Серия
Шерлок Холмс
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hound of the Baskervilles, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 95 гласа)

По-долу е показана статията за Баскервилското куче от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Баскервилското куче
The Hound of the Baskervilles
Корица на първо издание
Корица на първо издание
Автор Артър Конан Дойл
Първо издание

като поредица: 1901 – 1902,

като книга: 1903 г.
Англия
Издателство Джордж Нюнс
Оригинален език английски
Жанр Детективско-приключенски
Вид роман
Поредица Шерлок Холмс Mistery stub.svg
ПредходнаМемоарите на Шерлок Холмс
СледващаЗавръщането на Шерлок Холмс
Баскервилското куче в Общомедия

Баскервилското куче (на английски: The Hound of the Baskervilles) е роман бестселър на писателя Артър Конан Дойл. Първоначално е публикуван като поредица от епизоди в списанието „Strand“ от август 1901 до април 1902 година, по-късно издаден като роман през 1903 година.

Сюжет

Houn-02.jpg

Към Шерлок Холмс за помощ се обръща д-р Джеймс Мортимър. В началото на посещението си той прочита на Холмс и Уотсън древен ръкопис за дяволското куче, което преследва рода Баскервил. Имало едно време благородник на име Хюго Баскервил, който преследвайки отвлечена от него девойка, се заклева да даде своята душа на дявола. И когато Хюго настига нещастното момичето в мочурището, бива разкъсан от чудовищно, светещо в тъмното призрачно куче.

Холмс приема тази легенда с пълно безразличие, но д-р Мортимър обяснява, че наскоро трагично е починал сър Чарлз Баскервил, в близост до тялото му докторът е открил следи от огромно куче. Холмс предполага, че д-р Мортимър го моли да разследва мистериозен случай, но той иска само съвет. В Лондон от Канада пристига племенникът на покойния сър Чарлз, сър Хенри Баскервил, и докторът не знае как да му обясни произшествието. Холмс го моли за време да размисъл и предлага на д-р Мортимър със сър Хенри да се върне утре на Бейкър Стрийт, за да решат окончателно всичко.

На следващия ден при Холмс идват сър Хенри и сър Мортимър. Сър Хенри разказа за всички загадъчни и трагични обстоятелства около смъртта на чичо му. Освен това сър Хенри разказва, че при пристигането му в Лондон с него са се случили два странни инцидента. Първо, от хотела са изчезнали обувките му, и второ, сър Хенри е получил анонимно писмо, в което го молят да не отива в родовото имение на Баскервил и да стои колкото се може по-далеч от торфените блата. Писмото е съставено от изрязани от вестник „Таймс“ думи.

Houn-21 - Hound of Baskervilles, page 118.jpg

Въпреки това сър Хенри решава да отиде в имението на Баскервил. Холмс предлага Уотсън да придружи сър Баскервил, тъй като Холмс има спешна работа и не може да напусне Лондон. Веднага след напускането на д-р Мортимър и сър Хенри, Холмс предлага на Уотсън незабелязано да ги последват. Логиката на Холмс е проста: Сър Хенри не е казвал на никого в кой хотел ще отседне, но писмото с предупреждението е изпратено до него точно там, значи някой го следи. Догадката на Холмс се потвърждава блестящо: някой, с голяма черна брада, следи сър Хенри, обаче, да го задържат не успяват. Холмс изпраща своя помощник да намери в хотелите останките на вестника, от който са изрязани думите, но никъде нищо не е намерено.

По пътя към семейното имение на сър Хенри – Баскервил Хол, Холмс и Уотсън научават, че от намиращият се недалеч от имението Баскервил затвор е избягал престъпник на име Селдън. Това е опасен убиец, чиито престъпления е разследвал и Шерлок Холмс.

Пристигайки в Баскервил Хол, Уотсън се среща със слугите в къщата. Това са иконома Баримор и съпругата му. Двойката предизвиква подозрения у Уотсън. Първо, Баримор има голяма черна брада, което го прави много подобен на човека, който е проследил сър Хенри в Лондон. И на второ място, съпругата Баримор плаче през нощта, но старателно се крие.

Houn-31.jpg

Скоро, по време на разходка, Уотсън се запознава с Джак Степълтън, любител ентомолог. Той запознава Уотсън със сестра си Берил. Тя, припознавайки първоначално Уотсън за сър Хенри, започва да го убеждава, скрито от брат си, да се върне в Лондон. Когато се оказва, че Уотсън не е сър Баскервил, мис Степълтън обяснява молбите си със страх за живота на сър Хенри.

Когато семейство Степълтън се запознава със сър Хенри Баскервил, той започва да ухажва мис Степълтън. По време на една от срещите на сър Хенри с мис Степълтън, брат ѝ си почти се нахвърля върху сър Хенри, настоявайки да остави сестра му на мира.

Houn-29.jpg

Уотсън продължава да следи семейство Баримор. Подозирайки, че те замислят нещо лошо, Уотсън и сър Хенри забелязват иконома, когато той дава светлинни сигнали на някого през прозореца. Оказва се, че избягалият убиец Селдън е брат на съпругата на Баримор, а сигналите на Баримор указват мястото, където му оставят храна. Уотсън и сър Хенри обещават на Баримор и съпругата му да не съобщават на полицията, но категорично изискват Селдън възможно най-скоро да напусне Англия. За благодарност на това им отношение те казват на Уотсън каква е причината сър Чарлз Баскервил да излезе вечерта при Гримпенското мочурище. Оказва се, че той е получил писмо от жена с инициали Л.Л. с молба за среща. Уотсън установява, че тази жена е Лаура Лайънс. В разговор с нея Уотсън научава, че тя е искала пари от сър Чарлз за развод, но последния път, тя е анулирала срещата, защото някой друг е решил да ѝ помогне.

Неочаквано интересни факти Уотсън получава от г-н Франкланд, стар чудак, който непрекъснато оглежда околностите чрез голям телескоп. Франкланд съобщава на Уотсън, че видял момче, което носи храна на някой в мочурището. Старецът мисли, че тя е за избягал затворник. Уотсън знае, че храната за Селдън носи Баримор, и предполага, че в тресавището се крие някой друг.

Houn-46.jpg

Уотсън решава да открие мистериозния човек. Той намира убежището му и организира засада. За безкрайна изненада на Уотсън този човек се оказва самия Шерлок Холмс. Той от доста време, незабелязано от всички, живее в Гримпенското мочурище и провежда собствено разследване. Холмс казва на Уотсън, че благодарение на информация, която той му е дал за Степълтън, Холмс е убеден, че престъпникът е Степълтън. Жената, която той представя за своя сестра, всъщност е негова съпруга, а Степълтън я използва като примамка за сър Хенри.

Houn-48.jpg

Изведнъж, докато говорят Холмс и Уотсън чуват пронизителни човешки викове и кучешко ръмжене. Те бързат до мястото, откъдето се чуват виковете за помощ и намират тялото на човек приличащ на сър Хенри. При щателния оглед на трупа, Холмс и Уотсън виждат, че това е Селдън, който е облечен с коженото палто на сър Хенри. Наскоро сър Хенри е подарил това палто на Баримор, а той го е дал на Селдън. Изведнъж при тях идва Степълтън, който също мисли, че е загинал сър Хенри, но Холмс му обяснява, че това не е така. Освен това Холмс казва на Степълтън, че с Уотсън се връщат в Лондон, и тъй като той не е открил никакви доказателства, прекратява разследването.

Пристигайки в Баскервил Хол Холмс казва на сър Хенри и Баримор за това какво се е случило. Вниманието на Холмс изведнъж е привлечено от портретите на предците от рода Баскервил, особено от портрета на самия злодей Хюго Баскервил. Холмс закрива с ръце шапката и дългата коса на портрета, и Уотсън с изненада вижда пред себе си лицето на Степълтън. Очевидно е, че "Джак Степълтън” също е от рода Баскервил. Сега за Холмс става ясен мотива за планираното престъпление: в случай на смърт на сър Хенри цялото богатство ще наследи именно Степълтън.

Houn-54 - The Hound killed by Holmes.jpg

Холмс и Уотсън се преструват, че тръгват за Лондон. Преди да отпътуват Холмс настоятелно уговаря сър Хенри задължително да посети вечерта къщата на Степълтън, и да се върне сам и пешком. Вечерта Холмс, Уотсън и дошлия от Лондон инпектор Лестрейд устройват засада. Малко след като по пътеката през тресавището минава сър Хенри след него пробягва огромно черно куче, което свети в тъмното. Кучето напада обезумелия от страх сър Хенри, но притеклия се на помощ Холмс убива кучето с пет изстрела от револвера. Оглеждайки трупа на животното Холмс открива, че козината на кучето е покрита с някаква светеща фосфорна намазка.

Houn-56.jpg

Влизайки в къщата на Степълтън, Холмс, Уотсън и Лестрейд намират само съпругата му, пребита и вързана. Престъпникът, осъзнавайки, че кучето му е убито, е избягал в скривалището си, намиращо се в една изоставена мина. На следващия ден г-жа Стейпълтън показва пътя до мината, разположена в средата на Гримпенското мочурище. Холмс, Уотсън и Лестрейд оглеждат хамбара, където Стейпълтън е държал кучето, и намират една от обувките, които са били откраднати от сър Хенри в лондонския хотел. Никакви следи от Степълтън не са намерени и Уотсън предполага, че престъпникът се е удавил в тресавището, загубвайки се в гъстата мъгла. A Холмс добавя, че никога не е срещал по-опасен престъпник, какъвто е бил Степълтън ...

– ...Аз казах това в Лондон, Уотсън, и пак ще повторя: никога не ни се е случвало да преследваме човек, по опасен от този, който сега лежи там – и той протегна дългата си ръка към огромната, изпъстрена със зелени петна тинеста шир, която се простираше в далечината, за да се слее накрая с червеникавокафявите торфени склонове.

След претърпелия нервен шок сър Хенри сериозно заболява. Но след добро лечение и околосветско пътешествие с придружител д-р Мортимър, сър Хенри напълно се възстановява.

Много по-късно, Холмс обяснява на Уотсън логиката на неговото разследване. Узнавайки, че са изчезнали обувките на сър Хенри, Холмс се досеща, че няма никакво „дяволско“ куче. Кучето е реално и живо, и цел да намери сър Хенри, му дават да помирише неговите обувки. След това, с помощта на Уотсън, Холмс установява, че Степълтън не е този, за който се представя и, че е направил едно престъпление и се готви да извърши друго. За известно време Холмс не разбира мотивите на престъпната дейност на Стейпълтън, но портретът на Хюго Баскервил окончателно изяснява всичко. Степълтън може да бъде заловен само на местопрестъплението, заради което Холмс е трябвало да използва сър Хенри като примамка, излагайки живота му на сериозна опасност. Но всичко минава благополучно.

Адаптации

Книгата многократно е адаптирана за театъра, радиото, телевизията и киното.

Година Наименование Страна Режисьор Шерлок Холмс д-р Уотсън'
1920 Das dunkle Schloß Германия Германия Вили Зейн Ойген Бург
1920 Das Haus ohne Fenster Ерих Кайзер-Тиец
1920 Dr. MacDonalds Sanatorium
1921 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Морис Елвей Ейли Норууд Хюбърт Уилис
1929 Der Hund von Baskerville Германия Германия Рихард Освалд Карлайл Блекуел Георг Сероф
1932 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Гарет Гъндри Робърт Рендъл Фредерик Лойд
1936 Der Hund von Baskerville Германия Германия Карл Ламач Бруно Гюнтер Фриц Одемар
1939 The Hound of the Baskervilles Флаг на САЩ САЩ Сидни Ланфийлд Базил Ратбоун Найджъл Брюс
1955 Der Hund von Baskerville Flag of Germany.svg ФРГ Фриц Умгелтер Улф Аква Арнулф Шрьодер
1959 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Терънс Фишър Питер Кушинг Андре Морел
1968 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Греъм Еванс Питър Кушинг Найджъл Сток
1971 Собака Баскервилей Флаг на СССР СССР А. Ф. Зиновева Николай Волков Лев Круглий
1972 The Hound of the Baskervilles Флаг на САЩ САЩ Бари Крейн Стюарт Грейнджър Бърнард Фокс
1978 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Пол Мориси Питър Едвард Кук Дъдли Мур
1981 Собака Баскервилей Флаг на СССР СССР Игор Масленников Василий Ливанов Виталий Соломин
1982 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Питър Дюгуид Том Бейкър Терънс Ригби
1983 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Дъглас Хичкок Ян Ричардсън Доналд Чърчил
1988 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Браян Милс Джеръми Брет Едуард Хардуик
1998 The Hound of the Baskervilles (BBC) Флаг на Великобритания Великобритания Енид Уилямс Клайв Мерисън Майкъл Уилямс
2000 The Hound of the Baskervilles Флаг на Канада Канада Родни Гибънс Мат Фрюър Кенет Уелш
2002 The Hound of the Baskervilles Флаг на Великобритания Великобритания Дейвид Атууд Ричард Роксбург Ян Харт
2011 The Hounds of the Baskerville Флаг на Великобритания Великобритания Пол Макгахан Бенедикт Къмбърбач Мартин Фрийман

Галерия

Снимки на торфените тресавища край реката Суинкомб, за които се счита, че са вдъхновили писателя Артър Конан Дойл за създаването на Гримпенското мочурище.

Вижте също

Броят на списание „Станд“ от август 1901 г.

Източници

  • „The Hound of the Baskervilles: Another Adventure of Sherlock Holmes“, с илюстрации от Сидни Паджет, списание „Станд“, от брой №128 (август 1901 г.) до брой №136 (април 1902 г.)
  • „The Hound of the Baskervilles“, The Atlanta Constitution/Sunny South, 6 юли – 21 септември 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“ Boston Sunday Post, Boston Post, 3 август – 31 август 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“, The Courier-Journal (Луисвил), 6 юли – 14 септември 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“, Indianapolis News, 16 август – 4 септември 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“ New York American and Journal, 10 август – 2 септември 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“ The Pittsburgh Gazette, Magazine section, 6 юли – 21 септември 1902 г.
  • „The Hound of the Baskervilles“ St. Louis Republic Magazine, 13 юли – 2 октомври 1902 г.

Външни препратки

Глава X
Из дневника на д-р Уотсън

Дотук имах възможност да цитирам отчетите, които изпращах на Холмс в първите дни. Сега обаче стигам до такъв момент в разказа си, когато ще трябва да изоставя този метод и подпомогнат от дневника, който водех по това време, да се доверя отново на моята памет. Няколко откъса от този дневник ще ни доведат до онези събития, които са се запечатали неизличимо в ума ми с най-малките подробности. Започвам от утрото след несполучливото преследване на каторжника и другите ни странни преживелици из тресавището.

16 октомври

Мрачен мъглив ден. Къщата е обвита в мъгла, която от време на време се разнася, за да разкрие скръбните очертания на тресавището с тънките сребристи струйки по склоновете на хълмовете и далечните огромни камъни, които заблестяват, щом върху мократа им повърхност попадне светлина. Тъжно е и вън, и вътре. След снощните вълнения баронетът е в мрачно настроение. Самият аз чувствувам някаква тежест в гърдите си и предусещам надвисналата опасност — опасност, която непрекъснато ни грози и която е толкова по-страшна поради това, че съм неспособен да я определя.

А нима няма причини да се безпокоя? Само като си спомня дългата редица от странни случки, които показват, че около нас действува някаква злокобна сила: смъртта на предишния владетел на Баскервил Хол, която така точно съвпада с легендата; разказите на селяните за появяването на странното създание в тресавището… Аз два пъти вече чух със собствените си уши звука, който наподобяваше далечен кучешки лай. Невероятно, невъзможно е всичко това да е извън нормалните закони на природата. Трудно е да си представи човек призрачно куче, което оставя следи по земята и изпълва въздуха с воя си. Степлтън може да се е поддал на тези суеверия, а също и Мортимър, но ако аз имам някакво хубаво качество, това е здравият разум, така че нищо не може да ме накара да вярвам в такива неща. Ако направя това, значи да се снижа до умствения уровен на тукашните селяни, които не се задоволяват да говорят само за някакво зло куче, ами разправят и за огън, който излизал от устата и очите му. Холмс не би искал и да чуе подобни брътвежи, а нали аз съм негов помощник.

Но фактът си е факт — аз на два пъти чух този вой. Да предположим, че из тресавището наистина е пуснато някакво огромно куче; това ще обясни всичко. Но къде би могло да се крие това куче, къде си намира храна, откъде е дошло и как така никой досега не го е виждал през деня? Трябва да признаем, че като му даваме приемливо обяснение, ние се натъкваме на не по-малко трудности. Дори ако се абстрахираме от кучето, пак остава фактът, че тук има пръст някой човек: мъжът с каретата в Лондон и предупредителното писмо до сър Хенри. То поне беше нещо реално, въпреки че авторът му можеше да бъде както доброжелател, така и враг. Но къде е сега този приятел или враг? Дали е останал в Лондон, или ни е последвал тук? Дали пък… Дали пък това не е онзи странник, който видях върху канарата? Вярно, едва успях да хвърля поглед към него, но въпреки това забелязах някои неща, в които съм готов да се закълна. Той не беше от хората, които съм виждал тук, а аз вече познавам всички съседи. Фигурата му беше много по-висока от тази на Степлтън и много по-слаба от тази на Франклънд. Възможно би било това да е Баримор, но ние оставихме лакея в къщи и съм сигурен, че той не би могъл да ни проследи. Значи някакъв непознат все още ни следи, така както ни следеше и в Лондон. Ние и досега не можем да се отървем от него. Ако мога да пипна този човек, това може би ще сложи край на нашите мъки. Ще трябва да хвърля всичките си сили за постигането на тази цел.

Първата ми мисъл беше да споделя със сър Хенри всички мои планове, но после реших, че е по-умно да си върша работата сам и да говоря колкото е възможно по-малко. Баронетът е мълчалив и разсеян. Откак чу воя в тресавището, нервите му са много разстроени. Няма да казвам нищо, което би увеличило безпокойството му, а сам ще направя всичко възможно, за да постигна целта си.

Тази сутрин след закуска имахме малка сцена. Баримор поиска разрешение да говори със сър Хенри и те се затвориха в кабинета му за известно време. Като седях в стаята за билярд, на няколко пъти ги чух, че повишават глас, и се досетих веднага за какво могат да говорят. След малко баронетът отвори вратата и ме повика.

— Баримор счита, че сме го оскърбили — каза сър Хенри. — Мисли, че е било нечестно от наша страна да преследваме шурея му, чиято тайна той ни бил издал по собствена воля.

Лакеят стоеше пред нас съвсем бледен, но се владееше.

— Може би говорих твърде разпалено, сър — каза той. — Ако е така, надявам се, че ще ме извините. Но трябва да ви кажа, че много се учудих, когато ви чух сутринта да се връщате, и научих, че вие, двама джентълмени, сте преследвали Селдън. Нещастникът има достатъчно неприятели, за да пращам и аз такива по следите му.

— Ако ни бяхте разправили това по собствено желание, работата би била съвсем друга — каза баронетът. — Вие или по-скоро вашата жена ни каза всичко едва след като ви насилихме, така че друго не ви оставаше.

— Но аз не мислех, че ще се възползувате от това, сър Хенри, наистина не мислех.

— Селдън е опасен за обществото. Из тресавището има пръснати самотни къщи, а той е човек, който не се спира пред нищо. Достатъчно е само да зърнеш лицето му, за да разбереш това. Да вземем Мерипит хаус например: няма кой да защити къщата освен самия Степлтън. Никой не може да смята, че е в безопасност, докато Селдън не бъде турен под ключ.

— Той не ще нахълта в ничия къща, сър. Давам ви честна дума за това! И никога вече няма да обезпокои когото и да било в тази страна. Уверявам ви, сър Хенри, че само след няколко дни всички необходими приготовления ще бъдат направени и той ще замине за Южна Америка. За бога, сър! Моля ви! Недейте да съобщавате в полицията, че е все още из тресавището! Тя вече се отказа от преследването из тоя край и Селдън ще кротува до тръгването на парахода. Вие не можете да го издадете, без да причините неприятности на мене и на жена ми. Моля ви, сър, не казвайте на полицията!

— Какво ще кажете, Уотсън? Аз свих рамене:

— Ако той благополучно напусне страната, английските граждани ще въздъхнат свободно.

— Ами ако създаде някаква неприятност някому, докато замине?

— Той не би направил такава глупост, сър. Ние сме го снабдили с всичко, от което може да има нужда. Да извърши престъпление, значи да издаде къде се крие.

— Това е вярно — каза сър Хенри. — Добре, Баримор …

— Бог да ви благослови, сър! Благодаря ви от сърце. Ако го бяха прибрали отново, това щеше да убие жена ми.

— Струва ми се, Уотсън, че помагаме и съдействуваме на един углавен престъпник. Но след всичко, което чух, мисля, че не бих могъл да го издам. И тъй, край на тази работа. Всичко е наред, Баримор, можете да си вървите.

С треперещ глас лакеят каза няколко думи за благодарност и си тръгна, но се подвоуми и се върна.

— Вие бяхте така добри с нас, сър, че ми се иска да направя всичко възможно, за да ви се отплатя. Аз зная нещо, сър Хенри, и може би трябваше да го кажа по-рано, но го открих доста време след следствието. Не съм споменавал нито дума за това досега на никого. Отнася се за смъртта на клетия сър Чарлз.

Ние с баронета подскочихме.

— Знаете причината за смъртта му?

— Не, сър, това не знам.

— Тогава какво?

— Зная защо е стоял при вратата в този късен час. Той е имал среща с жена.

— Среща с жена! Той?

— Да, сър.

— А името на жената?

— Името не мога да ви кажа, сър, но зная инициалите. Нейните начални букви са Л. Л.

— Откъде знаете това, Баримор?

— Онази сутрин, сър Хенри, чичо ви имаше писмо. Той обикновено получаваше много писма, защото беше общественик и бе известен с доброто си сърце, та всеки, който имаше някаква болка, се обръщаше към него. Но тази сутрин се случи така, че той получи само едно писмо и затова аз го запомних добре. То беше от Кумб Трейси и адресът беше написан с женски почерк.

— После.

— После, сър, въобще забравих за това и никога нямаше да се сетя, ако не беше жена ми. Преди няколко седмици тя се зае да почисти кабинета на сър Чарлз за пръв път след смъртта му и намери в камината изгорено писмо. По-голямата част от него се беше превърнала в пепел, но една малка ивичка от края на една страница се крепеше нацяло и писаното все още можеше да се чете, въпреки че от огъня хартията бе почерняла, а буквите посивели. Изглежда, че това беше послепис в края на писмото и той гласеше: „Моля ви! Моля ви като джентълмен да изгорите това писмо и в десет часа да ме чакате при вратата“. Отдолу стояха инициалите Л. Л.

— Взехте ли тази ивичка?

— Не, сър. Когато се опитахме да направим това, тя се

разпадна.

— Получавал ли е сър Чарлз някое друго писмо със същия почерк?

— Не съм обръщал специално внимание на писмата му, сър. И това писмо нямаше да ми направи впечатление, ако не беше единствено през този ден.

— И вие нямате представа коя е тази Л. Л.?

— Не, сър, не повече от вас. Но се надявам, че ако знаем коя е тази леди, ще разберем нещо повече за смъртта на сър Чарлз.

— Не мога да разбера, Баримор, как можахте да криете досега такова важно сведение.

— Ех, сър, малко след това и нас самите ни сполетя беда. Освен това, сър, и двамата много обичахме сър Чарлз, защото правилно оценявахме това, което бе направил за нас. Мислех си: ако разровя миналото, това няма да помогне на клетия ни господар, а добре е и да се внимава, щом има замесена жена. И най-почтените хора …

— Смятали сте, че може да се опетни името му?

— Да, сър, мислех, че нищо хубаво няма да излезе от това. Но вие бяхте така добри към нас, че аз чувствувах, че ще се отнеса несправедливо, ако не ви кажа всичко, което зная.

— Много добре, Баримор, можете да си вървите. Когато лакеят излезе, сър Хенри се обърна към мен:

— Е, Уотсън, какво мислите за този нов лъч?

— Изглежда, че от него мракът стана още по-непрогледен от преди.

— И аз мисля така. Но ако можем да открием тази Л. Л., цялата работа ще се изясни. Това беше добре дошло. Сега знаем, че има някоя, която ще ни снабди с факти, стига само да можем да я намерим. Какво смятате, че трябва да направим?

— Нека веднага уведомим Холмс за всичко. Това ще му даде ключа, който търсеше. Аз съм почти сигурен, че той ще пристигне Незабавно.

Отидох веднага в стаята си и описах на Холмс разговора с Баримор. Очевидно моят приятел беше много зает напоследък, защото писмата, които получих от „Бейкър стрийт“, бяха малко и къси, без коментарии върху сведенията, които му давах, и без никакъв намек за моята мисия тук. Без съмнение случаят с шантажа го е погълнал изцяло. Но последните събития сигурно ще привлекат вниманието му и ще събудят отново интереса му. Как ми се иска той да е тук!

17 октомври

Днес целия ден вали дъжд, който капе от стрехите и шумоли в бръшляна. Мисля си за каторжника, скитащ се из неприветливото и студено тресавище без никакъв подслон. Горкият! Каквито и да са престъпленията му, той беше страдал достатъчно, за да ги изкупи. После си спомних за другия — лицето в каретата и фигурата, очертана на луната. Дали и той — невидимият наблюдател, синът на тъмнината — също беше навън сред този потоп?

Надвечер облякох мушамата и тръгнах из подгизналото тресавище, рисувайки във въображението си страшни картини. Дъждът ме шибаше в лицето, а вятърът свиреше в ушите ми. Господ да му е на помощ на този, който се скита по това време из Гримпенското мочурище! Сега дори и твърдите възвишения се бяха превърнали в блато. Изкачих се на Черната канара, върху която бях видял самотния съзерцател, и от стръмния й връх огледах унилото тресавище. Водният вихър бушуваше над червеникавокафявата му повърхност, а тежките оловносиви облаци бяха надвиснали над този пейзаж, увивайки се като сиви гирлянди около склоновете на фантастичните хълмове. В далечната падина отляво, полускрити от мъглата, се извисяваха над дърветата двете тънки кули на Баскервил Хол. Те бяха единственият признак за човешки живот тук, ако не смятаме предисторическите колиби, накацали нагъсто по склоновете на хълмовете. Наоколо нямаше и следа от самотния човек, когото бях видял на същото това място преди две нощи.

Като се връщах, ме настигна доктор Мортимър, който караше двуколката си по един неравен път, идващ откъм отдалечената ферма на Фаулмайър. Докторът е много внимателен към нас и почти не минава ден, без да се отбие в Баскервил Хол, за да види как я караме. Той настоя да се кача в двуколката му, за да ме откара в къщи. Беше много угрижен поради изчезването на неговия малък спаниел. Той се залутал из тресавището и не се върнал вече. Аз го утеших, доколкото можах, но си спомних понито в Гримпенското мочурище и си помислих, че едва ли ще види вече кучето си.

— Между впрочем, Мортимър — казах аз, като се клатушкахме в кабриолета по неравния път, — предполагам, че познавате почти всички, които влизат в района на вашите обиколки.

— Мисля, че всички.

— Тогава можете ли да ми кажете името на някоя жена, чиито инициали са Л. Л.?

Той помисли малко и после каза:

— Не. Има няколко цигани и земеделски работници, за които не съм сигурен, но между фермерите и дребните земевладелци няма никой с такива инициали. Или … чакайте! — добави той след малка пауза. — Има една Лаура Лайънс. Ето ви Л. Л., но тя живее в Кумб Трейси.

— Коя е тя? — попитах аз.

— Дъщерята на Франклънд.

— Какво? На маниака Франклънд?

— Точно така. Тя се омъжи за един художник на име Лайънс, който беше дошъл тук за етюди. Той обаче излезе мерзавец и я напусна. Впрочем, доколкото разбрах, вината не е само в нейния съпруг. Баща й се отказа от нея, защото тя се омъжи без негово съгласие, а може би за това имаше и някои други причини. С една дума, и двамата грешници — старият и младият, й почерниха живота.

— А от какво живее сега?

— Струва ми се, че старият Франклънд й отпуска по нещичко, но то не може да бъде много, тъй като и самият той не е в цветущо състояние. Но каквото и да е заслужила, човек не би трябвало да я остави да пропадне безнадеждно. Нейната история стана известна наоколо и някои хора й помогнаха, за да й дадат възможност да изкарва почтено прехраната си. Единият от тях беше Степлтън, а другият — сър Чарлз. И аз дадох малко пари. Искахме да й помогнем да изучи машинопис.

Той пожела да разбере целта на моите въпроси, но аз успях да задоволя неговото любопитство, без да му казвам повече, отколкото трябва, защото нямаше смисъл да се доверявам на когото и да било. Утре сутринта ще се отправя към Кумб Трейси и ако успея да видя тази Лаура Лайънс със съмнителна репутация, ще направим голяма крачка напред, защото ще изясним едно звено от веригата загадъчни случки.

Малко по малко аз действително съм се превърнал в хитра змия; когато Мортимър ме хвана натясно с въпросите си, небрежно го попитах към кой тип се отнася Франклъндовият череп, така че през останалата част от пътя слушах лекция по краниология[1]. Ненапразно съм живял години наред с Шерлок Холмс.

Трябва да отбележа още една случка от този бурен и мрачен ден. Това е разговорът, който току-що имах с Баримор. Той ми даде в ръцете един силен коз и аз ще го изиграя, когато му дойде времето.

Мортимър остана за вечеря, а след това се заиграха с баронета на карти. Лакеят ми донесе кафето в библиотеката и аз използувах случая да му задам няколко въпроса.

— Е, Баримор — казах аз, — замина ли вашият мил родственик, или се спотайва все още наоколо?

— Не зная, сър. Дай боже да се е махнал оттук, защото ни донесе само неприятности. Нищо не съм чул за него, откак му оставих храна последния път, а това беше преди три дена.

— Вие видяхте ли го тогава?

— Не, сър, но когато същия ден по-късно минах оттам, храната я нямаше.

— Значи положително е бил там.

— Така би заключил всеки, сър, освен… ако другият човек не я е взел.

Както бях вдигнал чашата към устните си, така и останах, като гледах втренчено Баримор.

— Значи вие знаете, че там има още някой?

— Да, сър, има още един човек из тресавището.

— Вие виждали ли сте го?

— Не, сър.

— Тогава откъде знаете за него?

— Селдън ми каза, сър, преди седмица или повече. Той също се крие, но доколкото разбирам, не е каторжник. Не ми харесва това, доктор Уотсън. Казвам ви откровено, сър, не ми харесва! — извика той в неудържим порив.

— Чуйте ме, Баримор! Аз действувам изключително в интерес на вашия господар. Дойдох тук с единствената цел да му помогна. Кажете ми откровено какво именно не харесвате?

Баримор се подвоуми за момент, сякаш съжаляваше за избухването си или пък му беше трудно да изрази чувствата си с думи.

— Всички тези работи, които стават там, сър — извика той най-после, като махна с ръка към мокрия от дъжда прозорец, който гледаше към тресавището. — Има някаква мръсна игра тук, има някакви тъмни и подли кроежи! В това мога да се закълна! Ще бъда много радостен, сър, когато видя сър Хенри на път за Лондон.

— Но какво ви плаши толкова?

— Да вземем смъртта на сър Чарлз! Тя беше достатъчно злокобна въпреки всичко, което каза следователят. Послушайте нощем какви звуци се носят над тресавището! Никой не би минал там след залез слънце, та дори и пари да му давате. Ами този непознат, който се крие там и дебне, и чака! Какво чака той? Какво значи всичко това? Това значи нещастие за всеки, който носи името Баскервил, и аз ще бъда доволен, когато предам длъжността си на новите прислужници на сър Хенри и напусна Баскервил Хол.

— Но за този непознат… — казах аз. — Можете ли да ми кажете нещо за него? Какво казва Селдън? Разбрал ли е къде се крие и какво прави?

— Той го е видял един-два пъти, но онзи е хитър и предпазлив. Отначало Селдън го помислил за някой от полицията, но скоро разбрал, че този човек има някаква собствена цел. Доколкото Селдън е схванал, той е нещо като джентълмен, но какво прави там, не му било ясно.

— А къде живее?

— Според Селдън някъде из старите къщи по склона на хълма — каменните колиби, където са живели древните хора.

— Ами откъде взема храна?

— Селдън открил, че онзи си има едно момче, което се грижи за него и му носи всичко, от което се нуждае. Сигурно момчето ходи до Кумб Трейси за това, което му трябва.

— Добре, Баримор. Друг път може да поговорим още за това.

Когато лакеят си отиде, аз се приближих до тъмния прозорец и погледнах през замъгленото стъкло бягащите облаци и люлеещите се силуети на превитите от вятъра дървета. Нощта беше страшна дори в стаята, а как ли изглеждаше тя в каменната колиба сред тресавището? Каква ли страстна омраза трябва да гори в този човек, за да го накара да се спотайва в такова място и при такова време? И колко ли важна и сериозна цел преследва този мъж, за да се подхвърли на такова изпитание?

Изглежда, че там, в тази хижа сред тресавището, е скрит ключът на проблемата, която ме измъчва така болезнено. Кълна се, че ще направя всичко, което е по силите на един човек, и ще намеря този ключ, преди да мине и ден.

Бележки

[1] Наука, която се занимава с изучаване черепите на хората и животните. Б. пр.