Артър Конан Дойл
Баскервилското куче (10)

Глава IX
Втори отчет на д-р Уотсън

Баскервил Хол, 15 октомври

Драги Холмс,

Ако през първите дни на моето пребиваване тук бях принуден да те оставям почти без новини, трябва да признаеш, че сега наваксвам загубеното, защото събитията се трупат бързо едно след друго. Последния си отчет завърших с описанието на Баримор пред прозореца, а сега имам цял куп новини, които, ако не се лъжа, ще те учудят доста много. Работите взеха обрат, какъвто не очаквах. В известно отношение през последните четиридесет и осем часа те се доста по-изясниха, но, от друга страна, станаха по-сложни. Обаче аз ще ти разкажа всичко, а ти ще прецениш сам.

На следващото утро след моето приключение, още преди закуска, отидох да разгледам стаята, в която беше Баримор през нощта. Забелязах, че западният прозорец, през който той така съсредоточено гледаше, има едно преимущество пред всички други прозорци на къщата: от него се открива най-добър изглед към тресавището. Между две дървета има пролука, която дава възможност на човек, застанал на това място, да наблюдава цялото тресавище, докато от всички останали прозорци могат да се видят само отделни части от него.

От това следва, че Баримор е искал да види нещо или някого из тресавището, тъй като само този прозорец би могъл да му послужи за тази цел. Нощта беше много тъмна, така че не можех да си представя как е могъл да се надява, че ще забележи някого. После ми хрумна, че тук може да има някаква любовна интрижка. Това би обяснило както прикритите му действия, така и тревогите на жена му. Той е човек със забележителна външност и притежава всички необходими качества, за да плени сърцето на някоя провинциална девойка, така че тази история не беше съвсем неоснователна. Това отключване на врата, което чух, след като се върнах в стаята си, може би означаваше, че той отива на някаква тайна среща. Така разсъждавах сутринта и ти пиша за моите подозрения независимо от това, че крайният резултат би могъл да покаже тяхната несъстоятелност.

Но каквото и да бе истинското обяснение на Бариморовите действия, чувствувах, че отговорността, която бих поел, ако ги запазех в тайна, докато намеря това обяснение, не ще бъде по силите ми. След закуска имах разговор с баронета в неговия кабинет и му разказах всичко, което бях видял. Противно на моите очаквания той не се изненада много.

— Зная, че Баримор се разхожда нощем и съм си наумил да му говоря за това — каза той. — Два-три пъти чувам вече стъпките му нагоре-надолу по коридора точно в същия час, който споменахте.

— Значи той сигурно ходи всяка вечер точно при този прозорец? — предположих аз.

— Може би. Ако е така, ще можем да го проследим и да разберем какво го тегли натам. Питам се какво ли би направил вашият приятел Холмс, ако беше тук?

— Уверен съм, че точно това, което току-що предложихте — отвърнах аз. — Той би проследил Баримор, за да види какво прави.

— Тогава нека направим това заедно.

— Но той положително ще ни чуе.

— Баримор малко недочува, пък и, така или иначе, трябва да рискуваме. Довечера няма да си лягаме и ще го чакаме в моята стая — каза сър Хенри.

Той потри ръце от удоволствие и беше явно, че посреща с радост това приключение, което щеше да внесе разнообразие в неговия донякъде монотонен живот тук.

Баронетът е във връзка с архитекта, който е изготвил плановете за сър Чарлз, и с един предприемач от Лондон, така че в скоро време очакваме да станат по-големи промени. От Плимут дойдоха декоратори и мебелисти. По всичко личи, че нашият приятел има грандиозни планове и няма да щади ни труд, ни пари, за да възстанови величието на своя род. Когато къщата бъде ремонтирана и мебелировката подновена, за да бъде картината напълно завършена, ще му трябва само една съпруга. Между нас казано, ако дамата се съгласи, има всички основания да се предполага, че съпруга няма да липсва, защото рядко съм виждал мъж така силно увлечен по жена, както е увлечен той по нашата красива съседка мис Степлтън. И все пак тази искрена любов не протича гладко, както би могло да се очаква при тези обстоятелства. Днес например повърхността й бе набраздена съвсем неочаквано от малки вълни, които доста смутиха и обезпокоиха нашия приятел.

След разговора за Баримор, който вече ти цитирах, сър Хенри сложи шапката си и се приготви да излиза. Разбира се, и аз направих същото.

— Какво, и вие ли идвате, Уотсън? — попита той, като ме гледаше по особен начин.

— Зависи от това, дали ще ходите из тресавището — отговорих аз.

— Да, ще ходя.

— Е, знаете какви нареждания са ми дадени. Съжалявам, ако ви преча, но вие чухте колко енергично настояваше Холмс да не ви оставям сам, особено когато ходите из тресавището.

С любезна усмивка сър Хенри сложи ръка на рамото ми.

— Драги приятелю — каза той, — колкото и да е умен, Холмс не можеше да предвиди някои неща, които се случиха, откакто съм тук. Разбирате ме, нали? Сигурен съм, че вие най-малко бихте желали да ми развалите удоволствието. Трябва да изляза сам.

Това ме постави в много неудобно положение. Аз се забърках, не знаех какво да кажа и какво да направя, и преди още да бях решил нещо, той взе бастуна си и излезе.

Когато обмислих въпроса отново, започнах горчиво да се укорявам, задето го изпуснах от погледа си под какъвто и да е претекст. Представих си какво бих изпитал, ако трябва да се върна при теб и да призная, че се е случило някакво нещастие, защото не съм изпълнил наставленията ти. Уверявам те, че само при мисълта за това страните ми пламнаха. Но и сега не беше късно да го настигна и аз се отправих веднага по посока на Мерипит хаус.

Затичах се по пътя с всички сили, но от сър Хенри нямаше и следа. Стигнах до мястото, където се отделя пътеката за през тресавището. Тук, страхувайки се, че може би не съм на прав път, аз се изкачих на един хълм, от който се открива широка гледка. (Същият хълм, който е бил някога кариера.) Оттам веднага съзрях баронета. Той вървеше по пътеката на около четвърт миля от мен с една дама, която можеше да бъде само мис Степлтън. Ясно беше, че те са се разбрали предварително и са си назначили среща. Те вървяха бавно, увлечени в разговор, и аз забелязах, че тя прави бързи резки движения с ръце, като че ли за да бъде по-убедителна в това, което казва, а той я слушаше внимателно и един-два пъти завъртя глава в знак на несъгласие. Аз стоях сред скалите, наблюдавайки двойката, и се чудех и маех какво да правя по-нататък. Да ги застигна и да прекъсна интимния им разговор щеше да бъде престъпление, а, от друга страна, мой дълг беше никога нито за миг да не изпускам сър Хенри от очи. А да шпионираш приятеля си е много неприятна задача! И все пак не виждах по-добър изход и реших да го наблюдавам от хълма, а после да очистя съвестта си, като му призная какво съм направил. Наистина, ако го застрашеше някаква внезапна опасност, бях твърде далеч, за да мога да му бъда полезен, но сигурно ще се съгласиш с мен, че положението беше много деликатно и не можех да направя нищо друго.

Нашият приятел сър Хенри и дамата се бяха спрели на пътеката и стояха там дълбоко погълнати в своя разговор, когато изведнъж ми стана ясно, че не съм единственият свидетел на тази среща. Нещо зелено, което се носеше из въздуха, привлече вниманието ми и като се вгледах, видях, че то е прикрепено на пръчка, носена от човек, който се движи из неравна местност. Това беше Степлтън със своята мрежа за пеперуди. Той бе много по-близо до двойката, отколкото аз, и се оказа, че върви право към тях. В този момент сър Хенри привлече мис Степлтън към себе си, Той я обгърна с ръка, но ми се стори, че тя извърна глава, стараейки се да се откъсне от него. Той наведе главата си към нейната, а тя вдигна ръка, като че да се запази. В следващия момент видях как и двамата отскочиха настрани и бързо се обърнаха. Причината за това беше Степлтън. Той тичаше бясно към тях, а глупавата му мрежа се развяваше зад него. Естественикът жестикулираше и почти подскачаше във възбуждението си пред двамата влюбени. Не можех да си представя какво означава тази сцена, но, изглежда, че Степлтън ругаеше сър Хенри, който се опитваше да му даде някакви обяснения, и се разгневи страшно, защото естественикът отказа да ги приеме. Дамата стоеше край тях и пазеше високомерно мълчание. Накрая Степлтън се завъртя на петите си и махна повелително с ръка на сестра си, а тя, след като хвърли нерешителен поглед към сър Хенри, тръгна след брат си. Нервните жестове на естественика ми показаха, че той изля гнева си и върху нея. Баронетът постоя за минута, гледайки след тях, и после закрачи бавно назад по пътя, по който бе дошъл, с клюмнала глава — същинско олицетворение на унинието.

Нямах понятие какво значи всичко това, но се срамувах страшно, че станах свидетел на такава интимна сцена без знанието на своя приятел. Затичах надолу по хълма и в подножието му пресрещнах баронета. Лицето му беше пламнало от гняв, а веждите — сбърчени като на човек, който е в безизходно положение и не знае какво да прави.

— Здравейте, Уотсън! Откъде изникнахте? — попита той. — Или искате да кажете, че все пак сте тръгнали след мен?

Обясних му всичко: как бях сметнал за невъзможно да остана, как го бях последвал и как бях станал свидетел на това, което се случи. За момент очите му блеснаха, но моята откровеност го обезоръжи и накрая той се разсмя, макар и малко пресилено.

— Би помислил човек, че в сърцето на тази степ ще може да намери място, където да се уедини на спокойствие — каза той. — Дявол да го вземе! Изглежда, че цялото население е излязло да види как ухажвам тази леди, а при това ухажването излезе много нескопосно. Къде си бяхте ангажирали място?

— На този хълм.

— Значи в галерията, а? Брат й пък беше в първите редове. Видяхте ли го как налетя върху нас?

— Да, видях.

— Правил ли ви е някога впечатление на луд този неин брат?

— Не мога да кажа такова нещо.

— Аз смело мога да кажа „не“! До днес винаги съм го смятал напълно нормален, но запомнете от мене това: на него, или пък на мен, трябва да се надене усмирителна риза. Впрочем какво лошо има в мене, Уотсън? Ние живеем заедно вече няколко седмици. Кажете ми сега откровено: има ли нещо, което да ми пречи да стана добър съпруг на жената, която обичам?

— Няма такова нещо.

— Против общественото ми положение той няма какво да възрази, така че трябва да има нещо в самия мен, та се нахвърли така. Какво има против мене? Никога през живота си не съм причинил зло на когото и да било. И въпреки това той нямало да позволи дори да я докосна с пръст.

— Така ли каза?

— Да … и още някои работи. Казвам ви, Уотсън, познавам я само от няколко седмици, но още в началото просто почувствувах, че тази жена е създадена за мене, а и тя също… Приятно й беше да бъдем заедно, мога да се закълна в това! Има едно пламъче в очите на жената, което говори по-добре от думите. Но той никога не ни даваше възможност да се срещнем и едва днес за първи път ми се представи случай да разменя с нея няколко думи насаме. Тя се радваше, че ще се срещнем, но когато това стана, не говори нищо за любов и ако можеше, би заставила и мен да не говоря за това. Тя си знае едно: това място било опасно и нямало да бъде щастлива, ако не го напусна. Казах й, че след като съм я срещнал, не бързам да го напусна и че ако действително иска да си отида, единственият начин, за да ме накара да сторя това, е да дойде и тя с мен. С една дума, това беше предложение за женитба, но преди да успее да ми отговори, пристигна този хубостник — брат й, и налетя върху нас като луд. Беше съвсем пребледнял от гняв, а светлите му очи хвърляха яростни мълнии. Какво съм правел с дамата? Как смея да проявявам внимание към нея, когато това й е противно? Да не мисля, че като съм баронет, мога да правя, каквото си искам? Ако не й беше брат, добре знаех как да му отговоря. Затова му казах само, че моите чувства към сестра му са такива, щото не се срамувам от тях и се надявам, че тя може би ще ми окаже честта да ми стане жена. Обаче, изглежда, това не помогна и тогава аз също изгубих самообладание и го ужилих доста силно — нещо, което може би не трябваше да правя в нейно присъствие. Така че, както сами видяхте, всичко свърши — той си тръгна с нея, а аз останах в пълно недоумение. Уотсън, кажете ми само какво значи всичко това и аз ще ви бъда така задължен, че никога няма да мога да ви се отплатя.

Потърсих някакво обяснение, но, разбира се, и самият аз бях съвсем озадачен. Титлата на нашия приятел, състоянието и младостта му, характерът и външността му говореха в негова полза и аз не знаех нищо лошо за него освен може би тази черна орис, която преследва рода му. Беше много чудно, че предложението му бе отхвърлено така рязко, без да се вземе предвид желанието на госпожицата и че тя беше приела това положение, без да протестира. Впрочем загадката биде разрешена още същия следобед от самия Степлтън. Той дойде да се извини за грубото си държане сутринта и дългата беседа насаме в кабинета на сър Хенри завърши с това, че развалените отношения се подобриха и по този случай за следващия петък бяхме поканени на обед в Мерипит хаус.

— Аз и сега не бих казал, че този човек е нормален — каза сър Хенри. — Не мога да забравя погледа на очите му, когато се нахвърли върху мене тази сутрин, но трябва да призная, че никой не би могъл да се извини така добре, както той направи това.

— Даде ли ви някакви обяснения за държането си?

— Каза, че сестра му е всичко в неговия живот. Това е напълно естествено и аз се радвам, че разбира нейната цена. Те винаги досега били заедно и според неговите обяснения той бил много самотен, а тя — единствената му другарка, и мисълта, че може да я загуби, била наистина ужасяваща за него. Не разбрал, казва той, че съм се привързал към нея, но когато видял със собствените си очи това и съзнал, че тя може да му бъде отнета, бил толкова потресен, щото в момента не можел да отговаря за думите и постъпките си. Съжаляваше много за всичко станало и призна колко глупаво и егоистично било от негова страна да си мисли, че би могъл за цял живот да държи при себе си такава хубава жена като сестра си. Ако тя трябвало да го остави, тогава нека по-добре да отидела при съсед като мен, отколкото при някой друг. Но, така или иначе, това било удар за него и му трябвало известно време, за да може да се съвземе. Нямало да ни пречи, ако обещая за три месеца да оставя тази работа настрана и през това време да поддържам само приятелски връзки с госпожицата, без да я ухажвам. Аз обещах това и работата се уреди.

И така, Холмс, една от нашите малки мистерии се разбули. Да стъпиш някъде на твърдо из тинята, в която сме затънали, все пак е нещо. Сега вече знаем защо Степлтън гледаше с неодобрение кандидата на сестра си, при все че този кандидат е напълно подходящ.

А сега минавам на другата нишка, която успях да изтегля от омотаното кълбо — загадката около нощните ридания, разплаканото лице на мисиз Баримор и тайнствените пътешествия на лакея към западния прозорец. Поздрави ме, драги Холмс, и кажи, че не си разочарован от твоя помощник, че не съжаляваш за доверието, което му засвидетелствува, като го изпрати тук. Всичките гореспоменати неща се изясниха напълно само за една нощ.

Казах „за една нощ“, но всъщност това бяха две нощи, защото през първата ударихме на камък. Тогава седяхме в стаята на сър Хенри близо до три часа сутринта, но не чухме никакъв звук освен биенето на часовника на стълбата. То беше потискащо бдение, което завърши с това, че и двамата заспахме на столовете. За щастие ние не се отчаяхме и решихме да опитаме още веднъж. Следващата нощ намалихме лампата и зачакахме, пушейки цигари, без да издадем ни най-малък звук. Часовете минаваха невероятно бавно, но ни помогна същото онова търпение, с което ловецът наблюдава капана, очаквайки дивеча да попадне в него. Удари един, после два и ние бяхме почти готови да се предадем за втори път, но в този момент и двамата подскочихме на столовете си и уморените ни сетива бяха отново нащрек. Причината за това беше едно изскърцване в коридора.

Чухме предпазливи стъпки, които минаха покрай нас и замряха в далечината. Тогава баронетът отвори тихо вратата и ние се впуснахме по следите на нашия човек. Той беше вече избиколил по галерията и коридорът тънеше в мрак. Запромъквахме се безшумно, докато дойдохме до другото крило. Стигнахме точно навреме, за да зърнем фигурата на високия чернобрад човек, който, малко приведен, пристъпваше на пръсти по коридора. Той влезе в същата стая и остави вратата открехната. Тя се очерта на светлината на свещта и един-единствен жълт лъч се протегна по мрачния коридор. Ние се промъквахме предпазливо нататък, опипвайки всяка дъска, преди да стъпим на нея с цялата си тежест. Като предпазна мярка бяхме оставили обувките си, но при все това старите дъски скърцаха и пукаха под краката ни. Изглеждаше невъзможно да не ни чуе. За щастие Баримор действително не дочуваше, а и беше изцяло погълнат от работата си. Когато най-после стигнахме до вратата и надникнахме вътре, видяхме го притаен до прозореца, със свещ в ръка, притиснал бялото си напрегнато лице о стъклото, точно така, както го бях видял преди две нощи.

Не бяхме изработили точен план за действие, но баронетът е човек, за когото решителните постъпки изглеждат винаги най-естествените. Той влезе в стаята, при което Баримор отскочи от прозореца, поемайки си шумно дъх, и застана пред нас мъртво бледен и треперещ. Тъмните очи, които святкаха върху бялата маска на лицето му, бяха пълни с ужас. Той изумено гледаше ту мен, ту сър Хенри.

— Какво правите тук, Баримор?

— Нищо, сър.

Той беше така развълнуван, че едва можеше да говори, а сенките ни подскачаха нагоре-надолу поради треперенето на свещта в ръката му.

— Прозореца, сър… Обикалям нощем, за да видя дали всички са добре затворени.

— Дори и тези на втория етаж?

— Да, сър, всички прозорци.

— Слушайте, Баримор! — каза сър Хенри строго. — Ние сме решили да научим от вас истината, така че ще си спестите доста неприятности, ако ни я кажете по-скоро. Хайде сега! Само без лъжи! Какво правехте при този прозорец?

Лакеят го гледаше безпомощно и кършеше ръце като човек, стигнал до крайния предел на несигурността и отчаянието.

— Нищо лошо не правех, сър. Държах една свещ до прозореца.

— А защо държахте тази свещ до прозореца?

— Не ме питайте, сър Хенри, не ме питайте. Честна дума, сър, това не е моя тайна и не мога да ви я кажа. Ако засягаше само мене, не бих се опитал да я крия от вас.

Внезапно ми хрумна една идея и взех свещта от перваза на прозореца, където лакеят я беше оставил.

— Може би е сигнализирал с нея — казах аз. — Нека видим дали ще има някакъв отговор.

Поднесох я към стъклото, както той правеше това, и се взрях в тъмнината на нощта. Луната беше зад облаците и можах неясно да различа само черните стволове на дърветата и по-светлата от тях повърхност на тресавището. И тогава възкликнах радостно, защото една малка като връх на топлийка жълта точка прониза внезапно тъмното було и заблестя неподвижно в средата на черния квадрат, очертан от рамката на прозореца.

— Вижте! — извиках аз.

— Не, не, сър, няма нищо… нищо — намеси се лакеят. — Уверявам ви, сър…

— Раздвижете свещта пред прозореца, Уотсън — викна баронетът. — Ето! Другата също се движи! Ах, ти, мошеник такъв! И сега ли ще отречеш, че това е сигнал? Хайде казвай! Кой е твоят съучастник оттатък и какъв е този заговор?

Изражението на Баримор стана явно предизвикателно.

— Това си е моя работа. Нищо няма да кажа!

— Тогава ще си вървиш веднага!

— Добре, сър. Щом трябва, ще си вървя.

— Ще те изгоня най-позорно. Засрами се от себе си, дявол да го вземе! Твоят род е живял с моя под този покрив повече от сто години, а ти замисляш някакъв тъмен заговор против мене.

— Не, не, сър, не против вас!

Това беше женски глас. По-бледа и по-ужасена от мъжа си, мисиз Баримор стоеше до вратата. Тази обемиста жена, наметната с шал и по фуста, би изглеждала смешна, ако не беше това изражение на лицето й.

— Ще трябва да си вървим, Елиза: Това е краят на всичко. Можеш да опаковаш нещата ни — каза лакеят.

— О, Джон, Джон! Докъде те доведох! Това е мое дело, сър Хенри, изцяло мое. Той правеше всичко само заради мен, защото аз го карах.

— Говорете тогава! Какво значи това?

— Моят нещастен брат умира от глад в тресавището. Не можем да го оставим да издъхне пред самата ни врата! Светлината е сигнал, че храната му е готова, а той оттатък със своята свещ показва мястото, където да я занесем.

— Тогава вашият брат е…

— … Избягалият каторжник, сър, престъпникът Селдън.

— Ето това е истината, сър — каза Баримор. — Нали ви казах, че това не е моя тайна и не мога да ви я поверя. Но сега чухте всичко и виждате, че ако е имало някакъв заговор, той не е бил насочен против вас.

Това значи беше обяснението на загадъчните нощни пътешествия и светлината до прозореца. И сър Хенри, и аз гледахме жената изумени. Как бе възможно тази тромава почтена жена и един от най-опасните престъпници в страната да са от една кръв?

— Да, сър, моето моминско име е Селдън, а той е по-малкият ми брат. Като дете го глезехме твърде много, угаждахме му във всичко и той започна да мисли, че светът е създаден само за негово удоволствие и че може да прави, каквото си иска. После, като порасна, се събра с лоши другари и сякаш дяволът влезе в него. Разби сърцето на майка ни и окаля името ни. От престъпление към престъпление той затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко, докато стигна до бесилката, от която го избави само милостта божия. Но за мене, сър, той винаги е бил малко къдрокосо момченце, с което съм играла и което съм гледала като всяка по-голяма сестра. Той затова е избягал от затвора, сър. Знаеше, че съм тук и че няма да му откажа помощта си. Когато една нощ се довлече изтощен и гладен, а стражарите — по петите му, какво можехме да направим? Прибрахме го, нахранихме го, грижехме се за него. После пристигнахте вие, сър, и брат ми реши, че тресавището ще бъде по-безопасно за него, докато духовете се поуспокоят, и оттогава се крие там. През вечер проверяваме дали е още наоколо, като държим свещта пред прозореца, и ако отговори, мъжът ми му носи храна. Всеки ден се надяваме, че може би си е отишъл, но докато е там, не можем да го изгоним. Аз съм добра християнка, сър, и ви казвам самата истина. Разберете, че ако тук има някаква вина, тя е моя, а не на мъжа ми и че той правеше всичко това заради мен.

Думите на жената бяха много искрени и прозвучаха напълно убедително.

— Вярно ли е това, Баримор?

— Да, сър Хенри, до последната думица.

— Хм, не мога да ви обвиня за вашата преданост към жена ви. Забравете това, което казах. Идете си и двамата в стаята, а утре ще говорим по-подробно по този въпрос.

Когато излязоха, отново погледнахме през прозореца. Сър Хенри го беше отворил и студеният нощен вятър ни шибна в лицата. Далеч в тъмното пространство блещукаше все още жълтата точка.

— Чудя се на смелостта му — каза сър Хенри.

— Може би свещта е поставена на такова място, че да се вижда само оттук.

— Твърде е възможно. Колко далеч мислите, че е това?

— Струва ми се, някъде към Клефт Тор.

— На не повече от една-две мили оттук.

— Няма и толкова.

— Да, щом като Баримор носи храната там, значи не е много далеч. И този злодей чака сега край свещта. Каквото ще да става, Уотсън, ще отида да го хвана!

През ума ми беше минала същата мисъл. В края на краищата Бариморови не ни бяха доверили тайната си. Ние я изтръгнахме насила от тях. Този човек беше опасен за обществото, а за такъв безпощаден мерзавец няма нито съжаление, нито оправдание. Щяхме да изпълним един дълг, ако използувахме този случай, за да го върнем там, където ще бъде безвреден. Ако сега останехме със скръстени ръце, други щяха да платят за нашето нехайство. Степлтънови например можеха да бъдат нападнати някоя нощ и може би именно тази мисъл накара сър Хенри да се впусне в такова рисковано приключение.

— И аз ще дойда — казах аз.

— Тогава вземете револвера и се обуйте. Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре, защото този приятел може да угаси светлината и да изчезне.

След пет минути бяхме навън, готови за път. Забързахме по тъмната алея сред глухото стена ние на есенния вятър и шумоленето на капещите листа. Нощният въздух бе наситен с влага и миризма на гнило. От време на време луната надникваше за миг иззад бягащите по небето облаци и щом навлязохме в тресавището, зароси слаб дъжд. Свещта все още гореше с равен пламък пред нас.

— Взехте ли нещо със себе си? — попитах аз.

— Имам един ловджийски камшик.

— Трябва да го приближим внезапно, защото казват, че бил отчаян смелчага. Ще го изненадаме, за да бъде в ръцете ни, преди да може да се съпротивява.

— Мисля си, Уотсън, какво ли би казал Холмс за това. Помните ли: „… в късна доба, когато силите на злото властвуват“?

Като че в отговор на думите му из мрачния простор на тресавището внезапно се надигна онзи странен вой, който вече бях чул край Гримпенското мочурище. Вятърът го носеше в нощната тишина: продължителен нисък стон, извисяващ се вой и след това печално замиращо стенание. Той прозвуча веднъж, после още веднъж и още, пронизителен, див и страшен, а въздухът затрепера от него. Баронетът се вкопча в ръката ми; пребледнялото му лице се открояваше в мрака.

— Боже мой! Какво е това, Уотсън?

— Не зная. Казват, че този вой се носел понякога над тресавището. Аз го чух един път и преди.

Воят замря и наоколо настана отново пълна тишина: Ние стояхме, напрегнали слух, но повече нищо не се чу.

— Уотсън — каза баронетът, — това беше кучешки вой.

Кръвта замръзна в жилите ми, защото в гласа му имаше трепет, издаващ ужаса, който изведнъж го беше обзел.

— Какво разправят за този вой? — попита той.

— Кои?

— Тукашните хора.

— О, това са невежи. Защо трябва да обръщате внимание на приказките им?

Аз се поколебах, но не можах да отмина въпроса.

— Кажете ми, Уотсън, какво казват те за това?

— Казват, че това е воят на Баскервилското куче.

Баронетът въздъхна тежко и замълча известно време.

— Да, това беше куче — каза той най-после. — Но изглежда, че звукът идваше някъде отдалеко, струва ми се, от онази страна.

— Трудно е да се каже откъде идваше.

— Да, защото го носеше вятърът. В тази посока ли е голямото Гримпенско мочурище?

— Да.

— Оттам идваше. Кажете, Уотсън, мислите ли, че това не е кучешки вой? Аз не съм дете. Не трябва да се страхувате да кажете истината.

— Когато го чух преди, Степлтън беше с мене. Той каза, че това е може би някаква чудновата птица.

— Не, не, това е куче. Боже мой! Нима може да има нещо вярно във всичките тези истории. Възможно ли е да ме заплашва някаква свръхтайнствена опасност? Не вярвате в това, нали, Уотсън?

— Не, не!

— И все пак едно нещо е да се смееш на това в Лондон, а друго — да стоиш тук в мрака на тресавището, и да чуваш този вой. А чичо ми? Та нали около него е имало следи от куче. Всичко съвпада. Не мисля, че съм страхливец, Уотсън, но изглежда, че този звук смрази кръвта ми. Пипнете ми ръката.

Тя беше студена като лед.

— Утре ще се чувствувате отлично.

— Мисля, че няма да мога да залича този звук от съзнанието си. Какво смятате да правим сега?

— Да се върнем ли?

— Не, за бога! Излязохме, за да хванем онзи негодник, и ще го хванем. Преследваме каторжника, а нас може би ни преследва кучето-сатана. Тръгвайте! Ще изкараме тази работа докрай, ако ще всички изчадия на ада да беснеят из тресавището.

Препъвахме се на всяка крачка в тъмнината. Наоколо стърчаха черните назъбени хълмове, а жълтото петънце светлина все още гореше пред нас. Няма нищо по-измамно от светлината в тъмна като катран нощ: струваше ни се, че свещта е ту някъде далеч на хоризонта, ту само на няколко ярда от нас. Но най-после видяхме мястото, откъдето идваше, тази светлина, и се убедихме, че тя наистина е много близо. Лоената свещ бе прикрепена в една пукнатина между скалите, които я ограждаха от всички страни, и така я пазеха от вятъра и я правеха невидима отдругаде освен откъм Баскервил Хол. Един голям гранитен камък ни даде възможност да се доближим незабелязано и като се притаихме зад него, надзърнахме отгоре. Странна гледка представляваше тази самотна свещ, горяща сред тресавището, без никаква следа от живот наоколо — само равният жълт пламък и отраженията по скалите от двете му страни.

— Сега какво ще правим? — прошепна сър Хенри.

— Ще чакаме тук. Той трябва да е някъде наблизо. Да видим, може би ще се мерне наоколо.

Едва бях изрекъл тези думи и ние го забелязахме. Между скалите, иззад пукнатината, в която гореше свещта, се подаде едно зло жълто лице; едно страшно животинско лице, цялото изпорязано и обезобразено. Това бяха следи от низките страсти на този човек. Замърсено с кал, с настръхнала брада и увиснали разрошени коси, това лице би подхождало напълно на някой от онези древни диваци, които са живели в бърлогите си по склоновете на тези хълмове. Светлината под него се отразяваше в малките му лукави очи, които кръвожадно се взираха наляво и надясно в тъмнината като очи на хитър див звяр, който е дочул стъпките на ловците.

Очевидно нещо бе събудило подозренията му. Дали с Баримор имаха някакъв условен сигнал, който ние не бяхме подали, или пък имаше някаква друга причина, за да мисли, че не всичко е в ред, но по отвратителното му лице се четеше страх. Всеки момент той можеше да угаси свещта и да изчезне в тъмнината. Затова веднага се хвърлих напред, а сър Хенри след мен. В същия миг каторжникът изкряска някакво проклятие и хвърли един камък, който се пръсна в скалата, зад която се бяхме скрили преди малко. Когато скочи на крака и побягна, видях само, че е нисък и плещест. По някаква щастлива случайност в този момент луната се подаде зад облаците. Ние се втурнахме по билото на хълма, а Селдън вече тичаше бързо по другия склон, скачайки по камъните, които срещаше, с пъргавината на планинска коза. Един сполучлив изстрел на револвера ми би могъл да го осакати, но аз бях взел оръжието си само за да се защищавам, ако ме нападнат, а не за да стрелям в гърба на невъоръжен човек.

Ние и двамата сме добри бегачи и в отлична форма, но скоро разбрахме, че няма никаква вероятност да го настигнем. Той дълго се виждаше пред нас на светлината на луната, докато се превърна в малко петънце, което се движеше бързо между скалите по склона на един далечен хълм. Ние тичахме и тичахме, докато не остана душа в нас, но разстоянието помежду ни растеше все повече и повече. Накрая спряхме, седнахме запъхтени на два големи камъка и го наблюдавахме, докато се изгуби в далечината.

И точно в този момент се случи най-странното и неочаквано нещо. Тъкмо бяхме станали от камъните и решили да изоставим безполезната гонитба, тръгнахме да си вървим. Луната беше ниско, надясно от нас, и назъбеният връх на една гранитна канара се открояваше върху долната част на сребърния й диск. И върху тази канара аз видях човешка фигура, очертана на този блестящ фон като черна абаносова статуя. Не мисли, че това е било халюцинация, Холмс! Уверявам те, че никога през живота си не съм виждал нещо толкова ясно. Доколкото мога да определя, това беше фигура на висок, слаб човек. Той стоеше малко разкрачен, със скръстени на гърдите ръце и наведена глава, сякаш съзерцаваше тази необятна пустош от торф и гранит. Може би това беше самият дух на ужасното тресавище. Във всеки случай не беше каторжникът. Този човек беше далеч от мястото, където Селдън бе изчезнал. Освен това той беше много по-висок. С вик на изненада посочих нататък, но докато се обърна към баронета, за да сграбча ръката му, човекът изчезна. Само острият връх на гранитната канара все още се врязваше в диска на луната, но от мълчаливата и неподвижна фигура нямаше и следа.

Исках да тръгнем в тази посока и да огледаме канарата, но тя беше доста далече. Нервите на баронета още не се бяха успокоили от онзи вой, който му бе напомнил мрачното семейно предание, така че нямаше настроение за ново приключение. Пък и баронетът не бе видял този самотен човек върху канарата и не можеше да почувствува трепета, който ми бяха причинили странното му присъствие и властната му поза.

— Часови, без съмнение — каза той. — Откак онзи приятел е избягал, тресавището е пълно с такива.

Възможно е неговото обяснение да беше правилно, но на мене ми се искаше да имам повече доказателства за това. Днес смятаме да съобщим в Принстаун къде да търсят беглеца, но жалко, че не можахме да се върнем триумфално с него като наш пленник.

Такива са събитията от последната нощ и трябва да признаеш, драги Холмс, че ти представих изчерпателен отчет за всичко. Несъмнено голяма част от това, което ти разказах, не е във връзка с нашата работа, но въпреки това смятам, че е по-добре да ти представя всички факти, а после ти ще избереш тези, които най-добре биха ти послужили, за да теглиш своите заключения. Ние, разбира се, отбелязахме известен напредък — що се отнася до Бариморови, открихме мотивите на техните постъпки и това изясни доста положението. Обаче тайната на тресавището и неговите странни обитатели остава все още неразгадана. Може би в следващото писмо ще мога да хвърля известна светлина и върху нея. А най-хубаво би било, ако можеш да дойдеш при нас.