мочурище по пътеката, която Степлтън бе маркирал. Ето защо много вероятно е, че в отсъствието на господаря именно този слуга се е грижел за кучето, при все че може би въобще не е знаел за каква цел е било използувано то.
И така Степлтънови се връщат в Девъншир, където скоро след това пристигнахте и вие със сър Хенри. Сега няколко думи за моите подозрения до този момент. Може би си спомняш, че като държех в ръка хартията, върху която бяха залепени изрязаните думи, аз я разглеждах отблизо, търсейки по нея водни знаци. Докато правех това, листът беше само на няколко инча от очите ми и усетих лек мирис на парфюм, известен под името „Бял жасмин“. Има седемдесет и пет вида парфюми, които един експерт-криминалист трябва да умее да разпознава на всяка цена, и в моя собствен опит съм имал не един случай, когато от бързото определяне на парфюма е зависело разкриването на някое престъпление. Парфюмът ми подсказа, че това е работа на жена, и още тогава се заинтересувах от Степлтънови. И така аз бях сигурен в съществуването на кучето и се досетих кой е престъпникът, преди още да бяхме отишли в Девъншир.
Моят план беше да наблюдавам Степлтън. Но очевидно не можех да направя това, ако дойдех с вас, защото той веднага би изострил вниманието си. Ето защо аз измамих всички, включително и тебе, и дойдох там тайно, когато всички предполагаха, че съм бил в Лондон. Лишенията, които търпях, не бяха толкова големи, колкото ти си въобразяваш.
Впрочем такива дреболии не би трябвало никога да ни възпират при разследването на даден случай. Повечето време стоях в Кумб Трейси, а колибата сред тресавището използувах само когато бе необходимо да бъда по-близо до сцената на действието. Картрайт беше пристигнал заедно с мене и преоблечен като селянче, ми оказа голяма помощ. По отношение на храната и облеклото аз бях зависим от него. Освен това, когато следях Степлтън, Картрайт често следваше вас, така че можех да държа в ръцете си едновременно всички конци.
Вече ти казах, че твоите отчети стигаха до мене бързо, защото от „Бейкър стрийт“ биваха отправяни незабавно към Кумб Трейси. Те ми послужиха много и особено онзи, който съдържаше случайно един истински епизод от биографията на Степлтън. Така можах да установя самоличността и на двамата и разбрах най-после точно с кого имам работа.
Избягалият затворник и отношенията му с Бариморови усложниха значително разследването. Ти изясни и това положение по много ефикасен начин, при все че и аз бях дошъл вече до същото заключение въз основа на собствените си наблюдения.
По времето, когато ти ме откри в колибата, аз вече познавах основно цялата работа, но нямах нито една улика, която би могла да ни послужи пред съда. Дори и покушението на Степлтън върху сър Хенри през онази нощ, което завърши със смъртта на нещастния каторжник, не можеше да ни помогне много, за да докажем, че Степлтън е извършил убийство. Нямаше друг изход, освен да го хванем на местопрестъплението, а за тази цел трябваше да използуваме сър Хенри като примамка и да дадем вид, че е сам и незащитен. Така направихме и с цената на силното сътресение, което получи нашият клиент, ние не само приключихме с този случай, но и причинихме гибелта на Степлтън.
Трябва да призная, че сър Хенри бе изложен на такава опасност поради моето лошо ръководство, за което заслужавам упрек, но пък и не можехме да знаем предварително, че този звяр представлява такава ужасна и парализираща гледка, нито пък можехме да предвидим мъглата, която му помогна да изскочи като изневиделица пред нас. Ние платихме скъпо за нашия успех, но специалистът по нервни болести и доктор Мортимър ме увериха, че сър Хенри ще се оправи скоро. Продължителното пътешествие ще помогне на нашия приятел да излекува не само разстроените си нерви, а и нараненото си сърце. Любовта му към тази жена беше голяма и искрена и от цялата тази мрачна история най-печалното нещо за него е фактът, че чувствата му бяха измамени.
Остава само да спомена за ролята, която тя играеше.
Не ще съмнение, че Степлтън е имал влияние над нея, което може би се е дължало на това, че тя го е обичала, или на страха, който е изпитвала от него, а най-вероятно и на двете, тъй като тези чувства са напълно съвместими. Във всеки случай влиянието му е било много голямо. По негова заповед тя се е съгласила да минава за негова сестра, но когато се е опитал да я накара да стане пряка съучастница в убийство, Степлтън разбрал, че властта му над нея има граници.
Тя е била готова да предупреди сър Хенри и много пъти се е мъчила да направи това, но така, че да не издаде съпруга си. Самият Степлтън, изглежда, е бил способен на ревност и когато вижда, че баронетът я ухажва (макар че това било част от собствения му план), не може да се въздържи и избухва така гневно, че с това разкрива цялата страст и плам на своята натура, прикривани така изкусно от сдържаните му маниери. Насърчавайки тяхната близост, той си осигурява честите посещения на сър Хенри в Мерипит хаус, убеден, че рано или късно очакваният случай ще му се представи. В критичния момент обаче жена му оказва съпротива. Тя научила нещичко за смъртта на каторжника и разбрала, че кучето е доведено в Мерипит хаус следобеда, когато сър Хенри е трябвало да отиде у тях на гости. Мисиз Степлтън нарекла мъжа си убиец. Последвала бурна сцена и тогава той за първи път й дал да разбере, че тя има съперница. Тогава нейната преданост за миг се превръща в жестока омраза и той разбрал, че тя ще го предаде. Затова Степлтън я вързал, за да не може да предупреди сър Хенри, като без съмнение се е надявал, че когато цялото графство научи за смъртта на баронета, всички ще отдадат това на проклятието, което преследва рода на Баскервилите, както и сигурно щяха да направят, и тогава той ще може отново да спечели жена си, да я накара да приеме свършения факт и да мълчи за станалото. Но струва ми се, че при всяко положение сметката му щеше да излезе крива, защото дори и да не бяхме ние, съдбата му не би била много различна. Тази жена с испанска кръв едва ли би му простила изневярата така леко.
Това е всичко, драги Уотсън, и без помощта на моите бележки не мога да направя по-подробен анализ на този интересен случай. Не вярвам да съм оставил необяснено нещо съществено.
— Но той не би могъл да се надява, че сър Хенри ще умре от страх при вида на ужасното куче, както това е станало със сър Чарлз.
— Кучето е било много свирепо, а той го е държал полугладно. Ако с вида си то не би могло да изплаши жертвата до смърт, щеше поне да парализира евентуалната й съпротива.
— Несъмнено. Остава неразрешен само един въпрос. Ако Степлтън наследеше имота, как би обяснил факта, че той, наследникът, се е спотайвал и е живял под чуждо име така близо до имението? Би ли могъл да предяви претенциите си, без това да предизвика подозрения и разследвания?
— Това е трудна проблема и страхувам се, че искаш твърде много от мене, ако очакваш да я разреша. Моята сфера на действие е в границите на настоящето и миналото и не мога да отговоря на въпроса, какво човек смята да прави в бъдеще. Мисиз Степлтън няколко пъти е чувала мъжа си да обсъжда тази проблема. Според нея имало три възможни положения: той би могъл да замине за Южна Америка и оттам да предяви правата си на наследник, като установи самоличността си пред британските власти там, и така да получи състоянието, без въобще да идва в Англия; би могъл също да свърши това и в Лондон, като за целта се дегизира до неузнаваемост; и накрая би могъл да снабди с документи някое друго лице и да го представи за наследник, като си запази правото на известна част от доходите. Като изхождаме от всичко, което знаем за него, може да не се съмняваме, че щеше да намери изход и от тази трудност.
А сега, драги Уотсън, след като няколко седмици бяхме претрупани с тежка работа, мисля, че можем да отделим една вечер за развлечение. Взел съм ложа в операта за „Хугеноти“. Слушал ли си Де Рецке? Гледай, моля ти се, след половин час да бъдеш готов, а на път за операта ще се отбием да похапнем у „Марцини“.