Тихомир Димитров
Душа назаем (21)

Аспен, САЩ. 30 години по-късно

Уинстън се качи на подиума и натисна червения бутон, от който се включваше микрофона. Високоговорителите изпищяха и всички посетители в залата отправиха любопитни погледи към него. Той търпеливо изчака разговорите да поутихнат, за да може да започне с речта си.

Празнуваха 30 години от основаването на холдинга Winston Investment and Research Corporation, направил го несметно богат. Годишното събрание на акционерите беше приключило успешно с радостната новина за допълнителните дивиденти, които управителният съвет реши да отпусне. В залата присъстваха над двеста средни и големи акционери от цял свят. Определено имаха повод за празнуване. Тази година щяха да си тръгнат с по-тлъсти чекове от миналата. Публиката нетърпеливо очакваше думите на своя благодетел.

— Уважаеми дами и господа, благодаря Ви, че пропътувахте земното кълбо! Събрали сме се тук, за да вдигнем чаши в чест на 30-годишнината от основаването на „дабълю ай ер си“ — една смела и предприемчива идея, която започна плахо в началото, но вие повярвахте в нейния потенциал и решихте да последвате дръзкия поход на новаторската мисъл. Резултатът? Днес всички можем да се погледнем в очите и гордо да заявим: „Добре свършена работа!“

В залата избухнаха аплодисменти. Уинстън изчака еуфорията да спадне и продължи:

— Живеем в трудни времена. Войната за последните капки черно злато, глобалният тероризъм, тласкащ човечеството към ръба на унищожението, ограничаването на демократичните права на гражданите, екологичният дисбаланс, борбата с морето за всяка педя суша и дълбоката депресия, в която се намира американската икономика, са повод за сериозни притеснения. Но на фона на тези катастрофични проблеми ние от „дабълю ер си“ денонощно работим, за да върнем на хората тяхната изгубена надежда. Ние дадохме на човечеството защита срещу най-големия бич на нашето време — убийствената слънчева радиация. Ние изобретихме екологично чисти двигатели и разработихме алтернативни източници на енергия, като нито за миг не изостанахме от съревнованието с европейските пионери. Ние дадохме много пари за екология. Но не само това, ние възродихме туризма като печеливш национален отрасъл, превърнахме зимните спортове в целогодишно забавление и осигурихме безопасен дом за хиляди семейства в прегръдките на планината. Направихме всичко това, защото смело вярвахме, че по света все още има хора, които не са загубили надеждата си във възстановяването на екологичното равновесие и които са готови да инвестират сериозни средства в опазване на природната среда и в здравето на човешкия вид. Свършихме много добра работа през последните 30 години, уважаеми дами и господа. Инвестирахме разумно и сега берем плодовете на труда си!

В залата отново избухнаха аплодисменти, придружени от одобрителни викове. Уинстън имаше богат опит в говоренето пред публика. Знаеше точно кога да започне и кога да спре, как да привлече вниманието и кога да направи пауза, за да подсили ефекта от казаното. Вживяваше се в речите си, помнеше ги наизуст, защото ги пишеше сам, и никога не прекаляваше с търпението на слушателите. Изказваше се кратко и по същество, но без да бъде прекалено лаконичен. Речите му винаги имаха огромен успех. Той отново изчака вълнението в залата да спадне, след което вдигна ръка в знак на тишина, за да може да довърши последната част от речта си:

— Нашите приходи не идват от изчерпаемите ресурси на Майката Земя или от продажбата на наркотици и оръжие, нито пък от изнудването на държавни правителства. Вечер можем да спим спокойно, защото ние печелим, като помагаме на хората и като вършим едно благородно дело. Благодаря ви за подкрепата и за това, че повярвахте в мен! Благодаря ви за инициативността, за предприемчивостта и за куража! Като човек, който е тръгнал почти от нулата, днес спокойно мога да се изправя пред вас и да заявя: „Добре свършена работа! Без вас, всичко това щеше да бъде невъзможно. Наздраве!“

Той слезе от трибуната, придружен от ръкоплясканията на въодушевените зрители. Застана пред таблото за управление на виртуалния пресцентър и се включи в триизмерна видеоконференция, за да отговори на въпросите на журналисти. След като приключи и с това си задължение за вечерта, най-после можеше да се отпусне и да се позабавлява. Да се наслади на собствения си успех!

Взе чаша шампанско и тръгна да се разхожда между гостите, като се спираше за кратък разговор при различни групички от хора, които го приемаха радушно. Запознаваше ги с красивата си придружителка Тамара, обменяше по няколко любезни думи и продължаваше нататък.

Беше присъствал на толкова много формални мероприятия, че вече не можеше да различи физиономиите на хората, не помнеше имената им, нито пък какво беше говорил с тях преди време. Разговорите по такива срещи бяха учтиви и несъдържателни — по-скоро представляваха жест на внимание, отколкото обмен на информация. Въпреки това Уинстън си помагаше с микроскопично устройство, закачено към очния му нерв, което разпознаваше чертите по лицето на неговия събеседник и тихичко диктуваше в ухото му кратка информация относно името, длъжността и бизнес отношенията, които имаше с дадения човек. Така елиминираше възможността да започне разговор неподготвен или да покаже неуважение към някой важен гост. Водеше интересен спор с един от членовете на борда на директорите, когато към него се приближи нисичък старец с изпито лице и заговори на английски със силно подчертан славянски акцент:

— Добър вечер, мистър Демерит, съжалявам, ако Ви прекъсвам, но просто исках да стисна ръката на един успял мъж! Речта Ви много ми хареса! — непознатият вдигна чаша, чукнаха се и пиха по глътка шампанско.

Системата мълчеше. В базата данни нямаше информация за този човек. Явно се срещаха за пръв път.

— Благодаря Ви много, радвам се да го чуя! Извинете за неудобството, но Вие сте?

— О, аз съм клиент на Вашата компания и Ваш голям почитател! Страхувам се, че не се познаваме лично.

— Надявам се празненството да Ви харесва — усмихна се любезно Уинстън. Някакво лошо предчувствие се загнезди в душата му.

— Всичко е на ниво! Съжалявам още веднъж, че Ви прекъснах разговора, не искам да се натрапвам. Имах огромното желание да видя един успял човек отблизо, това е всичко.

— Благодаря Ви. Много сте любезен.

— Какво ли не прави човек, за да стигне до върха, когато започва от нулата. Може дори да му се наложи да продаде душата си на Дявола.

Кръвта на Уинстън се смрази. Преди да успее да отговори, старецът потъна в тълпата и изчезна от погледа му.

* * *

Лифтовата кабинка стигна до последната спирка и вратите се отвориха. В помещението със свистене нахлу високопланинският вятър, който изтръгна Уинстън от унеса на спомените.

Нямаше смисъл да се задълбочава толкова много върху срещата си с някакъв непознат! Бяха минали години. Толкова много години, че дори престъпленията губеха давност. „Това е просто някакво съвпадение“ — той пропъди параноичната мисъл, спусна шлема на скиорския костюм и слезе от лифта. Вратите се затвориха и кабинката безшумно потъна обратно в бездната. Но лошото предчувствие от преди малко остана.

В опита си да не мисли за него, Уинстън се зае да настройва костюма за предстоящото спускане. На прозрачния екран върху стъклото на шлема се появи схема на пистата, придружена от любезния женски глас на системата: „Денивелацията на предстоящото спускане е 580 метра, пистата е със средно ниво на трудност и дължина три километра. Има два сектора с повишено натоварване — тук и тук. Внимавайте с острия десен завой ето тук. Температурата на въздуха е 25,2 градуса по целзий в горната част и 32,6 градуса в долната част. Има слаб до умерен вятър от север-северозапад със скорост 3 метра в секунда. Вятърното течение ще спре да се усеща веднага, след като се скриете зад билото на планината и поемете по южния склон. Моля, изберете «допълнителни настройки на ски екипировката», ако искате да въведете такива, преди да започнете спускането.“

Уинстън провери напрежението в хидравличните системи и им зададе лек режим на работа — щяха да се включват само в случай на крайно натоварване. До долу щеше да разчита почти единствено на собствената си мускулатура. Пусна климатизацията на костюма и зае стартова позиция.

Загледа се в очертанията на снежнобялата писта, която криволичеше през гората. Изкуственият сух сняг, който правеше зимните спортове възможни целогодишно, контрастираше с тъмнозеления фон на иглолистната гора. Беше красиво. Ако напрегнеше поглед, Уинстън можеше да види чак долу, откъдето тръгваха кабинките на лифта. Това, което не можеше да види беше тънкото стоманено въже, боядисано в бяло, опънато здраво между две дървета на петстотин метра от него. Той заби щеките в снега и потегли. Първите осемстотин метра ги взимаше, без да убива от скоростта. Познаваше добре терена. Беше го спускал хиляди пъти…

* * *

Оглушителният вой от сирените на планинската спасителна служба, ревът на моторните шейни и перките на полицейските хеликоптери озвучаваха целия комплекс и се завъртаха като ехо между отвесните била на околните върхове.

Двамата разследващи полицаи стояха изправени пред мониторите в контролната зала на спасителната служба и заедно със служителите от отдела за видеонаблюдение преглеждаха инцидента отново и отново. Зрелището беше ужасяващо. Пуснаха записа на бавен кадър. Дори сега, когато знаеха къде точно се намира стоманеното въже, трудно можеха да го различат на фона на белия сняг. Тялото на устремения скиор изведнъж се раздели на две части. Краката и тазът продължиха да се пързалят по инерция, а горната част от трупа заподскача като футболна топка. Удари се в едно дърво и спря. С разпилени като на парцалена кукла ръце и вързани за тях щеки, половината тяло изглеждаше нелепо, дори смешно. Главата се беше килнала назад — неестествената й позиция показваше, че от многобройните удари вратът се е пречупил. Кървавата локва около трупа растеше.

— Господи, каква касапница! — възкликна единият полицай.

— Как не сте видели кога е поставено въжето? Никой друг не е пострадал на тази писта, а по нея се спускат стотици туристи на ден. Това е предумишлено убийство. Атентат! — изръмжа неговия началник.

— Шефе, експертизата, която получихме, показва, че въжето е било заровено под снега и се е опънало благодарение на елементарен механизъм с две пружини, задействан дистанционно, малко преди господин Демерит да премине оттам.

— Значи на някой от записите ще намерим убиеца, докато поставя устройството. Искам всички записи от последните три месеца на електронния ми адрес веднага!

— Да, сър! — служителят то техническата поддръжка се зае да прехвърля файловете.

— Разрешете да доложа, сър, — намеси се полицаят с по-нисък чин.

— Слушам те, говори!

— Ако е станало през нощта или ако убиецът е разполагал с невидима екипировка, колкото и да гледаме записите, едва ли ще можем да го идентифицираме.

— Това ще го разберем по-късно. Ще подложим видеозаписа на компютърна обработка и ще се опитаме да извлечем поне общи данни за извършителя: пол, ръст, телосложение. Тези екипировки се използват само в армията и са доста скъпи.

— Сър, това е Уинстън Демерит, за подобен атентат не се щадят пари! — намеси се друг служител от техническата поддръжка.

Полицаят го изгледа строго и изпусна гнева си върху него:

— Вашата работа е да следите за безопасността на туристите по ски пистите! Не сте си изпълнили задълженията, а сега имате наглостта да ми четете лекции как се извършва атентат?! Ако разполагате с информация, която може да се окаже полезна за разследването, или ако имате да правите самопризнания, ще се радвам да документирам показанията ви по надлежния ред.

При думата „самопризнания“ служителят наведе глава, сви се на работното си място и заби празен поглед в монитора пред себе си. Високопоставеният полицейски началник се обърна към своя подчинен:

— Скоро всички новинарски емисии ще гръмнат и ще разтръбят случая. Не искам приятелката на г-н Демерит да разбира за ужасната му смърт от новините. Починалият беше добър приятел на американската полиция. Дарявал е огромни суми за закупуване на техника, без която е невъзможно да си вършим работата. Отидете незабавно в хотела и съобщете на госпожица Тамара за случилото се по възможно най-деликатния начин!

— Но…, — опита се да възрази подчиненият.

— Никакво „но“! Това е директна заповед. Или искате да отговаряте пред трибунал за неизпълнение на заповед от прекия Ви началник?

Без да отговори, младежът козирува, завъртя се кръгом и напусна офиса на спасителната служба.

* * *

„Защо все на мене ми се пада най-гадната работа!“ — ядосваше се на късмета си младият полицай, докато пътуваше с асансьора, който водеше директно в президентския апартамент на г-н Демерит. Как щеше да съобщи подобна новина на разглезената държанка на един богаташ „деликатно“? Можеше ли да изтърпи истерията, виковете сълзите, обвиненията, които щяха да последват? В подобни моменти си намразваше службата.

Вратите на асансьора се отвориха и пред очите на неподготвения гост се разкри целия разкош на милиардерския дом. Дебелите килими, меката мебел, едрите ламперии, бронзовите статуи на гръцки божества, картините от известни художници по стените, авангардното осветление, целият този разкош се допълваше от красивата фигура на Тамара, която седеше в края на огромното легло, загърната в хавлията си за баня и сресваше дългата си руса коса. „Господи, това е като в някакъв сън“, — помисли си полицаят и неуверено пристъпи извън кабината на асансьора.

— Влезте, г-н полицай, не стойте така, заповядайте! — подкани го момичето, — седнете. Мога да Ви предложа кафе, чай?

— Не, благодаря! — прокашля се младият полицай притеснено.

— Ъъъ, аз съм старши сержант Хюс, приятно ми е!

Никога през живота си не беше виждал толкова красива жена. Погледът й беше почти хипнотизиращ. От мекия й глас по гърба му полазиха тръпки. Почувства се ужасно, че трябва да съобщи на това полубожество такава отвратителна новина. Споменът за видяното на видеозаписа тормозеше въображението му. Той се опита да запази любезната си усмивка.

Тамара усети вътрешния му дискомфорт и спря да сресва косата си. Плесна с ръце и тихата, нежна музика, която се носеше в помещението, изчезна. Момичето го погледна с дълбоките си зелени очи:

— Какво ви води насам? Защо полицията толкова силно настояваше да Ви дам достъп до апартамента? Да не би да се е случило нещо?

— Боя се, че имам лоша новина — чудеше се откъде да започне старши сержантът — днес мъжът ви пострада при спускане върху една от пистите.

— Лошо ли е? — женската интуиция на Тамара моментално се пробуди.

Една червена лампа светна в главата й. Цял ден я беше измъчвало някакво ужасно предчувствие. Въпросът й беше по-скоро риторичен. Искаше да забави поне малко отговора. Печелеше време. Тя вече знаеше, че с Уинстън се е случило най-лошото. Усещаше го с цялото си същество.

— Страхувам се, че г-н Демерит е пострадал фатално. Лекарите са безсилни. Станал е жертва на атентат.

* * *

Сълзите се стичаха по бузите на младото момиче. Тамара дълго време мълча и се взира в униформата на полицая, докато погледът й напълно се разводни. След това скочи и го прегърна.

„Колко съм глупав, трябваше да се сетя по-рано!“ — смъмри се младежът наум. Докато Тамара плачеше върху рамото му, той вдишваше от упойващия аромат на младото й, къпано, момичешко тяло. Беше толкова крехка и нежна в ръцете му. „Или наистина го обича, или е много добра актриса“ — помисли си старши сержантът и отново се ядоса на себе си. Как можеше да остане безразличен към страданието на това невинно същество?

— Моля Ви, господин полицай, не ме оставайте сама, останете малко с мен, — проплака момичето — не познавам никого тук, ще се побъркам, ако ме оставите сама! Ще кажете в службата, че аз съм Ви задържала, мъжът ми беше добър приятел с вашите началници!

— Нооо.

— Моля Ви! — насълзените й очи се взираха право в неговите.

— Д-д-добре, щом толкова много настоявате.

Тамара отиде до кухнята и донесе бутилка уиски с две чаши.

— Забранено ми е да консумирам алкохол по време на служба — заоправдава се Хюз.

— Само една чашка, в памет на Уинстън, той беше добър човек.

— Окей, но само една чашка!

Отпиха, след което Тамара изля остатъка от уискито си на земята и се прекръсти три пъти. Полицаят я изгледа с недоумение.

— Това е обичай в страната, от която идвам. Сипваме по малко и на умрелите, за да могат да опитат вкуса от ония свят. Миличкият Уинстън, той много обичаше точно това уиски — тя се загледа в бутилката „Джони Уокър“ син етикет, която приятелят й беше отворил сутринта.

— Знам какво си мислите — започна Тамара, — сигурно си казвате „тази се преструва“, всички смятат, че съм с него само заради парите му.

— Не съм казал такова нещо! — оправда се полицаят.

— Но си го мислите!

— Госпожице, аз…

— Не се оправдавайте, моля ви, това е съвсем в реда на нещата. Не Ви обвинявам, пък и в началото наистина беше заради парите.

Полицаят я погледна въпросително.

— Вижте, — продължи Тамара, — родителите ми бяха много бедни и в родината ми се водеше гражданска война. Харесаха ме от една агенция, която набира компаньонки за богати мъже в цял свят и ми предложиха да се запиша при тях. Щяха да ме измъкнат от мизерията, от ограниченията на военното положение, щяха да ми осигурят документи, с които да напусна страната. Обещаха да ме гледат като писано яйце, казаха ми, че съм много красива. Какво повече може да иска едно 16 годишно момиче, според Вас? Обещаха, че ще открият богат мъж, който да ми предложи брак или да ми стане постоянен партньор. Тези хора не си играеха на дребно. Подготвяха всяко момиче за евентуалния й бъдещ кандидат с месеци.

— Господи! — възмути се полицаят.

— Отнасяха се към нас с голямо внимание, ние бяхме ценна стока в ръцете им. Рядко се намираше момиче, което да не си намери подходящ мъж. Всички девойки бяха изключително красиви, но повечето идваха от проблемни семейства или от бедстващи райони на света като мен. Бяхме готови на всичко, за да не се върнем обратно, за да избягаме.

— Разбирам! — полицаят поклати глава и отпи от уискито.

— След като някой богат мъж подпишеше договор с агенцията, той се задължаваше да плаща на момичето определена издръжка. Момичетата от своя страна се разписваха върху декларация, с която се отказваха от наследствените си права, в случай че им предложеха официален брак. Тоест ние също имахме право на избор, но можехме да откажем само две кандидатури, на третата ни връщаха обратно у дома.

— Но това е законна форма на робство! — учуди се полицаят.

— Нямаше да разсъждавате така, ако бяхте на моето място! — възрази Тамара. По-лоша форма на робство от условията, при които живеех, няма.

— Сигурно сте права. За себе си.

— Уинстън беше първият, който ме пожела. Заведе ме на вечеря в изискан ресторант и се държа с мен като истински джентълмен. Не показа дори грам неуважение към личността ми. Дори напротив! Между нас се породи инстинктивна симпатия, станахме приятели. В началото се плашех от това, което следва, но после открих, че е изключително внимателен любовник. Разбира се, от време на време се държеше собственически с мен, но аз нямах нищо против, защото го обичах. Влюбих се в него! — момичето отново се разплака.

Старши сержант Хюз едва прикри недоволното изражение върху лицето си. Тамара забеляза това.

— Нормално е да не се съгласите с мен, но това е, защото Вие не познавахте Уинстън. Той беше изключителен човек! Влюбих се в неговия интелект, в размаха на мисълта му, в начина, по който се изразява. Разказваше ми за успехите си в бизнеса, водеше ме на невероятни места. От него научих много. Този човек ме вдъхновяваше. Грижеше се за мен. Всички си мислеха, че съм с него само заради лукса, но разберете, успехът върви ръка за ръка с харизматичната личност. Интересно е да живееш с успели хора, защото тези хора стоят по-нависоко от останалите и имат по-широк поглед върху нещата.

— Сигурно е така. Единственият „успял“ човек, когото познавам аз, е шефът ми, а той е доста ограничена личност, между нас да си остане — опита се да разведри обстановката полицаят.

Тамара наля още уиски и през следващите два часа му разказа надълго и нашироко за връзката си с богатия предприемач.

Хюз си тръгна от апартамента потресен. Това момиче наистина го обичаше! Изпита съжаление към нещастната й съдба, макар и в сърцето си да завиждаше за начина й на живот. С мизерната си заплата той не можеше да мечтае дори за един процент от лукса, в който тънеше тя. „Накъде отива светът, по дяволите?“ — питаше се Хюз, докато вратите на асансьора скриваха от погледа му красивата разплакана вдовица.

Малко след като остана сама, Тамара получи обаждане от адвоката на Уинстън. Триизмерната фигура в средата на стаята се поклони и поднесе своите съболезнования. Съобщи й това, което тя вече знаеше: по сила на подписаната от нея декларация, тя не можеше да предявява никакви искания към наследството на г-н Демерит, което той завещаваше изцяло за благотворителни цели. Покойният се беше погрижил тя да получи малка компенсация в случай, че той претърпи инцидент. Сейф номер 332 — това беше номерът на сейфа в хранилището на хотела, чието съдържание й принадлежеше изцяло. „Всичко, което намерите вътре, е ваше“ — уточни адвокатът и продиктува кода за достъп, след което я предупреди, че записът на този разговор ще послужи като доказателство за верността на паролата и за нейното съгласие да получи наследството. По негова молба тя потвърди три пъти, че приема условията. „Моите съболезнования!“ — повтори триизмерната фигура и изчезна.

Тамара набързо се преоблече, взе един сак и слезе в хранилището, за да отвори сейфа. Вътре намери голяма купчина пари в брой, както и една омачкана тетрадка със зелени корици, чиито страници бяха изписани със стегнатия, красив почерк на Уинстън. Натика банкнотите в сака, пристисна тетрадката до гърдите си и с бързи крачки се отправи обратно към асансьора.

Нямаше търпение да разбере какви тайни криеше този стар дневник. Дори не се интересуваше от количеството на банкнотите в чантата. После щеше да ги преброи. Сигурна беше, че Уинстън се е погрижил добре за нея. Той винаги се грижеше добре за всички!

Надяваше се тайният дневник да й разкаже малко повече за човека, когото беше обикнала приживе, защото той си оставаше една огромна загадка за нея. И тя го боготвореше. Още щом излезе от асансьора, Тамара се хвърли по корем върху голямото легло, изтри сълзите от очите си, задейства осветлението за четене и с трепереща ръка отвори на първа страница: