Евгений Велтистов
Реси — неуловимият приятел (3)

Човекът, който докара куфара-контрабас, взе багажа си и, като крачеше през стъпало, се изкачи по широката метална стълба на третия етаж на вилата.

Името му беше Мик Ури. За четиридесетте години служба Ури беше сменил много професии: беше борец, пазач, търговец, наемен войник, шофьор, полицай, боксьор. В една африканска експедиция, където съдбата беше запратила Ури като ловец на редки животни, той се срещна с професор Круг и премина на служба при него. Мик Ури считаше, че е сполучил с тази работа: за няколко години стана пръв помощник на знаменития барон фон Круг. Разбира се, не по научните въпроси — тук професорът се доверяваше само на себе си, — а по всички останали. Ури беше главният управител. И макар квадратно-непроницаемото лице на главния управител обикновено да не изразяваше чувства, сътрудниците се научиха да познават какво е настроението му. Ония, които бяха виждали как Ури кара професорския „шел“, естествено, разбираха, че главният управител се чувствува значителна личност.

„Ури не знае сложни формули, но какво бихте могли да направете без Ури! — философствуваше главният управител, като внасяше куфара в стаята. — В тази кутия има едно желязно нещо, което според мене струва повече от всички ваши идеи. Мик Ури със собствените си ръце набави гениалното откритие. За господин професора. За цялата ваша наука“. — Като си мислеше така, Мик Ури обикновено не се отнасяше много учтиво със своите учени колеги.

Ури остави куфара-контрабас и позвъни по видеотелефона.

— Аз съм, господин професоре — бодро каза той. — Донесох това, което обещах.

— Остави колата в гаража. Чакам те — каза господарят.

Ури мълчаливо се поклони на екрана. Щракна ключалката, отвори капака на куфара, огледа внимателно лежащото в него момче. Електронното момче приличаше много на истинско и все пак то, както казват учените, е машина, модел. С дългите си ръце Ури извади модела от куфара, внимателно го сложи на дивана. „Железен, пък топъл — тихо, сякаш се учудваше, измърмори под носа си Ури. — Моторът работи — значи, добре съм го докарал“.

Електронното момче лежеше неподвижно, клепачите му бяха затворени, ризата му — леко смачкана, на краката му — износени кецове. Тъкмо тези кецове посмутиха малко главния, управител: той видя на подметките триъгълен печат: „Лъч“. Нима електронните модели носят фабрични кецове? Впрочем Ури свърши своето, с подробностите нека се оправя господарят…

— Здравейте, господин професор фон Круг.

Винаги, когато влизаше в достъпния само за определени лица кабинет, главният управител неволно ставаше стеснителен и се обръщаше към господаря си с пълната му титла. Кабинетът беше без прозорци: професорът обичаше сумрака. Господарят седеше зад масивното си бюро, заобиколено с екрани, телефони, пултове. Тънките нервни пръсти на фон Круг бяха все така върху бутоните за настройка. Зад гърба на професора по цялата стена беше поставен гоблен: с преплетени, гъвкави, силни тела, рога, бивни, нокти, опашки — хиляди и хиляди екзотични животни, унищожени от човечеството.

— Седни, Ури — каза фон Круг, без да се откъсва от екрана, на който ясно се виждаше диванът е легналото момче. — Подробностите ще изложиш после. Искам да видя какъв модел си донесъл.

— Каквото ми беше поръчано — безстрастно доложи управителят, като изпробваше с гърба си здравината на кубическото кресло. — Това е модел от типа „Електроник“. А по-просто — обикновено желязно момче.

— Разбира се, Ури, не се съмнявам в твоята точност. — Професорът едва доловимо се намръщи: той не искаше да повтаря подробностите на деликатната задача. — Важна е първата реакция на машината в непозната обстановка. Разбираш ли?

Момчето лежеше, без да мърда, в същата поза, в каквато го беше оставил Ури. Минаха няколко минути — няколко минути в напрегнатия работен ден на професора. Фон Круг гледаше въпросително помощника си. Разперените ръце на Ури искаха да кажат: сторено е всичко, което е възможно, по-нататък трябва да се намеси науката.

Професорът натисна един бутон и в стаята, където се намираше моделът, влезе метален сандък, задвижи се на колелца към дивана. Червеното око се спря върху лицето на спящото момче. От корпуса изпълзя еластичен прът и докосва голата ръка.

Момчето трепна. Клепачите за миг се повдигнаха и пак се затвориха. Устните леко замърдаха. Професорът усили звука.

— Реси, Реси, ти си могъщ… — Страстен шепот проряза тишината в кабинета. — Ти, Реси, гониш ято облаци… — Екранът показваше в едър план ленивите, сякаш пряко сили отварящи се устни на модела. — Ти се раз-хож-даш Реси, в море… Навсякъде лъхаш на простор…

Професорът гледаше внимателно екрана.

— Кого вика? Прилича на римувано машинно бълнуване. А този, когото лежащият в безсъзнание викаше, в същата секунда чу името си и, като измени посоката, хукна през цветните лехи към вилата…

Електрическият прът на машината пусна по-силен ток. Момчето внезапно седна, видя насоченото към него машинно око, забарабани с ръце и крака по дивана, завика:

— Не искам! Махай се! — И после съвсем неразбираеми думи: — Не се боиш от никого, дори от самия дявол! — и пак падна на дивана.

Фон Круг свъси вежди, стана от бюрото.

— Това ми напомня системата на свободното възпитание. Именно нея възпроизвежда даденият модел…

Професорът тръгна към съседната стая. Той се обръщаше не към Ури, който седеше неподвижно в креслото, а към самия себе си:

— Доктор Есен повикал племенниците си от Англия… Предупреждавали го, че децата са възпитани в модния стил на свободното възпитание, но докторът не обърнал внимание на това. И още на първия обед младите роднини замервали стените с пресни домати… А когато чичкото се опитал да отвори уста, една чиния го улучила в главата… И така, дали всичко това заплашва и мене?…

— Младежи — само успя да каже подир фон Круг помощникът му.

Мик Ури видя на екрана как професорът цяла минута внимателно наблюдава през тъмните си очила утихналия модел. После с леко движение на ръката докосна косите, брадичката на машината… Внезапно дръпна ръката си, отскочи и почти бегом, като гледаше назад през рамо, тръгна към вратата.

Такава странна походка Ури още не беше виждал у господаря си. Той не успя да разбере какво бе станало, но за всеки случай се изправи от креслото и опъна ръце надолу.

— Какво си донесъл? — с пресипнал, чужд и, както се стори на Ури, зловещ глас рече професорът, изпречен на вратата. — Тебе питам, Мик Теодор Макс Ури! Какво си донесъл?

Мик Ури, когото за пръв път в живота му назоваваха с пълното име, гледаше мъжествено в бездънно тъмните очила на господаря си. Той не разбираше нищо. Разбуди го посред нощ — мигновено би описал машината модел „Електроник“. Той знаеше задачата си наизуст, той не можеше да се излъже!

— Ти си довел живо момче — със съвсем тих глас каза фон Круг. — Първото срещнато момче на улицата. То ме ухапа. Ето. Ясно ли е, да?

На Мик Ури се стори, че зад гърба му върху гоблена замърдаха зверовете и се усмихнаха с дръзките си муцуни. Само Ури беше в състояние да оцени състоянието на фон Круг: господарят му избягва да подаде ръка дори на знаменитости. И изведнъж — пръста! Безценният професорски пръст беше ухапан от някакво мръсно момче!…

Тази нелепа случайност можеше да струва кариерата на главния управител. Нахлупил шапка, мъчейки се да не гледа белия професорски пръст, Ури изскочи от кабинета.

— Да се маха оттук и да се въдвори на място! — чу той сухата заповед. — И да няма никакъв скандал. Това е всичко. Ури…

Запъхтян тежко, Ури се втурна в стаята, пълна със слънце. Той още не беше видял дивана и след тъмнината само мигаше от обилната светлина, но тръгна направо към момчето. Чу се звън на счупено стъкло. Ури остана като треснат. На плота до прозореца лежеше някакво рошаво същество. Кичурите козина закриваха муцуната му, но Ури ясно виждаше пламтящите, пълни с решителност очи.

— Реси! — Момчето подскочи от дивана, заигра от внезапната радост. — Реси, при мен!

Кучето скочи, без да докосне пода, и момчето го хвана, притисна го към гърдите си.

— Реси, нима си ти, Реси! Ти ме намери! — задъхваше се момчето, а в отговор кучето скимтеше, спираше и пак скимтеше.

Ури заотстъпва заднишком към вратата и търсеше с поглед някакъв предмет. Косматият фоксер, който с един скок прескочи цели десет метра, можеше да покаже и зъбите си… С рамо Ури блъсна металния сандък. Взе от машината стоманения прът.

— Ей ти, стига си правил цирк тука! — с прегракнал глас каза Ури.

Момчето се огледа. Очите му блеснаха.

— Реси, изгони го! — помоли момчето, като посочи с пръст квадратната фигура.