Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 114 гласа)

Санкт Петербург, Русия. В наши дни

Задната врата на волгата се отвори и в колата нахлу смразяващият зимен вятър. Заедно с него в купето влязоха красиво русокосо момиче на не повече от 20 години и доста по-възрастен от него, възпълничък, очевидно платежоспособен господин. И двамата бяха облечени в маркови дрехи, миришеха на скъп парфюм и на вносен алкохол. Разговаряха превъзбудено, като дори не забелязваха присъствието на шофьора пред себе си.

Понякога Алексей взимаше нощна смяна, защото трафикът беше по-слаб, а тарифата и бакшишите растяха с напредването на нощта. Така с по-малко труд можеше да заработи повече копейки, но те идваха за сметка на недоспиването и на скуката от дългото чакане пред заведенията, както и на разправиите с подпийнали клиенти. Времето на пиацата убиваше с четене на книги, а останалото беше въпрос на опит.

Още от самото си появяване клиентите му станаха антипатични. Бяха арогантни, богати и щастливи, за разлика от него. Напомняха му на онази реклама по Fashion TV: „Kremlyovskaya: the toast of New Russia“. Колкото и да обичаше водката, Алексей мразеше вкуса на „Нова Русия“. Тя не му предлагаше нищо друго, освен изтощително бачкане и умопомрачителни сметки за плащане. Някак не успяваше да се пригоди към новия начин живот. Той изпъшка с досада, затвори книгата, върху която дремеше под светлината на нощната лампа, погледна в огледалото за обратно виждане и попита:

— За къде ще пътувате?

Двамата го изгледаха с хладно презрение — като аристократи, чийто разговор е бил прекъснат от някакъв придворен лакей и без да му отговорят, продължиха да се забавляват. Пияният чичко-паричко разказваше безумно тъпа случка от детството си, а малката кифла се радваше и пляскаше с ръце.

Раздразнение и гняв смениха досадата у Алексей. Той стисна здраво волана, вдиша дълбоко и бавно започна да брои до десет наум, за да си успокои нервите. Много му се беше събрало напоследък! Имаше само два варианта: да ги изгони да търсят друго такси в студената зимна нощ или да бъде максимално любезен и да изкара тлъст бакшиш. Избра втория вариант. Така беше по-разумно. „Ако ще се заяждаш с клиентите, по-добре да беше останал на топло в леглото!“ Без повече въпроси той запали колата и потегли.

— А вие на къде? Да не би да можете да четете мисли, а? — наглата физиономия на богатия господин лъщеше предизвикателно в огледалото за обратно виждане. От изпития алкохол изглеждаше още по-мазен и тлъст.

„Дръж си езика зад зъбите! Ще изтърпиш, докато опразнят купето, а после ще изчезнат от живота ти завинаги!“ — напомни си шофьорът.

— Не съм включил брояча. Предположих, че ще ви е по-приятно да разговаряте, докато се разхождаме из града, вместо да стоим на едно място — с изкуствена усмивка рече той.

— Молодец! — потупа го по рамото онзи отзад. — Виждаш ли, скъпа, човекът мисли как да достави удоволствие на своите клиенти!

„Скъпата“ въртеше кичур коса около пръстчето на дясната си ръка и мълчаливо зяпаше светлините на града през прозореца. Разговорът беше приключил.

— Клуб „Плаза“! — нареди спонсорът.

Алексей направи плавна маневра по пустия булевард и пое в обратна посока към Ермитажа.

Беше три часът сутринта и по това време на денонощието все по-рядко се мяркаха коли. Преминаващите от дъжд на вятър автомобили ясно показваха разслоението в руското общество. Чуждестранните туристи, които возеше понякога, лесно се впечатляваха от контраста. Човек можеше да види 30-годишна Лада, а веднага след нея — чисто нов Майбах. Гостите на страната нямаха дори бегла представа колко труден беше животът на обикновените хора в Русия. Санкт Петербург непрекъснато догонваше Москва като най-скъпия град на планетата. Наемите, сметките и поддръжката на автомобила понякога се превръщаха в непосилно бреме. Да не говорим колко недостъпни бяха забавленията за хора като Алексей. Той трябваше да работи две нощни смени, само за да си плати входа и да поръча питие в клуба, към който се бяха запътили неговите клиенти.

Едно време не беше така. Тогава се чувстваше горд и войнишката униформа му носеше привилегии. Заплатата му беше достатъчно голяма, за да могат двамата с бившата му жена да живеят като бели хора. Пък и цените в родната му Одеса бяха едни, а тук — съвсем други. Защо ли я беше послушал да се преместят в този скъп град, където едва свързваше двата края. Беше изтеглил кредит, изплащаше вноски, беше подписал договор с таксиметровата компания. Нямаше мърдане, а сега, след като Таня го напусна, единственото, което му оставаше, бе работата.

Алексей се загледа в халогенните фарове на засиления в насрещното платно Мерцедес. Колко малко му трябваше, за да приключи с цялата гадост, в която се беше превърнал животът му — един жест, един лек наклон на волана вляво и всичко щеше да свърши още сега. Онези отзад със сигурност имаха какво да губят за разлика от него.

Колата едва забележимо настъпи осовата линия. Халогенните фарове превключиха на дълги и Мерцедесът ги подмина с натиснат клаксон. Това го изкара от хипнотичния транс, в който беше изпаднал. Прибра се в своето платно, погледна кръстчето, закачено на огледалото за обратно виждане, и благодари на Бога. Двамата отзад се целуваха страстно. Дори не подозираха, че току-що са се разминали на по-малко от метър със Смъртта.

Пристигнаха. Алексей отвори вратата на дамата, обиколи автомобила и учтиво помогна на дебелия й кавалер да излезе от колата. Знаеше от опит, че подобни жестове се заплащат добре, особено ако се прилагат публично — пред някой известен клуб, и най-вече — ако клиентите му са претенциозни и подпийнали. Оказа се прав. Едрият господин натъпка в джоба на ризата му повече пари, отколкото се надяваше да изкара за цяла вечер. Вратите на клуба се отвориха и техно музиката погълна двойката празнуващи. Алексей потъна обратно в тишината на купето.

Сърцето му заби лудо при мисълта за това, което можеше да се случи преди малко. Потърка парите в бузата си, отправи кратка благодарствена молитва и пое към панелното жилище, което държеше под наем в крайните квартали. Другият вариант беше да остане пред клуба и да изчака, за да прибере някой пияница, но умората и недоспиването си казваха думата, пък и беше заработил достатъчно за вечерта.

* * *

Олющените тапети и мухлясалите стени в коридора на квартирата бяха първото нещо, което виждаше всеки път, когато се прибираше от работа. Караха го да си дава сметка за огромния контраст между прекрасно реставрираните сгради в центъра, между лъскавите бутици, модните кафенета, стъклените офиси и мизерните условия, в които живееше. Едва успяваше да изплаща наема на двустайното жилище. То се състоеше от тясна и неудобна всекидневна, претрупана от старите мебели на хазяите, останали още от времето на социализма, миниатюрна спалня, където трудно се събираха двойният матрак върху земята и един стар колкото света дървен гардероб. Останалото беше малка, свряна в дъното на коридора кухня, пълна с хлебарки. До нея имаше миризлива тоалетна с душ.

Нищо чудно, че Таня беше избягала от тази дупка. Тя все още беше млада и красива, искаше да се забавлява и да гребе от живота с пълни шепи, а заплатата на Алексей едва стигаше да покрие разходите по наема и сметките за това отвратително жилище. Дори не беше негово. „А нещата можеха да бъдат толкова различни, ако си бяхме останали в Одеса“ — въздъхна той и отвори хладилника. Извади полупразна бутилка водка.

Седна върху диванчето в кухнята, сипа си догоре и пи на екс. Облегна се, затвори очи и остави алкохолът да завладее уморените му крайници, да стопли кръвта му и да отпусне схванатите от продължителното заседяване пред волана мускули. Заслуша се в тишината, нарушавана единствено от тиктакането на стенния часовник. „Още една антика от едни отдавна отминали, по-добри времена.“ — помисли си той. Остави на спомените да го завладеят. Те бяха единственото доказателство, че някога беше живял истински…

* * *

Уволни се от Съветския военноморски флот като старши матрос, на 22 години, след четири години вярна служба на Родината. Ех, колко млад беше тогава, как искрено вярваше в наивния идеал за „светлото“ бъдеще, когато всички хора трябваше да бъдат равни! Беше готов да защитава това бъдеще с цената на живота си и ревностно да пази морските му граници от чуждо посегателство. Беше силен и енергичен. Обичаше да казва, че морето му стига до колене.

Избра професионалната реализация в армията, защото я познаваше добре. Беше прекарал целия си съзнателен живот, откакто навърши пълнолетие, в армията. Имаше и други причини. Той обичаше родната Одеса и не искаше да се мести да живее другаде. Напуснеше ли армията, рискуваше да го изпратят да бачка „по разпределение“ в някой металургичен завод на стотици, дори хиляди километри далеч от брега на Черно море, където беше израснал. Техните нямаха достатъчно връзки, за да го уредят на хубава работа в града, а военните му обещаха, че може да служи в Одеса. Предложиха му висока заплата, уважение в обществото, безплатна храна и дрехи, евтини почивки и възможност за командировки в чужбина по време на военните обучения, провеждани съвместно с другите държави-членки на Варшавския договор. Какво повече можеше да иска от живота? Пък и в армията правилата бяха ясни. Връзките и политическите пристрастия имаха значение, както навсякъде другаде, но в дисциплинирания живот на матроса субективният елемент се усещаше по-слабо, колкото в цивилния свят. Ако си старателен и прилежен, ако спазваш правилата и не нарушаваш заповедите, ако учиш и се развиваш, можеш да вървиш напред, никой не те спира.

С броя на нашивките по пагона растяха отговорностите и задълженията, но заплатата и привилегиите също се увеличаваха. Всеки си получаваше заслуженото, а именно — това, за което бе учил и това, за което бе работил. Всички си знаеха мястото в йерархията. Правилата бяха ясни. Политсекретарите, комсомолските връзкари и разни други протежета получаваха много повече, отколкото даваха, но те бяха малко на брой, пък и Алексей изобщо не се интересуваше от политика. Спокойно можеше да преглътне тяхното присъствие и да гледа собствения си живот.

Никога нямаше да забрави първата им среща с Таня. Беше девети май, Денят на победата — слънчев и прекрасен пролетен ден. Настроението на всички беше приповдигнато, особено на войниците, които след края на официалния парад получиха по една седмица домашен отпуск. Облечени в белите си парадни униформи, Алексей и още няколко матроса от неговото отделение бяха седнали на лятната тераса в един от ресторантите по главната улица и пиеха бира. Радваха се на хубавото време, както и на оживлението в града, и с неприкрита гордост отвръщаха на погледите на засрамените ученички от съседната маса, които оглеждаха безупречните им униформи, говореха си на ухо, смееха се и се закачаха помежду си.

Една от тях беше Таня — неговото „портокалово момиче“. Нарече я така, защото когато най-после събра смелост да отиде и да я заговори, лапнал небрежно цигара и напъчил гърди като истинско петле, тя толкова много се притесни, че без да иска ритна масата и разля оранжадата си върху чисто белия му панталон. Получи се чудесно извинение двамата да излязат от заведението, съпроводени от подмятанията и подсвиркванията на неговите другари. Тръгнаха към една чешма в морската градина, където тя щеше да му помогне да си измие панталона.

Още щом стъпиха на главната улица, Таня го хвана под ръка и двамата закрачиха като истинска двойка. За поруменялото от срам момиче това беше чудесна възможност всички да видят, че върви с един истински матрос, а за Алексей — въпрос на чест да козирува пред униформените, с които се разминаваха, придружен от толкова невинно и красиво червенокосо създание.

Следваха дългите безсънни нощи, изпълнени с напрежението и трепета на любовта. Колко пъти Алексей прескачаше оградата на казармата, облечен в цивилни дрехи, за да може тайничко да се среща с Таня през нощта — без знанието на неговите началници и на нейните родители. Двамата минаваха по страничните улички, прегърнати и влюбени. Нямаха търпение да стигнат до квартирата на Настя — студентка в Одеса и далечна братовчедка на Таня, която великодушно й беше дала ключ, за да има къде влюбените на спокойствие да се усамотяват по време на ваканциите, които тя прекарваше в родния си град.

Веднъж направиха изненадваща вечерна проверка и разбраха за бягството на Алексей, а после го наказаха, но той лежеше в карцера по-щастлив от всеки човек на свобода. Мисълта, че след като излезе, ще може отново да види и да прегърне своето портокалово момиче, го зареждаше с безкраен оптимизъм, а любовните писма, които четеше и препрочиташе по време на принудителното си уединение, му даваха сили и воля за живот.

След уволнението Алексей изчака Таня да навърши пълнолетие, за да могат да се оженят. Заживяха в къщата на неговите родители, а той се почувства истински щастлив — така близо до морето, което обожаваше, беше срещнал и любовта на живота си.

Таничка беше чудесна съпруга и много добра домакиня. Уважаваше родителите му, с които се разбираха чудесно. Когато Алексей се прибереше след дългите наряди или учебни плавания, в родния му дом го очакваха вкусната майчина гозба и топлата прегръдка на портокаловото момиче. Не им се налагаше да плащат наем, пък и заплатата на Алексей беше достатъчно голяма, за да може да издържа семейството и да помага на родителите си. Таня си намери работа като шивачка в една от местните текстилни фабрики. Тъй като мъжът й беше военен, а военните винаги имаха предимство, тя лесно успя да избегне назначението в някое далечно и забутано в провинцията селце, за разлика от повечето й колежки, които все още бяха несемейни. Двамата живееха щастливо, започнаха да правят планове за деца и всичко щеше да бъде чудесно, ако не беше дошла Перестройката.

Настъпиха мъчни времена. Спестяванията на неговите родители потънаха в една от многото финансови пирамиди от началото на прехода. Възрастните хора се поболяха от мъка и скоро напуснаха белия свят. Приватизираха фабриката на Таня и тя остана на улицата заради липса на достатъчно стаж. Съвсем скоро започнаха съкращенията в армията и Алексей също загуби работата си. Въпреки че инфлацията беше стопила държавната му заплата до 30–40 долара на месец, службата все пак му гарантираше някаква сигурност, пък и предлагаше безплатна храна и облекло. Помощите за безработни, на които трябваше да разчитат, стигаха колкото за един килограм сирене и няколко хляба месечно.

Светът се обърна с главата надолу — всички масово грабеха от държавното имущество и всеки търсеше начин да се спасява поединично в хаоса, който престъпниците създаваха, за да могат по-бързо и евтино да приватизират държавната собственост. Фалираха предприятия и банки, опашките пред бюрата по труда растяха по-бързо от цените, а помощите не достигаха за всички. Появиха се новите олигарси, които определяха правилата на пазарната икономика, след като безнаказано присвоиха резултатите от труда на няколко поколения преди тях. Сега важно кръстосваха улиците, скрити зад бронираните стъкла на своите джипове и мерцедеси. Приличаха на едри, сити вълци сред стадо измършавели овце.

Алексей постегна старата лада на баща си и започна да работи на черно като таксиметров шофьор. Да шофира беше единственото, което можеше да прави извън изпълнението на военния наряд. Той познаваше родния си град в детайли и бързо свикна с професията. Вместо данък към държавата, плащаше рекет на престъпна групировка, която държеше монопола върху частните превози в града. Заплатата си изкарваше нелегално. Освен старите коли на бившата държавна таксиметрова компания, нито едно от „новите“ таксита не носеше обозначаваща маркировка. За да се придвижиш от точка А до точка Б в Одеса, беше достатъчно да махнеш с ръка на улицата и да разчиташ, че някой от много скрити превозвачи ще спре и ще те качи. Нямаше броячи и фиксирани тарифи, всичко беше въпрос на договаряне. Много безработни избраха този начин за припечелване на средства. За да запазят здравето и колите си непокътнати, те трябваше да плащат рекет под формата на „застраховка“ за автомобила. Конкуренцията растеше непрекъснато поради големия брой безработни, а заедно с нея растеше и „правото“ за упражняване на професията. Настъпи момент, в който Алексей трудно успяваше да събере достатъчно пари за храна.

Таня търпеливо и с разбиране споделяше несгодите и лишенията на съвместния им живот, но недоволството й растеше с всеки изминал ден. Беше млада и красива, непрекъснато получаваше примамливи предложения за охолен живот от току-що пръкналите се новобогаташи. Чувстваше, че заслужава лукса, който навираха под гордо вдигнатото й носле, но любовта към Алексей и страхът, че може да го загуби, побеждаваха изкушенията поне в началото. Търпението й обаче намаляваше, премазано от нищетата. Тя гледаше филми и телевизионни предавания, четеше в луксозните списания за охолния живот и за по-добрите възможности, които предлагаха големите градове в Русия. Бързото развитие на търговията и индустрията там разкриваше множество работни места и отчаяни хора от всички краища на бившия СССР отиваха да търсят късмета си в руските мегаполиси.

По лошо стечение на обстоятелствата някакъв богат местен търговец на бижута я набеляза за своя жена. В началото започна с добро — изпращаше й редовно цветя и любовни бележки, които Таня криеше от Алексей и бързаше да изхвърли в боклука, преди той да се е прибрал от работа. После пред къщата им започна да дежури черен автомобил с трима подозрителни типове, които я преследваха навсякъде из града. Въпреки че се притесняваше за себе си и за живота на Алексей, тя всеки път грубо затваряше телефона и отказваше всякакви предложения за среща със златаря. Не смееше да сподели със съпруга си, защото се страхуваше от неговата избухливост. Не беше ревнив, но напоследък пиеше все повече водка и непрекъснато заплашваше, че ще застреля някого с личния си „Макаров“, останал му в наследство от армията.

Един ден на вратата се почука. Наглият златар се появи лично на прага на дома й, посред бял ден, придружен от четирима гардове. Подари й огромен букет цветя и диамантен пръстен, който струваше цяло състояние. Даде й право на избор — доброволно да напусне мъжа си или принудително да се раздели с него. Тя му каза, че се нуждае от няколко дни, за да помисли. Получи 24 часа. Вечерта Таня разказа всичко на Алексей със сълзи на очи и от своя страна му постави ултиматум — ако иска да прекарат остатъка от живота си заедно, трябва да заминат незабавно за Москва или за Санкт Петербург. Изборът беше негов. Тя отказваше да живее дори още един ден с всичкото това напрежение и с мизерията на „Нова Одеса“.

Алексей избра Санкт Петербург, защото беше свикнал с близостта на морето, въпреки че там го чакаше друго море, не неговото. Оставаше само да се справи с подозрителните типове, които дебнеха жена му пред собствената им къща. Първата мисъл, която му мина през главата, като на всеки честен гражданин, беше да се обади в милицията, но бързо стигна до извода, че мошениците със сигурност играят на вързано със силите на реда. Всички правеха така. Нито едно престъпление не беше възможно без добре платеното съгласие на държавата. Тогава прибегна до втория вариант. Вдигна телефона и покани „на вечеря“ няколко стари приятели от флота, като им каза, че има „изключително голям и неотложен“ проблем за решаване. Налагаше му се да говори кодирано, защото се съмняваше, че може да подслушват домашния му телефон. Обаждането беше ясен сигнал за неговите военни другари, че трябва да дойдат на срещата въоръжени.

Нагостиха се с вкусна вечеря, а предаността и желанието на приятелите му да съдействат с всички позволени и непозволени средства го трогнаха до сълзи. Но Алексей не искаше да тръгва на война срещу мафията. За какво щеше да се бори? Какво щеше да защитава? Мизерните стотинки, изкарвани с денонощно шофиране из улиците на града? Та дори те бяха невъзможни без благословията на мафията. На него също му беше писнало от всичко. А и войната с подземните групировки го плашеше много по-малко от войната с Таня, която беше непреклонна — искаше да заминат на всяка цена. Несъгласието му щеше да означава само едно — сигурна раздяла. Увереният блясък в очите й показваше безмилостната реалност на този факт. Той не искаше да загуби портокаловото си момиче за нищо на света. Тя заслужаваше много повече от живота, който беше способен да й предложи в момента. Решиха да започнат живота си на чисто в Санкт Петербург.

Набързо стегнаха багажа. Взеха пари назаем от приятелите му, за да могат да купят самолетни билети. Алексей остави ключовете от бащината къща в ръцете на най-верния си другар, с който бяха кръвни братя и „братя по оръжие“ още от армията. Подписаха пълномощно при нотариус, което му даваше право да продаде къщата. По-късно Алексей щеше да получи с банков превод парите в Санкт Петербург, за да могат да започнат новия си живот далеч от дома. Оставаше само да напуснат безопасно страната.

Това се случи малко след изтичането на 24 часовия ултиматум на златаря. Алексей и Таня излязоха от къщата през нощта, преоблечени в дрехите на двама от своите посетители. Когато на другия ден златарят пристигна да получи своето, в къщата им го очакваше неприятна изненада — няколко въоръжени до зъби мъже. За щастие всичко се размина само със заплахи и без да прогърми нито един изстрел. Златарят остана с празни ръце, а Таня и Алексей отпътуваха благополучно за Санкт Петербург.

Парите от къщата дойдоха тъкмо навреме. Алексей купи Волгата и постъпи на работа в една от многото таксиметрови компании в града, след като разбра, че тук соловите изпълнения, каквито имаше в Одеса, не вървят. Членството в таксиметровата компания струваше скъпо, но му осигуряваше достъп до чужденци, които плащаха добре. Въпреки всичко, парите все не достигаха и той на няколко пъти тегли кредити, за да може финансира мизерното съществуване на семейството си в големия град. За деца дори не смееха да мечтаят, а това побъркваше Таня, защото много отдавна беше минала деликатната възраст, когато Природата безмилостно започва да напомня на всяка жена, че е дошло времето да хване „последния влак“.

Алексей правеше всичко възможно да се закрепи финансово. От време на време снабдяваше чужденци, предимно скандинавци, с малки количества дрога или им осигуряваше проститутки за уикенда. Но и тези допълнителни средства не стигаха за нормален живот в един от най-скъпите градове на планетата.

С годините Таня започна да се отчуждава от него. Виждаха се все по-рядко, защото той непрекъснато работеше, почти денонощно, а след като тя смени няколко работни места заради ниското заплащане и нечовешките условия на труд, заряза мечтата си да става дизайнер и изведнъж се отдаде на забавления. Сближи се с някаква неприятна компания от префърцунени дами на средна възраст, които не правеха нищо друго, освен да обикалят по клубовете и да купонясват в търсене на най-добрата партия. Алексей презираше новия й начин на живот, но не можеше да стори нищо по въпроса. Сам беше неспособен да осигури на жена си социалните контакти и забавленията, от които тя толкова дълго се беше лишавала заради него.

Таня заобича лукса и реши да компенсира изгубената си младост. Алексей виждаше, че колкото повече тя се сближава с новата си компания, толкова повече се отдалечава от него, но въпреки всичко оставяше в ръцете й спестените пари, само и само да не я загуби. Тя, от своя страна, ги прахосваше лекомислено за маркови дрехи и парфюми, все едно имаше да му отмъщава за нещо. Постепенно започна да се прибира все по-рядко в мизерната им квартира. Предпочиташе да нощува в луксозните апартаменти на своите приятелки из богаташките квартали в центъра, отколкото да гони хлебарките в кухненския бокс на панелното жилище. Пък и да живееш в панелка от покрайнините не беше престижно според разбиранията на богатите, леко поувехнали, но непрекъснато ухажвани дами от „високото общество“, към което Таня се стремеше на всяка цена.

Алексей прекарваше малкото часове на почивка сам, с бутилка в ръка и разсъждаваше как да събере парчетата от живота си обратно в едно цяло. Всичко сякаш се случваше без неговото участие, бракът му се разпадаше пред очите му, а той не беше в състояние да го спаси. Животът в „Нова Русия“ беше твърде несправедлив към него. Имаше самочувствието на човек, който непрекъснато изпада от класацията. Винаги се опитваше да догони събитията, а те всякога го изпреварваха. Изпревари го и Таня с sms-a, който му изпрати един ден, докато той чакаше поредния клиент на пиацата пред метрото. Съобщението й гласеше:

„Не искам повече да те лъжа. В живота ми има друг мъж. Ще заживеем заедно. Можеш да разполагаш с вещите ми от квартирата, както намериш за добре. Не ме мрази, но не издържам повече така. Обичам те, Т.“