Евгений Велтистов
Реси — неуловимият приятел (6)

Спряха оркестрите и при дванайсетте входа на зоопарка. Балоните с формата на смешни зверчета отплаваха в спокойното небе. Пъстрите автофургони на фирмите с приглушени мотори поеха по пътищата. Възрастни и деца с любопитство гледаха през стъклата и очакваха кога ще се мерне в тревата гъвкавото тяло на дивата котка, кога ще пресече пътя замисленият слон или ще профучи през чупещите се храсти носорогът. В „Света на животните“ зверовете се разхождаха свободно. В „клетките“ на колела пътуваха зрителите и това беше необикновено забавно, караше хората да нервничат по малко, макар че нито едно животно, както обясниха екскурзоводите, не напада машина. Някои зрители разглеждаха парка с безшумни хеликоптери, като се наслаждаваха от съседството на савани и тайги, на планини и пустини, изучаваха ги през биноклите, с увлечение фотографираха нищо не подозиращите водни животни.

Тук човек можеше да види обитатели на разни континенти на Земята. Гигантите на тропическите страни — слонове, биволи, хипопотами — стъпкват в храсталаците пътеки към водопоите и солените почви; под гигантските надути с въздух куполи на „Арктика“ и „Антарктика“ блаженствуват на ледени блокове бели мечки, моржове, тюлени, пингвини; на гористите острови живеят маймуни; а ето я и празната още вана на океанариума, където наскоро ще се разположат китове и делфини.

Кортежът на почетните посетители напусна сивите гранитни слонове, които подпираха с гърбовете си арката на парадния вход, чудновато извитите бронзови дървета, които обкръжаваха гроба на един природоизследовател от миналия век, чието име при откриване на церемонията, спомена професор фон Круг. Стопаните тържествуваха: техният мъничък и скромен град Таймер, споменат в справочниците само с един ред като родно място на велик зоолог и днес привлича вниманието на света. Там, където преди няколко години стояха широки празни места, е създаден „рай на животните от всички континенти“. Вятърът отнесе смешните балони — опашати, рогати, с големи очи — и може би в някой голям град някое момченце ще улови за дългия крак чапла и ще прочете „Светът на животните“. И завинаги ще запомни името на зоопарка и името на тайнствения далечен Таймер — такава е силата на рекламата…

Ниският „шел“ на професора завършваше кортежа на колите, фон Круг беше в мрачно настроение. Той не възнамеряваше да разглежда „Светът на животните“, но трябваше да придружава гостите.

Какво да се прави, известният човек винаги има много задължения и дори когато са неприятни, трябва да ги изпълнява. В речта си, излъчвана от телевизията на много страни, професорът се обръщаше към децата, подаряваше им вечни животни. Фон Круг се дразнеше от шума и палавостта на децата. Но той знаеше, че всички велики изобретения трябва да бъдат адресирани към потомците. Детството на самия фон Круг беше сурово, той не обичаше да си го спомня. Приятни бяха само часовете, прекарани в семейната библиотека. Там, край лавиците със стари книги, в ням разговор със завоевателите на миналото момчето мечтаеше за слава, за могъщество, за управление на света от сумрачната стая на старата вила…

Седнал неподвижно в колата, фон Круг виждаше, как с бавна крачка, като се оглеждат за автомобили, се отдръпват от пътя група лъвове, как се наслаждават в калта хипопотами и носорози с бели чапли по гърбовете. Докторът можа да различи сред животните своите „вечни модели“ и му се струваше, че неговият жираф прекалено заучено огризва клонките на дърветата, че неговата зебра скача някак вдървено, че неговият слон, като посипва гърба си с пясък, не изразява никакво удоволствие.

Другите животни, не механичните, а живите, докарани от резервати и зоопаркове, не ги деляха от стадата, отнасяха се като с равни, но доктор Круг отлично знаеше, че в сложната стълбица на подчинение на стадото — от страшния водач до последния редови — неговите животни заемаха най-долното стъпало. Те не умееха да се държат както трябва, не познаваха чувството страх, не усещаха болка, не изгаряха от изблик на сили. Тях не ги вълнуваше мирисът на кръвта. Те не изпитваха изобщо никакви чувства!

При птичите езера фон Круг внезапно заповяда на Мик Ури да отбие в страни и професорският „шел“, като се отдели от кортежа, тръгна към маймунарника. Те минаха край острова със скачащите по клоните макаци, покрай горското езеро, посред което две групи шимпанзета бяха устроили своя обикновен „карнавал“ с диви викове и щураво тичане, и излязоха при площадката на горилите.

Колата меко спря. Фон Круг продължи нататък пеш. Тунелът от много здраво стъкло беше направен за посетители, които желаеха да се срещнат лице е лице със страшните предци.

Една двуметрова горила се показа от гората и с разлюлян вървеж, като се опираше с една ръка в земята, тръпна към човека. Спокойно и меланхолично горилата дойде до стъклото, изправи се в целия си гигантски ръст, спря се, като едва доловимо се поклащаше от крак на крак. Фон Круг сне очилата, приближи лицето си до стъклото, през което ясно се виждаше косматата, с обърнати ноздри и с дълбоко хлътнали очни кухини безобразна мутра. Около минута те се гледаха един друг в очите…

После звярът се обърна и пак така меланхолично се затътри нататък.

Фон Круг сви юмруци. Проклятие! Истинската горила, ако я погледнеш право в очите, ще вземе това за предизвикателство и ще се нахвърли да се бие. С един замах гигантът може да отскубне главата на човека, ако разбира се, не го отделяше дебелото стъкло от противника му. Това беше лабораторен звяр. Безразлична меланхолична горила.

— У дома! — заповяда фон Круг на шофьора.

Ури се обърна и за пръв път видя очите на господаря си: бледосини, присвити, те изглеждаха не толкова страшни, както зад стъклата на очилата.

— Виж какво, Ури — каза по пътя барон фон Круг. — Има само една машина, която е заредена с човешки емоции. На пръв поглед е играчка; може наистина да е играчка. Но не тава е важното. Моделът на професор Громов притежава чувства, недостъпни засега на никоя друга машина. Тя ми трябва. Ясно ли е, Ури?

Мик Ури ритна калъфа на контрабаса и, хванал в отпуснатата си ръка стоманения прът, тръгна към дивана. Едва сега, когато видя презрително блесналите очи на момчето, Ури разбра, че се е случило нещо непоправимо: той беше докарал не машина, а едно момче, което приличаше много на Електроник, може би негов двойник. Ури винаги живееше по принципа „да или не“ — победа или поражение и не допускаше никакви случайности. Случайностите караха уравновесения Ури да губи самообладание. Той пропътува над хиляда километра, благополучно премина със своя „научен багаж“ митницата, може да се каже, почти беше изпълнил заповедта на господаря си. И ето, че…

Ури не успя да замахне по кучето: чу се сух трясък — зъбите на кучето прегризаха стоманата. Нападателят с най-голямата пъргавина, която притежаваше, отскочи зад квадратната машина.

„По дяволите това куче! — реши той, като преценяваше с поглед разярения фоксер. — По-добре да понеса скандала, отколкото да ходя без ръце“. — Той натисна бутона на машината за високо напрежение.

Железният сандък, бавно подтикван от човека, потегли към кучето. Момчето, сгушено в края на дивана, следеше страшния механизъм. Фоксерът остана като закован на място и сякаш се мъчеше да разбере какво е това чудовище, което иска да го нападне. Под твърдите кичури козина живо святкаха зелените очи.

— Не бива! — изплашено извика момчето.

Гласът му се сля с трясъка на силна гръмотевица. Човекът падна.

Когато Ури отвори очи, видя пред себе си озъбена куча уста. Ури скочи. Той не разбираше какво се бе случило. На пода димеше шнурът от разнебитената машина…

Мик Ури бръкна в джоба. Той успя да даде само един безшумен изстрел. В същата секунда черна сянка го накара да изпусне пистолета. Ръката на Ури сякаш се схвана.

— Махайте се веднага! — извика момчето. — Махайте се, че то ще ви… — И момчето сложи длан на устата си, защото изведнъж си спомни, че предупреждението му може да бъде взето за заповед.

Мик Ури блъсна с рамо вратата и изчезна в тъмния професорски кабинет…

— Пистолет срещу дете и куче — презрително каза фон Круг, като наливаше вода на Ури. — Не ти ли се струва, Мик Ури, че всичко това е недостойно за един управител?

— Това не е куче! — Управителят изпи чашата, изля останалото в дланта си и намокри бръснатата си глава. — Дяволска работа!

За оръжието Ури не каза нищо. Професорът, разбира се, знаеше, че пистолетът стреля със сънотворни мълнии, които веднага приспиват жертвата. Ами ако имаше и куршуми?… Ури остана със странното впечатление, че кучето се мъчеше да го обезоръжи и не го нападаше сериозно.

— Отличен модел — съгласи се фон Круг. — Виждам ръката на професор Громов. Въпреки че е разсеян и непохватен, успял е да направи машината. „Дяволска работа“! Най-сетне, Ури, ти взе да различаваш модела от оригинала. Доволен съм, че тази „дяволска работа“ е дошла в моя дом. Ще видим какво мисли да прави…

Той усили звука.

— Да се махаме оттука, Реси! — чу се молещ глас.

На екрана момчето изтича към вратата и се огледа. Кучето седеше на пода.

— Реси, при мен!

Кучето не мръдна.

— Какво ти е, Реси? — Момчето се върна при кучето. — Чуваш ли: казвам — да бягаме!… — Кучето не помръдна от място. Момчето изтри с ръка челото си. — Май че почвам да се досещам… Ти имаш друга заповед… — Той погледна към вратата: дали не каза нещо не за казване? — Добре, Реси… покажи ми и аз ще разбора.

Кучето скокна на дивана. Момчето седна до него. Кучето протегна лапи, постави на тях главата си. И момчето легна, изтегнато в цял ръст.

— Ти ще ме пазиш… — със сънен глас каза момчето. — Съгласен съм… С тебе от нищо не ме е страх. Така съм уморен…

И кучето радостно залая.

— Кой на кого е на гости? — фон Круг изключи звука.

Само това липсваше! Нахалното момче, което го ухапа за пръста, като стопанин легна на дивана. А помощникът му, който с една ръка може да събори бик, е победен от машината и изглежда безпомощен. Впрочем Ури е твърде механична конструкция, новите изобретения не са за неговата глава… Професорът погледна иронично управителя си:

— Сега, Ури, за да излезеш оттук, ще трябва да минеш покрий дивана. Така ли е, Ури?

Ури мълчеше.

— Или може би да извикаме полиция? — Докторът се разсмя нервно и Ури го погледна учудено. — За днес, мисля, стигат толкова приключения — завърши сухо фон Круг и решително тръгна към вратата. — Оставаш за заложник. Ще имаш време да помислиш за грешката си.

Върна го позвъняването на телефона.

— Господин докторе, пристигнал ви е гост. Руският професор Громов — доложи секретарят от първия етаж. Господин Громов моли да го приемете веднага…

— Готов съм да приема господин професора… — Фон Круг помълча малко. — И моля ви, не придружавайте господин професора. Обяснете му откъде трябва да мине.