Серия
Шерлок Холмс
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hound of the Baskervilles, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Баскервилското куче от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Баскервилското куче
The Hound of the Baskervilles
Корица на първо издание
Корица на първо издание
Автор Артър Конан Дойл
Първо издание

като поредица: 1901 – 1902,

като книга: 1903 г.
Англия
Издателство Джордж Нюнс
Оригинален език английски
Жанр Детективско-приключенски
Вид роман
Поредица Шерлок Холмс Mistery stub.svg
ПредходнаМемоарите на Шерлок Холмс
СледващаЗавръщането на Шерлок Холмс
Баскервилското куче в Общомедия

Баскервилското куче (на английски: The Hound of the Baskervilles) е роман бестселър на писателя Артър Конан Дойл. Първоначално е публикуван като поредица от епизоди в списанието „Strand“ от август 1901 до април 1902 година, по-късно издаден като роман през 1903 година.

Сюжет

Houn-02.jpg

Към Шерлок Холмс за помощ се обръща д-р Джеймс Мортимър. В началото на посещението си той прочита на Холмс и Уотсън древен ръкопис за дяволското куче, което преследва рода Баскервил. Имало едно време благородник на име Хюго Баскервил, който преследвайки отвлечена от него девойка, се заклева да даде своята душа на дявола. И когато Хюго настига нещастното момичето в мочурището, бива разкъсан от чудовищно, светещо в тъмното призрачно куче.

Холмс приема тази легенда с пълно безразличие, но д-р Мортимър обяснява, че наскоро трагично е починал сър Чарлз Баскервил, в близост до тялото му докторът е открил следи от огромно куче. Холмс предполага, че д-р Мортимър го моли да разследва мистериозен случай, но той иска само съвет. В Лондон от Канада пристига племенникът на покойния сър Чарлз, сър Хенри Баскервил, и докторът не знае как да му обясни произшествието. Холмс го моли за време да размисъл и предлага на д-р Мортимър със сър Хенри да се върне утре на Бейкър Стрийт, за да решат окончателно всичко.

На следващия ден при Холмс идват сър Хенри и сър Мортимър. Сър Хенри разказа за всички загадъчни и трагични обстоятелства около смъртта на чичо му. Освен това сър Хенри разказва, че при пристигането му в Лондон с него са се случили два странни инцидента. Първо, от хотела са изчезнали обувките му, и второ, сър Хенри е получил анонимно писмо, в което го молят да не отива в родовото имение на Баскервил и да стои колкото се може по-далеч от торфените блата. Писмото е съставено от изрязани от вестник „Таймс“ думи.

Houn-21 - Hound of Baskervilles, page 118.jpg

Въпреки това сър Хенри решава да отиде в имението на Баскервил. Холмс предлага Уотсън да придружи сър Баскервил, тъй като Холмс има спешна работа и не може да напусне Лондон. Веднага след напускането на д-р Мортимър и сър Хенри, Холмс предлага на Уотсън незабелязано да ги последват. Логиката на Холмс е проста: Сър Хенри не е казвал на никого в кой хотел ще отседне, но писмото с предупреждението е изпратено до него точно там, значи някой го следи. Догадката на Холмс се потвърждава блестящо: някой, с голяма черна брада, следи сър Хенри, обаче, да го задържат не успяват. Холмс изпраща своя помощник да намери в хотелите останките на вестника, от който са изрязани думите, но никъде нищо не е намерено.

По пътя към семейното имение на сър Хенри – Баскервил Хол, Холмс и Уотсън научават, че от намиращият се недалеч от имението Баскервил затвор е избягал престъпник на име Селдън. Това е опасен убиец, чиито престъпления е разследвал и Шерлок Холмс.

Пристигайки в Баскервил Хол, Уотсън се среща със слугите в къщата. Това са иконома Баримор и съпругата му. Двойката предизвиква подозрения у Уотсън. Първо, Баримор има голяма черна брада, което го прави много подобен на човека, който е проследил сър Хенри в Лондон. И на второ място, съпругата Баримор плаче през нощта, но старателно се крие.

Houn-31.jpg

Скоро, по време на разходка, Уотсън се запознава с Джак Степълтън, любител ентомолог. Той запознава Уотсън със сестра си Берил. Тя, припознавайки първоначално Уотсън за сър Хенри, започва да го убеждава, скрито от брат си, да се върне в Лондон. Когато се оказва, че Уотсън не е сър Баскервил, мис Степълтън обяснява молбите си със страх за живота на сър Хенри.

Когато семейство Степълтън се запознава със сър Хенри Баскервил, той започва да ухажва мис Степълтън. По време на една от срещите на сър Хенри с мис Степълтън, брат ѝ си почти се нахвърля върху сър Хенри, настоявайки да остави сестра му на мира.

Houn-29.jpg

Уотсън продължава да следи семейство Баримор. Подозирайки, че те замислят нещо лошо, Уотсън и сър Хенри забелязват иконома, когато той дава светлинни сигнали на някого през прозореца. Оказва се, че избягалият убиец Селдън е брат на съпругата на Баримор, а сигналите на Баримор указват мястото, където му оставят храна. Уотсън и сър Хенри обещават на Баримор и съпругата му да не съобщават на полицията, но категорично изискват Селдън възможно най-скоро да напусне Англия. За благодарност на това им отношение те казват на Уотсън каква е причината сър Чарлз Баскервил да излезе вечерта при Гримпенското мочурище. Оказва се, че той е получил писмо от жена с инициали Л.Л. с молба за среща. Уотсън установява, че тази жена е Лаура Лайънс. В разговор с нея Уотсън научава, че тя е искала пари от сър Чарлз за развод, но последния път, тя е анулирала срещата, защото някой друг е решил да ѝ помогне.

Неочаквано интересни факти Уотсън получава от г-н Франкланд, стар чудак, който непрекъснато оглежда околностите чрез голям телескоп. Франкланд съобщава на Уотсън, че видял момче, което носи храна на някой в мочурището. Старецът мисли, че тя е за избягал затворник. Уотсън знае, че храната за Селдън носи Баримор, и предполага, че в тресавището се крие някой друг.

Houn-46.jpg

Уотсън решава да открие мистериозния човек. Той намира убежището му и организира засада. За безкрайна изненада на Уотсън този човек се оказва самия Шерлок Холмс. Той от доста време, незабелязано от всички, живее в Гримпенското мочурище и провежда собствено разследване. Холмс казва на Уотсън, че благодарение на информация, която той му е дал за Степълтън, Холмс е убеден, че престъпникът е Степълтън. Жената, която той представя за своя сестра, всъщност е негова съпруга, а Степълтън я използва като примамка за сър Хенри.

Houn-48.jpg

Изведнъж, докато говорят Холмс и Уотсън чуват пронизителни човешки викове и кучешко ръмжене. Те бързат до мястото, откъдето се чуват виковете за помощ и намират тялото на човек приличащ на сър Хенри. При щателния оглед на трупа, Холмс и Уотсън виждат, че това е Селдън, който е облечен с коженото палто на сър Хенри. Наскоро сър Хенри е подарил това палто на Баримор, а той го е дал на Селдън. Изведнъж при тях идва Степълтън, който също мисли, че е загинал сър Хенри, но Холмс му обяснява, че това не е така. Освен това Холмс казва на Степълтън, че с Уотсън се връщат в Лондон, и тъй като той не е открил никакви доказателства, прекратява разследването.

Пристигайки в Баскервил Хол Холмс казва на сър Хенри и Баримор за това какво се е случило. Вниманието на Холмс изведнъж е привлечено от портретите на предците от рода Баскервил, особено от портрета на самия злодей Хюго Баскервил. Холмс закрива с ръце шапката и дългата коса на портрета, и Уотсън с изненада вижда пред себе си лицето на Степълтън. Очевидно е, че "Джак Степълтън” също е от рода Баскервил. Сега за Холмс става ясен мотива за планираното престъпление: в случай на смърт на сър Хенри цялото богатство ще наследи именно Степълтън.

Houn-54 - The Hound killed by Holmes.jpg

Холмс и Уотсън се преструват, че тръгват за Лондон. Преди да отпътуват Холмс настоятелно уговаря сър Хенри задължително да посети вечерта къщата на Степълтън, и да се върне сам и пешком. Вечерта Холмс, Уотсън и дошлия от Лондон инпектор Лестрейд устройват засада. Малко след като по пътеката през тресавището минава сър Хенри след него пробягва огромно черно куче, което свети в тъмното. Кучето напада обезумелия от страх сър Хенри, но притеклия се на помощ Холмс убива кучето с пет изстрела от револвера. Оглеждайки трупа на животното Холмс открива, че козината на кучето е покрита с някаква светеща фосфорна намазка.

Houn-56.jpg

Влизайки в къщата на Степълтън, Холмс, Уотсън и Лестрейд намират само съпругата му, пребита и вързана. Престъпникът, осъзнавайки, че кучето му е убито, е избягал в скривалището си, намиращо се в една изоставена мина. На следващия ден г-жа Стейпълтън показва пътя до мината, разположена в средата на Гримпенското мочурище. Холмс, Уотсън и Лестрейд оглеждат хамбара, където Стейпълтън е държал кучето, и намират една от обувките, които са били откраднати от сър Хенри в лондонския хотел. Никакви следи от Степълтън не са намерени и Уотсън предполага, че престъпникът се е удавил в тресавището, загубвайки се в гъстата мъгла. A Холмс добавя, че никога не е срещал по-опасен престъпник, какъвто е бил Степълтън ...

– ...Аз казах това в Лондон, Уотсън, и пак ще повторя: никога не ни се е случвало да преследваме човек, по опасен от този, който сега лежи там – и той протегна дългата си ръка към огромната, изпъстрена със зелени петна тинеста шир, която се простираше в далечината, за да се слее накрая с червеникавокафявите торфени склонове.

След претърпелия нервен шок сър Хенри сериозно заболява. Но след добро лечение и околосветско пътешествие с придружител д-р Мортимър, сър Хенри напълно се възстановява.

Много по-късно, Холмс обяснява на Уотсън логиката на неговото разследване. Узнавайки, че са изчезнали обувките на сър Хенри, Холмс се досеща, че няма никакво „дяволско“ куче. Кучето е реално и живо, и цел да намери сър Хенри, му дават да помирише неговите обувки. След това, с помощта на Уотсън, Холмс установява, че Степълтън не е този, за който се представя и, че е направил едно престъпление и се готви да извърши друго. За известно време Холмс не разбира мотивите на престъпната дейност на Стейпълтън, но портретът на Хюго Баскервил окончателно изяснява всичко. Степълтън може да бъде заловен само на местопрестъплението, заради което Холмс е трябвало да използва сър Хенри като примамка, излагайки живота му на сериозна опасност. Но всичко минава благополучно.

Адаптации

Книгата многократно е адаптирана за театъра, радиото, телевизията и киното.

Година Наименование Страна Режисьор Шерлок Холмс д-р Уотсън'
1920 Das dunkle Schloß Германия Германия Вили Зейн Ойген Бург
1920 Das Haus ohne Fenster Ерих Кайзер-Тиец
1920 Dr. MacDonalds Sanatorium
1921 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Морис Елвей Ейли Норууд Хюбърт Уилис
1929 Der Hund von Baskerville Германия Германия Рихард Освалд Карлайл Блекуел Георг Сероф
1932 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Гарет Гъндри Робърт Рендъл Фредерик Лойд
1936 Der Hund von Baskerville Германия Германия Карл Ламач Бруно Гюнтер Фриц Одемар
1939 The Hound of the Baskervilles Флаг на САЩ САЩ Сидни Ланфийлд Базил Ратбоун Найджъл Брюс
1955 Der Hund von Baskerville Flag of Germany.svg ФРГ Фриц Умгелтер Улф Аква Арнулф Шрьодер
1959 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Терънс Фишър Питер Кушинг Андре Морел
1968 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Греъм Еванс Питър Кушинг Найджъл Сток
1971 Собака Баскервилей Флаг на СССР СССР А. Ф. Зиновева Николай Волков Лев Круглий
1972 The Hound of the Baskervilles Флаг на САЩ САЩ Бари Крейн Стюарт Грейнджър Бърнард Фокс
1978 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Пол Мориси Питър Едвард Кук Дъдли Мур
1981 Собака Баскервилей Флаг на СССР СССР Игор Масленников Василий Ливанов Виталий Соломин
1982 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Питър Дюгуид Том Бейкър Терънс Ригби
1983 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Дъглас Хичкок Ян Ричардсън Доналд Чърчил
1988 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Браян Милс Джеръми Брет Едуард Хардуик
1998 The Hound of the Baskervilles (BBC) Флаг на Великобритания Великобритания Енид Уилямс Клайв Мерисън Майкъл Уилямс
2000 The Hound of the Baskervilles Флаг на Канада Канада Родни Гибънс Мат Фрюър Кенет Уелш
2002 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Дейвид Атууд Ричард Роксбург Ян Харт
2011 The Hounds of the Baskerville Флаг на Великобритания Великобритания Пол Макгахан Бенедикт Къмбърбач Мартин Фрийман

Галерия

Снимки на торфените тресавища край реката Суинкомб, за които се счита, че са вдъхновили писателя Артър Конан Дойл за създаването на Гримпенското мочурище.

Вижте също

Броят на списание „Станд“ от август 1901 г.

Източници

  • „The Hound of the Baskervilles: Another Adventure of Sherlock Holmes“, с илюстрации от Сидни Паджет, списание „Станд“, от брой №128 (август 1901 г.) до брой №136 (април 1902 г.)
  • „The Hound of the Baskervilles“, The Atlanta Constitution/Sunny South, 6 юли – 21 септември 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“ Boston Sunday Post, Boston Post, 3 август – 31 август 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“, The Courier-Journal (Луисвил), 6 юли – 14 септември 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“, Indianapolis News, 16 август – 4 септември 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“ New York American and Journal, 10 август – 2 септември 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“ The Pittsburgh Gazette, Magazine section, 6 юли – 21 септември 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“ St. Louis Republic Magazine, 13 юли – 2 октомври 1902 г.

Външни препратки

Глава III
Загадката

Признавам, че при тези думи ме побиха тръпки. В гласа на доктора имаше трепет, който показваше, че самият той е дълбоко развълнуван от това, което ни разправи. Във възбуждението си Холмс се наведе напред, а в очите му заблестя твърдият сух блясък, който искреше от тях, когато той биваше силно заинтригуван.

— Вие видяхте това?

— Така ясно, както сега виждам вас.

— И не казахте нищо?

— Каква полза?

— Как може никой да не го е видял?

— Следите бяха на около двадесет ярда от тялото, така че никой не им е обърнал внимание. Предполагам, че и аз бих ги отминал, ако не знаех легендата.

— Из тресавището сигурно има много овчарски кучета.

— Несъмнено, но това не можеше да бъде овчарско.

— Казахте, че трябва да е било много голямо.

— Чудовищно.

— Обаче не е приближавало тялото?

— Не е.

— Какво беше времето тази нощ?

— Влажно и хладно.

— Но не валеше?

— Не.

— Какво представлява тази алея?

— От двете страни има стар непроходим жив плет от тисове, висок дванадесет стъпки[1]. Пътеката по средата е широка около осем стъпки.

— Има ли нещо между живия плет и пътеката?

— Да. От всяка страна има ивица трева, около шест стъпки широка.

— Доколкото разбрах, живият плет има врата.

— Да, вратата, която води към тресавището.

— Други изходи има ли?

— Не.

— Следователно, за да стигне до алеята с тисовете, човек трябва да идва или откъм къщата, или да влезе през вратата откъм тресавището?

— Има още един изход — през беседката на другия край на алеята.

— Стигнал ли беше сър Чарлз дотам?

— Не. Той лежеше на около петдесет ярда[2] от беседката.

— А сега — това е много важно, доктор Мортимър — кажете ми: следите, които видяхте, бяха на пътеката, а не на тревата, нали?

— Върху трева следи обикновено не личат.

— Те бяха от тази страна на пътеката, откъм която е и вратата, нали?

— Да. По края на пътеката, откъм вратата.

— Вие ме заинтригувахте извънредно много. Друг един въпрос: вратата беше ли затворена?

— Затворена и заключена с катинар.

— Колко висока е тя?

— Около четири стъпки.

— Значи всеки би могъл да се прехвърли през нея.

— Да.

— А какво забелязахте около вратата?

— Нищо особено.

— Боже мой! Та никой ли не изследва това място?

— Изследвах го самият аз.

— И не открихте нищо?

— Всичко бе много объркано. Очевидно сър Чарлз е стоял там пет-десет минути.

— Откъде знаете това?

— Пепелта беше паднала два пъти от пурата му.

— Превъзходно! Ето ни помощник, Уотсън, по наш вкус! А следите?

— Навсякъде около това място той бе оставил следи върху пясъка. Други не можах да забележа.

С нетърпелив жест Шерлок Холмс се плесна по коляното.

— Защо не бях там! — извика той. — Това очевидно е изключително интересен случай, който предлага богати възможности на един специалист-експерт. Но пясъчната страница, която аз бих могъл да прочета така добре, е вече отдавна зацапана от дъжда и изличена от кундурите на любопитните селяни. Ах, доктор Мортимър, доктор Мортимър! Като си помисля само, че не сте ме извикали веднага! … Имате голям грях наистина.

— Ако ви бях повикал, мистър Холмс, трябваше да разкрия тези факти пред всички, а аз вече ви изтъкнах причините, поради които не исках да направя това. Освен това … освен това…

— Защо се двоумите?

— Има една област, в която и най-проницателният и опитен детектив е безпомощен.

— Искате да кажете, че тука има нещо свръхестествено?

— Не съм казал такова нещо.

— Не, но явно е, че мислите така.

— След като се случи това нещастие, мистър Холмс, до ушите ми стигнаха някои работи, които едва ли са съвместими с естествения ред на нещата.

— Например?

— Открих, че преди да се случи това ужасно събитие, няколко души са видели из тресавището някакво същество, което съответствува точно на онзи Баскервилски демон и което не прилича на никое друго животно, известно на науката. Всички те твърдяха, че това е някакво огромно създание — светещо, чудовищно и призрачно. Подложих на кръстосан разпит трима от тези хора: единият от тях — умен, здравомислещ селянин, другият — подковач, и третият — фермер. И тримата разказаха едно и също нещо за това ужасно привидение и така, както го описват, то отговаря точно на адското изчадие от легендата. Уверявам ви, че в цялата област цари ужас и само отчаян смелчага би прекосил тресавището нощем.

— И вие, човек на науката, вярвате, че това създание е свръхестествено?

— И аз не знам какво да вярвам.

Холмс сви рамене:

— Досега съм правил разследванията си само в пределите на този свят. Борил съм се със злото според скромните си възможности, но да се заема с бащата на самия Сатана, ще бъде може би прекалено амбициозна задача. При все това трябва да се съгласите, че следите са нещо материално.

— Кучето от преданието е било достатъчно материално, за да разкъса гръкляна на човека, и въпреки това то също така е и свръхестествено.

— Виждам, че вие окончателно преминахте на страната на мистиците. Но сега, доктор Мортимър, кажете ми: щом като поддържате тези възгледи, защо тогава сте дошли да се съветвате с мене? Казвате ми, че е безполезно да разследвам обстоятелствата около смъртта на сър Чарлз и в същото време искате да се заема с това.

— Не съм казал, че искам да правите такова нещо.

— Тогава как мога да ви помогна?

— Като ме посъветвате какво да правя със сър Хенри Баскервил, който пристига на гара Ватерло… — доктор Мортимър погледна часовника си — точно след час и четвърт.

— Това да не е наследникът?

— Да. След смъртта на сър Чарлз ние се осведомихме за този млад джентълмен и открихме, че той се занимава със земеделие в Канада. Според отзивите, които получихме за него, той е прекрасен човек във всяко отношение. Аз говоря сега не като лекар, а като доверено лице и изпълнител на завещанието на сър Чарлз.

— Предполагам, че няма друг претендент за наследството?

— Не. Единственият друг сродник, за когото можахме да научим нещо, е Роджър Баскервил — най-младият от тримата братя. Сър Чарлз е най-големият, а средният брат, който е умрял млад, е баща на този младеж Хенри. Роджър е бил черната овца на семейството. Той имал деспотичната жилка на старите Баскервили и както ми казаха, бил точно копие на фамилния портрет на онзи Хуго. В Англия му станало твърде горещо, та избягал в Централна Америка, където умрял в 1876 година от жълта треска. Хенри е последният от Баскервилите. След един час и пет минути ще го посрещна на гара Ватерло. Получих телеграма, че тази сутрин пристига в Саут-хемптън. Сега, мистър Холмс, как бихте ме посъветвали да постъпя с него?

— А защо да не отиде в дома на дедите си?

— Това изглежда естествено, нали? Но въпреки това, имайте предвид, че зла участ е постигала всеки Баскервил, който е отивал там. Сигурен съм, че ако сър Чарлз би могъл да поговори с мен преди смъртта си, би ми забранил да заведа на това ужасно място последния от стария род — наследника на голямото богатство. А от друга страна, не може да се отрече, че благосъстоянието на цялата тази бедна и неприветлива околност зависи от неговото присъствие там. Ако Баскервил Хол няма обитател, хубавите начинания на сър Чарлз ще станат на пух и прах. Страхувам се да не би да се ръководя твърде много от личната си заинтересованост в тази работа, затова ви изложих случая и ви моля за съвет.

Холмс се замисли за малко.

— Казано ясно и просто, работата стои така — каза той. — Според вас съществува някаква сатанинска сила, която прави Дартмур опасен за Баскервилите. Това е вашето мнение, нали?

— Ако трябва да отидем докрай, бих казал, че има все пак известни доказателства, че това е така.

— Именно. Но ако вашата теория за свръхестествените сили е правилна, то положително те могат да донесат нещастие на младия човек както в Девъншир, така и в Лондон. Трудно е да си представим, един зъл дух с тясно ограничена власт, като тази на енорийското църковно настоятелство.

— Едва ли бихте гледали така насмешливо на въпроса, мистър Холмс, ако имахте личен допир с тези неща. Значи според вас, доколкото разбирам, младият човек ще бъде невредим както в Девъншир, така и в Лондон. Но той пристига след петдесет минути. Какво ще ми препоръчате?

— Съветвам ви, сър, да наемете файтон, да вземете кучето си, което дращи по входната ми врата, и да се отправите към Ватерло, за да посрещнете сър Хенри Баскервил.

— А после?

— После няма да му казвате нищо, докато не реша какво да направим по тази работа.

— Колко време ще ви трябва, за да решите?

— Двадесет и четири часа. Ще ви бъда много задължен, доктор Мортимър, ако утре в десет часа ме навестите, а ако доведете със себе си и сър Хенри Баскервил, това ще улесни моите планове за в бъдеще.

— Така и ще направя, мистър Холмс.

Той записа датата и часа на срещата върху ръкавела си и хукна навън, взирайки се разсеяно със свойствения нему особен маниер. Холмс го спря на стълбите.

— Само още един въпрос, доктор Мортимър. Вие казахте, че преди смъртта на сър Чарлз Баскервил няколко души са видели това привидение из тресавището.

— Трима.

— А след това виждал ли го е някой?

— Не съм чул такова нещо.

— Благодаря ви. Довиждане.

Холмс се върна на мястото си с онова спокойно изражение на вътрешно задоволство, което показваше, че е изправен пред подходяща за него задача.

— Излизаш ли, Уотсън?

— Щом не мога да ти помогна …

— Не, драги ми приятелю, аз се обръщам за помощ към теб, когато настъпи часът за действие. Но това е великолепно, в известно отношение единствено по рода си! Като минеш край Брадли, би ли го помолил да ми изпрати един фунт от най-силния тютюн. Благодаря ти предварително. Би било добре също, ако можеш да си наредиш работите така, че да не се връщаш до довечера. А после с радост ще споделя с теб впечатленията си около тази интересна задача, която ни бе предоставена тази сутрин.

Знаех, че уединението и самотата са особено необходими за приятеля ми в часове на напрегнато умствено съсредоточение, когато претегля всяка частица от фактите, изгражда редица теории, противопоставя ги една на друга и решава кои пунктове са съществени и кои маловажни. Ето защо прекарах деня в клуба си и се върнах на Бейкър стрийт чак вечерта. Беше приблизително девет часа, когато отново се намерих в стаята.

Като отворих вратата, първото ми впечатление беше, че е избухнал пожар, защото стаята беше така изпълнена с дим, че той бе затъмнил светлината на лампата над масата. Когато влязох обаче, опасенията ми изчезнаха, тъй като това беше лютив дим от силен, серт тютюн, който раздразни гърлото ми и ме накара да се разкашлям. През мъглявината видях неясните очертания на Холмс, в халат, свит в креслото, с черната глинена лула между зъбите. Около него лежаха няколко свитъка хартия.

— Да не си се простудил, Уотсън?

— Не, това е от този отровен пушек.

— Струва ми се, че си прав. Малко е запушено.

— Малко! Та тук е нетърпимо!

— Отвори прозореца тогава! Целия ден беше в клуба, нали?

— Но, драги Холмс …

— Прав ли съм?

— Разбира се, но как? …

Той се засмя на учудената ми физиономия.

— Твоята възхитителна неопитност, Уотсън, ме кара да изпитвам удоволствие, като упражнявам скромните си способности за твоя сметка. Излиза джентълменът в дъждовно и кално време. Вечерта се връща съвършено чистичък, а цилиндърът и обувките му все още лъщят. Значи се е заседял някъде целия ден. Той няма близки приятели. Тогава къде може да е бил? Не е ли очевидно?

— Да, съвършено очевидно.

— Светът е пълен с очевидни неща, които никой никога не забелязва. Къде мислиш, че съм бил аз?

— Не си мръднал от тук.

— Напротив, бях в Девъншир.

— Духът ти може би е бил там.

— Точно така. А тялото ми остана в това кресло и сега със съжаление забелязвам, че в мое отсъствие то е изконсумирало две големи кани кафе и невероятно количество тютюн. След като ти излезе, изпратих да ми вземат от магазина на Стенфърд карта на Дартмурското тресавище и духът ми вита там целия ден. Смея да се похваля, че сега не бих се изгубил из онези места.

— Предполагам, картата е с голям мащаб.

— Много голям. — Той разгъна една част от картата и я сложи върху коляното си. — Ето ти участъка, който ни интересува. Това в средата е Баскервил Хол.

— С гората наоколо?

— Именно. Представям си алеята с тисовете, въпреки че не е отбелязана тук с това име. Както се досещаш, тя сигурно върви по тази линия от лявата страна на мочурището. А тази малка група постройки тук е селцето Гримпен, главната квартира на нашия приятел доктор Мортимър. Както виждаш, наоколо в радиус от пет мили[3] има само няколко разпръснати жилища. Ето тук е Лефтър Хол, за който спомена докторът. Тук пък има отбелязана къща, която ще да е резиденцията на естественика Степлтън, ако правилно съм запомнил името му. А това са две ферми сред тресавището — „Хай Тор“ и „Фаулмайър“. На четиринадесет мили от тях е големият Принстаунски затвор. А помежду и около тези разпръснати пунктове се простира пустото, лишено от живот тресавище. Това значи е сцената, където се е разиграла трагедията, и която с наша помощ може да се разиграе още веднъж.

— Това трябва да е дива местност.

— Да, обстановката е подходяща. Ако сатаната държи да има пръст в работите на хората …

— Значи и самият ти си склонен да обясниш това със свръхестествени сили?

— А нима представителите на дявола не могат да бъдат от плът и кръв? На първо време два въпроса очакват от нас разрешение. Единият е дали е извършено въобще някакво престъпление и вторият — какво е престъплението и как е извършено? Разбира се, ако догадките на доктор Мортимър са правилни и имаме работа със свръхестествени сили — край на нашите проучвания. Но ние сме длъжни да изчерпим всички други хипотези, преди да се върнем на тази. Струва ми се, че вече трябва да затворим прозореца, ако нямаш нищо против. Интересно нещо: открих, че концентрацията на тютюнев дим спомага за концентрацията на мислите. Още не съм стигнал дотам, че да се завирам в сандък, за да мога да мисля, но това е логическият извод от моето изказване. Е, успя ли да поразчепкаш нашата задача?

— Да, аз мислих много върху нея в продължение на целия ден.

— И какво измисли?

— Това е доста заплетена работа.

— Случаят, разбира се, е своеобразен. Тук има някои характерни положения. Промяната на следите например? Как ще обясниш това?

— Мортимър каза, че сър Чарлз е ходил на пръсти в тази част на алеята.

— Той само повтори това, което някой глупак е казал при следствието. Та кой е този, дето ще ходи на пръсти по алеята?

— Тогава?

— Той е бягал, Уотсън; бягал е с все сила; бягал е, за да спаси живота си; бягал е, докато сърцето му се е пръснало, и е паднал мъртъв по очи.

— Но от какво е бягал?

— Там именно е загадката. Има признаци, по които може да се съди, че той е полудял от страх, преди още да започне да тича.

— Как можеш да бъдеш сигурен в това?

— Приемам, че причината за неговия страх е нещо, което е било отвъд, на тресавището. И ако е така, а това изглежда най-вероятно, то той си е загубил ума от страх, защото само обезумял човек може да бяга не към дома си, а в обратна посока. Ако са верни показанията на циганина, сър Чарлз е викал за помощ, обаче е бягал в посока, където най-малко би могъл да я намери. И тук отново изниква въпросът: кого е чакал той тази нощ и защо го е чакал на алеята, а не в къщата си.

— Ти мислиш, че е чакал някого?

— Сър Чарлз е бил стар и с разклатено здраве. Разбирам да се разхожда вечерно време, но земята тогава е била влажна, а нощта студена. Допустимо ли е той да седи пет или десет минути, както заключава доктор Мортимър, съдейки по пепелта от пурата. Във всеки случай докторът е по-наблюдателен, отколкото предполагах. .

— Но сър Чарлз е излизал всяка вечер. — Обаче не вярвам да е чакал всяка вечер при вратата към тресавището. Напротив, имаме сведения, че той е избягвал тресавището. А тази вечер е чакал именно там. И това е било вечерта преди деня, в който е трябвало да замине за Лондон. Работата се оформя, Уотсън. Става по-ясна. Бъди така добър да ми подадеш цигулката, а всички размисли около тази работа ще отложим, докато се срещнем утре с доктор Мортимър и сър Хенри Баскервил.

Бележки

[1] Стъпка — английска мярка за дължина, равна на 30.5 см (12 инча). Б. пр.

[2] Ярд — английска мярка за дължина, равна на 3 стъпки (90.15 см). Б. пр.

[3] Една сухопътна миля е равна на 1.609 м. Б. р.