Евгений Велтистов
Реси — неуловимият приятел (4)

Те — Сергей Сироежкин и Реси — се запознаха съвсем наскоро.

Този ден Сироежкин се беше върнал от пионерски лагер. Като влезе в двора, захвърли куфара до входа и с всичка сила хукна към училището. Сергей хич и не мислеше, че той, довчерашния седмокласник се връща след летуването вече осмокласник, — сега тичаше към училището. Тичаше към кабинета по математика. При приятеля си — Електроник!

Ето го и кабинета. На вратата — лист от тетрадка: „Без въпроси не влизай! Електроник“.

Сергей се усмихна и отвори широко вратата.

Едно момче, което приличаше много на него, на Сергей, седеше на масата и четеше дебела книга. Сироежкин дори се учуди, сякаш за пръв път беше видял своя електронен двойник: същия чип нос, щръкнали уши, лунички. И се усмихна: колко важно се е разположил Електроник. Няма що — помощник на самия Таратар, на учителя по математика!

— Здравей, Електроник! — викна Сироежкин и сърдечно го потупа по рамото.

Електроник остави книгата, вдигна спокойно глава. И — скочи.

— Здравей, Серьожка! — Електроник стисна ръката на приятеля си толкова силно, че Серьожа смръщи нос и се изчерви. — Какво, свърши ли ваканцията?

— Край! Връщам се завинаги! — Сироежкин сияеше. — Здравата стискаш, Електроник. Така се посрещат приятели?

Те се погледнаха внимателно един друг и се усмихнаха заговорнически: всеки виждаше себе си като в огледало.

— Аз съм ти — каза Сироежкин.

— А ти съм аз — потвърди Електроник.

Всеки ще разбере радостта на Сироежкин, заварил прилежния си двойник в училище. Той си знаеше: Електроник не губи напразно ни една минута. За други, ваканцията е по цял ден футбол, волейбол, къпане, печене на слънце и безделие. А Електроник е бъдещ учен, световен шампион по математика. Цяло лято ден и нощ двойникът на Сироежкин изучаваше книга след книга. Може би е задминал и самия Таратар — нали лятото е дълго.

Като гледаше Електроник, Сергей веднага не забеляза под масата черното рунтаво куче. А когато го забеляза, се учуди. Дори клекна.

Кучето гледаше Сироежкин под надвисналите кичури и не мърдаше. Изучаваше го.

— Какво е това, Електроша?

— Това е Реси — спокойно каза приятелят му.

И макар Сироежкин от пръв поглед да разбра, че рунтавият фоксер е по-силен от дог, боксьор, овчарско куче, по-силен и по-хитър дори от дивото куче динго, имаше още нещо тайнствено у малкия, много спокоен Реси…

— Твой ли е този Реси?

— Моя конструкция.

Сироежкин засия: нима неговият Електроник ще хаби сили за някакво обикновено куче!… Реси — това не ти е нито Рекс, нито Рем…

— Здрасти, Реси! — викна на кучето Сергей.

Реси мълчеше.

— Ти, Сергей, си мой приятел — със скърцащия си глас каза Електроник — и затова от тази минута Реси ще слуша и тебе, както мене.

— Аз — това си ти… — напомни Сергей. — Значи и за Реси важи същото?…

— Чуваш ли, Реси? — попита Електроник и кучето послушно замаха опашка. — Моят приятел Сергей е твой стопанин, както и аз. Неговата дума е закон!…

Реси гледаше внимателно ту Електроник, ту Сироежкин и мълчеше. Сергей почувствува сериозността на поръчката. Но не си даваше сметка колко важна беше тази минута в живота му. Сергей не знаеше още, че пред него стои специална машина, на която не е нужно да повтаряш заповедите два пъти; не знаеше, че машината завинаги ще запомни първото познанство, че думата „приятел“ за нея сега значи повече от всички останали думи — че това е специална, негова, на Сироежкин, парола и че изобщо Реси, това е Реси.

— Здрасти, Реси! — повтори весело новият стопанин. — Здрасти, рошльо!

Кучето погледна в очи Сироежкин, излая кротко и изведнъж подаде лапа.

— Ха-ха, рошльо! — изскриптя Електроник, като наблюдаваше церемонията.

— Ха така, Реси! — засмя се високо Серьожка и задруса косматата лапа.

И именно сега, под масата на учителя, седнал на пода и наобиколен от приятели, Сироежкин повярва окончателно, че всичко, което се бе случило с него през пролетта на тази година, е действителност. Той си спомни: зеленият скат край реката, яркото слънце и право срещу него излиза от храстите един много познат, в същата синя куртка, избягалият от професора Електроник. А след него се влачи по тревата шнур с щепсела за включване в електрическата мрежа. А после този двойник му стисна ръката така здраво, както и сега, и го нарече приятел. Те веднага повярваха в здравото приятелство, повярваха, че ги чакат необикновени приключения.

И сега, като гледаше как се смее приятелят му, Сироежкин си помисли, че са познати сякаш от хиляда години.

А щом имаш при себе си приятел като Електроник, значи занапред ще има много и разни истории.

— Хайде, рошльо, покажи какво можеш! — заповяда Електроник.

Те излязоха изпод масата. Реси подскочи до тавана, два пъти се преобърна във въздуха и се приземи на четирите си лапи.

— Дресирано куче!… — рече изумено Сироежкин. — Знаеш ли, веднага разбрах, че Реси е най-ловкото куче в света. Фоксерите се подават леко на дресировка.

— Куче — това още не е всичко — каза загадъчно дресьорът.

— А какво още?

Електроник заведе приятеля си до дъската. След дългите, неразбираеми формули Серьожка прочете:

„Технически паспорт.

Име: Реси — Редчайшая Электронная Собака, Страус И так далее“. (Извънредно рядко електронно куче, Щраус. И така нататък).

— Щраус? — Сироежкин ококори очи.

— Най-добрият бегач в света — обясни Електроник. Сто метра — за три цяло и две десети от секундата. Гледай, — ето формулата.

— Охо! Така не бягаш дори ти! — Сироежкин похвали конструктора и продължи да чете по-нататък.

„Клас: Модел съвременен.

Тип: неунищожим“.

— Чудесно! — въздъхна Сироежкин. — Неунищожим! Не гори, не потъва, не се топи, не се чупи, не се разбива, не получава двойки и винаги е в добро настроение. Така ли?

— Приблизително така. Според най-новата теория на моя учител професор Громов. Това е най-съвършеният модел — отговори Електроник, а Реси, който лежеше до краката му, замаха е късата си опашка.

„Основно правило на поведение — четеше по-нататък Сироежкин — точно изпълнение на заповедите, които дава стопанинът. Самостоятелността и свободата на действия помагат на модела да спазва основното правило на поведение.“

В този пункт Електроник с тебешир записа след думата „стопанин“: „И неговият приятел“. На което Реси утвърдително лавна, сякаш можеше да чете.

Електроник извади от джоба малка метална кутийка и я подаде на Сергей:

— Вземи. Това е транзистор. Сега Реси ще те чуе дори от сто километра. Ти си стопанинът. Ти си приятелят. Аз вече казах това, Реси го запомни. Вземи!

Сергей пое внимателно лекия сребрист транзистор и не можеше да повярва, че е за него.

— Но през лятото аз забравих всички формули, всички теореми, които знаех. Как ще командувам Реси?

— Можеш да го командуваш и с обикновени думи. Реси сам ги превежда на езика на формулите.

Сергей въздъхна облекчено и каза тихо пред сребристата решетка на транзистора:

— Реси, при мен!

С един скок кучето се намери до новия си стопанин и застана неподвижно в краката му.

Сергей огледа внимателно фоксера: щръкнали уши — едното малко по-дълго от другото, умни очи зад рунтавите кичури, опашка, колкото морков. Разтвори мустаците му, надзърна в устата и видя червен език и много остри зъби. Опипа здравите, удължени стъпала.

— Като истинско! — каза възхитен Сергей.

— Точност до последното косъмче — похвали се Електроник.

— И лае.

— Лаят не само кучетата. Могат да лаят чакалите, лисиците хиените, северните делфини и някои риби. Дори врабецът, когато е много ядосан, ръмжи като куче. — Електроник както обикновено знаеше всичко на света и не допускаше неточности в езика на събеседника си.

— Чакай — каза Сироежкин, като бършеше с длан челото си. — Нищо не разбирам, всичко се обърка в главата ми. Нима това, което е написано тук, е за Реси? — Той показа на дъската.

— Аз и така съм до тебе — сериозно отговори Електроник. — Какво неразбираемо има тук? Още в първия ред е казано, чий е този технически паспорт.

— „Изключително електронно куче. Щраус. И така нататък“ — прочете пак Сергей. — Значи и за мене Реси ще е Щраус. И така нататък?

— Разбира се. Ние вече решихме това веднъж завинаги.

— Но нали Реси не е щраус, не е котка, не е делфин, не е врана — продължаваше замислено Сергей.

— Не е делфин, не е врана — повтори Електроник. — Той е всичко това заедно. Реси е Реси, машина със специална конструкция.

— Гениално! — въздъхна Сироежкин. — Как можа да измислиш това?

— Когато всички отидоха във ваканция — почна да разказва сякаш на себе си Електроник, — отначало не знаех какво да правя. Разбира се, четях, занимавах се с изоставащите, подготвих учебния материал за Таратар — всичко това е дребна работа. Отби се веднъж една старица, помоли ме да й намеря изгубения бидон. Намерих го. Позвъни ми Виктор Неделин, знаеш го, от десети „А“. Станало му скучно на Черно море и решил да потренира с мен решаване на задачи. Потренира се и вече не позвъни… Постоянно се отбиваха разни хора. Дойдат, питат: „Електроник ли е?“ — погледнат ме, поклатят глава и си отидат. Та затова окачих на вратата тази табелка: „Без въпрос не влизай“. Без умен въпрос, разбира се…

На Серьожа му дожаля за Електроник. Докато той в лагера е ритал топка, гмуркал се е в реката, лапал е лакомо на закуски и вечери, пял е до прегракване край лагерния огън, неговият приятел е прекарвал времето си в пустия и прашен кабинет по математика…

Вярно, малко по-сетне, след срещата с учителя му, животът на Електроник се промени. Професор Громов го заведе в института и му показа новия си труд. Електроник четеше внимателно страниците, изпълнени с дребния професорски почерк. Като добър математик и достоен ученик на Громов не само моментално запомняше схемите и формулите, но виждаше в тях смело решение на нови закони — на законите за движение, зрение, слух, равновесие, ориентация, защита от опасност.

В тези минути Електроник си представяше едно необикновено същество…

— Разбра ли всичко? — попита Гел Иванович и внимателно погледна ученика си.

— Разбрах — потвърди спокойно Електроник.

— Виждаш ли, нужна ми е твоята помощ. Тези формули са за едно авторитетно научно списание, което настоява да изпратя статия. Но тук не са довършени някои изчисления. Аз, разбира се, мога да ги направя и сам, но ти смяташ много по-бързо от мене.

— Утре изчисленията ще са готови.

— Прекрасно — зарадва се професорът. — Значи имам в аванс още един ден, за написването на статията.

Електроник остана в лабораторията на Громов. Започна прилежно да изпълнява поръката. На учителя си не каза нищо за съществото, което му се мяркаше във формулите и което той по-късно нарече с името Реси…

Може би в оная нощ електронното момче си представи собственото си появяване на бял свят. Спомни си обемистите сметачни машини, които непрекъснато проверяват сложните схеми. Спомни си как пласт след пласт от най-тънки ленти се съставяше неговият организъм. И момента, когато за пръв път видя този огромен сложен свят…

На сутринта, идвайки до вратата Гел Иванович чу страшно жужене. Нито едни от механизмите в лабораторията му не издаваше подобни звуци. Професорът погледна табелката и се убеди, че жуженето идва именно от неговата стая.

Като влезе в лабораторията, Громов остана като поразен. Счупени прибори, празни калъфи на сметачни машини, разхвърляни на пода блокове и детайли. Всичко това показваше, че с неговия ученик се беше случило нещо непоправимо. Ето го и него сред купчина детайли. Спокойно се изправя, като вижда учителя си, поздравява и казва:

— Извинете, професоре, аз не съм довършил работата си и не успях да поставя в ред нещата.

— Тъй… — каза Громов и извади от джоба своята знаменита лула. — Тъй-тъй… — повтори той, като разпалваше лулата си и малко се поуспокои. И тъй, това е ред… — Той огледа разхвърлената лаборатория. — Редът според мене е съвсем друго положение на нещата. За какъв ред, Електроник, говориш ти?

И отново го учуди непривичното жужене. В ъгъла на стаята работеше някаква машинка, голяма колкото чанта. Види се, заради нея Електроник беше нагласил толкова техника. Малка, пък шуми, та се чува из цялата стая!…

— Не може ли да работи по-тихо? — попита Гел Иванович и отиде при машината.

Електроник разпери ръце.

— Ей сега тук ще се събере целият институт и аз ще трябва да обяснявам на дирекцията, че всичко това е идеалния ред!… Налага се да разглобим твоето изобретение.

Какво можеше да му възрази ученикът?

Заедно разглобиха машината.

Седнал на пода пред разхвърляните детайли, Гел Иванович пушеше с лулата си. После каза:

— Интересно… Ами ако отново сглобим този модел? Дали няма да шуми по-малко?

— Гарантирам, че Реси ще е много мълчалив — подхвана Електроник. — На никого няма да пречи!

— Реси ли? — повтори Громов. — Защо Реси?

И тогава Електроник разшифрова името на това странно същество, на тази нова машина, която си беше представил във всичките й подробности, след като прочете и обмисли труда на професора. Той говореше за нея като за жива, и Громов остана поразен от неговата убедителност. Учителят слушаше ученика си и съвсем забрави, че пред него стои електронно подобие на човек; слушаше, забравил, че това е негов ученик; слушаше, както колега слуша колегата си, и размишляваше на ум: „Реси… Добре е измислено… Дори на електронното момче е нужен приятел… Според мен има всички основания да направи Реси преди всичко куче…“

Учителят и ученикът сглобиха отново малката машинка. Този път тя работеше беззвучно. После дойдоха учените от съседните лаборатории и се усмихваха, като гледаха новото творение: всички знаеха навика на професора да придава на своите изобретения необичайни форми. А на другия ден сътрудниците донесоха албуми и фотографии на породисти кучета, двама доктори на науките доведоха своите домашни четирикраки приятели. След дълги обсъждалия учителят и ученикът избраха за образец рунтавия черен фоксер.

Така се роди Реси, любимецът на целия институт.

— Значи ти си изобретил Реси? — попита Сироежкин, като изслуша приятеля си.

— Не. — Електроник поклати глава. — Идеята не е моя. Но моят учител веднъж каза: „Мислите, които ми хрумнаха, бих могъл да превърна поради непрактичността си в едно обемисто съоръжение. За щастие моят ученик, който обладава точност и здрав разум, успя за една нощ да разглоби всички прибори и да построи тази твърде малка, прекрасно функционираща машина.“

— Аха, щом е казал така, значи ти си конструкторът! — настояваше Сергей.

— Не бързай с изводите — предупреди го Електроник. — Аз отдавна, отдавна бих могъл да построя куче. Но какво щеше да е Реси без новите формули? Глупава черна кутия с опашка — и толкоз.

— На мене ми изглежда умен — каза Сергей.

Впечатленията бяха толкова много, че Сироежкин забрави да уточни какво значеха неразбираемите думи „И така нататък“ в името на Реси.