Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 115 гласа)

Кайро, Египет

Немецът очакваше Касим пред хотела в точно уговорения час. Беше облечен в бяла риза и бял панталон, с портмоне на кръста и фотоапарат под мишница. Типичен турист.

— Здравей, Касим!

— Здравей, Франк! Хареса ли ти посещението на пирамидите?

— О, да, беше забележително! Никога не съм предполагал, че древните са били толкова напреднали. Гледал съм много филми, но друго си е да докоснеш историята на живо.

— Кайро е хубав, особено нощем. Сигурен съм, че ще ти хареса. — Касим продиктува адреса на арабски и старото очукано Пежо се вля в навалицата от автомобили по шестлентовия булевард.

Движеха се по панорамен мост над града, от който се разкриваше гледка към целия мегаполис. Изглеждаше безкраен. Около и под тях се редуваха олющени жилищни блокове, модерни бизнес сгради, кули на минарета, куполи на църкви и рекламни билбордове с йероглифи.

— Забелязвам, че в Кайро има много църкви — обади се немецът от задната седалка. — Мислех, че тук живеят предимно мюсюлмани?

— Християните никак не са малко, — отговори му Касим, — всъщност, те са около 20 процента от населението и близо 80% от икономиката е в техни ръце. Имат хора навсякъде — в бизнеса, в политиката, в армията. Женят се помежду си, за да не избягат парите от семейството. Твърде често мъжът и жената са роднини. Браковете с мюсюлмани са табу.

— Нещо като евреите, а?

— Да, нещо такова. Страната ни има проамериканска политика и армията следи за опазване на гражданския ред в обществото. Мюсюлманите фанатици са подложени на репресии, докато никой не закача християните, защото имат връзки и контакти по високите етажи на властта.

— Ти мразиш ли християните, Касим?

— Аз не съм много религиозен. Предпочитам да се занимавам с по-делнични неща. „Божието Богу, кесаревото — кесарю“, както пише в Библията. Ще ти отговоря честно — обикновените мюсюлмани не изпитват омраза към християнското население, защото Коранът проповядва само добро и мир. Повече европейци трябва да прочетат Корана, за да разберат, че ние не сме фанатици и убийци. Всички, които проповядват, че да убиваш в името на Аллаха е добро, са долни лъжци. Що се отнася до мен, аз си мечтая да замина за Америка, където има много имигранти и хората не гледат на теб като на човек втора ръка заради цвета на кожата ти или заради религията, която изповядваш…

— Не вярвай толкова много на филмите, момче. След 11 септември там не обичат много арабите. Защо Америка? Защо не Европа?

— Америка е голяма страна и дава равен шанс на всички. Искам да отида там и да стана милионер! — ухили се Касим, който съвсем чистосърдечно вярваше в американската си мечта.

Усещайки, че разговорът тръгва в не много добра посока, немецът реши да смени темата:

— А защо по улиците на Кайро има толкова много различни автомобили от цял свят? Тук можеш да видиш американски кадилак от шейсетте, чисто нов Мерцедес, дори Лада и очукан Трабант?

— По принцип арабите са автомобилен народ. Ние много обичаме колите и всеки притежава кола, дори бедните. Затова внасяме от цял свят — да има за всеки джоб. Аз си купих един стар полски Фиат, но той вечно се разваляше и накрая го продадох на по-висока цена. Тук е много важно да можеш да се пазариш — заключи Касим.

— А колко струва чисто нов Мерцедес? Забелязвам доста немски марки. Модерни ли са у вас немските коли?

— Много компании имат изнесено производство в Третия свят. Пежо например от години произвеждат евтини коли в Иран. Мерцедес построиха заводи в Египет, които изнасят за цяла Африка и дори се опитват да пробият на китайския пазар. Богатите хора карат Мерцедес, както в целия свят. Може да са малко по-евтини от другите лимузини, защото ги произвеждаме тук, но по принцип колите в Египет са скъпи заради високите мита. Ето защо много араби нямат възможност да си купят нов автомобил и с години поддържат старата си Лада или очуканото си Рено.

— Говориш много добре английски и си перфектен екскурзовод. Поздравления!

— Благодаря Ви много! — изчерви се Касим, предусещайки щедрия бакшиш, който щеше да получи от немеца.

Паркираха пред входа на висока административна сграда. На покрива й светеше неонов надпис:

Буда бар „Али“

Тихите, мътни води на Нил се точеха бавно от другата страна на булеварда.

Касим и таксиметровият шофьор подхванаха оживен разговор на арабски — с много ръкомахания, на висок глас. Бакшишът изглеждаше доста разпален и сърдит.

— Някакъв проблем ли има? — намеси се Франк.

— Иска да вземе повече пари, защото мисли, че си богат чужденец, който не разбира арабските цифри на брояча. Опитвам се да го убедя, че си мой гост и аз плащам за всичко. Спокойно, ще уредя нещата! — успокои го Касим.

Двамата продължиха още дълго да се пазарят. Немецът се отпусна на задната седалка и с неприкрито любопитство заоглежда преминаващите по улицата хора, реката, високите, изключително мръсни жилищни блокове по двата й бряга, десетките малки и големи кораби, които сновяха нагоре-надолу по течението. Разправията приключи с няколко обидни думи на арабски, които Франк не успя да разбере. Касим извади от джоба си купчина омачкани египетски банкноти и ги подхвърли на шофьора, като подкани госта си да излиза от колата. С въртене на гуми старото Пежо изчезна от погледа им.

— Както ти казах, тук трябва да умееш да се пазариш — намигна му Касим.

Влязоха в антрето на просторната офис сграда, където ги очакваше усмихнат портиер. След като им отвори вратата и любезно ги поздрави, той получи дребна банкнота от Касим. Бакшишите в Египет са абсолютно задължителни навсякъде. Качиха се в асансьора и поеха към последния етаж.

Буда Бар „Али“ представляваше уютно място за чужденци, които се събираха тук, за да могат тайничко да се насладят на хубавия арабски хашиш. Заведението нямаше никаква реклама, освен неоновия надпис и разчиташе предимно на случайни минувачи и на местните екскурзоводи като Касим. Всички посетители бяха туристи от различни краища на света.

Двамата се разположиха удобно върху възглавниците на пода и отвориха големите, луксозни менюта, пръснати навсякъде из заведението. Цените бяха непоносимо високи за местните, но не представляваха кой знае какво за един европеец от средната класа. Касим се настрои да похапне и да пийне добре за сметка на своя гост. Заведението предлагаше всякакъв вид алкохол. Поръчаха от местния специалитет „Кошери“, панирана риба, сусамени хлебчета и бира.

След като се навечеряха вкусно, Касим помоли сервитьора да донесе едно наргиле с два мундщука, мляко с канела и Тирамису за десерт.

— Наргилето струва 30 долара, надявам се, че нямате нищо против. За останалото ще трябва да говорим със собственика — много симпатичен човек, — поясни Касим.

— Разбира се, разбира се, поръчвай каквото пожелаеш! — Франк изглеждаше видимо доволен от пикантния вкус на местните специалитети и от гостоприемното отношение на своя екскурзовод.

Собственикът на заведението наобикаляше гостите, присядаше при тях за малко, питаше ги дали всичко е наред и обменяше любезности с всеки клиент поотделно. Скоро дойде и техният ред. Още щом зърна Касим, собственикът се усмихна съзаклятнически и весело подаде ръка на немеца.

— Здравейте, аз съм Али, радвам се, че днес сте наш гост. Надявам се специалитетите да са ви харесали.

— Всичко е прекрасно, благодаря! Казвам се Франк, — стисна му ръката немецът. — Може би е малко неудобно, но изглеждате доста бял за човек, който се казва Али, — продължи той.

— О, това е дълга история, — Али се настани удобно върху голяма плюшена възглавница на пода между двамата, — вие сте немец, предполагам, ако ви е по-удобно можем да преминем на немски?

— С удоволствие.

— Всъщност, името ми е Руди. Аз съм белгиец по произход. Реших, че Европа не е за мен, плюс това винаги съм харесвал ориенталския начин на живот. Тази страна беше като магнит за мен в продължение на десетилетия. Бях изпаднал в дълбока депресия след един разточителен развод и тогава реших, че е крайно време окончателно да променя живота си. Дойдох в Египет, приех Исляма, смених си името и се ожених за арабка. Получих египетски паспорт и от десет години издържам семейството си с това малко заведение. Ако се чудите дали съм постъпил глупаво, ще ви кажа, че не съм. Хората тук са много по-топли и гостоприемни, отколкото в Европа, а арабките са най-страстните и най-послушните жени на света. Жалко, че съпругата ми не е тук, за да ви запозная. Тя е истинска екзотична красавица. Моето ориенталско бижу! Работи в туристическа агенция и от време на време помага с обслужването на клиентите. Днес, за съжаление, Фатима не е на работа.

— Уха, каква невероятна история! — възхити се Франк. — Аз вярвам, че всеки има правото да преследва щастието си, както намери за добре, — продължи той — и изцяло Ви подкрепям във Вашия избор. Важното е, че сте доволен и не съжалявате за нищо!

— Благодаря Ви много, Вие сте любезен човек! — поклони се белгиецът Али и махна на сервитьора да дойде при тях.

— Искате ли да поръчате нещо по-специално? — докато чакаше отговора от немеца, който се чудеше как да подхване темата, собственикът обмени с Касим няколко бързи реплики на арабски и двамата очевидно успяха да постигнат съгласие. Последва кратка команда към сервитьора, който се поклони любезно и изчезна в кухнята. От всичко Франк успя да разбере само думата „шиша“.

— Искам да ви предложа да опитате от първокласния египетски хашиш, — снижи глас домакинът — като се надявам, че всичко ще си остане тук — между тези четири стени. Цената е сто евро. Ако не ви хареса, почерпката е от мен!

— Можете да разчитате на моята дискретност — Франк видимо се поотпусна и пое дълбоко въздух с облекчение.

— А сега трябва да ви оставям, защото искам да обърна малко внимание на гостите, които влязоха току-що. Моля да ме извините!

— Желая Ви приятна вечер и благодаря! — немецът стисна ръката на странния белгиец-арабин и отправи усмивка на благодарност към Касим.

В този момент се появи сервитьорът с табличка горящи въглени и нова глава за наргилето под ръка.

Франк и Касим изкараха една прекрасна вечер заедно. Това беше най-якото напушване в живота на немеца и най-щедрият бакшиш в живота на арабина. Смяха се с часове, разказваха си вицове, шеги и закачки. След като напуснаха заведението, двамата обикаляха дълго из централните улици на града с такси, за да може чужденецът да се наслади на шарените фонтани и на кипящия от живот Кайро, който се променяше като с магическа пръчка вечер, в хладните часове на нощта. Улиците бяха претъпкани с хора. Бутиците, магазините, баровете и ресторантите работеха до ранни зори. Отбиха се в един магазин на „Адидас“, където въпреки опитите на Касим да откаже, Франк му купи чисто нов спортен екип и футболна топка. Накрая изпиха по няколко бири в лоби бара на хотела и се разделиха като стари приятели — с много прегръдки, целувки по бузата и обещания да си пишат.

„Животът е хубав“ — свиркаше си Касим, докато влизаше в общежитието рано сутринта, веднага след като чистачът отключи входната врата в осем. Залитайки, той мина покрай пощенските кутии и погледът му се спря на нещо, което го накара да замръзне на място: от кутията с номера на неговата стая стърчеше огромен, бял плик с клеймо „U.S. Mail“. Под „получател“ беше изписано неговото име, а съдържанието на плика беше обозначено с печат:

„Внимание, важни документи!“

Касим разкъса хартията и нетърпеливо зачете текста, с който му съобщаваха, че успешно е преминал през първия етап от международната програма за обмен на студенти и че след два дни в кампуса на туристическия колеж ще се състоят интервюта с американски работодатели. Имаше правото да се яви, за да получи предложение за работа. Писмото от организаторите завършване с любезни пожелания за успех и с надеждата, че съвсем скоро ще имат удоволствието да се срещнат лично на американска земя.

— Yes! Yes! Yes! — Касим заподскача радостно из коридора на общежитието. Чистачът спря да търка пода и го изгледа учудено.

— Отивам в Америка! Заминавам за Америка! Днес е най-щастливият ден от живота ми! — Касим се хвърли на врата на учудения чистач, целуна го по бузата и радостно запрепуска нагоре по стълбите към своята стая, като нямаше търпение да прочете писмото отново и отново, за да се убеди, че всичко това е истина.