Серия
Шерлок Холмс
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hound of the Baskervilles, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Баскервилското куче от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Баскервилското куче
The Hound of the Baskervilles
Корица на първо издание
Корица на първо издание
Автор Артър Конан Дойл
Първо издание

като поредица: 1901 – 1902,

като книга: 1903 г.
Англия
Издателство Джордж Нюнс
Оригинален език английски
Жанр Детективско-приключенски
Вид роман
Поредица Шерлок Холмс Mistery stub.svg
Предходна Мемоарите на Шерлок Холмс
Следваща Завръщането на Шерлок Холмс
Баскервилското куче в Общомедия

Баскервилското куче (на английски: The Hound of the Baskervilles) е роман бестселър на писателя Артър Конан Дойл. Първоначално е публикуван като поредица от епизоди в списанието „Strand“ от август 1901 до април 1902 година, по-късно издаден като роман през 1903 година.

Сюжет

Houn-02.jpg

Към Шерлок Холмс за помощ се обръща д-р Джеймс Мортимър. В началото на посещението си той прочита на Холмс и Уотсън древен ръкопис за дяволското куче, което преследва рода Баскервил. Имало едно време благородник на име Хюго Баскервил, който преследвайки отвлечена от него девойка, се заклева да даде своята душа на дявола. И когато Хюго настига нещастното момичето в мочурището, бива разкъсан от чудовищно, светещо в тъмното призрачно куче.

Холмс приема тази легенда с пълно безразличие, но д-р Мортимър обяснява, че наскоро трагично е починал сър Чарлз Баскервил, в близост до тялото му докторът е открил следи от огромно куче. Холмс предполага, че д-р Мортимър го моли да разследва мистериозен случай, но той иска само съвет. В Лондон от Канада пристига племенникът на покойния сър Чарлз, сър Хенри Баскервил, и докторът не знае как да му обясни произшествието. Холмс го моли за време да размисъл и предлага на д-р Мортимър със сър Хенри да се върне утре на Бейкър Стрийт, за да решат окончателно всичко.

На следващия ден при Холмс идват сър Хенри и сър Мортимър. Сър Хенри разказа за всички загадъчни и трагични обстоятелства около смъртта на чичо му. Освен това сър Хенри разказва, че при пристигането му в Лондон с него са се случили два странни инцидента. Първо, от хотела са изчезнали обувките му, и второ, сър Хенри е получил анонимно писмо, в което го молят да не отива в родовото имение на Баскервил и да стои колкото се може по-далеч от торфените блата. Писмото е съставено от изрязани от вестник „Таймс“ думи.

Houn-21 - Hound of Baskervilles, page 118.jpg

Въпреки това сър Хенри решава да отиде в имението на Баскервил. Холмс предлага Уотсън да придружи сър Баскервил, тъй като Холмс има спешна работа и не може да напусне Лондон. Веднага след напускането на д-р Мортимър и сър Хенри, Холмс предлага на Уотсън незабелязано да ги последват. Логиката на Холмс е проста: Сър Хенри не е казвал на никого в кой хотел ще отседне, но писмото с предупреждението е изпратено до него точно там, значи някой го следи. Догадката на Холмс се потвърждава блестящо: някой, с голяма черна брада, следи сър Хенри, обаче, да го задържат не успяват. Холмс изпраща своя помощник да намери в хотелите останките на вестника, от който са изрязани думите, но никъде нищо не е намерено.

По пътя към семейното имение на сър Хенри – Баскервил Хол, Холмс и Уотсън научават, че от намиращият се недалеч от имението Баскервил затвор е избягал престъпник на име Селдън. Това е опасен убиец, чиито престъпления е разследвал и Шерлок Холмс.

Пристигайки в Баскервил Хол, Уотсън се среща със слугите в къщата. Това са иконома Баримор и съпругата му. Двойката предизвиква подозрения у Уотсън. Първо, Баримор има голяма черна брада, което го прави много подобен на човека, който е проследил сър Хенри в Лондон. И на второ място, съпругата Баримор плаче през нощта, но старателно се крие.

Houn-31.jpg

Скоро, по време на разходка, Уотсън се запознава с Джак Степълтън, любител ентомолог. Той запознава Уотсън със сестра си Берил. Тя, припознавайки първоначално Уотсън за сър Хенри, започва да го убеждава, скрито от брат си, да се върне в Лондон. Когато се оказва, че Уотсън не е сър Баскервил, мис Степълтън обяснява молбите си със страх за живота на сър Хенри.

Когато семейство Степълтън се запознава със сър Хенри Баскервил, той започва да ухажва мис Степълтън. По време на една от срещите на сър Хенри с мис Степълтън, брат ѝ си почти се нахвърля върху сър Хенри, настоявайки да остави сестра му на мира.

Houn-29.jpg

Уотсън продължава да следи семейство Баримор. Подозирайки, че те замислят нещо лошо, Уотсън и сър Хенри забелязват иконома, когато той дава светлинни сигнали на някого през прозореца. Оказва се, че избягалият убиец Селдън е брат на съпругата на Баримор, а сигналите на Баримор указват мястото, където му оставят храна. Уотсън и сър Хенри обещават на Баримор и съпругата му да не съобщават на полицията, но категорично изискват Селдън възможно най-скоро да напусне Англия. За благодарност на това им отношение те казват на Уотсън каква е причината сър Чарлз Баскервил да излезе вечерта при Гримпенското мочурище. Оказва се, че той е получил писмо от жена с инициали Л.Л. с молба за среща. Уотсън установява, че тази жена е Лаура Лайънс. В разговор с нея Уотсън научава, че тя е искала пари от сър Чарлз за развод, но последния път, тя е анулирала срещата, защото някой друг е решил да ѝ помогне.

Неочаквано интересни факти Уотсън получава от г-н Франкланд, стар чудак, който непрекъснато оглежда околностите чрез голям телескоп. Франкланд съобщава на Уотсън, че видял момче, което носи храна на някой в мочурището. Старецът мисли, че тя е за избягал затворник. Уотсън знае, че храната за Селдън носи Баримор, и предполага, че в тресавището се крие някой друг.

Houn-46.jpg

Уотсън решава да открие мистериозния човек. Той намира убежището му и организира засада. За безкрайна изненада на Уотсън този човек се оказва самия Шерлок Холмс. Той от доста време, незабелязано от всички, живее в Гримпенското мочурище и провежда собствено разследване. Холмс казва на Уотсън, че благодарение на информация, която той му е дал за Степълтън, Холмс е убеден, че престъпникът е Степълтън. Жената, която той представя за своя сестра, всъщност е негова съпруга, а Степълтън я използва като примамка за сър Хенри.

Houn-48.jpg

Изведнъж, докато говорят Холмс и Уотсън чуват пронизителни човешки викове и кучешко ръмжене. Те бързат до мястото, откъдето се чуват виковете за помощ и намират тялото на човек приличащ на сър Хенри. При щателния оглед на трупа, Холмс и Уотсън виждат, че това е Селдън, който е облечен с коженото палто на сър Хенри. Наскоро сър Хенри е подарил това палто на Баримор, а той го е дал на Селдън. Изведнъж при тях идва Степълтън, който също мисли, че е загинал сър Хенри, но Холмс му обяснява, че това не е така. Освен това Холмс казва на Степълтън, че с Уотсън се връщат в Лондон, и тъй като той не е открил никакви доказателства, прекратява разследването.

Пристигайки в Баскервил Хол Холмс казва на сър Хенри и Баримор за това какво се е случило. Вниманието на Холмс изведнъж е привлечено от портретите на предците от рода Баскервил, особено от портрета на самия злодей Хюго Баскервил. Холмс закрива с ръце шапката и дългата коса на портрета, и Уотсън с изненада вижда пред себе си лицето на Степълтън. Очевидно е, че "Джак Степълтън” също е от рода Баскервил. Сега за Холмс става ясен мотива за планираното престъпление: в случай на смърт на сър Хенри цялото богатство ще наследи именно Степълтън.

Houn-54 - The Hound killed by Holmes.jpg

Холмс и Уотсън се преструват, че тръгват за Лондон. Преди да отпътуват Холмс настоятелно уговаря сър Хенри задължително да посети вечерта къщата на Степълтън, и да се върне сам и пешком. Вечерта Холмс, Уотсън и дошлия от Лондон инпектор Лестрейд устройват засада. Малко след като по пътеката през тресавището минава сър Хенри след него пробягва огромно черно куче, което свети в тъмното. Кучето напада обезумелия от страх сър Хенри, но притеклия се на помощ Холмс убива кучето с пет изстрела от револвера. Оглеждайки трупа на животното Холмс открива, че козината на кучето е покрита с някаква светеща фосфорна намазка.

Houn-56.jpg

Влизайки в къщата на Степълтън, Холмс, Уотсън и Лестрейд намират само съпругата му, пребита и вързана. Престъпникът, осъзнавайки, че кучето му е убито, е избягал в скривалището си, намиращо се в една изоставена мина. На следващия ден г-жа Стейпълтън показва пътя до мината, разположена в средата на Гримпенското мочурище. Холмс, Уотсън и Лестрейд оглеждат хамбара, където Стейпълтън е държал кучето, и намират една от обувките, които са били откраднати от сър Хенри в лондонския хотел. Никакви следи от Степълтън не са намерени и Уотсън предполага, че престъпникът се е удавил в тресавището, загубвайки се в гъстата мъгла. A Холмс добавя, че никога не е срещал по-опасен престъпник, какъвто е бил Степълтън ...

– ...Аз казах това в Лондон, Уотсън, и пак ще повторя: никога не ни се е случвало да преследваме човек, по опасен от този, който сега лежи там – и той протегна дългата си ръка към огромната, изпъстрена със зелени петна тинеста шир, която се простираше в далечината, за да се слее накрая с червеникавокафявите торфени склонове.

След претърпелия нервен шок сър Хенри сериозно заболява. Но след добро лечение и околосветско пътешествие с придружител д-р Мортимър, сър Хенри напълно се възстановява.

Много по-късно, Холмс обяснява на Уотсън логиката на неговото разследване. Узнавайки, че са изчезнали обувките на сър Хенри, Холмс се досеща, че няма никакво „дяволско“ куче. Кучето е реално и живо, и цел да намери сър Хенри, му дават да помирише неговите обувки. След това, с помощта на Уотсън, Холмс установява, че Степълтън не е този, за който се представя и, че е направил едно престъпление и се готви да извърши друго. За известно време Холмс не разбира мотивите на престъпната дейност на Стейпълтън, но портретът на Хюго Баскервил окончателно изяснява всичко. Степълтън може да бъде заловен само на местопрестъплението, заради което Холмс е трябвало да използва сър Хенри като примамка, излагайки живота му на сериозна опасност. Но всичко минава благополучно.

Адаптации

Книгата многократно е адаптирана за театъра, радиото, телевизията и киното.

Година Наименование Страна Режисьор Шерлок Холмс д-р Уотсън'
1920 Das dunkle Schloß Германия Германия Вили Зейн Ойген Бург
1920 Das Haus ohne Fenster Ерих Кайзер-Тиец
1920 Dr. MacDonalds Sanatorium
1921 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Морис Елвей Ейли Норууд Хюбърт Уилис
1929 Der Hund von Baskerville Германия Германия Рихард Освалд Карлайл Блекуел Георг Сероф
1932 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Гарет Гъндри Робърт Рендъл Фредерик Лойд
1936 Der Hund von Baskerville Германия Германия Карл Ламач Бруно Гюнтер Фриц Одемар
1939 The Hound of the Baskervilles Флаг на САЩ САЩ Сидни Ланфийлд Базил Ратбоун Найджъл Брюс
1955 Der Hund von Baskerville Flag of Germany.svg ФРГ Фриц Умгелтер Улф Аква Арнулф Шрьодер
1959 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Терънс Фишър Питер Кушинг Андре Морел
1968 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Греъм Еванс Питър Кушинг Найджъл Сток
1971 Собака Баскервилей Флаг на СССР СССР А. Ф. Зиновева Николай Волков Лев Круглий
1972 The Hound of the Baskervilles Флаг на САЩ САЩ Бари Крейн Стюарт Грейнджър Бърнард Фокс
1978 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Пол Мориси Питър Едвард Кук Дъдли Мур
1981 Собака Баскервилей Флаг на СССР СССР Игор Масленников Василий Ливанов Виталий Соломин
1982 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Питър Дюгуид Том Бейкър Терънс Ригби
1983 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Дъглас Хичкок Ян Ричардсън Доналд Чърчил
1988 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Браян Милс Джеръми Брет Едуард Хардуик
1998 The Hound of the Baskervilles (BBC) Флаг на Великобритания Великобритания Енид Уилямс Клайв Мерисън Майкъл Уилямс
2000 The Hound of the Baskervilles Флаг на Канада Канада Родни Гибънс Мат Фрюър Кенет Уелш
2002 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Дейвид Атууд Ричард Роксбург Ян Харт
2011 The Hounds of the Baskerville Флаг на Великобритания Великобритания Пол Макгахан Бенедикт Къмбърбач Мартин Фрийман

Галерия

Снимки на торфените тресавища край реката Суинкомб, за които се счита, че са вдъхновили писателя Артър Конан Дойл за създаването на Гримпенското мочурище.

Вижте също

Броят на списание „Станд“ от август 1901 г.

Източници

  • „The Hound of the Baskervilles: Another Adventure of Sherlock Holmes“, с илюстрации от Сидни Паджет, списание „Станд“, от брой №128 (август 1901 г.) до брой №136 (април 1902 г.)
  • „The Hound of the Baskervilles“, The Atlanta Constitution/Sunny South, 6 юли – 21 септември 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“ Boston Sunday Post, Boston Post, 3 август – 31 август 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“, The Courier-Journal (Луисвил), 6 юли – 14 септември 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“, Indianapolis News, 16 август – 4 септември 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“ New York American and Journal, 10 август – 2 септември 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“ The Pittsburgh Gazette, Magazine section, 6 юли – 21 септември 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“ St. Louis Republic Magazine, 13 юли – 2 октомври 1902 г.

Външни препратки

Глава VI
Баскервил Хол

В определения ден сър Хенри Баскервил и доктор Мортимър бяха готови и както беше уговорено, тръгнахме за Девъншир. Шерлок Холмс ме изпрати до гарата и преди раздялата ми даде последните си съвети и нареждания.

— Не искам да повлиявам на разсъжденията ти, като ти внуша своите теории и подозрения — каза той. — Желая само да ми съобщаваш всички факти по възможност най-изчерпателно, а теоретизирането можеш да оставиш на мен.

— Какви факти точно искаш? — попитах аз.

— Всичко, което изглежда, че има връзка със случая, колкото и далечна да е тя, и по-специално отношенията между младия Баскервил и съседите му, а също и всички пресни подробности, които засягат смъртта на сър Чарлз. Самият аз направих някои справки през последните няколко дни, но се страхувам, че резултатът е отрицателен. Само едно нещо е сигурно: мистър Джеймс Дезмънд, който е другият наследник, е възрастен джентълмен с много благ характер, така че тези безпокойства не може да идват от него. Всъщност мисля, че можем да го изключим напълно от сметките си. Остават хората от тресавището, които окръжават Баскервил Хол.

— Няма ли да бъде по-добре, ако най-напред се освободим от тази двойка Баримор?

— По никакъв начин. По-голяма грешка не би могъл да направиш. Ако те са невинни, това ще бъде жестока несправедливост, а ако са виновни, ще трябва да се простим с всяка възможност да се доберем до тях. Не, не. Ще ги оставим само в листа на заподозрените. След това, ако се не лъжа, в Баскервил Хол имаше един коняр. Имаме и двама фермери от тресавището. После идва нашият приятел доктор Мортимър, който, вярвам, е напълно почтен, и неговата жена, за която не знаем нищо. Имаме и естественика Степлтън със сестра си, за която казват, че е млада и привлекателна леди. Имаме и мистър Франклънд от Лефтър Хол — също непозната за нас личност, и още един-двама съседи. Това са хората, които трябва да бъдат обект на специално проучване от твоя страна.

— Ще направя всичко възможно.

— Оръжие имаш, нали?

— Да. Реших, че е добре да го взема.

— Безусловно. Дръж денонощно револвера близко до себе си и бъди винаги Нащрек.

Нашите приятели бяха осигурили вече едно първокласно купе и ни чакаха на перона.

— Не, нямаме никакви новини — каза доктор Мортимър в отговор на въпросите на моя приятел, — но мога да се закълна в едно нещо: през последните два дена не са ни следили. Ние никога не излизахме, без да си отваряме очите на четири, така че никой не би могъл да убегне от нашия поглед.

— Надявам се, че сте били винаги заедно.

— С изключение на вчерашния Следобед. Когато дойда в града, отделям обикновено един ден, за да се развлека, така че вчера прекарах в музея на хирургическия колеж.

— А аз отидох в парка да погледам хората — каза Баскервил. — Но не сме имали каквато и да било неприятност.

— Все пак това е било неблагоразумно — каза Холмс, като поклати мрачно глава. — Сър Хенри, моля ви да не ходите там. Иначе ще ви се случи някое голямо нещастие. Намерихте ли другата обувка?

— Не, сър, потъна вдън земя.

— Наистина ли? Това е доста интересно. Хайде довиждане — добави той, когато влакът се плъзна покрай перона. — Сър Хенри, помнете фразата от чудноватата старинна легенда, която доктор Мортимър ни чете: „Предпазвайте се от ходене из тресавището в късна доба, когато силите на злото властвуват!“

Когато перонът остана далеч зад нас, аз се обърнах и видях високата строга фигура на Холмс, който бе застанал неподвижно и гледаше втренчено след нас.

Пътувахме бързо и приятно. През цялото време аз си играех със спаниела на доктор Мортимър и се стараех да стана по-интимен с двамата мои спътници. След няколко часа черната почва премина в червеникавокафява, тухлите отстъпиха място на гранита, в оградените с жив плет пасбища пасяха червеникави крави, а буйната трева и разкошна растителност говореха за по-благодатен и по-влажен климат.

Младият Баскервил се взираше нетърпеливо през прозореца и когато различи познатите очертания на девънширския пейзаж, възкликна радостно.

— Доста свят обиколих, откак заминах оттук, доктор Уотсън — каза той, — но никъде не видях местност, която да може да се сравни с тази.

— Никога не съм срещал девънширец, който да не се възхищава от своето графство — забелязах аз.

— Това зависи не само от графството, но и от хората, които го населяват — каза доктор Мортимър. — Само един поглед върху кръглия череп на нашия приятел е достатъчен, за да откриете в него келта[1], който носи в себе си ентусиазма и склонността към силни чувства, така присъщи на келтите. Нещастният сър Чарлз имаше много рядък череп, характерен с полугалско[2] — полуиберийско[3] устройство. Но вие сте били много млад, когато за последен път сте видели Баскервил Хол, нали?

— По времето, когато баща ми умря, аз бях вече юноша, но никога не бях виждал Баскервил Хол, защото живеехме в един малък котидж[4] на южното крайбрежие. След това заминах при един наш приятел в Америка. Да ви кажа, всичко е така ново за мен, както и за доктор Уотсън, и аз горя от нетърпение да видя тресавището.

— Така ли? Тогава желанието ви е лесно изпълнимо. Ето ви един изглед от тресавището — каза доктор Мортимър, като посочи навън през прозореца на вагона.

Отвъд зелените квадрати на пасбищата и вълнообразните очертания на гората, в далечината изпъкна сив, печален хълм със странно назъбено било — смътен и замъглен в далнината като фантастичен пейзаж от някакво съновидение. Дълго време Баскервил не свали поглед от хълма и по израза на лицето му аз разбрах колко много значи това за него — този първи изглед от това странно място, където хората от неговата кръв бяха управлявали толкова дълго и бяха оставили такива дълбоки следи. Ето, този човек с американски акцент и спортен костюм седеше в ъгъла на обикновеното железопътно купе, но като гледах мургавото му изразително лице, почувствувах в него повече от всякога един истински потомък на дългата редица пламенни, неукротими и властни мъже. Гъстите вежди, чувствителните ноздри и големите светлокафяви очи говореха за гордост, доблест и сила. Ако сред това отвратително тресавище се изправим пред трудно и опасно изпитание, това поне беше другар, за когото човек може да се изложи на какъвто и да е риск с увереността, че сър Хенри ще сподели храбро всички опасности.

Влакът навлезе в малка крайпътна гара и ние тримата слязохме. Навън, зад ниската бяла ограда, ни чакаше кабриолет с чифт дребни набити коне. Нашето пристигане, изглежда, беше голямо събитие, защото преносвачите, а и самият началник на гарата се струпаха около нас, за да ни пренесат багажа.

Това беше тихичко и мило провинциално кътче, но аз с учудване забелязах, че при изхода, облегнати на късите си карабини, стояха двама войници с тъмни униформи. Като минахме край тях, те ни погледнаха изпитателно. Коларят, едно дребно недодялано човече с грубо лице, поздрави сър Хенри Баскервил и след няколко минути ние вече се носехме бързо по широкия бял път. От двете ни страни се извишаваха хълмисти пасбища, иззад гъстия шумак надничаха стари островърхи къщурки, а отвъд този тих слънчев край, на фона на вечерното небе, се издигаха дългите мрачни вълнообразни очертания на тресавището, начупени от зъбатите зловещи хълмове.

Кабриолетът свърна в един страничен път и ние залъкатушихме нагоре по дълбокия коловоз, издълбан от колелата с течение на векове. Високите рътлини отстрани бяха гъсто обрасли със сочен волски език[5] и мъх, от който се стичаше вода. Бронзовата папрат и прошарените трънки блестяха на светлината на захождащото слънце. Продължавайки да се изкачваме, ние минахме по тесен гранитен мост и тръгнахме край шумен поток, който се струеше бързо надолу, като се пенеше и бучеше между едри сиви валчести камъни. И пътят, и потокът се виеха през долина, гъсто обрасла с дъбови храсти и ела. На всеки завой Баскервил възклицаваше възторжено, като се оглеждаше жадно наоколо и задаваше безброй въпроси. За него всичко изглеждаше хубаво, но на мен ми се струваше, че сянката на меланхолията се е надвесила над тази местност, която носеше отпечатъка на тъжната есен. Жълти листа застилаха пътеките и като минавахме, се сипеха върху нас, трептейки във въздуха. Тракането на колелата заглъхна, когато подкарахме върху слой гниеща растителност — печален удар, както ми се стори на мен, който природата хвърляше пред колата на завръщащия се наследник на Баскервилите.

— Охо! — извика доктор Мортимър. — Какво е това? Пред нас се издигаше стръмно възвишение, обрасло с изтравничета — явен признак на близостта на тресавището. На върха на това възвишение, като статуя на пиедестал, ясно се очертаваше строг и мрачен въоръжен конник, с готова за стрелба карабина. Той наблюдаваше пътя, по който вървяхме.

— Какво значи това, Паркинс? — попита доктор Мортимър.

Нашият колар се полуобърна на капрата.

— Един затворник е избягал от Принстаун, сър. Вече трети ден стражата варди всички пътища и всички гари, но няма и помен от него. На фермерите наоколо не им харесва тази работа, факт.

— Ами аз разбрах, че тези, които дадат някакви сведения за него, ще получат по пет фунта.

— Да, сър, но вероятността да получи човек пет фунта е малка, а вероятността да ти прережат гърлото — голяма. Виждате ли, той не е обикновен затворник. Това е човек, който не би се спрял пред нищо.

— Кой е той?

— Селдън, нотингхилският убиец.

Аз добре помнех делото, защото Холмс бе проявил към него интерес поради необикновената жестокост на престъплението и безпричинното зверство, характерно за всички действия на убиеца. Отменянето на смъртната му присъда се дължеше само на съмненията, които се появиха относно неговата нормалност — толкова свирепи бяха постъпките му.

Кабриолетът изкачи едно възвишение и пред нас изникна огромното просторно тресавище, изпъстрено със стръмни каменни грамади и назъбени скалисти върхове. Студен вятър полъхваше оттам и ни караше да потръпваме. Някъде из това пусто поле се спотайваше този демоничен човек, криейки се в бърлогата си като див звяр, със сърце, изпълнено със злоба към обществото, което го бе отблъснало от себе си. Само това липсваше, за да допълни мрачната картина на тази гола пустош с пронизващ вятър и тъмнеещо небе. Дори Баскервил стана мълчалив и се загърна по-хубаво в палтото си.

Плодородната област остана долу зад нас. Ние се обърнахме. Косите лъчи на залязващото слънце превръщаха потоците в златни ленти и пламтяха по червената, току-що обърната от плуговете земя и по разпръснатите в безпорядък гори. Пътят пред нас, прехвърлящ необятните маслиненокафяви склонове, стана още по-неприветлив и пуст. От време на време минавахме покрай някой ограден с каменни стени котидж без никакви пълзящи растения около него, които да разнообразят грубите му контури. Внезапно пред очите ни се разкри подобна на чаша падина с пръснати из нея недорасли дъбове и ели, превити и изпочупени с течение на годините от свирепите бури. Над дърветата се издигаха две високи тънки кули. Коларят посочи с камшика си.

— Баскервил Хол — каза той.

Собственикът беше станал и гледаше със зачервени страни и искрящи очи. Няколко минути по-късно ние бяхме пред вратата на имението — чудновата плетеница от ковано желязо, с проядени от времето и покрити с лишеи стълбове от двете страни, а на тях глигански глави — гербът на Баскервилите. Къщурката от черен гранит до вратата беше вече развалина с оголени покривни греди, но срещу нея имаше нова недовършена постройка — първият плод от южноафриканското злато на сър Чарлз. През вратата навлязохме в една широка алея и колелата отново заглъхнаха в шумата, а старите дървета, протегнали клони, образуваха мрачен свод над главите ни. Баскервил потрепера, като погледна дългата тъмна алея, на другия край на която се мержелееше като видение къщата.

— Тук ли се случи това?

— Не, не. В алеята с тисовете, която е от другата страна. Младият наследник се огледа наоколо с мрачно лице.

— Не е чудно, че чичо ми е очаквал да го сполети някаква беда, щом е живял в такова място. Тук всеки човек може да се уплаши. След шест месеца тука ще има цял ред електрически лампи, а с хилядосвещните лампиони на Суан[6] и Едисон пред входа на къщата вие няма да познаете това място.

Алеята излезе на широко пространство, обрасло с трева, и пред нас се изпречи къщата. При гаснещата светлина на деня аз можах да видя, че централната част на сградата е масивен блок, с издадена напред веранда. Цялата фасада бе обвита с бръшлян, с обрязани тук-таме места, от които иззад тъмното було надничаше по някой прозорец или герб. От тази централна част се издигаха нагоре две еднакви старинни кули, надупчени от множество амбразури. Отляво и отдясно на кулите имаше по едно ново крило от червен гранит. От прозорците с гъсто разположени вътрешни рамки се излъчваше мътна светлина, а един от високите комини, които стърчеха над стръмния висок покрив, изпущаше нагоре черен дим.

— Добре дошли, сър Хенри! Добре дошли в Баскервил Хол!

Един висок човек излезе от сянката на верандата, за да отвори вратичката на кабриолета. В жълтата светлина, която идваше от хола, се очерта силуетът на една жена. Тя се приближи и помогна на мъжа си да свали куфарите ни.

— Нали не ще имате нищо против, сър Хенри, ако отида право у дома си — каза доктор Мортимър. — Жена ми ме очаква.

— Няма ли да останете поне да вечеряме?

— Не, трябва да си вървя. Може би ме чака и някаква работа. Бих останал, за да ви разведа из къщата, но Баримор ще бъде по-добър водач от мен. Довиждане и ако мога да ви бъда полезен с нещо, не се колебайте да ме повикате, било то денем или нощем.

Шумът на колелата постепенно замря по алеята, а ние със сър Хенри влязохме в хола и вратата се хлопна тежко след нас. Това бе прекрасно помещение, широко и високо, тежко обковано с масивни дъбови греди, потъмнели от времето. В голямата старомодна камина, зад желязната решетка пращеше и пукаше един пън. Сър Хенри и аз протегнахме ръце към огъня, защото от дългото пътуване се бяхме вкочанили. После заразглеждахме високия островръх прозорец със старинни цветни стъкла, дъбовата облицовка, еленовите глави и гербовете по стените, потъмнели и неясни на бледата светлина на лампата в сградата.

— Всичко е точно така, както си го представях — каза сър Хенри. — Не е ли това истински образец на стар родов дом? Като си помисля само, че в продължение на петстотин години в същия този дом са живели моите деди, аз се настройвам тържествено.

Както се озърташе наоколо, аз видях, че тъмното му лице гори от момчешки възторг. Той стоеше така, че светлината падаше върху него, а по стените пълзяха дълги сенки и се събираха над мястото, където бе застанал, като черен балдахин. След като занесе багажа в стаите ни, Баримор се върна. Той стоеше пред нас почтително, като добре обучен лакей. Той имаше забележителна външност: висок, красив, с равно подрязана черна брада и бледо лице с характерни черти.

— Желаете ли вечерята да бъде сервирана веднага, сър?

— Готова ли е?

— След няколко минути, сър. В стаите си ще намерите топла вода. Сър Хенри, жена ми и аз ще бъдем щастливи да останем при вас, докато направите вашите преобразования, вие ще видите, че при новите условия за къщата ще е нужен значителен персонал.

— При какви нови условия?

— Исках само да кажа, сър, че сър Чарлз водеше твърде уединен живот и ние двамата смогвахме да се грижим за неговите потребности. Вие, естествено, ще искате да имате повече приятели, така че ще бъдат необходими промени в домакинството.

— Искате да кажете, че жена ви и вие желаете да напуснете?

— Ще напуснем само тогава, когато това ще бъде удобно за вас, сър.

— Но няколко поколения от вашия род са служили при нас, нали? Аз бих съжалявал много, ако започна живота си тук, като скъсам стари семейни връзки.

Стори ми се, че забелязах следи от вълнение по бледото лице на лакея.

— Това не би било приятно и на мен, сър, а също и на жена ми. Но да ви кажа право, сър, ние и двамата бяхме така силно привързани към сър Чарлз, че неговата смърт ни потресе, и сега околната обстановка ни действува мъчително. Страхувам се, че никога вече няма да сме спокойни в Баскервил Хол.

— Но какво възнамерявате да правите?

— Не се съмнявам, че ще успеем да се заловим за някаква работа. Щедростта на сър Чарлз ни даде възможност да направим това. А сега, сър, може би ще е най-добре да ви покажа стаите.

Горната част на старинния хол бе заобиколена от галерия с перила, до която водеше двупосочна стълба. От този център наляво и надясно, по цялата дължина на сградата се простираха два дълги коридора, по които се отиваше към всички спални. Моята и тази на Баскервил бяха в едно и също крило и почти непосредствено една до друга. Тези стаи се оказаха много по-модерни, отколкото централната част на къщата, а светлите книжни тапети и многобройните свещи донякъде премахнаха мрачното впечатление, създало се у мен при пристигането.

Столовата обаче, в която се влизаше откъм хола, беше стая на мрака и меланхолията. Тя беше дълга, с подиум, където са сядали стопаните, отделен с едно стъпало от по-ниската част, определена за техните подчинени. В единия край имаше акапела[7] за менестрелите[8]. Над главите ни се кръстосваха черни греди, а зад тях се виждаше потъмнелият от пушек таван. Може би многото пламтящи факли и пъстроцветни буйни веселби на едновремешните пирове биха смекчили мрачността на тази стая, но сега, когато само двама облечени в черно джентълмени стояха под малкия кръг светлина, която хвърляше лампата с абажур, гласът на човек ставаше тих, а настроението се понижаваше. Мъглява поредица от прадеди в най-разнообразни костюми — от рицарите на Елизабет до контетата от времето на регентството — се бяха вторачили в нас и ни обезсърчаваха с мълчанието си. Ние говорихме малко и що се отнася до мен, аз се зарадвах, когато яденето свърши и можехме да се оттеглим и да изпушим по една цигара в билярдната — стая съвсем модерна.

— Не е много весело мястото, честна дума — каза сър Хенри. — Предполагам, че човек може да привикне, но сега засега не се чувствувам в естествена среда. Не се учудвам, че чичо ми е станал малко нервен, щом е живял съвсем сам в къща като тази. Но ако искате, тази вечер можем да си легнем рано, а утре може би всичко ще изглежда по-весело.

Преди да си легна, дръпнах настрани завесите и погледнах през прозореца. Той гледаше към тревистата поляна, която се разстилаше пред входа на къщата. Отвъд поляната дърветата се люлееха и стенеха под напора на усилващия се вятър. Между бягащите облаци се подаваше полумесецът. При студената му светлина видях зад дърветата начупените очертания на скалите и дългата ниска крива на мрачното тресавище. Спуснах завесите, чувствувайки, че последното ми впечатление е в хармония с всички останали.

При все това то не беше съвсем последно. Въпреки че бях уморен, аз не можех да заспя, обръщах се неспокойно ту на едната, ту на другата страна и търсех съня, който не идваше. Някъде далеч стенен часовник биеше на всеки четвърт час, но иначе в къщата цареше мъртва тишина. И внезапно в тишината на нощта до ушите ми достигна ясен и отекващ звук, в който не бих се излъгал. Това беше ридание на жена — сдържано, сподавено хлипане на някоя, която се разкъсва от неутешима скръб. Седнах в кревата си и се вслушах напрегнато. Звукът не можеше да бъде далечен и сигурно идваше някъде от къщата. В продължение на половин час аз чаках с напрегнати нерви, но вече не чух друг звук, освен биенето на часовника и шумоленето на бръшляна по стената отвън.

Бележки

[1] Келти — народ, който в древно време е населявал Англия. Б. пр.

[2] Гали — жители на древната страна Галия (днешна Франция). Б. пр.

[3] Иберийци — най-старият народ, отбелязан в историята на Западна Европа. Населявали Испания още в XV в. пр.н.е. Б. пр.

[4] Котидж (англ.) — малка къща сред полето, вила — Б. пр.

[5] Волски език — вид папрат. Б. пр.

[6] Суан — един от изобретателите на електрическата крушка. Б. пр.

[7] Акапела — място за хора в черква или средновековен замък. Б. пр.

[8] Менестрели — поети-музиканти от средните векове. Б. пр.