Артър Конан Дойл
Баскервилското куче (3)

Глава II
Проклятието над Баскервилите

— В джоба си имам един ръкопис — каза доктор Мортимър.

— Аз го забелязах още щом влязохте в стаята — отвърна Холмс.

— Това е стар ръкопис.

— От началото на осемнадесети век, освен ако не е фалшив.

— Но откъде знаете това, сър?

— През цялото време, докато говорихте, вие ми дадохте възможност да проуча един-два инча от документа. Лош е този експерт, който не би могъл да установи датата на един документ с точност до едно-две десетилетия. Може би сте чели случайно моята малка монография по този въпрос. Вашият ръкопис е от 1730 година.

— Точната дата е 1742. — Доктор Мортимър го извади от джоба си. — Тази фамилна реликва ми бе предоставена за съхранение от сър Чарлз Баскервил, чиято внезапна и трагична смърт развълнува целия Девъншир преди около три месеца. Мога да кажа, че аз бях както негов личен приятел, така и негов лекар. Той беше здравомислещ човек, сър, умен и практичен и толкова несуеверен, колкото съм и аз. При все това той се отнасяше към този документ съвсем сериозно и психологически беше подготвен точно за такава смърт, каквато в края на краищата го сполетя.

Холмс протегна ръка за документа и го изправи върху коляното си.

— Уотсън, забележи, че единичното и двойното „с“ са писани различно. Това е един от няколкото признаци, които ми помогнаха да определя датата.

Погледнах през рамото му пожълтялата хартия и избледнелите редове. Отгоре бе написано „Баскервил Хол“, а отдолу, с големи разкривени цифри — „1742“.

— Изглежда, че това е някакво повествование.

— Да, разказана е една легенда, която се предава в рода на Баскервилите.

— Но аз разбрах, че искате да се посъветвате с мен за нещо по-практично и по-съвременно.

— Съвсем съвременно. Най-практическа и неотложна задача, която трябва да бъде решена в двадесет и четири часа. Но ръкописът е тясно свързан с тази работа и е къс. С ваше разрешение ще ви го прочета.

Холмс се облегна на стола, опря върховете на пръстите на двете си ръце едни о други и затвори очи с израз на пълно примирение. ДОктор Мортимър обърна ръкописа към светлината и с висок хриплив глас зачете следната интересна древна история:

— "За произхода на Баскервилското куче има много повествования, но бидейки свързан по пряка линия с Хуго Баскервил, аз зная тази история от моя баща, който пък я знае от своя. Записах я аз, без да се съмнявам, че всичко е станало така, както е записано тук. Искам да повярвате, деца мои, че Онзи, който наказва прегрешенията наши, може и да ги прости със своето милосърдие и че няма анатема така тежка, та да не може с молитва и покаяние да се изкупи. И поучете се от тази история; не бойте се от плодовете на миналото, но предпазвайте се за в бъдеще да не би за наша погибел да се отдадете на скверните страсти, поради които родът наш е страдал мъчително.

Знайте, че по време на Голямото въстание^[1] (историята му е записана от мъдрия лорд Кларендън и аз най-горещо ви я препоръчвам) имението Баскервил е държал Хуго от същия род и не може да бъде отречено, че той е бил человек най-необуздан, нечестив и безбожен. Наистина съседите му бяха простили това (светиите по тия места не са били на почит), но имало е у него такъв разпуснат и жесток нрав, та името му не излизало из устата на целия Девъншир. Случило се така, че този Хуго залюбил (ако може черната страст негова да бъде названа с такова свято име) чедото на един дребен земевладелец, що държал земя до Баскервилския имот. Но благоразумна била и порядъчна младата девица и страхувайки се от нечестивото му име, го избягвала всячески.

И ето, случило се това на св. Архангел, Хуго с неколцина от своите празноскитащи и порочни другари се промъкнал във фермата и знаейки добре, че нейният отец и братя отсъствуват, отвлякъл девицата. Като я домъкнал до Баскервил Хол, момата била оставена в една стая на горния етаж, а Хуго и приятелите му, както всяка нощ, седнали на голямо пиршество. Тогава нещастницата едва не загубила ума си, слушайки песните, крясъците и страховитите клетви, що идели отдолу; защото, казват, словата, кои Хуго изричал, кога пиел, би могли да сторят на пепел человека, кой ги продума. Най-накрая страхът я довел до постъпка, на коя би се осмелил само най-сърцат и ловък мъж, и с помощта на бръшляна, дето се увива и до днес по южната стена, тя се спуснала на земята и побягнала през тресавището към бащиния си дом, кой се намирал на три левги^[2] от Баскервил Хол.

И случило се така, че след малко време Хуго оставил гостите си, та да отнесе храна и питие на пленницата, а може би е имал и умисъл по-лоша, но намерил клетката празна и птичката отлетяла. И тогава, види се, нечестивият е влязъл в него, защото Хуго се втурнал по стълбата в залата, скочил въз голямата маса, а стаканите и блюдата се разлетели пред него; и известил той високо пред всички, че ще отдаде тялото и душата своя на силите на злото, ако би могъл да настигне момата, И докато сътрапезниците му стояли вцепенени от яростта на този человек, един из тях, най-злият, или може би най-пияният, викнал да пуснат кучетата по нея. При това Хуго изтичал из къщата, крещейки на слугите да оседлаят кобилата му и да пуснат глутницата, и като дал на кучетата да подушат забрадката на момата, подгонил ги пред себе си по следите й и хукнал с викове из тресавището, огрян от месечината.

Приятелите негови стояли известно време зинали, не можейки да разберат всичко, което станало в тази суматоха, но изведнъж упитите им мозъци схванали какво черно дело ще бъде извършено на тресавището. Вдигнала се врява; едни искали пищовите си, други конете си, а трети още по един стакан вино. но накрая замаяните им глави се донейде прояснили и всички те, на брой тринадесет человека, скочили на конете и се впуснали след Хуго.

Месечината греела ясно и наредени един до друг, те яздели бързо по направлението, което момата би взела, ако е възнамерявала да стигне у дома си. Изминали били те една-две мили, когато срещнали на тресавището един овчар и му викнали, та да разберат дали е видял гонитбата. А человекът, както разправят, бил така обезумял от страх, та едва можел да говори, но казал накрая, че наистина видял нещастната девица и хрътките по следите й. „Но аз видях и нещо повече“, рекъл той. „Защото Хуго мина край мен на черната си кобила, а зад него търчеше куче, и не дай боже да видиш някога зад себе си такова изчадие адско.“ И изпсували пияните земевладелци овчаря и продължили нататък. Но скоро тръпки полазили по кожата им, защото от тресавището достигнал до тях шум от тропот и черната кобила, изпръскана с бяла пяна, минала край тях с влачещи се поводи и празно седло. Тогава гуляйджиите заяздили по-близо един до друг, защото голям страх ги завладял, и продължили да вървят из тресавището, макар че ако всеки от тях би бил сам, би обърнал на драго сърце коня си назад. И така, като яздели бавно, те се натъкнали най-после на хрътките. Кучетата, макар и известни с жестоката си порода и свирепостта си, виели жаловито, сбрани накуп на края на дълбок дол сред тресавището, и едни от тях, прокрадвайки се, бягали настрана, а други, наежени и със светнали очи, се смъквали в тясната долчинка пред тях.

Приятелите спрели, както ще се досетите, по-трезви, отколкото когато тръгнали. Повечето от тях не щели по никакъв начин да продължават, но трима, кои били най-смели или може би най-пияни, подкарали към дола. И тогава пред тях се открила широка поляна и там стърчали два големи каменни стълба (те и днес могат да се видят там), поставени отколе от някакво древно племе. Месечината ясно светела над поляната и в средата й, където била паднала мъртва от страх и изтощение, лежала нещастната девица. Но не при вида на нейното тяло, ни при вида на тялото на Хуго Баскервил, който лежал до нея, настръхнали косите на тия трима дяволски смели гуляйджии: надвесена над Хуго и сграбчила го за гърлото, там стояла гадна твар — голям черен звяр, подобен на куче, ала по-голям от кое да е куче, видено от смъртен. И даже пред очите техни чудовището разкъсало гърлото на Хуго Баскервил и като обърнало към тях окървавената си муцуна с пламтящи очи, те изпищели от страх и полетели през тресавището, та да спасят живота си, като продължавали да надават викове. Единият, както разправят, умрял същата тази нощ поради виденото, а другите двамина до края на дните си били развалини человечески.

Такова е преданието, деца мои, за появяването на кучето, за което казват, че е причинило оттогава толкова горчиви страдания на рода наш. И ако аз го записах, то е заради туй, че това, кое добре се знае, е по-малко страшно от недоизреченото и догадките. Не може да се отрече, че мнозина из нашия род са имали злощастна смърт — внезапна, страшна и тайнствена. Но нека се уповаваме на безкрайната милост на Провидението, та то да не накаже невинните след трето и четвърто коляно, кои ги грози отмъщението, както е писано в Светото писание.

И така, на това Провидение ви оставям, деца мои, и съветвам ви, като ви предупреждавам, да се предпазвате от ходене из тресавището в късна доба, когато силите на злото властвуват.

Написано от Хуго Баскервил за синовете му Роджър и Джон с указание да не споменават нищо за това пред сестра им Елизабет."

Когато свърши четенето на този странен разказ, доктор Мортимър вдигна очилата си на челото и впи поглед в мистър Шерлок Холмс, който се прозина и хвърли угарката от цигарата си в огъня.

— Е? — попита Холмс.

— Не намирате ли, че това е интересно?

— Да, за някой любител на фантастични приказки. Доктор Мортимър извади от джоба си сгънат вестник.

— А сега, мистър Холмс, ще ви покажа нещо по-съвременно. Това е „Девън Каунти Кроникъл“ от 14 юни тази година. Вестникът съдържа кратко изложение на фактите, установени при смъртта на сър Чарлз Баскервил, която го сполетя няколко дни преди тази дата.

Приятелят ми се наклони малко напред и изражението му стана напрегнато. Като нагласи отново очилата си, нашият посетител започна:

— „Скоропостижната смърт на сър Чарлз Баскервил, чието име беше споменавано във връзка с предстоящите избори като вероятен кандидат на либералите в Среден Девъншир, потопи в скръб цялото графство. Въпреки че сър Чарлз живееше в Баскервил Хол сравнително от скоро време, неговият благ характер и изключителна щедрост му спечелиха обичта и уважението на всички, които са влизали в допир с него. В тази епоха на парвенюта е приятно да попаднем на случай, когато потомъкът на стара фамилия, която е видяла и лоши дни, е успял сам да си създаде състояние и се е завърнал с него, за да възстанови миналото величие на своя род. Както е известно, сър Чарлз спечели голямо богатство с умела борсова игра в Южна Африка. По-умен от тези, които продължават играта, докато колелото на щастието се обърне против тях, той превърна печалбите си в пари и се прибра в Англия. Сър Чарлз се установи в Баскервил Хол едва преди две години, но за никого не е тайна от какъв голям мащаб бяха плановете му за реконструкции и усъвършенствувания, прекъснати от неговата смърт. Тъй като беше бездетен, сър Чарлз още приживе открито е изразявал желанието си, щото цялото местно население да бъде облагодетелствувано от огромното му състояние, така че мнозина имат основание да оплакват преждевременната му кончина като загуба на свой близък. В колоните на вестника често бяха помествани съобщения за местни и на цялото графство дарения.

Не може да се каже, че следствието изясни напълно всички обстоятелства, свързани със смъртта на сър Чарлз, но бе направено достатъчно, за да се опровергаят слуховете, възникнали поради суеверието на местните жители. Няма каквито и да е основания, за да подозираме нещо нечисто или да мислим, че смъртта се дължи на някакви други, а не на естествени причини. Сър Чарлз беше вдовец и може да се каже, в известно отношение човек с ексцентрични навици. Въпреки своето значително богатство личните му изисквания бяха скромни и цялата му домашна прислуга в Баскервил Хол се състоеше от една брачна двойка на име Баримор — съпругът, изпълняващ длъжността на лакей, а жената — на икономка. Техните показания, потвърдени и от няколко приятели на сър Чарлз, идат да покажат, че здравословното му състояние в последно време е било влошено, като те изтъкнаха по-специално сърдечната му болест, проявяваща се в промяна на цвета на лицето, задух и остро изразена нервна депресия.

Доктор Джеймс Мортимър, приятел и домашен лекар на покойния, даде показания в същия дух.

Истината по този случай е съвсем проста: всяка вечер, преди да си легне, сър Чарлз Баскервил имал обичай да се разхожда в имението си по известната алея с тисовете^[3]. Показанията на семейство Баримор свидетелствуват, че това било негов навик. На 4 юни сър Чарлз обявил намерението си да замине на другия ден за Лондон и наредил на Баримор да приготви багажа му. Тази вечер, както обикновено, той излязъл, за да направи нощната си разходка, през време на която имал навика да изпушва по една пура. И вече не се върнал. Когато в дванадесет часа Баримор видял входната врата все още отворена, той се обезпокоил и като запалил един фенер, излязъл да търси господаря си. Този ден било влажно, та стъпките на сър Чарлз по алеята можели да се проследят лесно. Към средата на тази алея има врата, която води към тресавището. Има признаци, които показват, че сър Чарлз е постоял там известно време. После пак е продължил разходката си и … на другия край на алеята било открито тялото му. Един факт, който остава необяснен, е показанието на Баримор, че следите на господаря му менят характера си от момента, в който той е подминал вратата: сякаш след това той е ходил на пръсти. Някой си циганин Мърфи, търговец на коне, бил по това време из тресавището на неголямо разстояние от алеята, но според собствените му признания тогава бил пиян повече от всеки друг път. Той твърди, че чул викове, но не можел да каже от коя посока са идвали.

По тялото на сър Чарлз не са намерени никакви следи от насилие и въпреки че лекарските показания изтъкват неимоверното изменение на лицето (така неимоверно, че доктор Мортимър отначало не искал да повярва, че пред него наистина лежи неговият приятел и пациент), беше обяснено, че това е симптом, който не е необикновен при случай на задух и смърт вследствие изтощение на сърцето. Това обяснение бе дадено въз основа на аутопсията, която показа стар органически порок, така че съобразно с медицинската експертиза съдът издаде решение за скоропостижна смърт. Добре е, че стана така, защото явно е какво голямо значение ще има фактът наследникът на сър Чарлз да се установи в Баскервил Хол и да продължи прекрасните начинания, които бяха прекъснати от такъв трагичен край. Ако прозаичните изводи на следователя не бяха сложили край на фантастичните истории, които се мълвяха във връзка с този случай, може би щеше да бъде трудно да се намери наследник на Баскервил Хол.

Както се чува, най-близкият сродник (ако е жив) е мистър Хенри Баскервил — син на по-малкия брат на покойния. Известно беше, че младият човек е в Америка и се прави справка с оглед да бъде уведомен за голямото наследство.“

Доктор Мортимър сгъна пак вестника и го прибра в джоба си.

— Това са общоизвестните факти във връзка със смъртта на сър Чарлз Баскервил, мистър Холмс.

— Трябва да ви благодаря — каза Шерлок Холмс, — че обърнахте вниманието ми върху един случай, който действително представлява известен интерес. По това време аз видях някакви коментарии във вестниците, но бях извънредно много зает с незначителното дело около ватиканските камеи^[4] и в старанието си да услужа на папата пропуснах няколко интересни случаи в Англия. Тази статия, казахте, съдържа всички известни факти?

— Да.

— Тогава запознайте ме с неизвестните.

Холмс се облегна, опря върховете на пръстите си един о друг и лицето му прие най-равнодушния и безстрастен израз.

— Правейки това — каза доктор Мортимър, който беше започнал да проявява признаци на някакво силно вълнение, — аз ще ви кажа неща, които не съм поверил на никого. Съображението ми, за да скрия тези неща при следствието, беше, че като човек на науката, трябваше да се предпазвам, за да не изпадна в положение явно да потвърдя суеверията на народа. Имах и други съображения: Баскервил Хол, както пише и във вестника, положително би останал без обитатели, ако се прибави още нещо към неговата и без това донякъде мрачна слава. Поради тези две причини сметнах, че ще бъде оправдано, ако кажа по-малко, отколкото зная, защото в противен случай не би имало никаква полза. Обаче няма причина, за да не бъда съвършено откровен с вас.

Тресавището е много рядко населено и тези, които живеят наблизо един до друг, се стараят да се срещат по-често. По този начин аз познавах сър Чарлз Баскервил много добре. С изключение на мистър Франклънд от Лефтър Хол и естественика мистър Степлтън наоколо в продължение на мили няма други образовани хора. Сър Чарлз беше уединен човек, но болестта му стана причина да се сближим, а общите ни интереси към науката укрепиха тази близост. Той бе донесъл от Южна Африка доста научни материали и ние сме прекарвали много очарователни вечери, като обсъждахме сравнителната анатомия на бушмените и хотентотите.

През последните няколко месеца ми ставаше все по-ясно, че нервите на сър Чарлз са опънати до скъсване. Той обръщаше прекалено сериозно внимание на легендата, която ви прочетох — толкова сериозно, че макар и да се разхождаше вечер в собственото си имение, нищо не би могло да го накара да излезе нощем из тресавището. Колкото и невероятно да ви се види, мистър Холмс, той беше искрено убеден, че над рода му тежи страшно проклятие и, разбира се, сведенията, които баронът имаше за миналото на дедите си, не бяха утешителни. Непрекъснато го преследваше идеята за някакво призрачно същество и неведнъж той ме е питал дали при моите нощни посещения на болни не съм видял някакво странно създание, или не съм чул кучешки лай. Сър Чарлз ми задава няколко пъти този въпрос, и то винаги с глас, който трепереше от вълнение.

Спомням си много добре как една вечер, около три седмици преди тази фатална случка, пристигнах в Баскервил Хол. Заварих го пред вратата на къщата. Слязох от кабриолета си и бях застанал пред сър Чарлз, когато забелязах, че очите му, широко отворени и пълни с неизразим ужас, бяха устремени някъде през рамото ми. Обърнах се мигновено, и то точно навреме, за да зърна в началото на алеята нещо, което минаваше оттам и което взех за голямо черно теле. Сър Чарлз беше така възбуден и уплашен, че бях принуден да отида до мястото, където видях животното, и да го потърся. То беше изчезнало, обаче това произшествие произведе крайно тягостно впечатление на сър Чарлз. Прекарах с баронета цялата вечер и този случай стана причина той да ми повери току-що прочетения ръкопис, с което ми обясни и безпокойството, проявено от него. Споменах този незначителен епизод, защото, като имаме предвид трагедията, която последва, той придобива известно значение, въпреки че на времето аз бях убеден, че това е съвсем нищожна работа и вълнението на баронета е неоправдано.

Следвайки моя съвет, сър Чарлз се готвеше да отиде в Лондон. Аз знаех, че сърцето му е болно и че постоянният страх, в който живее, очевидно дава сериозно отражение върху здравето му, колкото и нереална да е причината за това. Смятах, че след като се развлече няколко месеца в града, той ще се върне обновен. Нашият общ приятел мистър Степлтън, който проявяваше голяма загриженост за здравето на сър Чарлз, беше на същото мнение. И в последния момент се разрази тази страшна катастрофа.

Вечерта, когато сър Чарлз умря, Баримор, открил трупа му, изпрати при мен с кон коняря Паркинс, и понеже още не бях легнал, успях да пристигна в Баскервил Хол само един час след случилото се. Проверих и установих същите факти, които бяха изнесени и при следствието. Проследих стъпките му по алеята с тисовете, видях мястото при вратата към тресавището, където, изглежда, той е постоял, забелязах изменилия се характер на следите му след това място, убедих се, че няма други отпечатъци от стъпки върху влажния пясък с изключение тези на Баримор и накрая изследвах внимателно тялото, което не беше докосвано до моето пристигане. Сър Чарлз лежеше по лице, с разперени ръце и пръсти, впити в земята, а чертите на лицето му бяха така разкривени поради някакво силно вълнение, че аз почти бях готов да се закълна, че това не е той. Разбира се, нямаше каквито и да било следи от физическо нараняване. При разпита обаче Баримор даде едно невярно показание. Лакеят каза, че на земята около тялото нямало следи. Той просто не ги е видял. Аз обаче ги забелязах — малко настрани, но съвсем пресни и ясни.

— Следи ли?

— Да.

— Мъжки или женски?

Доктор Мортимър ни погледна за момент особено и когато отговори, гласът му се снижи почти до шепот:

— Мистър Холмс, това бяха отпечатъци от гигантско куче.