Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 124 гласа)

Информация

Форматиране и корекция
Диан Жон (2011)

Повече информация за книгата „Душа назаем“, както и начин за покупка на хартиеното издание можете да намерите в официалния сайт на автора.

 

Издание:

Тихомир Димитров. Душа назаем

Българска. Първо издание, 2008 г.

Корица: Петя Петрова и Георги Тодоров, 2008 г.

Редактор: Стефка Стефанова, 2008 г.

Предпечатна подготовка: Александър Цончев, 2008 г.

 

Фондация „КОМ“

ISBN: 978–954–8745–12–3

София, 2008

Лиценз

Поставянето на линкове е свободно. Използването на части или на цялото произведение за некомерсиални цели е позволено с посочване на автора и линк към оригинала. Използването с комерсиална цел се заплаща по споразумение. Публикуване на преработки не се допуска по никакви причини.

 

Сърдечни благодарности!

 

За критики, мнения и впечатления относно съдържанието на тази книга, за издателски предложения и за достъп до цялото творчество на Тихомир Димитров, както и за обратна връзка с автора, моля посетете:

 

Писателския блог на Тишо.

История

  1. — Добавяне

Санкт Петербург, Русия

Таня се върна в живота на Алексей по същия абсурден начин, по който го беше напуснала. След толкова години мълчание, тя му изпрати SMS:

„Искам да се видим днес. Не ми се обаждай. Чакай ме в квартирата точно в осем вечерта. Обичам те. Т.“

Той не можеше да повярва на очите си. Прочете съобщението няколко пъти. Трудно му беше да се въздържи. Толкова много искаше да й чуе гласа! „Сигурно е изпаднала в беда и не може да говори в момента. Какво ли й е причинил онзи кучи син?!“ — Алексей бръкна под седалката и опипа стария си „Макаров“, сякаш за да се убеди, че пистолетът все още е на мястото си. Държеше оръжието винаги почистено и заредено, носеше го със себе си на работа, за да има с какво да се защити, ако някой решеше да го ограби или откажеше да плати. Никога досега не беше прибягвал до пистолета. „Извадиш ли оръжие, трябва да си готов да го използваш.“ Така го бяха обучили в армията. Щеше да го използва, ако от това зависеше живота на Таня.

Трябваше да свърши доста работа преди осем вечерта. Всеки момент очакваше да му се обадят стари клиенти от Швеция, които редовно идваха да се напиват в Сант Петербург и ходеха по проститутки. Разчитаха на него не само за транспорт от летището до центъра, но и за някои допълнителни „услуги“, които той, като „вътрешен човек“, можеше да им осигури. Беше рисковано, но ако внимаваше и ако не ставаше прекалено алчен, ако си изпипваше нещата докрай, подобни поръчки винаги се отплащаха добре. Такива клиенти му носеха пари, колкото за цяла седмица висене по площадите и уморително шофиране в натоварения трафик. „Веднага, след като приключа с тази работа, ще се прибера вкъщи, за да се приготвя за срещата!“ — закани се Алексей. Майната му на таксито! Нищо нямаше по-голямо значение от Таня. Тя сама го беше потърсила! Сама беше поискала да се видят! „Ще бъдете изненадани от бързите резултати!“.

Кръвта му се смрази при спомена за зловещото лице от екрана. Толкова години мълчание, толкова писма без отговор, толкова прекъснати телефонни разговори и изведнъж, само ден след като беше пожелал тя да се върне при него, Таня го търсеше за среща!

Алексей погледна кръстчето, което висеше от огледалото за обратно виждане и няколко пъти се прекръсти енергично. „Прости ми, Господи! Дълго време бях праведен и честен! Толкова много изстрадах! Толкова много самота… Всичко, което искам е да обичам и да бъда обичан!“

Предстоеше му дълъг ден, в който трябваше да свърши куп земни, небогоугодни дела, за да сложи хляб на масата, за да сложи край на самотата! „Божието Богу, кесаревото — кесарю“, — успокои се на глас и завъртя ключа. Волгата тромаво се понесе към улица „Чапаева“, на която живееше неговият човек за „специални услуги“.

Огледа се, за да се убеди, че никой не го следи. Паркиралите по двата тротоара автомобили бяха празни. Предвидливо изключи звука на мобилния си телефон и натисна звънеца. Три дълги позвънявания. Това беше сигналът. Оставаше му само да чака. Посещенията на това място винаги бяха свързани с притеснения за него. Крепеше го единствено мисълта за парите, които щеше да изкара. Точно сега пари му трябваха повече от всякога! Врата се отвори.

— Заповядайте, седнете, господин Иванов ще ви приеме след малко! — в антрето го посрещна красива камериерка, облечена в черно-бяла слугинска униформа, със съвсем къса поличка.

Алексей свали протърканото си зимно яке, провеси го на закачалката и седна в едно от удобните кресла, разположени в преддверието. Упрекна се, че не бива да идва толкова зле облечен на това място. Правеше лошо впечатление и изобщо не се вписваше в обстановката!

Загледа се в огромните картини по стените, в тежката мебел, в скъпите килими, в кристалните полилеи. Колко ли струваше подобен лукс? Да, тези хора рискуваха много в бизнеса, с който се занимаваха, но той очевидно им се отплащаше добре. Мизерията и самотата бяха за честните като него.

Налегна го параноичната мисъл, която винаги го спохождаше, щом се озовеше тук: „Ами ако милицията отдавна наблюдава квартирата? Ами ако спецчастите нахлуят точно в момента, в който съм тук?“ Не биваше да мисли за това сега. Трябваше да свърши работата, колкото се може по-бързо, и безопасно да напусне района!

— Моля, заповядайте, втория етаж, в средата. Господин Иванов ви очаква! — гласът на камериерката прекъсна тревожните му мисли.

— Благодаря — стреснато отвърна Алексей и тръгна по дървените стъпала, които скърцаха под всяка негова крачка.

Усещаше върху гърба си погледа на красивата прислужница, която го наблюдаваше едновременно с насмешка и презрение. Спря пред вратата на втория етаж, остави на охраната да го пребърка за оръжие и бавно почука три пъти.

— Влез! — отвътре долетя гласът на „Директора“. Така го наричаха подчинените.

Босът Иван Иванов, известен сводник и наркобарон, изпитваше лична симпатия към него и по неразбираеми за самия Алексей причини, винаги беше готов да му помогне с „услуга“, ако имаше нужда от някоя допълнителна копейка. Преди време дори му предложи постоянна и добре платена работа като частен шофьор и личен телохранител, но Алексей дипломатично отклони офертата, като се оправда с договора, който е подписал с таксиметровата компания. В действителност той се страхуваше за собствения си живот. Страхуваше се и от Иванов. Такива хора винаги го караха да се чувства несигурен.

Завари „Директора“ в добре познатата атмосфера на неговия „кабинет“ — спуснати пердета, приглушена светлина, тиха музика, няколко линии кокаин върху масивното дъбово бюро, преполовена бутилка отлежал коняк и полугола, дрогирана проститутка, лениво облегната върху рамото на своя „благодетел“.

— Здравей, Алексей, как си, приятелю, радвам се да те видя отново! Какво те води при мен? Пак ли ще подпомагаме туристическата индустрия, а?

Винаги се шокираше, че един човек, който е убивал, крал, изнудвал и лежал в Сибир, може да се държи толкова приятно и непринудено с него.

— Знаете как е, господин Иванов, има неща, които не мога да откажа на постоянните си клиенти, — усмихна се насила гостенинът.

— Виж какво, няма да се разберем така! — тонът на домакина изведнъж стана сериозен.

Белязаното му лице се превърна в хищническа гримаса. Светлозелените очи на мафиота сякаш прогаряха дупка в черепа на таксиметровия шофьор. Алексей инстинктивно се сви. Като видя това, домакинът се усмихна заговорнически, все едно се опитваше да му каже: „Спокойно, няма да ти отхапя черния дроб, поне засега“. Иванов грабна навитата на руло сто доларова банкнота, която се търкаляше върху масата, и я подаде на своя гост:

— Ако ще си говорим на „Вие“, твоята няма да я бъде! На, почерпи се, опитай от новата реколта. Преди няколко дни получих много качествена стока.

Алексей си отвори устата, за да възрази.

— Знам, че нямаш кинти за белия прашец, но ето на, сега ти се е паднала възможност да пробваш от амброзията на боговете безплатно! Давай, аз черпя! — Той сръга дремещата върху рамото му полугола жена, ощипа я по зърното и изкомандва:

— Не виждаш ли, че имам посетител? Стар приятел ми е дошъл на гости. Налей на човека един коняк. Донеси му бързо чиста чаша!

Проститутката мързеливо се затътри към кухнята, а „Директорът“ закачливо я плесна по задника. Погледът му отново се фокусира върху Алексей. Наблюдаваше го с любопитство и едва доловима ирония:

— Хайде, шмръкни малко, нищо няма да ти стане!

— Г-н Ива…, ъъъ, Иван, извинете, тоест, извинявай, благодаря ти много, изключително си любезен, но аз не взимам от тези неща, пък и съм на работа, може да ударя някой пешеходец и да си съсипя живота, не бива така — безотговорно.

— Ееееех, ти и твоите принципи! — въздъхна Иванов, наведе се и пъхна сто доларовата банкнота в лявата си ноздра, след което бавно и старателно изсмърка цели две линии. Очите му се насълзиха и той се облегна назад в удобното си, „директорско“ кресло, като не спираше да подсмърча:

— Знаеш ли, точно за това те харесвам! Защото си принципен! Не останаха хора като тебе, Алексей!

Полуголата компаньонка постави втора чаша върху масата и сипа коняк. Глътка нямаше да откаже, за успокоение на нервите. Вдигнаха тост за хората с принципи и пиха до дъно.

— Кажи сега, какво те води насам? — попита Иван Иванов със сериозен, делови тон, докато помагаше на хубавицата да се намести удобно в скута му.

Подаде й навитата на руло банкнота. Тя се наведе над масата и започна да шмърка, без да обръща внимание на разговора между двамата мъже. Алексей се опитваше да не се заглежда в розовите й зърна, щръкнали извън дантеления сутиен, само на няколко сантиметра от лицето му.

— Днес пристига една група шведи, знаете, тоест, знаеш как е. Момчетата искат да си изкарат добре. Ще бъдат тук за уикенда, возил съм ги и преди, помолиха ме да им „помогна“ малко със забавленията, ако нямаш нищо против, разбира се.

— Какво може да имам против, та нали това ми е работата, Алексей! Знам, че се притесняваш да разнасяш по-големи количества, за това ще ти дам само десет грама марихуана и няколко „бонбона“ от фабриката ми в Нижни Новгород: чист амфетамин, примесен със съвсем малко MDMA. Спокойно можеш да им го пробуташ за „Екстази“. Те няма да усетят разликата, защото се наливат като прасета! — Иванов бръкна в едно от чекмеджетата на масивното бюро, извади намачкано топче вестникарска хартия, от което се разнасяше познатата, остра миризма на ганджа и го постави на масата. Извади и найлонов плик, който съдържаше няколко жълти хапчета.

Алексей посегна към портфейла в задния си джоб, но Иванов го спря:

— Следващият път ще платиш. Когато имаш възможност. Не се нуждая от твоите стотинки в момента! Първо си вземи парите от шведите, това е по-важно за теб!

Гостенинът търсеше най-подходящите думи, с които да изрази огромната си благодарност.

— Имаш ли нужда от нещо друго? — прекъсна мислите му Иванов.

— Шведите ме попитаха дали могат отново да се видят с Юлия и Наташа. Много им е харесало предния път и… все още не знам в кой хотел са отседнали, но веднага щом разбера, ще ти се обадя…

— Само ми прати SMS. И без това двете кучки отдавна ми надуват главата, че рядко ги пускам на чужденци. За кога ти трябват?

— За довечера.

— Ще се погрижа да нямат ангажименти. Друго?

— Благодаря ти, Иван! Наистина правиш много за мен! Това беше всичко, за което дойдох.

— Добре, добре, а сега си върви! С малката имаме да довършваме един „семеен бизнес“, който започнахме точно преди да се появиш! — Иванов захапа долната устна на момичето и енергично пъхна език в устата му. След това я облиза по лицето. Дишането и на двамата се учести. Тя стана, обърна се с гръб към гостенина, прекрачи „Директора“ и отново седна в скута му, като се зае да му разкопчава панталона.

Смутен, Алексей пъхна „стоката“ в джоба си и тихомълком напусна кабинета. Долу го очакваше сексапилната камериерка, която продължаваше да го изучава с арогантния си, многозначителен поглед. Изчерви се, грабна якето от закалката и излезе на улицата, без да каже нито дума. Гняв, срам, завист и страх се бореха за надмощие в разтуптяното му сърце. Прибра „покупките“ в жабката на волгата и потегли с мръсна газ. Как живееха богатите, а как живееше той — честният!

* * *

Паркира пред терминала за пристигащи пътници на летище „Пулково“, където вече го очакваха четиримата скандинавци. За пореден път му се наложи да изтърпи грубиянската прегръдка на огромния швед. Още щом излезе от колата, за да отвори багажника, онзи се спусна към него, вдигна го високо във въздуха, така че гръбнакът му да изпука, и го „изтърва“ на земята.

Въпреки дребния си ръст, Алексей можеше да го повали само с една-единствена хватка от ръкопашния бой, който беше тренирал в армията, но трябваше да стиска зъби и да бъде любезен. Нуждаеше се от хонорара.

— Накъде отиваме? — поинтересува се той с едва прикрита досада, след като всички вече се бяха наместили в колата.

— „Гранд хотел Емералд“, на Суворовски проспект! — нареди червенобрадият мъжага. Наричаха го „Лудия Макс“. Приличаше на голям, тромав мечок.

— О, имаш разточителен вкус! — ухили се изкуствено Алексей.

— И така трябва. День рожденя только раз в году! — изпъчи се онзи. Руският му беше ужасен. Групичката избухна в гръмогласен смях. „Нахални тъпаци“ — Алексей ги изруга наум и потегли.

Докато пасажерите разговаряха оживено помежду си, той беше потънал в мислите си и се опитваше да намери логично обяснение за случващото се в живота му напоследък. Макар и да бе вярващ, никога не беше ставал свидетел на чудеса. А как можеше да си обясни факта, че само след няколко часа имаше среща с жената, която го бе игнорирала в продължение на години? Нима това не беше чудо? Пожела да я види, дори предложи душата си в замяна и ето на — желанието му се сбъдваше почти мигновено. Успокояваше го единствено мисълта, че е дал душата си за временно ползване, колкото и нелепо да звучеше това. В крайна сметка, доказателствата бяха на лице! Тя му беше написала „обичам те“! Сърцето му се разтуптя от вълнение. „Портокаловото момиче“ се завръщаше. Неговото портокалово момиче!

Разговорът, който водеха туристите на висок глас, започваше все повече да го дразни. Пречеше му да остане насаме с мислите си. Нямаше търпение час по-скоро да се отърве от тях и най-после да обърне малко внимание на себе си. Вълнуваше се от предстоящата среща с Таня като студент преди важен изпит. Каквото и да я застрашаваше, той щеше да я защити! Веднъж вече я беше измъкнал от лапите на арогантните новобогаташи. Щеше да го направи отново. На всяка цена! Искаше му се да й купи някакъв хубав подарък.

Той бръкна в жабката и подаде найлоновия плик с наркотиците на дебелия швед:

— Това е всичко, което успях да намеря. Би трябвало да ви стигне за два дни.

— Златен си — потупа го онзи по рамото, прибра торбата във вътрешния джоб на якето си и му подаде триста долара.

С видимо задоволство Алексей потърка банкнотите в бузата си и ги пъхна в джоба на старите си дънки. Сега вече дрогата беше техен проблем, а не негов.

— Говорих с моя приятел. Спомняш ли си Юлия и Наташа? — попита той.

— Да, най-очарователните дами в Санкт Петербург, — ухили се Макс — ще се радвам да ги видя отново. Колко вземат за цяла вечер? Ресторантът, водката и екстрите са от мен! Искам да се забавляваме като джентълмени, а не само за един час и толкова.

— Не знам, разбери се нещо с тях на място. Ще им се обадя да те потърсят в хотела към десет вечерта. Предполагам, че около 500 долара на човек ще са достатъчни.

Между четиримата шведи избухна спор. Само единият от тях мълчеше и зяпаше през прозореца. Изглеждаше доста апатичен. „Как може тези хора да са толкова задоволени, да имат всичко и пак да са нещастни?“ — запита се Алексей. Онзи изведнъж се оживи и започна да настоява нещо пред своите приятели. Сочеше някого по пешеходната алея на крайбрежния булевард.

— Спри колата! — заповяда му Макс.

Алексей натисна рязко педала и Волгата закова след няколко метра със свирене на гуми. Шведът изскочи от автомобила и тръгна след някаква непозната жена, която се разхождаше по тротоара. Дръпна я за ръката. Двамата започнаха да разговарят, но бяха прекалено далеч и шумът на градския трафик поглъщаше думите им. Жената беше много красива — висока, руса и стройна, елегантно облечена, с изключително спокойно и самоуверено излъчване. „Нямат търпение да стигнат до хотела дори! — възмути се Алексей. — Как може жените да са толкова наивни? Запознаха се само преди секунда, а онази вече е готова да му направи свирка, само защото е чужденец!“

Тримата в купето оживено коментираха поведението на своя приятел. Единият изсвири просташки, а другият се провикна по посока на непознатата девойка. Тя му махна дружелюбно с ръка. Алексей здраво стисна волана и се опита да потисне гнева, който напираше в него. Русокосото момиче пъхна в ръцете на шведа визитна картичка и той се върна обратно в колата. Изглеждаше видимо развълнуван. Дебелият скандинавец приятелски стисна главата му в сгъвката на огромния си лакът и заповяда:

— Карай!

Веднага, след като остави туристите пред хотела, Алексей пусна SMS на Иванов, че гостите ще очакват да получат своя „подарък“ точно в десет часа в Гранд хотел „Емералд“. Работата му за деня приключи.

Мина през луксозен магазин за подаръци. Купи плюшен мечок за Таня, бутилка червено вино, голям букет цветя и кутия шоколадови бонбони. Трябваше да се прибере час по-скоро, да разтреби ужасната кочина, в която се беше превърнала квартирата му. Всичко трябваше да бъде перфектно за идването на Таня! Разполагаше само с няколко часа, за да свърши куп неща.

* * *

Хотелът действително надхвърляше очакванията на непретенциозните си гости. Още щом таксито спря, един от служителите енергично се впусна да им отвори вратите на колата, друг любезно се поклони на входа, а крупиетата се заеха с багажа, без да чакат покана. Персоналът носеше класическа униформа от червен смокинг, бяла риза с черна папионка, бели ръкавици и каскет с козирка. Лудият Макс плати по 300 долара на човек за нощувка в самостоятелна стая, а за себе си нае един от по-непретенциозните апартаменти, където щяха да си организират ергенското парти. Прибраха се по стаите да вземат душ и си уговориха среща след един час в ресторанта.

Хелге се беше превърнал в новия герой на компанията. Задаваха му куп въпроси, на които той нямаше желание да отговаря: „Коя беше тя? Познават ли се отпреди? Как така се реши да заговори напълно непозната жена на улицата, при това в чужда държава? Как успя да й вземе телефона за толкова кратко време? Какво мисли да прави с нея? Колко време ще му отнеме, докато я вкара в леглото? Дали е добра любовница?“

Обядваха пилешки дробчета в масло и ги поливаха ги със „Смирноф“. Макс се смееше гръмогласно и толкова силно удряше в масата, че на няколко пъти щеше да събори кристалния свещник. Гостите на изискания ресторант възмутено поглеждаха в тяхна посока, мръщеха се и отегчено продължаваха да разговорят помежду си.

Хелге беше сигурен каква мисъл се върти в главите им: „Пияни скандинавци!“ На Макс не му пукаше особено. Сервитьорите бяха обучени да стоят на достатъчно голямо разстояние от масата, за да не смущават с присъствието си, но те мигновено се оказваха до теб, ако ти свърши питието в чашата или ако ти се наложи да си сипеш допълнително храна. Въпреки перфектното обслужване Лудият Макс не пропускаше възможност да подсвирне, да щракне с пръсти или да изкомандва келнера — нещо, което беше напълно ненужно в случая. По всичко личеше, че тяхната малка дружинка не произхожда от класата на хората, които традиционно отсядат по такива хотели и че не им е тук мястото.

При други обстоятелства чувствителният и интелигентен Хелге щеше да се срамува от своите приятели, дори щеше да направи всичко възможно, за да ги накара да се държат прилично, но сега мислите му блуждаеха в съвсем различна посока. По време на целия обяд той не пророни нито дума. Хранеше се мълчаливо и не вдигаше поглед от чинията си. Като видяха, че не им обръща внимание, другите постепенно спряха да се занимават с него.

Сервираха им по чаша отлежал коняк и четиримата запалиха пури след десерта. Дойде време за подаръците. Йохан бръкна в торбичката, която дискретно беше поставил до един от краката на масата, и извади сребърна луличка за хашиш. Тънкият мундщук завършваше с усмихната слонска глава с обеци на ушите, а черепът й се отваряше като капак, за да може вътре да се постави хеша. Рожденикът дружелюбно се пошегува с удобното предназначение на подаръка, който щяха да използват още същата вечер. Свен пък му подари каталог с дивидита, съдържащ подбрана порно колекция с най-любимите му звезди. Хелге се беше подготвил съвсем на ниво и в негов стил — той поднесе на приятеля си луксозен мъжки часовник, в резултат на което подпийналият Макс се наведе през масата и звучно го целуна по челото, като този път наистина успя да събори свещника. Кристалът по чудо оцеля.

Още щом разбраха, че дебелият скандинавец празнува рождения си ден, хората от персонала на ресторант „Емералд“ реагираха светкавично и за пореден път показаха класата на своето заведение. Отнякъде се появи главният готвач, който постави на масата им сметанова торта със свещички. „Комплимент от заведението!“ — поклони се той и изчезна обратно в кухнята. Всички сервитьори и сервитьорки се събраха около тяхната маса, за да изпеят „Happy Birthday to you“, докато Макс почти успя да издуха свещите от тортата с огромния си гръден кош. Поръчаха бутилка шампанско.

След разточителния обяд Свен се прибра хълцайки в стаята да поспи и „да изтрезнее за довечера“, а Макс, Хелге и Йохан отидоха на сауна и на масаж.

Момичетата пристигнаха точно в десет вечерта, каквато беше уговорката. По това време четиримата вече гуляеха в апартамента на Макс. Хотелският минибар беше на привършване, а сребърната луличка обикаляше от уста на уста без почивка. Хелге се беше размазал в един удобен фотьойл и блаженстваше. Чувстваше се толкова дълбоко потънал в меката мебел, че дори потресаващата хубост на двете девойки, появили се като от нищото в тяхната компания, не можа да го разтревожи.

Юлия и Наташа бяха самото олицетворение на прочутата славянска красота. Имаха гладка кожа и бели, някак по детски невинни лица, но в очите им се четяха тревогите и опитът на добре обиграни в леглото лъвици. По всичко личеше, че са елитни компаньонки, които обслужват само платежоспособни господа и то — предимно чужденци. Знаеха езици, умееха да водят разговор на различни теми и да забавляват клиентите си. Дори облеклото им издаваше няколко класи над опърпаните улични проститутки, които дебнеха пияни туристи пред вратите на баровете и дискотеките в Санкт Петербург. Дългите им, стройни крака бяха обути в елегантни кожени ботуши до над коляното. И двете пристигнаха в обемисти палта, под които криеха изискан вечерен тоалет. Бяха дискретно гримирани и имаха интелигентно излъчване. По нищо не личеше, че продават младостта и красотата си за пари. За много пари.

Още с влизането в хотелския апартамент те поискаха да им се плати за цялата нощ предварително. По принцип взимаха двеста долара на час, но тъй като една такава поръчка им спестяваше доста труд, пък и разхождане из нощния студ, двете момичета се съгласиха да направят отстъпка и поискаха по 400 долара на човек. Лудият Макс натика банкнотите в ръцете им без да задава излишни въпроси.

Наташа се намести в скута на рожденика, а Юлия седна между Йохан и Свен, като Хелге остана някак изолиран и встрани от цялата компания. Той само целуна нежните китки с дълъг червен маникюр, които девойките му подадоха, за да се запознаят. Момичетата се включиха активно в купона, а Хелге потъна обратно в спокойствието на оптимистичните мисли, които произвеждаше напушеният му мозък.

След като довърши питиетата от минибара, веселата компания се насочи към лоби бар „Суворовски“, за по няколко коктейла. Пътьом Макс предупреди на шведски приятелите си да внимават с пиенето, за да не си развалят купона, и най-вече да внимават с грубостите, „защото не знам дали ви прави впечатление, но мацките винаги държат мобилните си телефони под ръка. Предполагам, че сводникът е на автоматично набиране и се навърта някъде из фоайето, а руските мутри бият много лошо, да знаете!“ — окуражи ги той.

Юлия и Наташа отказваха щедрите покани „за по още едно“, тъй като професията им не позволяваше да прекаляват с алкохола по време на работа. Пушиха от тревата в апартамента и това им беше достатъчно, за да се поотпуснат, а и знаеха, че са под постоянно наблюдение, особено тук — в лоби бара. Скандинавците довършиха коктейлите си. Макс подхвърли едра банкнота на бармана и всички колективно се отправиха обратно към стаите, с намерение да изконсумират услугата, за която предварително бяха платили.

* * *

Паша Мухова го чакаше на кръстовището между две от тесните, криволичещи около „Невски проспект“ улички. Приятните кафенета, живописните мостчета над канала, очарованието на сградите и артистичната атмосфера, която създаваше това място, допълнително засилваха блясъка на външния й вид. Подобно на всяка уважаваща себе си рускиня, тя носеше луксозно кожено палто, а дългите й, прави крака, бяха обути в изискани ботуши на висок ток. Слабото зимно слънце хвърляше червеникави отблясъци в гладко сресаната й руса коса.

Тя забеляза Хелге измежду стотиците пешеходци и радостно му помаха с ръка. „Всичко е толкова познато. Толкова познато!“ Усещането му за „дежа вю“ се засили, щом застана лице в лице с поразителната двойничка на Клара. Тя нежно помилва пуловера върху гърдите му. По същия начин го милваше и покойната му съпруга. Обичаше да казва, че той е нейното „пухкаво мече“. Двамата хлътнаха в най-близката сладкарница.

— Вярвате ли в любовта от пръв поглед, Хелге? — започна разговорът Паша.

— Никога не съм преживявал такова нещо, но от вчера определено вярвам в чудеса!

Говориха си толкова дълго, че на няколко пъти им се наложи да поръчат допълнително кафе и напитки, които не докоснаха, само и само да останат още малко в заведението, да не развалят магията на мига.

Хелге се чувстваше удобно и приятно в компанията на Паша. Всичко му беше толкова познато — начинът й на изразяване, жестовете, мимиките, нагласата й към нещата от живота. Знаеше какво да каже, за да я разсмее, предварително се досещаше коя тема на разговор ще й бъде интересна и коя — не. Чувстваше се като риба в собствени води. В разговорите с нея нямаше никакво напрежение. Никаква преструвка. Не трябваше да играе роля, както друг път, когато излизаше на среща с непознати жени.

Познаваха се едва от няколко часа, а той имаше чувството, че е срещнал стар приятел, с когото нямаше търпение да сподели куп неща, за да навакса времето, в което не са били заедно. Без особено учудване разбра, че Паша и покойната му съпруга са от една и съща зодия. Хелге не вярваше в зодии, но той до вчера не вярваше и в чудеса, а сега чудото на живота му стоеше пред него в цялата си прелест. Тази жена се беше появила от нищото, за да му върне всичко, което беше загубил. Съдбата, Дяволът или някаква друга свръхестествена сила, която разумът му отхвърляше доскоро, се бяха погрижили за най-малкия детайл.

Късият зимен ден беше към края си, когато двамата най-после напуснаха сладкарницата и решиха да се поразходят край Нева. С неприкрита гордост Паша му разказваше за славната история на величествения град. Говореха си за литература, за музика и за история. Избухваха в радостен смях всеки път, щом установяха поредното невероятно сходство между вкусовете си.

Нощта бавно се спусна над града, а заедно с нея дойде и щипещият хлад, който се подсилваше от влагата край реката. Спряха за момент и потрепервайки от студ, Паша се сгуши в прегръдките му. Той силно я притисна към себе си, все едно се боеше да не изпусне някакво съкровище. Усети облекчението, с което тялото й се отпусна в ръцете му. Преди време Клара се притискаше по същия начин в своето пухкаво мече. Целуваха се дълго. После мълчаха прегърнати, съзерцаваха светлините на града и пак се целуваха. Душата му пееше.

— Да се приберем на топло в хотела — Паша наруши мълчанието с леко пресипнал от вълнение глас.

Хванати за ръка, двамата бавно поеха в обратна посока.

* * *

Когато човек отваря очи сутрин, в главата му бурно нахлуват реалностите на заобикалящия го свят. Съзнанието на Хелге регистрира успокояващия факт, че се намира в меките постели на голямото хотелско легло, в което беше прекарал най-прекрасната нощ от живота си. Тази нощ не можеше да се сравнява дори с медения му месец: Паша беше ненаситна, страстна, изобретателна, нежна, женствена, красива, негова. Притежаваше всички качества, за които можеше да мечтае един мъж, но което е по-важно — притежаваше всичко, за което мечтаеше Хелге. Душата му пееше.

Законите на космическата справедливост бяха размесили картите така, че ето на — след толкова години на самота и копнеж, той най-после получаваше изгубеното си щастие обратно. И то в реален размер. Поиска му се да прегърне топлото й тяло под завивките и да я подържи в ръце, но не го намери. Омачканите чаршафи бяха празни. Внезапна тревога измести безразсъдното сутрешно спокойствие, в което плуваше съзнанието му. Хелге скочи от леглото и трескаво започна да търси из стаята. Провери в банята, няколко пъти размести завивките върху леглото, сякаш се надяваше, че тя може да е потънала в някоя от миниатюрните сгъвки.

„Сигурно е слязла до лоби бара, за да вземе кафе“ — успокояваше се той, но реалността му говореше съвсем друго: „А можеше просто да повика рум сървис.“ Отвори гардероба. Последните му надежди се изпариха с осъзнаването на бруталната истина: нямаше я не само Паша, нямаше ги дрехите му, портфейла му, мобилния му телефон, кредитните карти, парите, ръчния му часовник, всичко. Беше останал само по фланелка и боксерки — така както беше заспал.