Тихомир Димитров
Душа назаем (10)

Малмьо, Швеция

Върху бюрото в учителския си кабинет Хелге намери жълт пощенски плик за документи, изпратен от неизвестен подател. Чистачката тъкмо излизаше от помещението, когато той пристигна на работа, и му каза, че пощальонът е оставил пратка за него.

Чувстваше главата си празна като хангар. Беше нерешителен и отпуснат. Тревата винаги му действаше така на следващия ден. „А казват, че нямало махмурлук“. Е, това беше приятен махмурлук, защото смекчаваше вечно човъркащите го мисли за самотата и до известна степен го превръщаше в непукист. Дори успокоителните, които гълташе от време на време, нямаха толкова благотворен ефект върху психиката му. Беше спал с дрехите и го беше домързяло да се избръсне, преди да дойде на работа. Малчуганите нямаше да възразят. Те го обичаха. Те бяха неговите малки, сладки божества.

Хелге седна на мекия стол, качи краката си върху бюрото и дръпна пердето, за да може да влезе повече светлина. „Leeet the sunshine, leeet the sunshine in, theeeeee suuuunshine iiiiin“, затананика си той. Дните са извънредно къси през зимата в Швеция и всеки слънчев лъч трябваше да се използва максимално. Някъде беше чел, че ултравиолетовата светлина убивала микробите в стаята. Но предпочиташе да се довери на препаратите на чистачката. Кабинетът му беше уютен и подреден, както винаги. Неговата малка крепост. Тук Хелге винаги се чувстваше комфортно. Особено днес. Снощното приповдигнато настроение не го беше напуснало. Взе плика и разкъса единия му край. Отвътре изпадаха самолетен билет, туристически ваучер и някакво листче хартия, надраскано на ръка. С усилие зачете ситния, грозен шрифт:

„Билети първа класа и настаняване в най-шикозния хотел на Санкт Петербург. Изцяло за моя сметка. Този път няма как да откажеш, защото рискуваш да ти променя физиономията, ако не дойдеш на 35-ия ми рожден ден. Освен това ще останеш без приятели до края на живота си.“

 

Поздрав,

Лудия Макс

„Значи са знаели! Цяла вечер мълчаха като задници и никой нищо не ми каза!“ Той се усмихна. Наистина нямаше как да им откаже. Пък и каква беше алтернативата му за уикенда? Отново да се разхожда из улиците на Копенхаген сам? Да разглежда едни и същи галерии и музеи за пореден път? Да обядва в едни и същи бистра? „Не, благодаря!“ Този път щеше да се позабавлява. Истински. Пък и не беше стъпвал в Санкт Петербург от малък, когато ги бяха водили на организирана екскурзия от училище. Въпреки че не харесваше руснаците, той имаше смътни спомени за величествената архитектура на техния град. Като прибавеше и забавната компания на най-верните си приятели, със сигурност го очакваше един хубав уикенд.

Хелге набра номера на Лудия Макс, за да му благодари и да му каже, че със сигурност ще се възползва от поканата. Онзи не си вдигаше телефона. „Или още изтрезнява, или вече е на обекта и не чува. Както и да е!“

Написа му кратък, благодарствен SMS. След това събра папките с учебния план, поизтупа си намачканото сако, протегна се бавно, като сънлив котарак, и се запъти към класната стая, където го очакваха шумните малчугани.

* * *

Качиха се на директния полет от Малмьо за Санкт Петербург. Летяха с първа класа на „Аерофлот“ в стар реактивен „Туполев“, произведен още по времето на социализма. Пътуването беше кратко и не предлагаше кой знае какви удобства, но прелестните усмивки на красивите стюардеси и бутилката шампанско с черен хайвер, които бяха включени в цената, повдигнаха настроението на всички. От компанията им липсваше Питър, който неотложно трябваше да присъства на някакво семейно събиране с родителите на жена си. „Само Питър не можа да излети за Питър“ — шегуваха се останалите.

Хелге се чудеше как за пореден път са успели да се измъкнат, без да вземат съпругите със себе си. Отговорът дойде сам по време на разговорите, които четиримата водеха под звуците на кротко жужащия самолет. Жената на Свен отново трябвало да пътува за някакъв семинар в чужбина. Тази на Йохан беше най-голямата работохоличка на света. Нагърбваше се с работа за целия китайски народ и спеше в офиса, а мъжът й кротко буташе службицата, пафкаше джойнт и се наслаждаваше на живота. Макс беше най-лесен от всички. Съпругата му — леко глуповата девойка, с дванайсет години по-млада от него, направо го боготвореше. Гледаше го в очите и изпълняваше всичките му желания. „Купих й малко сладичко и после не я оставих да мигне цяла нощ!“ — хвалеше се Лудия Макс. Тя не беше в състояние да му откаже нищо. С това разговорът за половинките приключи.

Четирима потомци на шведските викинги с нетърпение очакваха самолетът да кацне, за да могат да се хвърлят в завоевания по новите, непознати за Хелге земи.

* * *

Хаосът на летище „Пулково“ беше пълен. Въпреки че туристическият поток в Санкт Петербург традиционно отслабваше по това време на годината, заради дългите зимни нощи и негостоприемния северен климат, имаше много хора. Повечето табели бяха написани на кирилица. От високоговорителите долиташе меката и мелодична руска реч. Добре че приятелите на Хелге познаваха обстановката и знаеха къде точно отиват. Четиримата се провряха през тълпата към изхода на летището, където таксиметровите шофьори ги нападнаха като конски мухи. Макс — като неформален лидер на цялата група и главен виновник за пристигането им, любезно отказваше предложенията на развален руски.

— Откъде се е научил да говори езика? — попита Хелге — Този човек е пълен с изненади!

— Майка му има първа братовчедка от Москва, — отговори му Йохан — навремето избягала от режима във Финландия, а оттам се прехвърлила в Швеция и известно време живяла у тях. Леля му го научила на руски още като малък.

— Че и на много други неща! — ухили се Макс.

— Не ставай глупак, — Свен се намеси в разговора, — ами по-добре кажи как смяташ да стигнем до хотела?

— Ако се качим при някой от тези кожодери, ще ни смъкнат с 60, че даже и със 100 долара до центъра. Ще звънна на моя личен таксиметров шофьор — изпъчи се едрият мъжага. — Вчера го предупредих, че пристигаме. Той поне работи на твърда тарифа. Освен това го помолих да осигури някакви „екстри“ за партито довечера.

— Добре, че си се сетил. Не ми се рискуваше през границата — оживи се Йохан. — Руските затвори не са като шведските.

— За всичко съм помислил, момчета, не се притеснявайте!

Докато чакаха да пристигне транспортът, Макс им разясняваше програмата за следващите два дни. Събота беше ден за релакс — разточителен обяд, сауна, басейнче и масаж. Вечерта щяха да си направят ергенско парти в една от хотелските стаи. На другия ден, след като се наспят, започваше обиколка из дневните барове на Санкт Петербург, която щеше да свърши в някой от шикозните нощни клубове на града.

— Хей, ами кога ще ме разведете по забележителностите? — попита Хелге. — Преди да заминем си купих пътеводител, тук има доста интересни неща, които ми се иска да разгледам: Катедралата „Смолни“, Ермитажа, Адмиралейството, Петропавловската крепост, Зимния…

— Ти пък с твоите музеи — прекъсна го Макс. — Забрави! Нямаме време за губене! За да разгледаш всичко, ти трябват повече от два дни и повече от един желаещ. Нали така, момчета?

Останалите кимнаха в знак на съгласие. Хелге се опита да не дава външен израз на разочарованието си. Хора като неговите приятели разваляха имиджа на скандинавските туристи по света. Търсеха само евтината пиячка и да забършат нещо за чукане. Никой не се интересуваше от огромното културно наследство на този забележителен град. Обаче Макс имаше рожден ден и той трябваше да се съобрази с неговите желания. Обеща си някой път да дойде сам и да разгледа града на спокойствие, както правеше в Копенхаген.

— Ето го и нашият човек! — провикна се Макс.

Пред тях паркира боядисана в жълто Волга, с табела TAXI на тавана. Шофьорът — нисичък руснак със сериозно изражение, излезе енергично от колата, хвърли се в прегръдките на Макс и добродушно остави онзи да го вдигне във въздуха, а след това да го „изтърве“, както обичаше да поздравява всички. Двамата проведоха кратък разговор на руски, после метнаха куфарите в големия багажник на Волгата и се гмурнаха в трафика по широките, красиви булеварди на Санкт Петербург.

— Накъде отиваме? — поинтересува се шофьорът, който изглеждаше смешно малък в седалката пред масивното табло и грамадния волан на волгата.

— „Гранд хотел Емералд“, на Суворовски проспект! — заповяда гордо Макс.

— О, имаш разточителен вкус!

— И така трябва. День рожденя только раз в году! — Изпъчи се едрият турист.

Всички избухнаха в смях.

Докато пътуваха, без излишни приказки шофьорът бръкна в жабката и подаде на Макс прозрачна найлонова торбичка, в която имаше марихуана, загърната в хартия от вестник, и няколко хапчета Екстъзи.

— Това е всичко, което успях да намеря. Би трябвало да ви стигне за два дни.

— Златен си, — потупа го рожденикът по рамото, прибра торбата във вътрешния си джоб и му подаде три зелени стотачки.

Доволен, шофьорът потърка банкнотите в бузата си.

— Говорих с моя приятел. Спомняш ли си Юлия и Наташа? — попита той.

— Да, най-очарователните дами в Санкт Петербург — ухили се Макс. — Ще се радвам да ги видя отново. Колко вземат за цяла вечер? Ресторантът, водката и екстрите са от мен! Искам да се забавляваме като джентълмени, а не само за един час и толкова.

— Не знам, разбери се с тях на място. Ще им се обадя да те потърсят в хотела към десет вечерта. Предполагам, че около 500 долара на човек ще са достатъчни.

— Петстотин долара?! — възмути се Йохан.

— Млъквай, нали аз плащам, какво ти пука? — сряза го Макс.

— Ама ти голям аристократ си станал!

— Най-после успях да си прибера обезщетението от застраховката заради аварията миналата година. Цяла седмица лежах в болница. Останаха ми белези. От кога ги чакам тези пари! Подхвърлиха ми десет гущерчета точно преди рождения ден и аз приех това като знак от съдбата, че ние с вас ще се позабавляваме добре този уикенд. Ще го запомните за цял живот! Почакайте само да видите хотела. Няма нищо общо с дупките, в които сме отсядали до сега. Файв старс, копеленца! Фоайето е мраморно, с кристали „Сваровски“ и естествена дървесина. Чувал съм, че предлагат най-доброто обслужване в града. Карат те да се чувстваш като руския цар: розов мрамор и чисто злато навсякъде. Кристални свещници. Стъклени полилеи. Лудница! — Макс се заоблизва, предчувствайки удоволствията, които предстояха.

Приятелите му мълчаха, сконфузени от разточителната му щедрост. Но такъв си го познаваха те: леко откачен и пълен с изненади.

В този момент Хелге я видя. Докато разсеяно зяпаше отраженията на бледите слънчеви лъчи в река Нева, напълно безразличен към еуфорията на рожденика и обещанията му за уикенд, пълен с наслади, тя се изпречи пред погледа му като ярко осветена неонова реклама.

— Спри колата, искам да сляза! — извика той.

— Какво ти става, полудя ли? Всеки момент пристигаме! — учуди се Макс. Таксиметровият шофьор погледна в огледалото за обратно виждане с неразбираща физиономия.

— Моля те, кажи му да спре, искам да сляза за малко!

— Установи машину! — изкомандва рожденикът.

С разтуптяно сърце Хелге изскочи от автомобила и тръгна след нея. Походката. Дългата руса коса, дрехите, дори начинът на обличане, всичко съвпадаше. „Това е невъзможно, сигурно се побърквам!“ Мозъкът му търсеше логично обяснение за това, което очите му виждаха с кристална яснота. Всяка изминала крачка скъсяваше дистанцията и увеличаваше напрежението. Огромна буца заседна в гърлото му. Настигна младата жена, хвана я за ръката и едва успя да промълви:

— Клара!

Жената се спря, обърна се и го изгледа учудено.

Дори в лице бяха като сиамски близначки. Ах, това ангелско лице, което караше душата му да пее! „Минаха толкова много години. Не ставай глупак, Клара е мъртва!“ В очите му напираха сълзи. Настъпи неловко мълчание. Трябваха му няколко секунди, за да се окопити.

Клаксонът на таксито изсвири. Останалите го викаха да се прибира обратно в колата. Хелге се сепна, прочисти си гърлото и се опита да скалъпи някакво извинение, което младата рускиня така или иначе нямаше да разбере:

— Извинете, ужасно съм се припознал. Просто вие толкова много приличате на моята Клара. Не исках да ви стресна, съжалявам!

— Но това е страшно романтично! — заговори русата хубавица на чист шведски език. Изражението й премина от учудване в приятелска усмивка:

— Може би трябва да се видим на кафе, за да ми разкажете повече за вашата Клара!

Хелге най-малко очакваше точно такъв отговор. При това на родния му език! Обърка се още повече. С трепереща ръка той изтри сълзите от очите си и събра сили да каже:

— Вие… вие говорите шведски?

— Майка ми е шведка, прекарах детството си в Стокхолм, преди да се разведат с баща ми. Момент — тя бръкна в дамската си чантичка и извади визитка.

— Потърсете ме на този телефон утре, за да си уговорим някаква среща. Явно току-що пристигате в града — погледна към жълтата волга, от която стърчаха четири глави и любопитно ги наблюдаваха. Помаха им с ръка, все едно се познаваха от години. И пусна най-лъчезарната си усмивка.

— Ще се радвам да ви разведа из родния си град.

Без да каже нито дума повече, красивото привидение се обърна и продължи по пътя си край реката. Хелге прочете текста върху визитката. От едната страна беше написан на руски, а от другата — на английски:

В главата му нахлу отрезвяващ спомен, който внезапно попари споходилото го въодушевление. Едно грозно привидение, едно зловещо лице му се усмихваше с думите: „Ще се изненадате от бързите резултати!“

Той прибра визитката в портфейла си и тръгна обратно към таксито. В сърцето му се бореха недоумение, възторг, възбуда и страх. Душата му искаше едновременно да пее и да плаче. „Каква душа, та ти вече нямаш душа!“

— Май не обичаш да си губиш времето, а! — Лудият Макс стисна главата му в сгъвката на огромния си лакът.

— Мисля, че имам нужда от нещо за пиене, — чу себе си да казва Хелге.

— О да, всички имаме нужда! — весело му отвърна рожденикът. — Карай! — нареди на шофьора.