Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 114 гласа)

Епилог

„Казвам се Виктор Иванов. Ако четеш това, значи две неща са факт: първо, аз вече съм мъртъв и второ — най-голямата интернет измама на века е разкрита.

Хората ме познават като Уинстън Демерит — известният американски предприемач и милиардер. Но това невинаги е било така. Роден съм с името Виктор, в края на 70-те години на 20 век, в едно малко провинциално градче на бедната държава България.

Спокойно мога да твърдя, че имах щастливо детство. Комунистическата власт слагаше достатъчно хляб и вино върху трапезата на родителите ми, за да не мислят за революция. Да, имаше дефицит и хората се редяха по опашки за елементарни битови неща, като олио, хляб и бира, но това не беше фактор за мен. Аз бях дете. Ритах топка до късно пред блока, а знойните лета прекарвах на село при баба и дядо, където с другите малчугани играехме на стражари и апаши, на криеница и си организирахме война на фунийки. Винаги си подбирах по-малки деца, с които да дружа, за да мога да бъда главатар на тяхната банда. За самочувствието на едно хлапе е важно да расте като лидер.

Тогава слънцето не беше вредно и в Европа имаше четири красиви сезона — пролет, лято, есен и зима. Хората не познаваха катаклизмите, с изключение на едно-две земетресения, които се разминаха почти без последствия. През зимата валеше сняг. Истински сняг. И никой не караше ски през лятото.

Бях щастливо дете. Нямах братя и сестри, поради което цялата любов и всичките грижи на родителите ми бяха съсредоточени върху мен. Не мога да кажа, че съм бил глезено хлапе, защото майка и баща ми работеха като учители и заплатите им стигаха, колкото да се наядем. Да, през комунизма също имаше бедни и богати. Обаче ние се обичахме, по онова време да говориш за пари беше неудобно, дори срамно и любовта сякаш беше достатъчна на хората, за да живеят щастливо.

В училище изкарвах отлични оценки. Бъдещето ми изглеждаше напълно предсказуемо — щях да стана «чавдарче», после «пионерче», след това «комсомолче» и накрая щях да пристъпя в бодрите редици на българската комунистическата партия, която пък трябваше да изведе цялото общество към едно още по-светло бъдеще. Очакваше ме гарантирана работа в някой комбинат, собствено панелно жилище, съветски автомобил и може би един ден — щастливо семейство. Може би. Нищо от тези неща не се случи. С изключение на факта, че станах «пионерче» в четвърти клас, малко преди рухването на режима. Точно тогава животът ми се обърна с главата надолу.

В онази епоха правителството на моята социалистическа родина поддържаше «братски» взаимоотношения с тоталитарните режими от различни краища на света, на които помагахме, като им изпращахме дефицитни специалисти — лекари, учители, химици, инженери. Това беше чудесна възможност за българите, които имаха достатъчно връзки, да пътуват в чужбина и да спестят по някой долар. На тези специалисти им се плащаше добре. И тъй като моите родители бяха недоволни от ниските си преподавателски заплати, те най-после успяха да се вредят в една от програмите за износ на специалисти към Куба.

Вуйчо ми работеше във ведомството, което отговаряше за набирането на кадри. Назначенията се извършваха предимно на роднински и приятелски начала. Вуйчото почука на съответните врати, почерпи когото трябва с уиски и луканка, а когото трябва — с услуга и нашите най-накрая се оказаха в мечтания списък на заминаващите преподаватели. През следващите няколко месеца те преминаха ускорено езиково обучение, завършиха необходимите квалификационни курсове и ето че дойде заветният момент — в един горещ юлски ден, по време на лятната ваканция между четвърти и пети клас, аз стоях с насълзени очи на откритата тераса на софийското летище и махах на самолета им за сбогом.

Червената пионерска връзка, която с гордост носех от съвсем скоро, се развяваше около врата ми под напорите на вятъра и ме пердашеше по лицето. До мен стояха вуйчо, леля и двамата ми братовчеди. Щяха да се грижат за мен, докато нашите успееха да уредят всички формалности, за да мога и аз да замина при тях в Куба.

Гледах смаляващата се в небето метална птица и имах тягостното чувство, че никога повече няма да ги видя. Какво ужасно прозрение! Самолетът още се намираше на видимо разстояние от летището, когато звукът от реактивните му двигатели започна да се променя. Турбините наддадоха заплашителен вой. Старата съветска машина се наклони на една страна и зад дясното й крило се проточи тънка струйка гъст, черен дим, която контрастираше ярко на фона на синьото небе. Помня, че тогава сведох поглед, за да огледам останалите изпращачи на терасата. Всички наблюдаваха случващото се в тих ужас.

От небето долетя басов тътен. Със свито сърце погледнах в посока на самолета и, о, ужас — едното му крило гореше. Пламъците се виждаха с просто око от десетки километри разстояние. Пилотите сигурно се опитваха да маневрират обратно към пистата, защото цялата конструкция на машината беше обърната настрани, крилете й стърчаха перпендикулярно на земята. Беше грозно и зловещо. Отчаяните възклицания на изпращачите правеха картината още по-ужасяваща.

Яркото юлско слънце хвърляше отблясъци върху белия корпус на самолета, който стремително губеше височина. В един момент машината изчезна зад ниските възвишения в отсрещния край на летището. И после нищо. Всички мълчахме и стискахме зъби в очакване на неизбежното. Беше като затишие пред буря. Тъмночервени пламъци, обвити в гъст, отровен пушек изригнаха високо в небето над зелените хълмове. Ням филм на ужасите. Едва няколко секунди по-късно до нас долетя и ехото от катастрофата.

Жените пропищяха, децата се разплакаха, а мъжете сновяха насам-натам, и крещяха: «Помощ! Помощ! Милиция! Извикайте пожарна!» Сякаш това щеше да помогне. В този момент аз ясно осъзнах целия драматизъм на случилото се: оттук нататък, до края на живота си, щях да бъда кръгъл сирак.

Намразих вуйчо си, защото той беше човекът, който лично беше помогнал мама и тате да се качат в онзи самолет. За мен обяснението на властите, че това е нещастен инцидент, предизвикан от птица, случайно попаднала в реактивния двигател, нямаше никакво значение. Той беше виновен и толкоз! Знаете колко чиста и истинска е омразата на децата. Сега, от разстоянието на толкова много години, съжалявам за това. Той не заслужаваше такова отношение. Беше добър човек. Може би в момента, в който четеш това, аз съм го прегърнал братски някъде в небето и му поднасям искрените си извинения.

Както и да е. Злото никога не идва само и след катастрофата последваха още куп нещастни събития. Успехът ми в училище рязко падна и аз се превърнах в гамен. Редовно се биех с другите деца, защото ме подиграваха, че съм сирак. Единствените ми баба и дядо, които се грижеха за мен след катастрофата, съвсем скоро си отидоха от белия свят. По ирония на съдбата се наложи именно омразният вуйчо и неговата префърцунена жена — леля ми, да ме осиновят. Сега те бяха най-близките ми роднини.

Преместих се да живея у тях в София точно в годината, когато падна режимът. Вуйчото очевидно се беше намърдал по високите етажи на властта, защото дейно участваше в разграбването на държавната собственост след Промяната. Дори през комунизма бяха богати — имаха домашна прислужница — нещо невиждано и нечувано за стандартните на провинциалното ми, учителско семейство. След «Реформата» станаха още по-богати. Всяка вечер вуйчото се прибираше с куфарче, пълно с гъсто наредени една до друга пачки. Криеха сините десетолевки навсякъде — в гардероба, под креватите, в килера, за да не ги видим, но веднъж, докато леля вадеше мръсното пране от раклата, заедно с чаршафите оттам изскочи цяла камара пари. Пачките се разпиляха по земята, а тя гузно започна да ги събира и да ги пъха обратно в тайника, като си мърмореше нещо под носа.

Заживях в семейството на новобогаташи, които бяха безкрайно щедри към собствените си деца, но не и към мен — натрапеният им от съдбата, доведен син. Осиновеното сираче. Купуваха най-скъпите, модерни дрешки на двамата ми братовчеди, докато аз трябваше да ходя на училище с окъсаните си стари панталони и ризи от пети клас, които вече ми стягаха, защото бях пораснал. Даваха на братовчедите ми десет пъти повече джобни, отколкото на мен. Те лекомислено ги проиграваха на комар в двора на училището, докато на мен ми се налагаше да спестявам всяка стотинка и дори честичко се лишавах от обяд.

Децата от новия ми клас непрекъснато ме подиграваха заради изпокъсаните стари обувки и парцаливите зимни якета, с които идвах на училище. Превърнах се в аутсайдер. Пишеха ми двойки по повечето предмети, имах куп неизвинени отсъствия и непрекъснато бягах от час, за да се спася от гаврите на новите ми съученици. Животът ми се превърна в ад.

Единственото ми утешение бяха компютърните игри. Прекарвах цялото си време в един гараж в нашия квартал, оборудван с допотопна компютърна техника, на която децата идваха да играят срещу левче на час. Така се зароди любовта ми към компютрите. Собственикът не ми взимаше пари — не знам дали го правеше от съжаление, или защото му помагах да инсталира програмите и да намира нови игри, но времето, прекарано в неговия гараж, беше единственото ми спасение. Там се чувствах като риба в собствени води. Бях ценен и полезен, хората имаха нужда от мен, децата непрекъснато ме търсеха за съвет.

При компютърните игри се запознах и с момичето, което ми помогна да се отърва от девствеността. Беше с две години по-голяма от мен и идваше всеки ден. Изглеждаше странно — единственото момиче в този пълен с извънземни и галактически битки момчешки свят. По-късно разбрах, че идва заради мен, а не заради игрите. Непрекъснато измисляше някакви проблеми, които ме викаше да оправям и докато се навеждах над клавиатурата, тя дискретно ме докосваше по ръката или пък прошепваше нещо в ухото ми. Беше красива и нежна, носеше къси поли, слагаше си парфюм, за да ме впечатли, още помня аромата му, но аз винаги оставах сляп за нейните желания. Всичко, от което се интересувах, бяха компютрите.

Един ден търпението й се изчерпи, тя ме грабна под ръка с думите «хайде да се поразходим» и ме заведе в Южния парк. Скрити зад дърветата в една отдалечена пътечка, дълго време стояхме на дървената пейка и се целувахме. После тя взе ръката ми и я сложи върху малките си, момичешки гърди. И двамата загубихме девствеността си през онзи следобед.

Завърших средното си образование горе-долу по едно и също време с двамата ми братовчеди. Въпреки че приемното ми семейство разполагаше с достатъчно пари, оказа се така, че за моето следване не достигат средства. «Как ще издържаме трима студенти?», вайкаше се леля ми и си купуваше най-скъпите тоалети от новите бутикови магазини по «Витошка». Тогава висшето образование все още беше държавно и безплатно. Е, започнаха да издържат двама студенти — братовчедите ми влязоха в университета, а аз — в казармата.

По онова време военната служба беше задължителна и продължаваше две години. Единственият начин да отложиш казармата беше като те приемат в университета. Изгарях от желание да уча някаква техническа специалност, свързана с компютрите, но леля ми не даде дори да стане въпрос, че може да се явявам на кандидатстудентски изпити, камо ли да взимам частни уроци по математика — една безразсъдна инвестиция, която тя на драго сърце правеше в името на собствените си деца.

Въпреки че повечето момчета се страхуваха от казармата, аз я възприех като добър знак — сигурна промяна в дотогавашния ми начин на живот, който ненавиждах. В армията никой не се интересуваше дали си двойкаджия или не, дали бягаш от час, дали имаш хубави дрехи. Всички бяхме облечени в еднакви войнишки униформи и спазвахме едни и същи правила. За мен това беше глътка чист въздух, едно ново начало.

Обещах си, че след уволнението никога повече няма да стъпя в дома на роднините, които с такава неохота ме бяха отгледали до пълнолетие. През двете години на службата получих едно-единствено писмо от леля ми, която се оплакваше, че са тикнали мъжа й в затвора. Явно беше станал прекалено алчен. Умоляваше ме да се върна при тях, след като се уволня, за да помагам на семейството, тъй като й било трудно да издържа двама студенти и да плаща сметките, била «сама жена», нямало мъж, който да носи пари в къщата. Дължал съм й го, задето ме била отгледала.

Посетих я по време на първата си отпуска. Отговорих й, че ще получи точно това, което заслужава за немарливото си отношение към мен — нищо. Посъветвах я да си продаде скъпите тоалети на битака, за да има какво да яде. Казах й, че нищо повече не ме свързва с нея и с проклетото й семейство. Оттук нататък щях да се оправям сам.

Никога повече не получих вест от тези хора. На моменти ми ставаше гузно, задето бях толкова краен, все пак те ме бяха хранили години наред. Ала после си спомнях за униженията в училище, за парцаливите дрехи, за мизерните джобни, за осакатената мечта да кандидатствам в Техническия. Спомнях си за падащия самолет… И ги намразвах наново.

В казармата ми беше трудно, поне в началото. Когато нямаш връзки и човек, който да те подкрепя отвън, винаги е трудно. Пращаха ме в най-скапаните поделения и ми даваха най-мръсната работа. Това продължи до деня, в който ротният командир не ме повика в кабинета си, за да ме попита дали разбирам нещо от компютри. Целият бях покрит в сажди, защото бях изпратен с другите новобранци да рина въглища и да цепя дърва за зимата. «Измий си ръцете и сядай!» — изкомандва ме началникът.

Тъкмо бяха снабдили поделението с компютърна техника. Имаше заповед административната работа на началниците да се компютъризира и машините трябваше да заменят тетрадките, но горкият шапкар се блещеше в монитора като маймуна, нищо че държавата му осигуряваше напълно безплатни курсове. Сключихме нещо като сделка. Или поне така го възприемах аз. От този ден нататък щях да върша всичката работа, за която той получаваше заплата, и край с въглищата. Никакви нощни наряди, никаква тежка хамалска работа.

Превърнах се в нещо като секретарка на ротния. Печатах и принтирах документи, заповеди, доклади, правех таблици с графици за отпуски, заплати и повишения. Скоро се превърнах в най-уважавания войник на поделението. От мен зависеше кога старите кучета ще излязат в полагаема отпуска. Черпеха ме с бира и цигари, а аз им правех дребни услуги. Ходатайствах пред шефа, ако някой се провинеше, но и портех здравата. Нямах друг избор. Това беше формулата на моето спасение.

Останалите войници ме мразеха, но и се страхуваха от мен. Бях преминал от другата страна на бариерата: вече работех за началството. Тези дребни битови проблеми нямаха никакво значение за мен. Бях щастлив, че най-после имам достатъчно време да се занимавам с компютър, дори имах личен служебен компютър! Техниката напредваше бързо, на пазара постоянно излизаха нови неща, а държавният бюджет щедро ги купуваше, за да обезпечи войската.

Инвестирах дребната си войнишка заплата в книжки самоучители и до края на службата се бях превърнал в истински спец. Дори започнах да програмирам на няколко езика — ей така, за удоволствие. Мечтаех един ден да се запиша в университета. Естествено това нямаше как да се получи. Уволних се беден като мишка, нямах дом, в който да се прибера, и трябваше веднага да се хвана на някаква работа, за да мога да си плащам наема.

Следваха най-мизерните години в живота ми. Хората бяха загубили спестяванията си в поредица от банкови фалити, властта се сменяше непрекъснато, а народът се беше озлобил до краен предел. Продавах зеленчуци на една сергия на Женския пазар през лятото, а през зимата работех като хамалин в Полиграфическия комбинат. Товарех и разтоварвах книги от пристигащите камиони. Бях се омаломощил физически и психически. Живеех в едно мизерно, студено таванско помещение и едва свързвах двата края. Бях самотен и отчаян. Исках да уча, да се развивам, да напредвам с техниката, а работех като хамалин и продавач на сергия. Така минаха няколко години. Започнах да губя ориентация, да не виждам смисъл в живота. Непрекъснато мислех за самоубийство.

Тогава в живота ми се появи Любовта с голямо Л. Очевидно съдбата ми я изпрати, за да ме измъкне от дупката. Случи се през лятото. Надя дойде да си купи краставици и домати от моята сергия на Женския. Между нас се зароди онова, което в книгите описват като «любов от пръв поглед». Още помня колко замаян бях, след като тя си замина — едва дишах. По-късно Надя щеше да сподели, че се е почувствала по същия начин.

Започна да идва всеки ден, говорехме си с часове, смеехме се, харесвахме едни и същи книги, филми, увличахме се по една и съща музика, бяхме създадени един за друг. Навестяваше таванското ми помещение почти всяка вечер. Бяхме най-щастливите хора на света там — между мухлясалите стени, върху ръждясалите пружини на раздрънканото легло.

Тя почти не говореше за семейството си, за личния си живот. Съжаляваше ме, че съм останал кръгъл сирак, и се грижеше за мен като родната ми майка — переше ми дрехите, чистеше ми квартирата, непрекъснато ми подаряваше някакви неща, от които имах нужда, но не можех да си ги позволя — печка, хладилник, пералня. Веднъж й се оплаках колко малко пари изкарвам на сергията, и тя каза, че може да ми намери по-добра работа, ако искам.

Тогава започваше бума на строителството в столицата и по строежите непрекъснато се търсеха хора. Плащаха добре. За ден можех да изкарвам колкото за една седмица на сергията. Работата беше тежка, но си струваше. Започнах в един от строежите на нови жилищни кооперации в Младост. По-късно разбрах, че обектът е собственост на баща й. И съвсем не беше единствен. Настъпи съдбовният момент, в който най-после трябваше да се запозная със семейството й. Излизах с Надя от няколко месеца, а те не знаеха нищо за мен.

Никога няма да забравя колко незначителен се почувствах, когато прекрачих прага на огромната фамилна къща в покрайнините. Бяха хора, за които в държави като Англия казват, че са израснали със сребърна лъжица в уста. По нашите земи ги наричахме «реститутки». Дядото на Надя беше натрупал състояние още преди идването на комунистите на власт и след реформите държавата им беше върнала много имоти в столицата. Бащата й инвестираше в строителство и непрекъснато увеличаваше семейното богатство.

Аз съвсем не се вписвах в тази идилична картинка, но те ме приеха, макар и с недоверие, защото виждаха, че дъщеря им е влюбена до уши в мен. Правеха го за нейното добро, не за мое и аз много ясно осъзнавах този факт. Обещах си, че един ден ще стана много богат, за да докажа на всички глезеници на съдбата и най-вече на себе си, че бедността не е порок, когато си умен.

След по-малко от година съобщихме на родителите й, че ще се женим. Не искахме да организираме шумни тържества, пък и по-голямата част от роднините й, така или иначе, бяха против нашата връзка. Подписахме в гражданското и после сключихме църковен брак в Рилския манастир. Свидетели бяха брат й и неговата съпруга. Освен тях на сватбата присъстваха само майка й и баща й.

Животът ми рязко се промени след този ден. Старецът ми осигури приятна и добре платена работа в централния офис на фирмата му като системен администратор. Вече нямаше нужда да студувам по строежите и най-после имах възможност да продължа заниманията си с компютри. Настаниха ни да живеем в чисто нов апартамент. Малцината ми приятели тогава непрекъснато се шегуваха с мен, че съм станал човек благодарение на оная си работа. Не им обръщах внимание, защото бях щастлив. Дори с удоволствие наричах новите си родители «мамо» и «тате». Само сираците ще разберат колко много значат тези думички, когато съдбата те е лишила от хора, които да наричаш с тях.

С бащата на Надя сключихме джентълменско споразумение. Всеки месец удържаше половината ми заплата, с което изплащах апартамента, в който живеехме с дъщеря му. Така можех поне отчасти да се чувствам независим. Непрекъснато се самоусъвършенствах в работата с различни програми и програмни езици, като си мечтаех един ден да изкарам необходимите сертификати, за да си намеря самостоятелна, добре платена работа като компютърен специалист. Технологиите се развиваха бързо в края на 20-ти и началото на 21-ви век и тогава хората с компютърни умения все още бяха дефицитни кадри. Търсеха се навсякъде, а заплатите им растяха главоломно.

Надя завърши «Счетоводство» в Икономическия и също постъпи на работа във фирмата на баща си. Бяхме неразделни през цялото време — по цял ден бяхме заедно в офиса, а вечер се прибирахме заедно в къщи. Минаха пет години от запознанството ни на онази сергия за зеленчуци. Бяхме щастливи, защото имахме най-хармоничната връзка на света. Докато един ден се случи непоправимото и животът ми отново тръгна по спиралата надолу.

Надя отиде на семинар за строителни предприемачи в Боровец, после спря да идва на работа и започна рядко да се прибира в къщи. Отношението й към мен стана неузнаваемо — държеше се хладно и дистанцирано, все едно бях някакъв непознат натрапник в дома й, а не нейният законен съпруг, любовта на живота й. Не мина много време, преди да си признае, че е срещнала друг и да ми поиска развод. Беше се влюбила в синчето на известен строителен предприемач по време на семинара. За семейството й това беше повече от добра новина. Въпреки че вече бяха свикнали с мен, те лесно можеха да ме разменят за по-добра партия. Все пак, «пари при пари отиват», както гласи народната поговорка. В крайна сметка, за тях по-важно от всичко беше щастието на дъщеря им. Тя напусна живота ми по същия начин, по който се беше появила в него — бързо, нелогично и непредвидимо.

За мен това означаваше, че оставах едновременно без любовта на живота си, без работа и най-вече — без дом, в който да живея, тъй като ме бяха предупредили, че имам на разположение точно една седмица, за да напусна жилището, след като подписахме развода.

Отидох в офиса на баща й и поисках да ми върне всички пари, които беше удържал от заплатата ми през последните години, ако ще и без лихва. Трябваше да получа обратно поне част от онова, което беше мое. Толкова обидни думи никога не бях чувал през живота си. Този човек дълго време се беше крил зад маската на добрите намерения и сега най-после имаше възможност да ми покаже истинското си лице. Нарече ме «некадърен използвач», заплаши, че ще изпрати мутри да ме пребият, ако продължавам да се навъртам около офиса му или дома на дъщеря му, бил ме взел от улицата и ме бил направил човек, трябвало да му целувам ръката, вместо с цялата си наглост да се явявам пред него и да му искам пари.

Обидният монолог продължи повече от десет минути. Лицето на тъста ми се зачерви, а вените под очите му щяха да се пръснат от яд. Толкова много омраза и неприязън беше събрал този човек през последните години! Цялата отрова бързаше да изригне наведнъж, като вулкан. Чувствах се съкрушен заради раздялата с Надя, но това ме довърши. Не ми стигаше нещастието, не ми стигаше предателството, не ми стигаха провалените мечти за бъдеще и семеен живот, не стига, че ме изритаха на улицата като мръсно куче, ами сега се опитваха и да ме ограбят!

Изпитах нечовешки гняв. На няколко пъти едва се въздържах да не скоча върху мъжа пред себе си и да не го убия с голи ръце. През цялото време си повтарях наум да мълча, да дишам и да не оставям на яростта да вземе връх. Дланите ми се изпотиха, пребледнях и започна да ми се вие свят от напрежението.

Онзи най-после млъкна. Настъпи тишина. Какво можех да направя, за да защитя правото си? Да заплашвам? Да воювам с този човек? Та аз го бях допуснал толкова близо до сърцето си, дори си бях внушил, че го обичам! Умът ми не можеше да побере цялата несправедливост на случващото се. Събрах сили да кажа с треперещ от ненавист глас: «Желая ти лек ден и сбогом! Повече никога няма да ме видиш, но Господ вижда и чува всичко. Запомни това и един ден ще си припомниш думите, които изрече току-що.» Преди да успее да отвърне каквото и да било, аз му обърнах гръб и напуснах кабинета му завинаги.

Не знам дали засегнах някаква религиозна жилка в този коравосърдечен човек. Все пак знаех, че семейството на Надя са умерено набожни хора, което беше нормално за една буржоазна фамилия. Може би помогна и фактът, че след това отидох директно при Надя и й казах, че ще се самоубия, ако след два дни не дойде на среща с мен в точно определен час, на точно определено място и не ми донесе парите, които баща й ми дължи. Нуждаех се от тези пари, за да мога да започна живота си отначало. Трябваше да възстановя поне част от онова, което така несправедливо ми беше отнето. В противен случай нямаше смисъл да продължавам да се боря. Щях да приключа със себе си веднъж завинаги. Така й казах. И я оставих със зяпнала уста пред смаяните погледи на бившите ни колеги в офиса. Разчитах, че след всичките години, които бяхме прекарали заедно, в нея трябва да са останали някакви чувства към мен. Унизих се и заложих на съжалението като на единствен последен шанс. Тя обичаше да ме съжалява. Съжаляваше ме още от деня, в който се запознахме. Оказах се прав. След два дни Надя дойде на уреченото място и ми връчи бял хартиен плик, съдържащ всички пари, които бях платил на баща й за жилището — до последната стотинка. Помоли ме никога повече да не я търся за нищо.

Така започна моята одисея. Оттук-нататък пред мен имаше само два пътя — можех да прекарам остатъка от земните си дни в самосъжаление за пропуснатите възможности или можех да проявя сила и да намеря начин да покажа на целия свят колко много греши, задето се подиграва така жестоко с нещастието на един сирак. Избрах второто. Започнах да търся начини да стана богат. Несметно богат. Не знам дали ще ме разберете, но от този ден нататък аз загубих собствената си душа. Вече не можех да изпитвам други чувства към хората, освен истинска омраза. Обичах само себе си. Това беше единственото ми спасение.

И ето че Съдбата отново ме посочи с пръст. Един ден, докато се лашках в автобуса към новата си квартира, уморен и отегчен от безплодните опити да си намеря подходяща работа и затънал в лоши мисли, аз видях себе си. В буквалния смисъл на думата. Няколко седалки по-напред, обърнат с лице към прозореца, седеше младеж, който представляваше собственото ми отражение в огледалото: носът, устните, очите, високото чело, фигурата — всичко съвпадаше до най-малкия детайл. Знаех, че хората имат двойници по широкия свят. Дори някъде бях чел, че много президенти използват двойници, за да заблудят атентаторите, но никога не бях предполагал, че ще срещна живо копие на себе си и то тук — в София.

Първата мисъл, която ми мина през главата беше, че срещу мен стои брат близнак, за чието съществуване дори не подозирам. Но това беше прекалено абсурдно, за да е истина. Съвсем скоро погледите ни се пресякоха. По лицето на двойника ми се изписа същото недоумение, което изпитвах и аз в момента. Двама души, напълно еднакви, стояха един срещу друг в автобуса и се гледаха в очите със зяпнала уста.

Първи събрах смелост да отида при него и да се представя. «Чувал съм, че ако човек срещне своя двойник, съвсем скоро ще умре», — започнах разговора. «Което е вярно. Аз съвсем скоро ще умра!» — Двойникът ми заби поглед в пода на автобуса. Казваше се Пантелей и беше болен от рак. Проведохме кратък, но мъчителен разговор, който предвид обстоятелствата, не водеше до никъде. Успяхме да си разменим телефоните, след което аз побързах да сляза на първата възможна спирка. Имах нужда от чист въздух и уединение, за да мога да обмисля случилото се.

Намирах се близо до Южния парк и тръгнах да се разхождам из алеите, в търсене на онази стара пейка, на която бях загубил девствеността си преди години. Пейката я нямаше, но пътечката все още си беше там. Легнах върху тревата и се загледах в небето. Високо горе вятърът гонеше красивите облаци, които заемаха причудливи форми. Слънцето ту се показваше, ту се скриваше зад тях като ням, усмихнат свидетел на безгрижната им небесна игра. Беше истинско удоволствие да ги наблюдаваш. Цялата тази красота оставаше невидима за градските хора, които в забързаното си ежедневие нямаха време да вдигнат поглед нагоре — към безкрая, а виждаха само върха на обувките си, забили поглед в земята.

И тогава идеята ме порази. Получих просветление. Изпитах толкова силен възторг от яснотата на мисълта си, че веднага извадих мобилния телефон, включих микрофона на запис и започнах да диктувам. Не исках дори един процент от потока идеи, който ме заливаше, да си замине, без да остави следа. Думите напираха да излязат, звучаха хаотично и непоследователно, но по-късно щях да се прибера и внимателно да обмисля казаното. Щях да прослушам записа отново и отново, щях да го анализирам десетки пъти с лист и химикал в ръка.

Преспах няколко вечери с безумната си идея, не излизах от къщи, почти не се хранех, не можех да мисля за друго. Бях обсебен. И реших да действам. Нямаше какво да губя. Благословени са хората на ръба, които нямат какво да губят. В отчаянието си те могат да сътворят чудеса.

Прекарах следващия месец в трескава подготовка за дълго околосветско пътешествие. Да, точно така — околосветско пътешествие. Никога не бях напускал границите на България, но ето че сега ми предстоеше да обиколя света. Щях да инвестирам всичките си пари в това начинание. Ако летях с най-евтините полети, ако пътувах на стоп и ако отсядах в най-евтините хостели, петгодишните спестявания, които бях прибрал от бащата на Надя, може би щяха да ми стигнат. Денем се редях на опашки пред посолствата, за да си извадя необходимите визи и документи, а вечерите прекарвах в кварталния интернет клуб, където доизпипвах плана си в най-малки детайли и внимателно чертаех маршрута на предстоящото пътуване.

Единственият човек, с когото се видях преди да замина, беше нещастният ми двойник. Химиотерапията го съсипваше. Съвсем скоро очакваше да го приберат в болница, където щеше да вегетира до края на живота си. Трябваше да действам. Преди да замина, купих компютър на старо и прекарах интернет в квартирата. Щяха да са ми нужни, след като се върна обратно в България, но тогава можеше да нямам средства да си ги позволя.

Оказах се прав. Два месеца по-късно се прибрах без пукнат лев, но вече имах регистрирани една фондация и 250 банкови сметки на мое име в Кипър, Лихтенщайн, Черна гора, няколко острова в Карибския басейн, някои от щатите на САЩ, в Панама и на Бахамските острови. Общото между всички тези места е, че са офшорни зони, които привличат инвеститори от цял свят с ниските си данъци или с липсата на такива. Мен ме привлякоха заради абсолютната банкова тайна, която гарантират. Законодателството им третира нарушаването й като престъпление. Същото се отнася и за Швейцария — касичката, в която се събират мръсните пари на световните измамници. Съвсем скоро щях да се превърна в един от тях. Внимателно подбирах банки, които предоставят възможност за онлайн банкиране. Като титуляр по сметките можех да придвижвам средства в цял свят единствено с помощта на мишка, клавиатура и цифров сертификат.

Схемата, която създадох, е прекалено проста. Толкова проста, че да изкара 50 милиона долара за една седмица. Заложих на елементарната истина, че всеки човек, без изключение, има своите малки и големи проблеми за разрешаване. Заложих и на статистическата вероятност.

Направих сайт, който предлагаше на хората да им изпълни по едно дребно желание. В замяна, те трябваше да дадат душата си назаем. Не да я продадат, а да я дадат назаем. Светът е пълен с набожни, суеверни и отчаяни хора. Накарай някого да повярва и прави с него каквото си поискаш! Е, аз не исках много. Исках само 50 хиляди долара, за да им върна душата обратно. Мисля, че това е честна сделка, особено ако си повярвал напълно в лъжата.

През кратък интервал от време изпратих две последователни писма до сто милиона имейл адреса, пръснати в цял свят. Купих пакета с електронните адреси и софтуера за разпространението им само за 450 долара от един американец.

Разчитах на статистическото правило, че от сто милиона души поне десет милиона щяха да прочетат писмото. От десет милиона души поне един милион щяха да си пожелаят нещо, ей така на шега, за да видят какво ще стане. Трябваше да си пожелаят нещо лесно за сбъдване, такава беше уговорката. Все пак, даваха душата си назаем само за една седмица! От тези един милион души желанията на сто хиляди щяха се сбъднат. От сто хиляди души желанията на десет хиляди отново щяха да се развалят. Именно те попадаха в онази статистическа извадка, която ми беше необходима, за да стана неимоверно богат. Както казах, всеки човек на този свят има своите малки и големи проблеми. Наивните, набожни и суеверни хора са готови на всичко, готови са дори да продадат душата си на Дявола в търсене на изход от задънената улица.

Второто писмо имаше за цел да затвърди убеждението на въпросните десет хиляди нещастници, че действително Дяволът управлява съдбата им.

Представете си следното: някой ви обещава, че утре ще спечелите от залагания. Вие действително печелите, защото има такава статистическа вероятност. Вече вярвате в чудеса. Възможно е да продължите да залагате и отново да загубите парите си. Точно така ще постъпите, ако сте пристрастени към хазарта. След няколко дни получавате второ съобщение: «Видяхте ли, в момента страдате от глупавите решения, които взехте. Да бяхте прочели дребния шрифт, преди да подпишете договора. Сега душата ви принадлежи на Дявола ЗАВИНАГИ. Има само един начин да я спасите. Трябва да направите огромна саможертва в името на доброто. Бездомните сираци се нуждаят от вашите пари. Хайде сега, дайте ми 50 хиляди долара, за да ви върна душата обратно.»

Представете си, че попадате в тази група от десет хиляди души. Повярвали сте в измамата веднъж, защото желанието ви се е сбъднало. Ще повярвате и втори път, след като «магията» се развали. Сляпо адресираното до вас писмо ще потвърди най-големите ви страхове. Вие вече ще сте сигурни, че Дяволът наистина съществува, че Той е собственик на безсмъртната ви душа. Какво ще направите тогава? Ами как какво? Ще намерите отнякъде тези пари и ще отидете до банката, за да изпратите дарение. Накарай някого да повярва и прави с него каквото си поискаш!

Разчитах, че поне хиляда от десет хиляди души ще разполагат с нужните средства. Сбърках. Две хиляди и осемстотин души от цял свят отидоха до банката и направиха напълно законно дарение в размер на 50 хиляди долара.

Една измама с подобен мащаб няма как прекалено дълго да остане извън погледа на международните организации, които се занимават с финансови измами. Рано или късно осъзналите се жертви щяха да алармират полицията в родните си страни, а оттам случаят щеше да стигне до OLAF, INTERPOL и до други служби, които щяха да плъзнат по петите ми.

Аз бях помислил за всичко това предварително. Ако си направеха труда да проследят имейл съобщенията, щяха да стигнат до няколко компютърни клуба в София и толкоз. Използвах домашния си компютър, само за да работя по сайта. Всичката комуникация в Интернет я извърших през зали. Ако пък си направеха труда да проследят паричните потоци, щяха да стигнат до една законно регистрирана фондация за подпомагане на бездомни сираци, на която добри хора изпращат безвъзмездни дарения. И Фондацията даряваше.

За себе си оставих само 50 милиона. Останалите 90 разпратих по домове за сираци в цял свят. Следвах предварителен и внимателно изготвен списък за целта. Знаете ли колко деца без родители получиха образование в престижен колеж заради мен? Колко постъпиха на лечение в скъпи болници? Колко сираци имаха с какво да се наядат и с какво да се стоплят през зимата? Колко деца получиха нови дрехи и подаръци за Коледа благодарение на мен? И аз не знам. Просто извърших едно глобално преразпределение на средства. Взех от наивните глупаци и дадох на ощетените от Съдбата.

Знам, че това, което направих, е чудовищно престъпление. Знам, че сигурно разбих много съдби. Знам, че някога Провидението ще ме накаже за всичко. Може би това е причината в момента да четете този текст. Сигурно вече съм платил цената, но, честно казано, тогава не ми пукаше. Изобщо не се интересувах от възмездието. Бях сътворил гениален план, който работеше! Веднага, след като извърших даренията, трябваше да се погрижа за моите 50 милиона, защото рано или късно средствата на Фондацията щяха да бъдат блокирани до изясняване на случая, и тогава губех всичко. Огромните суми на даренията щяха да отклонят вниманието на службите към техните получатели и това ми даваше време в аванс, за да изчезна с парите.

Спомняте ли си за втората среща с моя двойник, която се осъществи малко преди да замина на околосветско пътешествие? Предложих му един милион, за да размени самоличността си с моята. Той нямаше какво да губи, освен собствения си живот. Беше обречен, но можеше да се възползва от нещастието, за да направи семейството си богато. Сключихме изгодна сделка. Той получаваше колосална за разбиранията му сума, като дори нямаше представа колко мащабна схема съм намислил. Аз получавах всичките му документи за самоличност — лична карта, шофьорска книжка, акт за раждане, дипломи за средно и висше образование, всичко. Вариантите пред семейството му не бяха много — трябваше да мълчат и да бъдат богати или да се разприказват и да станат съучастници в едно престъпление, за което не знаеха нищо. Вариантът пред мен беше само един — да обиколя света, прикрит зад неговата самоличност и да се върна, преди той да е издъхнал в адски мъки.

Един ден службите щяха да стигнат до надгробния му паметник, но дори това щеше да им отнеме много време. Не исках разпитите да уплашат роднините на Пантелей и те да се разприказват преди да съм изчезнал.

Именно тук идваше ролята на стотиците сметки, които регистрирах в офшорните зони. Добре пазената банкова тайна щеше допълнително да забави всякакво разследване и ми купуваше още време. Използвах онлайн банкиране, за да пръсна 50-те милиона по различните сметки. След това отново ги събрах — този път в една-единствена сметка в Швейцария.

Тамошните банкови чиновници са известни със своята «дискретност». Дори да успееха да проследят всички офшорни трансфери, което щеше да им отнеме месеци, разследващите органи трудно щяха да преодолеят желязното законодателство на Швейцария. То даваше възможност на много по-големи мошеници от мен, ограбили цели държави, да държат авоарите си непокътнати в нейните трезори. Добре платената тайна е добре пазена тайна! Средствата намаляваха заради стотиците комисиони, които се удържаха при всеки превод, но въпреки всичко, след два дни упорита работа, имах около 49 милиона, които ме очакваха в Цюрих. Трябваше само да отида до там и да си ги взема.

Разплатих се със семейството на Пантелей. Собствената му фондация отпускаше един милион за неговото лечение. В замяна получих обратно документите си за самоличност, които служеха като гаранция, че ще изпълня даденото обещание.

Заминах като турист за Швейцария и първата ми работа беше да се отбия през банката в Цюрих, където открих нова сметка в американски долари, този път на мое име. После седнах в интернет кафенето от другата страна на улицата и прехвърлих парите с цифровия подпис на Пантелей. Това беше последният признак на живот от негова страна. Две седмици по-късно той отнесе тайната в гроба си.

* * *

В началото се подвизавах скромно из различни градове на Европа. Винаги плащах в брой и гледах да не се застоявам на едно и също място. После заминах за Америка, където за последен път си смених самоличността. Не ме питайте как. В «страната на неограничените възможности» всичко е възможно, ако имаш достатъчно пари. От тогава до ден-днешен присъствам в публичното пространство като Уинстън Демерит — успешен инвеститор, предприемач и милиардер.

Направих няколко големи удара. Първият беше, след като купих медицинска лаборатория, която работеше върху ваксина срещу кожни заболявания, предизвикани от вредните ултравиолетови лъчи на слънцето — един проблем, който ставаше все по-сериозен за цялото човечество. Лабораторията беше стигнала до задънена улица в изследванията си и спешно се нуждаеше от финансиране. Почти никой не проявяваше интерес, когато я купих. Няколко години по-късно пуснахме на пазара едно от най-търсените лекарства в света.

Парите заприиждаха от всички страни като пълноводни реки. Това ми даде възможност да купя дял от частен научноизследователски център, който разработваше алтернативни източници на енергия за автомобилната индустрия: доста добра инвестиция в годините, в които енергийните ресурси на планетата са на привършване. Влагах печалбата от двете предприятия в недвижими имоти и туристически съоръжения из ключови планински курорти по света. Оказа се добра идея. След необратимата промяна на екологичното равновесие курортните селища във високите планински местности, предлагащи относително стабилна температурна амплитуда и чист въздух, се превърнаха в целогодишно място за живеене на успелите хора. Цените скочиха до небесата.

Трудно ми е да опиша как точно се чувства човек, когато е толкова богат. Всичко и навсякъде по света е безплатно. Можеш да имаш каквото си поискаш. Когато пожелаеш. Достатъчно е само едно телефонно обаждане. Можеш да пътуваш неограничено. Животът става мек и удобен. Облечен си в най-скъпите дрехи, шити по поръчка от най-големите имена в световната мода. Говориш на «ти» с хора, които обикновеният човек може да види само по телевизията. Общуваш с любезна прислуга, която е на твое разположение денонощно. Стотици хора ти служат, за да правят живота ти по-лесен. Уважават те и се страхуват от теб. Завиждат ти, но са принудени да те обичат, защото ти ги притежаваш.

Започваш да губиш старите си навици. Дори най-обикновеното позвъняване по телефона вече не е същото. Вместо да грабнеш слушалката и да набереш нечий номер, ти заповядваш: «Свържи ме с еди-кой си» или направо: «Предай еди-какво си на еди-кой си». Теб не те интересуват координатите на този човек, не му знаеш мобилния, не се интересуваш къде живее и дали е удобно. Просто съобщаваш на секретаря, каквото имаш за казване, и той прави всичко възможно думите ти да стигнат до правилното място по най-бързия начин.

Пазаруването се превръща в истинско удоволствие. Никога не се интересуваш от цени. Менютата на ресторанти, яхтклубове, голф клубове, бутици и хотели, които посещаваш, рядко имат цени. Числата са работа на твоя счетоводител. Ти просто заявяваш от какво имаш нужда и то ти се предоставя незабавно. Получаваш винаги най-доброто. Непрекъснато слушаш описания на превъзходните вкусови, здравословни и естетически качества на храните, които консумираш. Имаш цял екип от лекари, които денонощно бдят над твоето здраве. Радваш се на най-доброто обслужване в света, където и да отидеш. Можеш да бъдеш екстравагантен. Можеш да преживееш неща, които никога няма да се случат на обикновените хора.

Веднъж наех дирижабъл за едномесечно околосветско пътешествие. Дирижабълът предлагаше удобствата на петзвезден хотел и всяка вечер «паркираше» над някоя известна световна столица. Посрещах най-влиятелните хора на борда. Само известните, красивите и богатите имаха достъп. Организирах кокаинови оргии, за които се носеха легенди. Пресата ги наричаше «ВИП тържества». Било чест да си поканен.

Камерите и журналистите бяха забранени. Създавах лични приятелства с министри, премиери и президенти. Угаждах на извратените им прищевки, които те не можеха да си позволят долу — пред бдителния поглед на медиите и на обществеността. После тези контакти ми се отплащаха скъпо и прескъпо. Винаги можех да поискам услуга от някой държавен глава.

Помня как една вечер излязох на терасата на балната зала с пура и мартини в ръка, придружен от две надрусани манекенки. Париж беше в краката ни. Изпиках се върху френската столица. Буквално. Вместо да се обидят, парижанките намериха постъпката ми за «оригинална» и «ексцентрична».

Дори когато започнаха климатичните промени и природата взе да се скапва, богатите продължиха да живеят отделно от простолюдието и от неговите проблеми. Наречете го «пир по време на чума», наречете го «арогантност», не ми пука — важното е, че си струва. Парите се оказаха единственото спасение.

Пренаселените градове ограбиха природата около себе си и я задушиха. Животинските видове започнаха да изчезват. Днес енергийните ресурси са на привършване, петролът е по-скъп от златото, водата не достига, валят киселинни дъждове. Една четвърт от населението на земното кълбо е изложена на риск от качествено нови заболявания. Слънчевата радиация убива. Ледниците се топят. Морето поглъща все по-голяма част от сушата.

На фона на целия този Апокалипсис аз живея на широко и на високо в планината — далеч от жегата, шума и вредните газове. Дишам чист въздух, във вените ми тече винаги прясна кръв. Мога да поръчам да ми сменят почти всеки орган, който откаже да функционира заради системна злоупотреба с различни удоволствия.

Пиша всичко това, за да разберете, че си струва да бъдете на моето място. Животът ми беше богат във всяко едно отношение. Опознах оковите на бедността и произвола на богатството. Усетих ентусиазма на младостта и философското спокойствие на старостта. Извърших много престъпления. Грабих на едро, но бях два пъти по-щедър, когато раздавах. Преживях самотата и отчаянието, но изпитах и еуфорията на любовта. Видях как една планета загива. Щом четете това, значи вече съм платил цената. Този свят няма какво повече да ми даде. Няма и какво повече да вземе от мен. А вие, вие можете ли да ме съдите? Заповядайте! Аз не съжалявам за нищо.“

Тамара затвори тетрадката и тихичко заплака.

Край
Читателите на „Душа назаем“ са прочели и: