Евгений Велтистов
Реси — неуловимият приятел (11)

Яркото африканско слънце освети речните храсталаци. Птици, гущери, змии, крокодили, насекоми, жаби, костенурки — всичко изведнъж се пробуди; настъпи обичайното време за ловуване, за песни и игри.

И сякаш невидима ръка отдръпна изведнъж тънко сплетената завеса на мушиците; млъкнаха невидимите в мъглата птици. Речните жители се спотаиха и сякаш изчезнаха. В кълбата мъгла, в прохладните води на реката тежко трополеше и се спускаше по стръмното страшно стадо. Заедно със зебрите и антилопите скачаха лъвовете; жирафите бързаха след щраусите; слоновете и носорозите чупеха с трясък тръстиката и се измъкваха на отсрещния бряг. Там имаше защитна стена от храсталаци и заплетени от лианите дървета.

Над бягащите издаваше подканващи викове и летеше крилато рошавият разузнавач. Странните „рога“ на главата му, които отдалеч беше видял командирът Пен, изобщо не бяха рога, а подвижни антени, както у някои мухи. Реси зорко наблюдаваше преследвачите: в горните клетки на ретината на неговите очи бавно се преместват въздушната машина, скачащата „жаба“ — в долните, и Реси определя точно разстоянието до зелените хълмове и скоростта на преследвачите. Пленниците ще успеят. Ще успеят да избягат преди изстрела.

Пен разбираше, че животните ще се скрият в бодливите храсталаци. Но него го вълнуваха не „ловните трофеи“ — той беше уверен, че стрелците ще проследят бившите пленници, — Пен със сдържана ярост следеше многокрилия летец, който отвлече плячката му. Какво беше това — Пен не знаеше, но интуицията подсказваше на ловеца, че пред него сега стои опасен противник.

А този противник дразнеше стрелеца: закръжи със сребристите си крила над бамбуците, сякаш знаеше, че човекът ще приземи аеромобила си.

Колата на командира беше безпомощна в храсталаците. Пен излезе от кабината и почака, докато по склона на хълма се дотътри „жабата“. В довтасалата „жаба“ бяха един от стрелците и оръженосецът на командира — Зузу, който държеше готови за стрелба две електронни пушки.

— С мен ще дойде Зузу — каза Пен на стрелеца. — Извинявай, момко, искам да настигна ей оная дяволия.

В бодливите храсталаци машината-жаба е незаменима, макар, разбира се, да няма толкова удобства, както аеромобила. Пен дангалакът сложи на главата си шлема, сви се на шофьорското място, така че коленете му се оказаха до брадичката, по навик напипа с подметката на армейската си обувка педала, натисна бутона за управление. Машината отскочи нагоре с четирите си лапи, с гигантски скок се издигна над храстите и се приземи с трясък в сухия бамбук.

Може би скоковете на „жабата“ могат да се сравнят със спускането на скиор по опасен склон: коварни буци и трапчинки могат внезапно да го подхвърлят във въздуха, да го метнат встрани, да го разбият в израсналото край пътя дърво. Тук трябва да си целият нащрек — за трасето, за моменталното избиране на площадка за следващия скок и, разбира се, за целта на ловната хайка. Шофьорът на „жабата“ трябва да е опитен и хладнокръвен преследвач.

И Реси лавираше с крилата си. Той правеше поривисти движения във въздуха, заобикаляше дърветата и се шмугваше между храстите. А главното, което вбесяваше преследвача, — рошавият летец познаваше къде именно ще скочи „жабата“ и офейкваше едва ли не под носа на машината. Пен подхващаше в движение пушката, която му подаваше оръженосецът, но всеки път закъсняваше с миг-два: Реси не позволяваше на стрелеца да се прицели.

Пот се лееше под шлема, по ризата се образуваха бели петна от сол. Със стиснати зъби ловецът караше машината напред. Той виждаше, че многокрилият превъзхожда всеки звяр по бързина на реагирането, но не отстъпваше.

Внезапно „жабата“ затъна, Пен натиска бутона — напразно: блато. Изскочи от машината, до колене в рядката кал, стреля и от двете цеви към небето, където за последен път се мярна сянката — просто така, да поизлее яростта си. Как не забеляза, та се напъха право в блатото! Ловецът махна на оръженосеца: трябва да се връщат пеша, двамата не могат да измъкнат „жабата“…

Те се провираха през храсталаците, търсеха пътечка. Всичко около ловеца и водача му беше бодливо: острите като въдички бодли драскаха кожата, късаха дрехите. А отгоре жареше слънцето. Пен недоволствуваше от себе си: той стреля, макар че целта вече беше изчезнала — какво може да си помисли за него черният оръженосец?… Но Зузу, изглежда, беше забравил позорното за ловеца произшествие: мълчаливо се мушкаше между храстите и извеждаше пътника си от гъсталака.

Понякога пълзяха в гъст, сплетен отгоре храсталак и тогава Пен виждаше пред носа си лилавите пети на водача. Като се измъкнаха на открито, Зузу извади от ризата на ловеца бодлите; самият той нямаше ни една драскотинка.

А нейде в храстите бягаше носорогът — неговият, на Пен, рекорден трофей…

Ухото на ловеца долови в знойния въздух бавните звуци на барабан: наблизо до реката имаше селце. Пен изпсува безгласно: още не беше дошла вечерта, а вече предават новината. Някой чукаше по опънатата на огромен обръч слонска кожа: „Рум-ра-та… ра-ра… дум!“ А това значеше:

„Слушайте всички, слушайте! Животните на белите ловци се разбягаха. Керванът вече не съществува…“

Тежкият, тъп звук плуваше над реката…

… Няколко дни сънните стрелци дебнаха избягалите животни. Ония, които отиваха към зелените хълмове зад реката, се връщаха без плячка. Най-опитните бързаха по пресните следи, но не дадоха ни един изстрел: животните сякаш се бяха превърнали в привидения. Пен беше уверен, че за всичко е виновно странното крилато същество, което той не можа да догони. Час след час под жежкото слънце патрулираше командирът в своя аеромобил, но не забелязваше ни един подозрителен силует. Тю, че проклето място. Уж удобно за лов, със скитащите наблизо „живи цели“ и пусто. Пен дангалакът вече се колебаеше: може би трябва да продължат пътя си нататък и да започнат лова отново?…

Няколко дни Реси пространствуваше в тропическите гъсталаци и се държеше като роден африканец. Скачащите по клоните на дърветата маймуни, пъстрите кресливи папагали, стаеният в чаталестото дърво леопард, кротко сумтящият по пустата пътека носорог, на който всички правят път, защото познават лошия му характер, строгата колона на слоновете, отиващи към мощната река — нищо не убягваше от острия поглед на Реси.

Той слушаше звуковете на африканските джунгли, разбираеми за всички животни: само безнадеждно глухият няма да долови рева на теленцето, върху което е връхлетяла голямата котка. А освен това всеки звяр и всяка птица говореха помежду си почти нечуто за съседите: зебрата сумтеше над жребчето си беззвучно за тичащата наблизо хиена, а лаят на чакалите, съпровождащи лъвското семейство, беше за лъвовете само слаб шепот. Долавящите и най-слабия шум уши на Реси неволно подслушваха горещите тайни — любов и раждане, гибел и утоляване на жаждата, гонитба на плячката и сваляне на счупилия крака си водач на стадото. Реси можеше дори да се намесва в нечий чужд живот, като пращаше специални за всяко животно сигнали. Но той се държеше както всички: животните по природа са мълчаливи и не говорят без причина; дори царят на пустинята, чийто рев разтърсва земята, много рядко издава глас. Така, заслушан внимателно в околния свят, Реси проверяваше онова, което знаеше от преди: във всеки вик на животното, във всяка песен на птицата има важна нота и смисълът на песенчицата се променя, ако разместиш нотите.

Като заобикаляше препятствията с ловкостта на прилеп, Реси следеше небето и земята, без да губи от погледа си преследвачите. Колкото и да бяха опитни и предвидливи ловците, разузнавачът ги забелязваше пръв. Нещо, което на човек би се сторило някаква сянка, мярнала се само за миг, за очите на Реси беше точно установена фигура; той определяше разстоянието до нея и скоростта на движението й. И тогава Реси пращаше знак за опасност с рязък глас. А когато ловецът бе близко, козината на рошавия страж щръкваше, той вземаше застрашителна поза, предупреждаваше: спасявайте се! Като откриеше стрелеца в засада, той оставяше белези, които издават мирис по пътеката, храстите, стволовете на дърветата, и всички отиващи на водопой животни заобикаляха страшното място или се връщаха назад; нека си седи стрелецът скрит ако ще няколко дни — нито едно животно няма да прекрачи опасната черта.

Ако животните имаха обичай да избират измежду водачите си най-главен, който да е уважаван не само поради страха от всеки жител на гората, Реси без съмнение щеше да е избран за „цар на дивите животни“. Дори в кратките минути, когато си почиваше, той пазеше поданиците си и същевременно решаваше стотици задачи.

Като всяка машина Реси никога не мислеше за себе си в превъзходна степен и изобщо не мислеше за себе си. Освен може би в момент на опасност. Но и тогава той мислеше себе си в трето лице — като играч в честен двубой, който непременно трябва да спечели. Въпреки особената си чувствителност той не бе електронен поет, като ония машини, които сравняват шумоленето на тревата с тих дъждец, а ромона на ручея с песента на птиците. Но това не значи, че Реси беше просто механически набор от схеми. Неговият електронен вътрешен свят живееше със своите ритми, острите му сетива — за слух, зрение, време, посока, движение, опасност — непрекъснато изучаваха околния свят, за да познаят, да предвидят действието на противника, да го изпреварят. Инак Реси просто нямаше да е Реси!…

Реси непрекъснато пращаше информация на Електроник и получаваше от него отговори чрез сигнали. Той не знаеше, разбира се, какво става в далечния град. Не виждаше как Електроник подава листове с изписани математически знаци на учителя си; как учителят му хитро се усмихва и казва: „Я да видим какво още ни е сюрпризирало нашето тайнствено «И така нататък?»“. И се мръщи, клати глава, и се радва, като чете листовете. А после Громов на свободната част на листа нахвърля уравнение и го подава на Електроник: „Изпрати на Реси ей тази поправка. Може пък да му дотрябва…“

Електронният Реси е извънредно рядък екземпляр — той твърде старателно изпълнява поръчението. Като се убеди, че най-трайните, най-силните, доловимите за всички от далеч сигнали, за опасност са белезите, направени от мириси, разузнавачът се прокрадва на разсъмване към кервана и като малка химическа лаборатория постави своите знаци по крачещите колела на всъдеходите. После се промъкна през отворената врата на фургона, където дремеха сънните стрелци, и много внимателно огледа обувките на ловците.

— Гледайте — каза изумен, събуждайки се, един от стрелците, — куче. Момчета, ами че това е фоксер!

Стрелецът изскочи навън след рошавия фоксер. И видя странно същество, което бягаше с дългите си крака с бясна скорост. Този път радиокуршумът улучи целта. Любителят на кучета съобрази, че един обикновен фоксер едва ли ще вземе да бяга с щраусови крака.

Пен-дангалакът се ухили самодоволно от тази сполука. Като изслуша стрелеца, той веднага разбра какво е улучил радиокуршумът. Сега трябва само да се изчака слънцето, за да го проследят сигурно и с един боен заряд да довършат проклетото многокрило същество. Няма да му се размине на разбойника, който и да е той. Радиосандъкът, който стоеше в багажника на колата, издаде характерен писък.

Пен приземи аеромобила и изтича до фургона при стрелците — да поздрави щастливеца.

Когато се върна при колата, не повярва на очите си. Багажникът със скъпата апаратура бе сплескан от силен удар, сякаш настъпен от слон.

Пен оглеждаше слисан останките от апаратите и мислеше какво да съобщи сега на фон Круг. Без уникалния пеленгатор ловуването с радиокуршуми нямаше никакъв смисъл: машината на фон Круг няма да получи нито един сигнал и господарят много скоро ще се досети, че експедицията е пропаднала.

След половин час колоната с празните всъдеходи тръгна към шосето…