Артър Конан Дойл
Баскервилското куче (4)

Глава III
Загадката

Признавам, че при тези думи ме побиха тръпки. В гласа на доктора имаше трепет, който показваше, че самият той е дълбоко развълнуван от това, което ни разправи. Във възбуждението си Холмс се наведе напред, а в очите му заблестя твърдият сух блясък, който искреше от тях, когато той биваше силно заинтригуван.

— Вие видяхте това?

— Така ясно, както сега виждам вас.

— И не казахте нищо?

— Каква полза?

— Как може никой да не го е видял?

— Следите бяха на около двадесет ярда от тялото, така че никой не им е обърнал внимание. Предполагам, че и аз бих ги отминал, ако не знаех легендата.

— Из тресавището сигурно има много овчарски кучета.

— Несъмнено, но това не можеше да бъде овчарско.

— Казахте, че трябва да е било много голямо.

— Чудовищно.

— Обаче не е приближавало тялото?

— Не е.

— Какво беше времето тази нощ?

— Влажно и хладно.

— Но не валеше?

— Не.

— Какво представлява тази алея?

— От двете страни има стар непроходим жив плет от тисове, висок дванадесет стъпки^[1]. Пътеката по средата е широка около осем стъпки.

— Има ли нещо между живия плет и пътеката?

— Да. От всяка страна има ивица трева, около шест стъпки широка.

— Доколкото разбрах, живият плет има врата.

— Да, вратата, която води към тресавището.

— Други изходи има ли?

— Не.

— Следователно, за да стигне до алеята с тисовете, човек трябва да идва или откъм къщата, или да влезе през вратата откъм тресавището?

— Има още един изход — през беседката на другия край на алеята.

— Стигнал ли беше сър Чарлз дотам?

— Не. Той лежеше на около петдесет ярда^[2] от беседката.

— А сега — това е много важно, доктор Мортимър — кажете ми: следите, които видяхте, бяха на пътеката, а не на тревата, нали?

— Върху трева следи обикновено не личат.

— Те бяха от тази страна на пътеката, откъм която е и вратата, нали?

— Да. По края на пътеката, откъм вратата.

— Вие ме заинтригувахте извънредно много. Друг един въпрос: вратата беше ли затворена?

— Затворена и заключена с катинар.

— Колко висока е тя?

— Около четири стъпки.

— Значи всеки би могъл да се прехвърли през нея.

— Да.

— А какво забелязахте около вратата?

— Нищо особено.

— Боже мой! Та никой ли не изследва това място?

— Изследвах го самият аз.

— И не открихте нищо?

— Всичко бе много объркано. Очевидно сър Чарлз е стоял там пет-десет минути.

— Откъде знаете това?

— Пепелта беше паднала два пъти от пурата му.

— Превъзходно! Ето ни помощник, Уотсън, по наш вкус! А следите?

— Навсякъде около това място той бе оставил следи върху пясъка. Други не можах да забележа.

С нетърпелив жест Шерлок Холмс се плесна по коляното.

— Защо не бях там! — извика той. — Това очевидно е изключително интересен случай, който предлага богати възможности на един специалист-експерт. Но пясъчната страница, която аз бих могъл да прочета така добре, е вече отдавна зацапана от дъжда и изличена от кундурите на любопитните селяни. Ах, доктор Мортимър, доктор Мортимър! Като си помисля само, че не сте ме извикали веднага! … Имате голям грях наистина.

— Ако ви бях повикал, мистър Холмс, трябваше да разкрия тези факти пред всички, а аз вече ви изтъкнах причините, поради които не исках да направя това. Освен това … освен това…

— Защо се двоумите?

— Има една област, в която и най-проницателният и опитен детектив е безпомощен.

— Искате да кажете, че тука има нещо свръхестествено?

— Не съм казал такова нещо.

— Не, но явно е, че мислите така.

— След като се случи това нещастие, мистър Холмс, до ушите ми стигнаха някои работи, които едва ли са съвместими с естествения ред на нещата.

— Например?

— Открих, че преди да се случи това ужасно събитие, няколко души са видели из тресавището някакво същество, което съответствува точно на онзи Баскервилски демон и което не прилича на никое друго животно, известно на науката. Всички те твърдяха, че това е някакво огромно създание — светещо, чудовищно и призрачно. Подложих на кръстосан разпит трима от тези хора: единият от тях — умен, здравомислещ селянин, другият — подковач, и третият — фермер. И тримата разказаха едно и също нещо за това ужасно привидение и така, както го описват, то отговаря точно на адското изчадие от легендата. Уверявам ви, че в цялата област цари ужас и само отчаян смелчага би прекосил тресавището нощем.

— И вие, човек на науката, вярвате, че това създание е свръхестествено?

— И аз не знам какво да вярвам.

Холмс сви рамене:

— Досега съм правил разследванията си само в пределите на този свят. Борил съм се със злото според скромните си възможности, но да се заема с бащата на самия Сатана, ще бъде може би прекалено амбициозна задача. При все това трябва да се съгласите, че следите са нещо материално.

— Кучето от преданието е било достатъчно материално, за да разкъса гръкляна на човека, и въпреки това то също така е и свръхестествено.

— Виждам, че вие окончателно преминахте на страната на мистиците. Но сега, доктор Мортимър, кажете ми: щом като поддържате тези възгледи, защо тогава сте дошли да се съветвате с мене? Казвате ми, че е безполезно да разследвам обстоятелствата около смъртта на сър Чарлз и в същото време искате да се заема с това.

— Не съм казал, че искам да правите такова нещо.

— Тогава как мога да ви помогна?

— Като ме посъветвате какво да правя със сър Хенри Баскервил, който пристига на гара Ватерло… — доктор Мортимър погледна часовника си — точно след час и четвърт.

— Това да не е наследникът?

— Да. След смъртта на сър Чарлз ние се осведомихме за този млад джентълмен и открихме, че той се занимава със земеделие в Канада. Според отзивите, които получихме за него, той е прекрасен човек във всяко отношение. Аз говоря сега не като лекар, а като доверено лице и изпълнител на завещанието на сър Чарлз.

— Предполагам, че няма друг претендент за наследството?

— Не. Единственият друг сродник, за когото можахме да научим нещо, е Роджър Баскервил — най-младият от тримата братя. Сър Чарлз е най-големият, а средният брат, който е умрял млад, е баща на този младеж Хенри. Роджър е бил черната овца на семейството. Той имал деспотичната жилка на старите Баскервили и както ми казаха, бил точно копие на фамилния портрет на онзи Хуго. В Англия му станало твърде горещо, та избягал в Централна Америка, където умрял в 1876 година от жълта треска. Хенри е последният от Баскервилите. След един час и пет минути ще го посрещна на гара Ватерло. Получих телеграма, че тази сутрин пристига в Саут-хемптън. Сега, мистър Холмс, как бихте ме посъветвали да постъпя с него?

— А защо да не отиде в дома на дедите си?

— Това изглежда естествено, нали? Но въпреки това, имайте предвид, че зла участ е постигала всеки Баскервил, който е отивал там. Сигурен съм, че ако сър Чарлз би могъл да поговори с мен преди смъртта си, би ми забранил да заведа на това ужасно място последния от стария род — наследника на голямото богатство. А от друга страна, не може да се отрече, че благосъстоянието на цялата тази бедна и неприветлива околност зависи от неговото присъствие там. Ако Баскервил Хол няма обитател, хубавите начинания на сър Чарлз ще станат на пух и прах. Страхувам се да не би да се ръководя твърде много от личната си заинтересованост в тази работа, затова ви изложих случая и ви моля за съвет.

Холмс се замисли за малко.

— Казано ясно и просто, работата стои така — каза той. — Според вас съществува някаква сатанинска сила, която прави Дартмур опасен за Баскервилите. Това е вашето мнение, нали?

— Ако трябва да отидем докрай, бих казал, че има все пак известни доказателства, че това е така.

— Именно. Но ако вашата теория за свръхестествените сили е правилна, то положително те могат да донесат нещастие на младия човек както в Девъншир, така и в Лондон. Трудно е да си представим, един зъл дух с тясно ограничена власт, като тази на енорийското църковно настоятелство.

— Едва ли бихте гледали така насмешливо на въпроса, мистър Холмс, ако имахте личен допир с тези неща. Значи според вас, доколкото разбирам, младият човек ще бъде невредим както в Девъншир, така и в Лондон. Но той пристига след петдесет минути. Какво ще ми препоръчате?

— Съветвам ви, сър, да наемете файтон, да вземете кучето си, което дращи по входната ми врата, и да се отправите към Ватерло, за да посрещнете сър Хенри Баскервил.

— А после?

— После няма да му казвате нищо, докато не реша какво да направим по тази работа.

— Колко време ще ви трябва, за да решите?

— Двадесет и четири часа. Ще ви бъда много задължен, доктор Мортимър, ако утре в десет часа ме навестите, а ако доведете със себе си и сър Хенри Баскервил, това ще улесни моите планове за в бъдеще.

— Така и ще направя, мистър Холмс.

Той записа датата и часа на срещата върху ръкавела си и хукна навън, взирайки се разсеяно със свойствения нему особен маниер. Холмс го спря на стълбите.

— Само още един въпрос, доктор Мортимър. Вие казахте, че преди смъртта на сър Чарлз Баскервил няколко души са видели това привидение из тресавището.

— Трима.

— А след това виждал ли го е някой?

— Не съм чул такова нещо.

— Благодаря ви. Довиждане.

Холмс се върна на мястото си с онова спокойно изражение на вътрешно задоволство, което показваше, че е изправен пред подходяща за него задача.

— Излизаш ли, Уотсън?

— Щом не мога да ти помогна …

— Не, драги ми приятелю, аз се обръщам за помощ към теб, когато настъпи часът за действие. Но това е великолепно, в известно отношение единствено по рода си! Като минеш край Брадли, би ли го помолил да ми изпрати един фунт от най-силния тютюн. Благодаря ти предварително. Би било добре също, ако можеш да си наредиш работите така, че да не се връщаш до довечера. А после с радост ще споделя с теб впечатленията си около тази интересна задача, която ни бе предоставена тази сутрин.

Знаех, че уединението и самотата са особено необходими за приятеля ми в часове на напрегнато умствено съсредоточение, когато претегля всяка частица от фактите, изгражда редица теории, противопоставя ги една на друга и решава кои пунктове са съществени и кои маловажни. Ето защо прекарах деня в клуба си и се върнах на Бейкър стрийт чак вечерта. Беше приблизително девет часа, когато отново се намерих в стаята.

Като отворих вратата, първото ми впечатление беше, че е избухнал пожар, защото стаята беше така изпълнена с дим, че той бе затъмнил светлината на лампата над масата. Когато влязох обаче, опасенията ми изчезнаха, тъй като това беше лютив дим от силен, серт тютюн, който раздразни гърлото ми и ме накара да се разкашлям. През мъглявината видях неясните очертания на Холмс, в халат, свит в креслото, с черната глинена лула между зъбите. Около него лежаха няколко свитъка хартия.

— Да не си се простудил, Уотсън?

— Не, това е от този отровен пушек.

— Струва ми се, че си прав. Малко е запушено.

— Малко! Та тук е нетърпимо!

— Отвори прозореца тогава! Целия ден беше в клуба, нали?

— Но, драги Холмс …

— Прав ли съм?

— Разбира се, но как? …

Той се засмя на учудената ми физиономия.

— Твоята възхитителна неопитност, Уотсън, ме кара да изпитвам удоволствие, като упражнявам скромните си способности за твоя сметка. Излиза джентълменът в дъждовно и кално време. Вечерта се връща съвършено чистичък, а цилиндърът и обувките му все още лъщят. Значи се е заседял някъде целия ден. Той няма близки приятели. Тогава къде може да е бил? Не е ли очевидно?

— Да, съвършено очевидно.

— Светът е пълен с очевидни неща, които никой никога не забелязва. Къде мислиш, че съм бил аз?

— Не си мръднал от тук.

— Напротив, бях в Девъншир.

— Духът ти може би е бил там.

— Точно така. А тялото ми остана в това кресло и сега със съжаление забелязвам, че в мое отсъствие то е изконсумирало две големи кани кафе и невероятно количество тютюн. След като ти излезе, изпратих да ми вземат от магазина на Стенфърд карта на Дартмурското тресавище и духът ми вита там целия ден. Смея да се похваля, че сега не бих се изгубил из онези места.

— Предполагам, картата е с голям мащаб.

— Много голям. — Той разгъна една част от картата и я сложи върху коляното си. — Ето ти участъка, който ни интересува. Това в средата е Баскервил Хол.

— С гората наоколо?

— Именно. Представям си алеята с тисовете, въпреки че не е отбелязана тук с това име. Както се досещаш, тя сигурно върви по тази линия от лявата страна на мочурището. А тази малка група постройки тук е селцето Гримпен, главната квартира на нашия приятел доктор Мортимър. Както виждаш, наоколо в радиус от пет мили^[3] има само няколко разпръснати жилища. Ето тук е Лефтър Хол, за който спомена докторът. Тук пък има отбелязана къща, която ще да е резиденцията на естественика Степлтън, ако правилно съм запомнил името му. А това са две ферми сред тресавището — „Хай Тор“ и „Фаулмайър“. На четиринадесет мили от тях е големият Принстаунски затвор. А помежду и около тези разпръснати пунктове се простира пустото, лишено от живот тресавище. Това значи е сцената, където се е разиграла трагедията, и която с наша помощ може да се разиграе още веднъж.

— Това трябва да е дива местност.

— Да, обстановката е подходяща. Ако сатаната държи да има пръст в работите на хората …

— Значи и самият ти си склонен да обясниш това със свръхестествени сили?

— А нима представителите на дявола не могат да бъдат от плът и кръв? На първо време два въпроса очакват от нас разрешение. Единият е дали е извършено въобще някакво престъпление и вторият — какво е престъплението и как е извършено? Разбира се, ако догадките на доктор Мортимър са правилни и имаме работа със свръхестествени сили — край на нашите проучвания. Но ние сме длъжни да изчерпим всички други хипотези, преди да се върнем на тази. Струва ми се, че вече трябва да затворим прозореца, ако нямаш нищо против. Интересно нещо: открих, че концентрацията на тютюнев дим спомага за концентрацията на мислите. Още не съм стигнал дотам, че да се завирам в сандък, за да мога да мисля, но това е логическият извод от моето изказване. Е, успя ли да поразчепкаш нашата задача?

— Да, аз мислих много върху нея в продължение на целия ден.

— И какво измисли?

— Това е доста заплетена работа.

— Случаят, разбира се, е своеобразен. Тук има някои характерни положения. Промяната на следите например? Как ще обясниш това?

— Мортимър каза, че сър Чарлз е ходил на пръсти в тази част на алеята.

— Той само повтори това, което някой глупак е казал при следствието. Та кой е този, дето ще ходи на пръсти по алеята?

— Тогава?

— Той е бягал, Уотсън; бягал е с все сила; бягал е, за да спаси живота си; бягал е, докато сърцето му се е пръснало, и е паднал мъртъв по очи.

— Но от какво е бягал?

— Там именно е загадката. Има признаци, по които може да се съди, че той е полудял от страх, преди още да започне да тича.

— Как можеш да бъдеш сигурен в това?

— Приемам, че причината за неговия страх е нещо, което е било отвъд, на тресавището. И ако е така, а това изглежда най-вероятно, то той си е загубил ума от страх, защото само обезумял човек може да бяга не към дома си, а в обратна посока. Ако са верни показанията на циганина, сър Чарлз е викал за помощ, обаче е бягал в посока, където най-малко би могъл да я намери. И тук отново изниква въпросът: кого е чакал той тази нощ и защо го е чакал на алеята, а не в къщата си.

— Ти мислиш, че е чакал някого?

— Сър Чарлз е бил стар и с разклатено здраве. Разбирам да се разхожда вечерно време, но земята тогава е била влажна, а нощта студена. Допустимо ли е той да седи пет или десет минути, както заключава доктор Мортимър, съдейки по пепелта от пурата. Във всеки случай докторът е по-наблюдателен, отколкото предполагах. .

— Но сър Чарлз е излизал всяка вечер. — Обаче не вярвам да е чакал всяка вечер при вратата към тресавището. Напротив, имаме сведения, че той е избягвал тресавището. А тази вечер е чакал именно там. И това е било вечерта преди деня, в който е трябвало да замине за Лондон. Работата се оформя, Уотсън. Става по-ясна. Бъди така добър да ми подадеш цигулката, а всички размисли около тази работа ще отложим, докато се срещнем утре с доктор Мортимър и сър Хенри Баскервил.