Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шерлок Холмс
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hound of the Baskervilles, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com

 

„Народна младеж“, София, 1980

 

Arthur Conan Doyle

The Hound of the Baskervilles

Leipzig, Bernard Tauchnitz, 1902

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Баскервилското куче от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Баскервилското куче
The Hound of the Baskervilles
Корица на първо издание
Корица на първо издание
АвторАртър Конан Дойл
Първо изданиекато поредица: 1901 – 1902, като книга: 1903 г.
Англия
ИздателствоДжордж Нюнс
Оригинален езиканглийски
ЖанрДетективско-приключенски
Видроман
ПоредицаШерлок Холмс
ПредходнаМемоарите на Шерлок Холмс
СледващаЗавръщането на Шерлок Холмс
НачалоMr. Sherlock Holmes, who was usually very late in the mornings, save upon those not infrequent occasions when he stayed up all night, was seated at the breakfast table.
КрайI have a box for Les Huguenots. Have you heard the De Reszkes? Might I trouble you then to be ready in half an hour, and we can stop at Marcini’s for a little dinner on the way?
Баскервилското куче в Общомедия

Баскервилското куче (на английски: The Hound of the Baskervilles) е роман бестселър на писателя Артър Конан Дойл. Първоначално е публикуван като поредица от епизоди в списанието „Strand“ от август 1901 до април 1902 година, по-късно издаден като роман през 1903 година.

Сюжет

Към Шерлок Холмс за помощ се обръща д-р Джеймс Мортимър. В началото на посещението си той прочита на Холмс и Уотсън старинен ръкопис за дяволското куче, което преследва рода Баскервил. Имало едно време благородник на име Хюго Баскервил, който преследвайки отвлечена от него девойка, се заклева да даде своята душа на дявола. И когато Хюго настига нещастното момичето в мочурището, бива разкъсан от чудовищно, светещо в тъмното призрачно куче.

Холмс приема тази легенда с пълно безразличие, но д-р Мортимър обяснява, че трагично е починал сър Чарлз Баскервил, в близост до тялото му докторът е открил следи от огромно куче. Холмс предполага, че д-р Мортимър го моли да разследва мистериозен случай, но той иска само съвет. В Лондон от Канада пристига племенникът на покойния сър Чарлз, сър Хенри Баскервил, и докторът не знае как да му обясни произшествието. Холмс го моли за време да размисъл и предлага на д-р Мортимър със сър Хенри да се върне утре на Бейкър Стрийт, за да решат окончателно всичко.

На следващия ден при Холмс идват сър Хенри и сър Мортимър. Сър Хенри чува разказа за всички загадъчни и трагични обстоятелства около смъртта на чичо му. Освен това сър Хенри разказва, че при пристигането му в Лондон с него са се случили два странни инцидента. Първо, от хотела са изчезнали обувките му, и второ, сър Хенри е получил анонимно писмо, в което го молят да не отива в родовото имение на Баскервил и да стои колкото се може по-далеч от торфените блата. Писмото е съставено от изрязани от вестник „Таймс“ думи.

Въпреки това сър Хенри решава да отиде в имението на Баскервил. Холмс предлага Уотсън да придружи сър Баскервил, тъй като Холмс има спешна работа и не може да напусне Лондон. Веднага след напускането на д-р Мортимър и сър Хенри, Холмс предлага на Уотсън незабелязано да ги последват. Логиката на Холмс е проста: Сър Хенри не е казвал на никого в кой хотел ще отседне, но писмото с предупреждението е изпратено до него точно там, значи някой го следи. Догадката на Холмс се потвърждава блестящо: някой, с голяма черна брада, следи сър Хенри, обаче да го задържат, не успяват. Холмс изпраща своя помощник да намери в хотелите останките на вестника, от който са изрязани думите, но никъде нищо не е намерено.

По пътя към семейното имение на сър Хенри – Баскервил Хол, Холмс и Уотсън научават, че от намиращия се недалеч от имението Баскервил затвор е избягал престъпник на име Селдън. Това е опасен убиец, чиито престъпления е разследвал и Шерлок Холмс.

Пристигайки в Баскервил Хол, Уотсън се среща със слугите в къщата. Това са иконома Баримор и съпругата му. Двойката предизвиква подозрения у Уотсън. Първо, Баримор има голяма черна брада, което го прави много подобен на човека, който е проследил сър Хенри в Лондон. И на второ място, съпругата Баримор плаче през нощта, но старателно се крие.

Скоро, по време на разходка, Уотсън се запознава с Джак Степълтън, любител ентомолог. Той запознава Уотсън със сестра си Берил. Тя, припознавайки първоначално Уотсън за сър Хенри, започва да го убеждава, скрито от брат си, да се върне в Лондон. Когато се оказва, че Уотсън не е сър Баскервил, мис Степълтън обяснява молбите си със страх за живота на сър Хенри.

Когато семейство Степълтън се запознава със сър Хенри Баскервил, той започва да ухажва мис Степълтън. По време на една от срещите на сър Хенри с мис Степълтън, брат ѝ си почти се нахвърля върху сър Хенри, настоявайки да остави сестра му на мира.

Уотсън продължава да следи семейство Баримор. Подозирайки, че те замислят нещо лошо, Уотсън и сър Хенри забелязват иконома, когато той дава светлинни сигнали на някого през прозореца. Оказва се, че избягалият убиец Селдън е брат на съпругата на Баримор, а сигналите на Баримор указват мястото, където му оставят храна. Уотсън и сър Хенри обещават на Баримор и съпругата му да не съобщават на полицията, но категорично изискват Селдън възможно най-скоро да напусне Англия. За благодарност на това им отношение те казват на Уотсън каква е причината сър Чарлз Баскервил да излезе вечерта при Гримпенското мочурище. Оказва се, че той е получил писмо от жена с инициали Л.Л. с молба за среща. Уотсън установява, че тази жена е Лаура Лайънс. В разговор с нея Уотсън научава, че тя е искала пари от сър Чарлз за развод, но последния път, тя е анулирала срещата, защото някой друг е решил да ѝ помогне.

Неочаквано интересни факти Уотсън получава от г-н Франкланд, стар чудак, който непрекъснато оглежда околностите чрез голям телескоп. Франкланд съобщава на Уотсън, че видял момче, което носи храна на някой в мочурището. Старецът мисли, че тя е за избягал затворник. Уотсън знае, че храната за Селдън носи Баримор, и предполага, че в тресавището се крие някой друг.

Уотсън решава да открие мистериозния човек. Той намира убежището му и организира засада. За безкрайна изненада на Уотсън този човек се оказва самия Шерлок Холмс. Той от доста време, незабелязано от всички, живее в Гримпенското мочурище и провежда собствено разследване. Холмс казва на Уотсън, че благодарение на информация, която той му е дал за Степълтън, Холмс е убеден, че престъпникът е Степълтън. Жената, която той представя за своя сестра, всъщност е негова съпруга, а Степълтън я използва като примамка за сър Хенри.

Изведнъж, докато говорят Холмс и Уотсън чуват пронизителни човешки викове и кучешко ръмжене. Те бързат до мястото, откъдето се чуват виковете за помощ и намират тялото на човек приличащ на сър Хенри. При щателния оглед на трупа, Холмс и Уотсън виждат, че това е Селдън, който е облечен с коженото палто на сър Хенри. Сър Хенри е подарил това палто на Баримор, а той го е дал на Селдън. Изведнъж при тях идва Степълтън, който също мисли, че е загинал сър Хенри, но Холмс му обяснява, че това не е така. Освен това Холмс казва на Степълтън, че с Уотсън се връщат в Лондон, и тъй като той не е открил никакви доказателства, прекратява разследването.

Пристигайки в Баскервил Хол Холмс казва на сър Хенри и Баримор за това какво се е случило. Вниманието на Холмс изведнъж е привлечено от портретите на предците от рода Баскервил, особено от портрета на самия злодей Хюго Баскервил. Холмс закрива с ръце шапката и дългата коса на портрета, и Уотсън с изненада вижда пред себе си лицето на Степълтън. Очевидно е, че "Джак Степълтън” също е от рода Баскервил. Сега за Холмс става ясен мотива за планираното престъпление: в случай на смърт на сър Хенри цялото богатство ще наследи именно Степълтън.

Холмс и Уотсън се преструват, че тръгват за Лондон. Преди да отпътуват Холмс настоятелно уговаря сър Хенри задължително да посети вечерта къщата на Степълтън, и да се върне сам и пешком. Вечерта Холмс, Уотсън и дошлия от Лондон инпектор Лестрейд устройват засада. Малко след като по пътеката през тресавището минава сър Хенри след него пробягва огромно черно куче, което свети в тъмното. Кучето напада обезумелия от страх сър Хенри, но притеклия се на помощ Холмс убива кучето с пет изстрела от револвера. Оглеждайки трупа на животното Холмс открива, че козината на кучето е покрита с някаква светеща фосфорна намазка.

Влизайки в къщата на Степълтън, Холмс, Уотсън и Лестрейд намират само съпругата му, пребита и вързана. Престъпникът, осъзнавайки, че кучето му е убито, е избягал в скривалището си, намиращо се в една изоставена мина. На следващия ден г-жа Стейпълтън показва пътя до мината, разположена в средата на Гримпенското мочурище. Холмс, Уотсън и Лестрейд оглеждат хамбара, където Стейпълтън е държал кучето, и намират една от обувките, които са били откраднати от сър Хенри в лондонския хотел. Никакви следи от Степълтън не са намерени и Уотсън предполага, че престъпникът се е удавил в тресавището, загубвайки се в гъстата мъгла. A Холмс добавя, че никога не е срещал по-опасен престъпник, какъвто е бил Степълтън ...

– Аз казах това в Лондон, Уотсън, и пак ще повторя: никога не ни се е случвало да преследваме човек, по опасен от този, който сега лежи там – и той протегна дългата си ръка към огромната, изпъстрена със зелени петна тинеста шир, която се простираше в далечината, за да се слее накрая с червеникавокафявите торфени склонове.

След претърпелия нервен шок сър Хенри сериозно заболява. Но след добро лечение и околосветско пътешествие с придружител д-р Мортимър, сър Хенри напълно се възстановява.

Много по-късно, Холмс обяснява на Уотсън логиката на неговото разследване. Узнавайки, че са изчезнали обувките на сър Хенри, Холмс се досеща, че няма никакво „дяволско“ куче. Кучето е реално и живо, и с цел да намери сър Хенри, му дават да помирише неговите обувки. След това, с помощта на Уотсън, Холмс установява, че Степълтън не е този, за който се представя, и че е направил едно престъпление и се готви да извърши друго. За известно време Холмс не разбира мотивите на престъпната дейност на Стейпълтън, но портретът на Хюго Баскервил окончателно изяснява всичко. Степълтън може да бъде заловен само на местопрестъплението, заради което Холмс е трябвало да използва сър Хенри като примамка, излагайки живота му на сериозна опасност. Но всичко минава благополучно.

Адаптации

Книгата многократно е адаптирана за театъра, радиото, телевизията и киното.

Година Наименование Страна Режисьор Шерлок Холмс д-р Уотсън'
1920 Das dunkle Schloß Германия Германия Вили Зейн Ойген Бург
1920 Das Haus ohne Fenster Ерих Кайзер-Тиец
1920 Dr. MacDonalds Sanatorium
1921 The Hound of the Baskervilles  Великобритания Морис Елвей Ейли Норууд Хюбърт Уилис
1929 Der Hund von Baskerville Германия Германия Рихард Освалд Карлайл Блекуел Георг Сероф
1932 The Hound of the Baskervilles  Великобритания Гарет Гъндри Робърт Рендъл Фредерик Лойд
1936 Der Hund von Baskerville Германия Германия Карл Ламач Бруно Гюнтер Фриц Одемар
1939 The Hound of the Baskervilles  САЩ Сидни Ланфийлд Базил Ратбоун Найджъл Брюс
1955 Der Hund von Baskerville ФРГ Фриц Умгелтер Улф Аква Арнулф Шрьодер
1959 The Hound of the Baskervilles  Великобритания Терънс Фишър Питер Кушинг Андре Морел
1968 The Hound of the Baskervilles  Великобритания Греъм Еванс Питър Кушинг Найджъл Сток
1971 Собака Баскервилей  СССР А. Ф. Зиновева Николай Волков Лев Круглий
1972 The Hound of the Baskervilles  САЩ Бари Крейн Стюарт Грейнджър Бърнард Фокс
1978 The Hound of the Baskervilles  Великобритания Пол Мориси Питър Едвард Кук Дъдли Мур
1981 Собака Баскервилей  СССР Игор Масленников Василий Ливанов Виталий Соломин
1982 The Hound of the Baskervilles  Великобритания Питър Дюгуид Том Бейкър Терънс Ригби
1983 The Hound of the Baskervilles  Великобритания Дъглас Хичкок Ян Ричардсън Доналд Чърчил
1988 The Hound of the Baskervilles  Великобритания Браян Милс Джеръми Брет Едуард Хардуик
1998 The Hound of the Baskervilles (BBC)  Великобритания Енид Уилямс Клайв Мерисън Майкъл Уилямс
2000 The Hound of the Baskervilles  Канада Родни Гибънс Мат Фрюър Кенет Уелш
2002 The Hound of the Baskervilles  Великобритания Дейвид Атууд Ричард Роксбург Ян Харт
2011 The Hounds of the Baskerville  Великобритания Пол Макгахан Бенедикт Къмбърбач Мартин Фрийман
2016 Hounded (епизод от „Елементарно, Уотсън“)  САЩ Рон Фортунато Джони Лий Милър Луси Лиу

Галерия

Снимки на торфените тресавища край реката Суинкомб, за които се счита, че са вдъхновили писателя Артър Конан Дойл за създаването на Гримпенското мочурище.

Вижте също

Броят на списание „Станд“ от август 1901 г.

Източници

  • „The Hound of the Baskervilles: Another Adventure of Sherlock Holmes“, с илюстрации от Сидни Паджет, списание „Станд“, от брой №128 (август 1901 г.) до брой №136 (април 1902 г.)
  • „The Hound of the Baskervilles“, The Atlanta Constitution/Sunny South, 6 юли – 21 септември 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“ Boston Sunday Post, Boston Post, 3 август – 31 август 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“, The Courier-Journal (Луисвил), 6 юли – 14 септември 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“, Indianapolis News, 16 август – 4 септември 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“ New York American and Journal, 10 август – 2 септември 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“ The Pittsburgh Gazette, Magazine section, 6 юли – 21 септември 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“ St. Louis Republic Magazine, 13 юли – 2 октомври 1902 г.

Външни препратки

Глава V
Три скъсани нишки

Шерлок Холмс притежаваше в забележителна степен способността да откъсва съзнателно мисълта си от дадена работа. Странната история, в която бяхме въвлечени, беше забравена за два часа, през които той бе напълно погълнат от картините на съвременните белгийски майстори. По пътя от галерията до хотел „Нортъмбърланд“ Холмс не говори за друго освен за живописта, за която той имаше само най-повърхностна представа.

— Сър Хенри Баскервил ви очаква горе — каза чиновникът. — Той ме помоли да ви отправя при него веднага щом дойдете.

— Ще имате ли нещо против, ако погледна книгата за посетители?

— Ни най-малко.

В книгата след името на Баскервил бяха прибавени още две имена: едното на Теофилъс Джонсън и семейството му от Нюкасл, а другото на мисиз Оулдмор от Хай Лодж Алтън и прислужницата й.

— Това сигурно е същият Джонсън, когото познавам — каза Холмс на портиера. — Ако се не лъжа, той е адвокат, с посивели коси и понакуцва малко.

— Не, сър, този мистър Джонсън е притежател на мини. Много енергичен джентълмен, не по-стар от вас.

— Положително имате грешка относно професията му.

— Не, сър. Той се ползува от нашия хотел дълги години и ние много добре го познаваме.

— А, това разрешава спора. Мисиз Оулдмор … Струва ми се, че помня това име отнякъде. Извинете за любопитството, но често човек търси един познат, а намира друг.

— Тя е болнава жена, сър. Мъжът й беше някога кмет на Глостър. Когато идва в града, винаги отсяда при нас.

— Благодаря ви. Страхувам се, че не мога да претендирам, че я познавам. Посредством тези въпроси ние установихме един много важен факт, Уотсън — продължи Холмс полугласно, докато се качвахме по стълбата. — Сега знаем, че хората, които така много се интересуват от нашия приятел, не са отседнали в този хотел. А това значи, както вече видяхме, че на тях много им се иска да го следят, но също така им се ще той да не ги види. Този факт подсказва много.

— Какво подсказва?

— Подсказва, че… Но виж, драги приятелю, какво става, за бога!

Ние бяхме изкачили стълбата и налетяхме направо на самия сър Хенри Баскервил. Лицето му беше червено от гняв, а в едната си ръка държеше стара прашна обувка. Той бе така вбесен, че езикът му се беше вързал и когато речта му се възвърна, заговори с такъв груб американски акцент, какъвто не бяхме забелязали у него сутринта.

— Да не ме мислят за бозайниче в този хотел — крещеше той. — Разиграват ме като маймуна, но ще видят, че са сбъркали адреса! По дяволите! Ако този хлапак не ми намери обувката, чудо ще направя! Аз разбирам от шеги, мистър Холмс, но всичко си има граници.

— Още ли си търсите обувката?

— Да, сър. И смятам да я намеря.

— Но нали казахте, че била нова, кафява обувка?

— Така беше, сър. А сега пък една стара, черна.

— Как! Да не би да искате да кажете…

— Точно това искам да кажа. Аз имам всичко на всичко три чифта: едни нови, кафяви; едни стари, черни и лачените, с които съм сега. Снощи ми взеха едната кафява, а днес отмъкнаха черната. Е, намери ли я? Отговаряй! Не ме зяпай такъв!

На сцената се беше появил един развълнуван прислужник — немец.

— Не, сър. Питах из целия хотел, но не разбрах нищо за нея.

— Добре. Или тази обувка ще се върне на мястото си преди залез слънце, или ще се видя с управителя и ще му кажа, че веднага напущам хотела!

— Ще бъде намерена, сър, обещавам ви, че ако имате малко търпение, ще бъде намерена.

— Внимавайте, защото това ще бъде последната ми вещ, която изчезва в това свърталище на крадци. Мистър Холмс, извинете, че ви безпокоя с такива дреболии.

— Мисля, че си заслужава безпокойството.

— Нима гледате сериозно на това?

— А вие как си го обяснявате?

— Просто не се опитвам да си го обяснявам. Изглежда, че това е най-глупавото и странно нещо, което някога ми се е случвало.

— Може би най-странното — каза Холмс замислено.

— А вие какво мислите за това?

— Не претендирам още да съм го разбрал. Вашият случай е много сложен, сър Хенри. Ако всичко това има връзка със смъртта на вашия чичо, то не съм сигурен дали измежду петстотинте по-значителни случаи, с които съм се справил, е имало някой така сложен. Но имаме преимуществото, че в ръцете си държим няколко нишки, така че една или друга от тях ще ни доведе до истината. Може да изгубим време, в случай че проследим някоя погрешна нишка, но рано или късно непременно ще се доберем до истината.

Обедът мина много приятно. Докато се хранехме, не говорихме почти нищо за работата, която ни беше събрала. Едва след като се прибрахме в стаята на Баскервил, Холмс го попита какви са му намеренията.

— Да отида в Баскервил Хол.

— А кога?

— В края на седмицата.

— Мисля, че, общо взето, решението ви е умно — каза Холмс. — Имам обилни доказателства, че в Лондон ви следят, а сред милионите жители на този голям град е трудно да открием кои са тези хора и каква е целта им. Ако намеренията им са лоши, те могат да ви причинят зло и ние ще бъдем безсилни да го предотвратим. Доктор Мортимър, вие знаехте ли, че ви следяха, след като излязохте от къщата ми отзарана?

Доктор Мортимър подскочи.

— Следил? Кой?

— Това за жалост не мога да ви кажа. Имате ли измежду съседите или познатите ви в Дартмур някой с черна брада?

— Не… или чакайте! О, да, Баримор, лакеят на сър Чарлз.

— Ха! Къде е Баримор сега?

— Грижи се за Баскервил Хол.

— Най-добре ще е да установим дали действително е там, или пък не е случайно в Лондон.

— Как ще направите това?

— Дайте ми една бланка за телеграма. „Готово ли е всичко за пристигането на сър Хенри?“ Това е достатъчно. Адрес: „Мистър Баримор — Баскервил Хол.“ Коя е най-близката телеграфна станция? Гримпен. Много добре. Ще пратим и втора телеграма до началника на станцията в Гримпен. "Телеграмата до мистър Баримор да му бъде връчена лично. Ако отсъствува, моля, върнете я обратно на сър Хенри Баскервил — хотел „Нортъмбърланд“. Така до довечера ще можем да разберем дали Баримор е на поста си в Девъншир, или не.

— Правилно — каза Баскервил. — Между впрочем, доктор Мортимър, кой е този Баримор?

— Той е син на стария пазач, който е умрял. Четири поколения от тях са се грижили за Баскервил Хол. Доколкото знам, той и жена му са напълно порядъчна двойка.

— Същевременно — каза Баскервил — съвършено ясно е, че докато там няма никой от нашата фамилия, тези хора имат прекрасен обширен дом и нямат никаква работа.

— Това е вярно.

— Получи ли Баримор нещо от завещанието на сър Чарлз? — попита Холмс.

— Той и жена му взеха по петстотин фунта.

— А! Те знаеха ли, че ще получат тази сума?

— Да. Сър Чарлз много обичаше да говори за своето завещание.

— Това е много интересно.

— Надявам се — каза доктор Мортимър, — че вие не гледате с подозрително око всеки, който е получил наследство от сър Чарлз, защото той остави и на мене хиляда фунта.

— Така ли? И още на кого?

— Имаше голям брой незначителни суми за разни хора и много дарения с общественополезна цел. Остатъкът е на сър Хенри.

— И колко голям е този остатък?

— Седемстотин и четиридесет хиляди фунта.

Холмс учудено вдигна вежди.

— Нямах представа, че сумата е така огромна.

— Сър Чарлз се славеше като богат човек, но и ние не знаехме колко богат е бил той, докато не се запознахме с ценните му книжа. Общата стойност на състоянието му възлиза кръгло на един милион.

— Боже мой! Та това е капитал, за който човек наистина би могъл да се впусне в рискована игра. И още един въпрос, доктор Мортимър: да кажем, че нещо се случи с този наш млад приятел (ще ми простите неприятното предположение), кой ще наследи това състояние?

— Тъй като малкият брат на сър Чарлз, Роджър Баскервил, е починал, наследството ще премине у Дезмъндови — далечни братовчеди на сър Чарлз. Джеймс Дезмънд е възрастен човек, свещеник в Уестморлънд.

— Благодаря ви. Всички тези подробности са много интересни. Срещали ли сте се с мистър Джеймс Дезмънд?

— Да, той веднъж идва да посети сър Чарлз. Това е човек с достопочтена външност и непорочен живот. Аз си спомням, че той отказа да му бъде приписано каквото и да било, въпреки че сър Чарлз настояваше много.

— И този човек със скромни изисквания ще бъде наследник на хилядите на сър Чарлз?

— Той би могъл да наследи само имота, защото последният се счита родов. Може да наследи също и парите, освен ако сегашният им притежател няма някакво друго желание, а той, разбира се, може да прави с тях, каквото си иска.

— А вие направили ли сте си завещанието, сър Хенри?

— Не, мистър Холмс, не съм. Нямах време, защото едва вчера научих как стоят работите. Във всеки случай мисля, че парите трябва да вървят с титлата и имота. Това е идея на моя нещастен чичо. Как собственикът ще възстанови славата на Баскервилите, ако няма достатъчно пари, за да поддържа имението? Къщата, земята и парите трябва да вървят заедно.

— Точно така. Да, сър Хенри, що се отнася до целесъобразността на вашето незабавно отиване в Девъншир, аз съм на същото мнение с вас. Трябва да направя само една уговорка: в никакъв случай не бива да отивате сам.

— Доктор Мортимър се връща с мен.

— Но доктор Мортимър трябва да упражнява своята професия, а пък и къщата му е с мили далеч от вашата. При всичкото му добро желание той няма да може да ви помогне. Не, сър Хенри, трябва да вземете със себе си доверен човек, който ще бъде винаги до вас.

— Не е ли възможно да дойдете самият вие, мистър Холмс?

— Ако положението стане критично, ще се постарая да дойда лично, но вие сами разбирате, че поради моята твърде богата съвещателна практика и постоянните молби, които ми отправят от всички страни, не ми е възможно да отсъствувам от Лондон за неопределено време. В този момент името на едно от най-уважаваните лица в Англия е окаляно от шантажисти и само аз мога да предотвратя пагубния скандал. Виждате, че е съвсем невъзможно да дойда в Дартмур.

— Тогава кого бихте препоръчали?

Холмс сложи ръка на рамото ми.

— Ако моят приятел се заеме с това в такава трудна минута не бихте могли да имате по-ценен човек при себе си. Никой не може да каже с такава сигурност това, както аз.

Това предложение ме свари съвсем неподготвен, но преди да имам време да отговоря, Баскервил ми сграбчи ръката и я стисна сърдечно.

— Доктор Уотсън, колко мило от ваша страна! — каза той. — Вие виждате в какво положение съм и познавате случая не по-зле от мен. Ако дойдете в Баскервил Хол и останете при мене, докато всичко се свърши, аз никога няма да забравя това.

За мен рискованите приключения винаги са таили особена прелест и бях поласкан от думите на Холмс и от сърдечността, с която баронетът ме приветствува като бъдещ негов компаньон.

— С удоволствие ще дойда — казах аз. — По-добре едва ли бих могъл да оползотворя времето си.

— Ще ми изпращаш много подробни отчети — каза Холмс. — Когато настъпи критичният момент, ще ви дам указания как да действувате. Предполагам, че към събота всичко ще бъде готово, за да заминете.

— Удобно ли ви е това, доктор Уотсън?

— Напълно.

— Значи в събота, ако евентуално не променим решението си, ще се срещнем в десет и тридесет за влака, пристигащ от Падингтън.

Ние бяхме тръгнали да си вървим, когато Баскервил изпусна радостно възклицание и като се хвърли към ъгъла на стаята, измъкна изпод един шкаф кафява обувка.

— Моята загубена обувка — извика той.

— Дано всички наши трудности се разрешат така лесно — каза Холмс.

— Все пак това е доста необикновено — забеляза доктор Мортимър. — Преди обед аз внимателно претърсих стаята.

— А също и аз — каза Баскервил. — Сантиметър по сантиметър.

— Тогава наистина тук нямаше никаква обувка.

— В такъв случай сигурно прислужникът я е сложил тук, докато сме обядвали.

Повикахме германеца, но той заяви, че не знае нищо и никакви разпити не можеха да изяснят тази работа. Към серията от непрекъснати и наглед безсмислени мистерийки, които се редуваха така бързо една след друга, се прибави още една. Като оставим настрана цялата мрачна история около смъртта на сър Чарлз, в продължение на два дни ни се случиха редица необясними неща: получаването на писмото от лепените думи, чернобрадият субект в каретата, изчезването на новата кафява обувка, изчезването на старата черна обувка и сега връщането на кафявата.

Докато пътувахме обратно към „Бейкър стрийт“, Холмс седеше мълчалив във файтона и по сбърчените вежди и напрегнатото му лице разбрах, че умът му, както и моят, е зает с формирането на някаква схема, в която да могат да се поместят всичките тези странни и наглед несвързани епизоди.

От следобед до късно вечерта той седя, потънал в тютюнев дим и мисли. Точно преди вечеря ни връчиха две телеграми. Първата гласеше: „Току-що съобщиха, че Баримор е в Баскервил Хол — Баскервил“. Втората — „Обходих двадесетте не открих изрязаната страница на Таймс“.

— Две от нишките отидоха по дяволите, Уотсън. При случаи, когато всичко върви против мен, се амбицирам още повече. Трябва да потърсим някоя друга диря.

— Но остава кочияшът, който караше непознатия!

— Точно така. Аз телеграфирах в регистрационното бюро да ми съобщят името и адреса му. Не бих се учудил, ако това е отговор на моето запитване.

Иззвъняването на звънеца обаче ни донесе нещо по-задоволително от отговор, защото, когато вратата се отвори, в стаята влезе един грубоват човек, който очевидно беше самият кочияш.

— Получих съобщение от управлението, че някой джентълмен на този адрес е искал справка за номер две хиляди седемстотин и четири — каза той. — От седем години карам тази карета и досега никой не се е оплаквал. Идвам тук направо от пиацата, за да ви попитам лично какво имате против мен.

— Нямам нищо против тебе, добри ми човече — каза Холмс. — Напротив, приготвил съм ти половин златна лира, ако дадеш ясен отговор на моите въпроси.

— Ето че денят завърши щастливо за мен — каза усмихнат кочияшът. — Какво искате да ме питате, сър?

— Преди всичко името ти и адреса за в случай, че ми потрябваш пак.

— Джон Клейтън, „Търпи стрийт“ 3, Бъро. Каретата ми е от пиацата на Шипли, близо до гара Ватерло.

Шерлок Холмс записа това.

— Сега, Клейтън, кажи ми всичко за твоя клиент, който идва да наблюдава тази къща сутринта в десет часа, а после проследи двамата джентълмени по „Риджънт стрийт“. Човекът изглеждаше учуден и малко смутен.

— А! Та защо да ви казвам неща, които знаете така добре, както и аз? — каза той. — Да ви кажа право, джентълменът ми довери, че е детектив и че не трябва да казвам за него нищо на когото и да било.

— Добри ми човече, това е много сериозна работа и можеш да изпаднеш в много неприятно положение, ако се опиташ да скриеш нещо от мене. Каза, че твоят клиент се е представил за детектив?

— Да.

— Кога ти каза това?

— Когато се разплащаше.

— Каза ли нещо друго?

— Спомена името си.

Холмс ми хвърли бърз тържествуващ поглед.

— О, каза ти името си, така ли? Това е било неблагоразумие. И какво беше това име?

— Името — каза кочияшът — беше Шерлок Холмс.

Никога не съм виждал приятеля ми така поразен, както при този отговор. За момент той остана мълчалив и недоумяващ. После избухна в сърдечен смях.

— Удар, Уотсън, ловък удар. Насреща си усещам шпага, която е така бърза и гъвкава, както и моята. Този път хубавичко ме улучи. И тъй, неговото име беше Шерлок Холмс, нали?

— Да, сър, това беше името на джентълмена.

— Чудесно! Кажи ми къде се качи той и всичко, което се случи по-нататък.

— Той ме спря в девет и половина на „Трафалгар скуеър“. Каза, че е детектив и ми предложи две гвинеи, ако през целия ден изпълнявам точно това, което иска, без да задавам въпроси. Аз с радост се съгласих. Най-напред подкарахме към хотел „Нортъмбърланд“ и чакахме там, докато двамата джентълмени излязоха и взеха файтон от улицата. После ние последвахме техния файтон, който спря някъде тук.

— Точно пред тази врата — каза Холмс.

— Добре, не съм сигурен в това, но смея да кажа, че моят пътник знае всичко много добре. Спряхме малко по-надолу на улицата и чакахме час и половина. След това двамата джентълмени минаха край нас пеша и ние ги последвахме по „Бейкър стрийт“, после свърнахме…

— Това зная — каза Холмс.

— Бяхме изминали три четвърти от „Риджънт стрийт“, когато моят спътник вдигна капака и изкрещя да карам с всички сили към гара Ватерло. Аз шибнах кобилата и стигнахме там за по-малко от десет минути. Тогава, като добър клиент, той плати своите две гвинеи и се изгуби към гарата. Само че тъкмо преди да си тръгне, той се обърна и каза: „Може би ще ти е интересно да знаеш, че си возил мистър Шерлок Холмс“.

— Разбирам. И повече не го видя.

— След като влезе в гарата, не.

— А как би описал ти този Шерлок Холмс?

Кочияшът се почеса по главата.

— Не е лесно да се опише този джентълмен. Аз бих му дал четиридесет години и беше със среден ръст — два-три инча по-нисък от вас, сър. Беше облечен като конте, имаше черна брада, подрязана равно отдолу, и бледо лице. Не знам дали бих могъл да ви кажа нещо повече от това.

— Цвят на очите?

— Не си спомням.

— Нищо друго ли не можеш да си спомниш?

— Не, сър. Нищо.

— Е, тогава ето ти половин суверен. Още една такава монета те очаква, ако успееш да донесеш повече сведения. Лека нощ.

— Лека нощ, сър, и благодаря.

Джон Клейтън си тръгна ухилен, а Холмс сви рамене и с печална усмивка се обърна към мен.

— Не издържа и третата нишка и ние свършихме там, където почнахме — каза той. — Мошеникът му неден! Той е разбрал нашия номер, разбрал е, че сър Хенри се е съветвал с мене, познал ме е на „Риджънт стрийт“, досетил се е, че съм взел номера на каретата и ще намеря кочияша и ми отвръща с тази дръзка шега. Казвам ти, Уотсън, този път имаме противник, който е достоен за нашата шпага. В Лондон ме матираха. Мога само да ти пожелая повече щастие в Девъншир. Все пак не съм спокоен.

— Защо?

— Затова, чете изпращам там. Това е отвратителна работа, Уотсън; отвратителна и опасна, и колкото повече се убеждавам в това, толкова по-малко ми се нрави тя. Да, драги приятелю, може да се смееш, но ще бъда много радостен, ако се завърнеш на „Бейкър стрийт“ здрав и читав.