Тихомир Димитров
Душа назаем (19)

Кайро, Египет

Първата работа на Касим беше да се отбие през Абдула. Неговият приятел щеше да прояви разбиране, да го утеши. Или поне така се надяваше. Имаше нужда да сподели с някого. Да излее цялата мъка от факта, че си представяше лятото по един съвсем различен начин — в страната на богатите, при своята далечна онлайн любов, а не тук — в шумния и прашен Кайро, където трябваше да се унижава за всяка стотинка пред чужденците.

Чувстваше се излъган и пренебрегнат от надменните американци. Потъпкаха голямата му мечта. Продаде душата си за нея! Колко по-ниско можеше да падне човек? Крепеше го единствено мисълта, че молитвите в джамията бяха помогнали да се освободи от проклятието. Несъмнено отказът на посолството се явяваше пряк резултат от неговото разкаяние. Слезе от претъпканата маршрутка точно срещу интернет кафенето на Абдула.

Собственикът отсъстваше, беше на пазар и Касим помоли братчето му да пусне някой от компютрите, за да може да си провери пощата, докато чака. Нямаше търпение да разкаже всичко на приятелката си зад океана. Да се оплаче. Тя щеше да го разбере и да го утеши. Щеше да внесе мир в разкъсаното му от болка сърце. Нейните думи винаги го успокояваха, въпреки че не можеше да чуе гласа й, въпреки че идваха от толкова далеч. Възнамеряваше да й напише дълго писмо. „Да, точно така ще направя! Мъдрите хора казват, че споделената мъка е половин мъка, а на Абдула няма да казвам нищо, за да не ми се присмива. Ще го излъжа, че съм дошъл да му върна парите, и все едно нищо не се е случило…“ — така разсъждаваше Касим — „задължително трябва да пиша и на организаторите за депозита“. Чакаше го доста работа. Тъкмо щеше да убие времето, докато се върне Абдула.

Имаше няколко нови писма, но едно от тях му привлече вниманието като магнит. Беше от търговеца на души:

„Човек се учи, докато е жив, и вие току-що получихте един много ценен урок: сделките с Дявола не са хубаво нещо! Ако нашите наблюдения са точни, би трябвало в момента да преживявате огромно разочарование от последствията на желанието, срещу което толкова лекомислено продадохте душата си. Можете да изберете да ни повярвате или не. Това няма никакво значение за нас! По-важното е, че разполагаме с писмен документ, който потвърждава съгласието ви да предадете душата си ЗАВИНАГИ във владение на Тъмните сили. Ето още един ценен урок: когато подписвате някакъв договор, четете всичко, дори малкия шрифт. В случая: «общите условия», с които се съгласихте, без да мислите. Адът е едно доста мрачно и самотно място, където можете да прекарате хилядолетия насаме със собствените си страхове. Уверяваме ви, те са много повече и много по-ужасни, отколкото предполагате. И ви очакваме с огромно нетърпение! Животът е кратък. Наслаждавайте му се, докато можете!

Послепис: ще бъдем честни и ще Ви съобщим, че все пак има някакъв начин да си върнете душата обратно. Така и така след време сами ще разберете, няма защо да го крием от Вас. Какъв е той ли? Ами трябва да направите огромна саможертва в името на доброто, за да компенсирате собствената си глупост. Какво ще кажете за 50 хиляди долара дарение в полза на бездомните сираци? Имате три дни, за да наберете и изпратите средствата и само 30 секунди, за да се възползвате от тази възможност сега!“

Отдолу се мъдреше надпис:

„Обещавам да събера и да изпратя 50 000 долара дарение в рамките на следващите 72 часа, в противен случай декларирам, че се отказвам от душата си завинаги в името на Сатаната и съм готов да отида при него, когато и както той пожелае.“

До текста мигаше червен бутон: „ЗАКЛЕХ СЕ“ и брояч, който отмерваше оставащите секунди: 30, 29, 28, 27, 26…

Касим натисна Enter. На екрана се появи банковата сметка на фондацията, където трябваше да преведе парите, за да спаси безсмъртната си душа. Разполагаше с твърде малко време! Принтира писмото, натика го в джоба на панталона си, извика братчето на Абдула, връчи му парите от заема, и хукна като обезумял надолу по улицата, без сам да знае къде отива. Имаше чувството, че светът се разпада под краката му.

Физическите усилия му помогнаха да си прочисти ума. Спря задъхан и изпотен пред офиса на някаква авиокомпания. Загледа се в рекламния надпис и в главата му започна да се оформя план.

Още на следващия ден сутринта навести един свой бивш съученик — Мохамед, който работеше в обменното бюро на хотел „Мовемпик“ — точно срещу международното летище на Кайро. Двамата имаха навика да се прибират в стаичката зад офиса и да пият чай по време на обедната почивка. Там държаха дневния оборот. Докато приятелят му се облекчаваше в тоалетната, Касим сипа в чашата му голяма доза приспивателно. Лекарството подейства почти мигновено. Още след втората глътка Мохамед се отпусна върху облегалката на стола. Връзката ключове стърчеше от джоба на черния му панталон. Един от тях беше за сейфа. Трябваше да побърза!

Успя да натъпче стотина хиляди долара в куфарчето, което носеше специално за целта. С бързи крачки прекоси булеварда. От другата му страна се намираше входът на летището. Влезе в клона на National Bank of Egypt и преведе дарението на посочената в омачкания лист сметка. Надяваше се да успее да напусне страната завинаги с останалите пари. Купи си билет за първия възможен полет — към Алжир. Чекира се на терминала и зачака.

Минутите се превръщаха в дни, а секундите — в часове. Носеше куфарчето като ръчен багаж. Банкнотите се намираха под няколко прилежно сгънати ризи. Беше гладко избръснат и парфюмиран. Облечен в костюм. Приличаше на млад египетски бизнесмен, който заминава на командировка в чужбина. Надяваше се митничарите да не ровят щателно из ръчния му багаж. Те и без това рядко си правеха труда. Знаеше това от многобройните разговори с чужденци. Проверявали само по сигнал. Или ако им се сториш подозрителен. До обявяването на полета оставаше по-малко от час. Можеше само да седи, да чака и да се моли…

Двама мъже в черни полицейски униформи застанаха пред него и го арестуваха с обвинение за грабеж. Показаха му видео запис от охранителните камери в хотела. После го биха по бедрата с гумени палки и го ритаха в бъбреците. През следващите няколко месеца го развеждаха из следствените арести като парцал. Разпитваха го. Накараха го да подпише пълни самопризнания. Получи доживотен затвор за незаконно присвояване на средства в особено голям размер. Последните му думи в съдебната зала бяха:

„Продадох душата си на Дявола, защото повярвах в американската мечта. Готов съм да платя цената, с която ще откупя мястото си в Рая. Аллах е велик!“