Евгений Велтистов
Реси — неуловимият приятел (37)

Когато от устата на Индекс изскочи стоманеният свредел и Громов изкрещя някакви думи, никой в диспечерната не разбра веднага какво беше станало. Индекс, който тичаше към професора, изведнъж се отметна встрани и в следващия момент блесна силна искра, светлината угасна, засвети синята аварийна лампа. За един миг океаните потъмняха, корабите изчезнаха, капитаните за минута останаха без диспечер. Командора повика дежурните електротехници.

Мик Ури стоеше побледнял, защото разбираше прекрасно колко опасен бе Индекс преди няколко минути. Ури въздъхна, като видя двамата морски инспектори, които влязоха в залата.

— Изведете го — каза Командора на инспекторите. — И после приберете, моля ви се, това.

В залата светна, океанът се събуди и всички видяха, че Командора сочи под масата, където лежеше неподвижно кучето.

— Не го докосвайте! — прозвуча звънък момчешки глас, който приличаше на вик от болка. — Това е Реси! На никоя цена няма да дам Реси!

Сироежкин се спусна под масата и внимателно взе в ръце рошавия Реси.

В същия миг Електроник се оказа до него; избръмчаха неговите команди за Реси.

— Защо ли извиках? — взе да се обвинява Громов. — Късо съединение! Как не се досетих, че той, като се метне встрани, ще се удари в електромрежата…

Командора гледаше момчетата с кучето.

— Кое е основното правило на вашата машина? — попита той професора.

Вместо Громов побърза да отговори Електроник, сякаш от неговите думи зависеше животът на Реси.

— „Точно изпълнение на заповедите, които дава стопанинът. Самостоятелността и свободата на действия помагат на модела да спазва основното правило…“

— Нещо не забелязах точно изпълнение на задачите — замислено рече Командора. — Така че кой е истинският му стопанин?

В кръглата зала писукаха сигналите на хиляди кораби. Капитаните водеха своите кораби по дълбоките подводни пътища. Там, горе над океаните на Земята, грееше слънце и светеха звезди, цареше безветрие и бушуваха урагани. Там, горе във всички океани на планетата, животът си течеше по прежнему… А Сироежкин държеше в ръце неподвижния Реси.

— Не е точно така! — високо каза Сергей. — В главното правило е казано: „на стопанина и на неговия приятел“. — И той учудено впери поглед в Реси. — Гледайте, той…

— Какво той? — подскочи Електроник.

— И на неговия приятел! — повтори Сироежкин.

И всички видяха, че кучето едва доловимо мръдна опашка.

— Аз съм приятелят… — тихо каза Сироежкин.

Опашката пак мръдна.

— Аз съм приятелят на Електроник!…

Опашката постоя малко неподвижна и замахна.

— Аз съм приятелят на Громов!!

Още веднъж замахна опашката.

— Аз съм приятелят на Реси!…

И в отговор се разнесе лай. Отначало едва чуто, като насън, после по-силно и по-силно. Реси отвори очи, скочи на пода отърси се и залая със звънък, пронизителен лай.

— Гледайте, той лае… — удивено каза Громов. — Лай, миличък, лай!

И като разбра радостта му, се засмя радостно и Командора, усмихна се Електроник, разсмя се високо и Дон. И помощниците на диспечера прихнаха в смях пред микрофоните. А Сироежкин стоеше, разкрачил широко крака, и не разбираше защо всички се смеят.

Той направи откритие. Върна Реси с едничката дума „приятел“, която фон Круг не беше успял да заличи от паметта му. Какво смешно има тук?

Краката на Сергей се подкосиха от внезапна умора. Всички кораби в Океана се движеха сега право срещу него. Той нямаше право да отговаря на сигналите им. Той трябваше да провери главното.

— Реси, при мен!

Някакви силни ръце сграбчиха момчето и го отнесоха в съседната стая. Но преди Електроник, преди Громов, преди бързия Дон, преди самия Командор, който успя да подхване падналия Сергей, при момчето с един скок се метна Реси…

— … Ало, Сергей, чуваш ли ме? Слушам — чу Сироежкин като на сън.

Той отвори клепачи. Видя едни лъчисти очи под сключени вежди. Командора му подаде великанската си ръка, внимателно го сложи да седне.

— Е, как е, мина ли ти? — попита Командора. — На дълбокото това се случва.

— Аз управлявах… — каза Сироежкин.

И Командора веднага го разбра:

— Бива си те тебе: Реси пак стана Реси. Един ден ще управляваш не една и две машини. Ще управляваш Океана. Или Космоса. Както пожелаеш.

Гел Иванович го докосна по рамо:

— Ти си първооткривател, Сергей. Я дай внимателно да те погледна. — И той ласкаво надзърна в очи първооткривателя, който неочаквано за всички си спомни най-могъщата дума — „приятел“.

В залата прозвъняха далечни звънчета. Спасителната служба известяваше за традиционното триминутно мълчание на ефира. Притихна целият океан, до самото дъно, напрягаше слух — дали някъде няма да прозвучи SOS. В тишината на спокойните секунди, отброявани от равния ход на хронометъра, от време на време се вмъкваше слабо писукане — сигналите на морските животни, които носеха в себе си харпуните на сънните стрелци.

— Това са делфини и китове — каза тревожно Громов. — Трябва да ги намерим!

— Ще ги намерим — обеща Командора.

— С корабите, от космоса, от дъното на океана…

— Ще включа всички диспечери.

— Та вече никой да не натиска тайно бутона.

— Няма да позволим.

— Вярвам ви. — Громов извади от джоба си някакви книжа и ги разкъса на дребни парченца. На въпросителния поглед на Командора той се усмихна: — Ей тъй, дребна работа…

А Електроник също наруши традиционното мълчание от три минути и с хрипкавия си глас каза на Сироежкин:

— Аз преправих основното правило на Реси. Никакви стопани вече… Само приятели!