Евгений Велтистов
Реси — неуловимият приятел (33)

Командирът на Плоския диск, като следеше Реси, изчисляваше, че търсачът на съкровища плува към древния град. И двамата — преследвачът и беглецът — сякаш бяха свикнали един с друг, но командирът всеки път се учудваше на изобретателността на механическия плувец. Цената на подобна игра е равностойна на особена величина — на отплатата, когато един напряга всичките си сили, за да настигне жертвата, а жертвата предугажда всяко движение на преследвача и обърква всичките му хитри планове.

В подводното преследване засега печелеше търсачът на съкровища и беше трудно да се каже, кой можеше да се счита за жертва. Неведнъж си спомняше командирът думите на професор Громов, които му бяха предадени в един разговор: „Имайте предвид, че ако от моя Реси остане само един крак, и той ще се движи…“ Май че по-добре не може да се каже за неуловимостта и целеустремеността на плувеца.

Потъналият в морето град бе открит наскоро. Археолозите още не бяха почнали да правят там разкопки: за това се нуждаеха от много здрави скафандри. Но и един бегъл поглед показваше, че преди няколко хилядолетия това е бил богат търговски град. Къщи, площади, улици бяха потънали в сипкавия пясък. Най-добре бе запазен храмът, изграден от огромни каменни блокове — силното земетресение, разрушило града и превърнало брега в морско дъно, не беше ги поклатило. Фотография на древния, обрасъл с водорасли храм се появи във вестниците след откриването на града и под фотографията пишеше: „Храм на бога на слънцето“.

Какво влечеше пъргавия търсач на съкровища в древния град? Във всеки случай не амфорите с вино и благовония, не оръжието и не съдовете, не интересната скулптура на пристанищните колони. Навярно не и трюмовете на корабите, които лежаха на дъното на бившето пристанище. Може би рядко красивият рубин, който, както свидетелствува хрониката, украсявал един от боговете на слънцето? Такива мисли си прехвърляше на ум командирът на подводницата-диск.

Командирът завиждаше на Реси: малкият ловък плувец можеше като сонда да пробива дъното, леко да намира предметите, които ще накарат всеки историк да изпитва малко завист. Казват, че жителите на този град правели особено красиви статуетки, рисували фантастични кораби и огромни многоетажни къщи — те сякаш предвиждали далечното бъдеще. Но няма как да вкараш диска в самия храм!

А ето че Реси…

Командирът наблюдаваше как търсачът на съкровища се стрелна покрай колоните и после потъна в пясъка: той се промъкваше в храма.

Богът на слънцето, както и преди хиляди години, седеше на своя трон, издигнат под свода. Бялото някога, а сега позеленяло мраморно лице беше непроницаемо. Очите под притворените клепачи гледаха уморено. Ръцете лежаха спокойно на коленете; между палеца и показалеца на божествената ръка живееше октопод — той бързо се прибра в скривалището си, щом Реси се появи в залата.

В пречупените лъчи на слънчевата корона зеленееше голям рубин. Събрал оскъдната светлина, която проникваше през тайния люк на покрива, рубинът блещукаше със зелени искри; знаменитият червен камък, знак на племето на небесата, беше променил цвета си в подводния свят.

Реси спокойно доплува до статуята.

Не трепна океанското дъно, не помръдна оскверненият бог на слънцето, когато Реси се докосна до камъка. Само през открехнатата врата излетя нагоре мътно облаче от тиня и Реси разбра, че се е вмъкнал в каменния чувал: зад него беше дискът, който разгребваше пясъка. Корабът не можеше да проникне в храма, но илюминаторът следеше търсача на съкровища. Той съвсем ясно виждаше гигантската статуя, златния венец и големия зелен камък — най-хубавото украшение на „небесната корона“…

Реси плуваше плавно под сводовете и изведнъж напипа пролука между гънките на дрехата на статуята. Тесният отвор го изведе навън от каменния капан. Наоколо му пак беше морето.

Остро чувствителните уши уловиха шума от двигателя на диска и на още един непознат кораб — подводница. Те бяха съвсем наблизо. Реси пресметна: накъдето и да заплува сега, не ще може да се отърве от подводницата и диска. Двете условни линии на неговите схеми — линията на живота и смъртта — за пръв път се сливаха в една.

Аварийният механизъм, който се включи автоматично в Реси, непрекъснато биеше сигналите за тревога. SOS на самотния разузнавач бяха приети от „Албатрос“ и оттам му радираха: „Плувай към нас“. Реси се отправи стремително към яхтата. Той прие по пътя си още един ответен сигнал, слаб и далечен, и предаде подробностите на обстановката; размяната на информация продължи само няколко секунди.

На хиляди километри от подводния древен град, в училището на младите кибернетици, в същия момент беше прекъснат урокът по математика. Електроник, който беше на дъската, чу сигнала за бедствие, веднага се откликна на повика, оцени точно опасността. Реси получи съвет: „Свикай всички делфини, китове и акули. Спасявай се с нас, Реси!“ Така каза Електроник, като гледаше учителя си в лице, вместо да говори за строежа на Вселената. И макар Електроник да знаеше от Громов, че преследвачите съвсем не са врагове на Реси, че като се опитват да хванат плувец, те спасяват рядката машина, той не можеше да постъпи другояче: в радостния миг, когато се откликна Реси, дори най-добрият в света математик забрави за всичко на света и се стараеше само да помогне на приятеля си. Учителят не се сърдеше на Електроник: той също се радваше, че Реси най-после се е обадил. А след минута Електроник вече се ругаеше за прибързания отговор и се каеше, че е погубил Реси. Но Реси вече не се откликваше на повиците на Електроник…

Като изскочи на повърхността Реси видя, че „Албатрос“ се отдалечава с пълен ход от него. Плувецът не последва яхтата: той знаеше, че „Албатрос“ не ще може да се изскубне от двата бързоходни кораба.

Съдбата на яхтата бе решена, но морският двубой не свършваше с това. Делфините и акулите внезапно изплуваха от дълбочината и като задминаха корабите, се устремиха от различни страни към самотния Реси.

Никога до този момент капитаните не бяха виждали такова странно морско стадо. В плътно ято като фантастична огромна риба, скрили в центъра рошавия беглец, акулите и делфините се насочиха срещу остроносата подводница.

Подводницата се дръпна, забави ход, за да даде път на стадото. И веднага към „Албатрос“ се спусна подводният диск с искане да заглуши мотора и да спре. Но преди да излезе на борда на яхтата, командирът на диска се свърза по радиото с диспечера на Океана и призна, че Реси пак се е отскубнал…

Известно време Реси плува сред неочакваните си спасители, а после с един отривист сигнал разпусна охраната и се спусна в дълбокото. Най-важното сега бе да изчезне от тези води, да заплете следите си, да намери бързо течение, което да размие всички мириси.

Реси не се плашеше от малкия катер, който безмълвно остана подире му. Реси се надяваше на скоростта си.

В световния Океан има само един кораб, който може да задмине стайера на морето рибата-меч. Дори не кораб, а катер — опънат като стрела, с плавно извитата гърбица на кабината — най-бързоходният катер на диспечера на дълбочините Командор. Много рядко Командора се откъсва от главните си задължения и пуска в ход своя катер: когато на някоя подводница се пръсне атомния котел, когато стане авария на петролните кладенци, когато трябва да се изпрати в болница тежко болно детенце.

Катерът на диспечера се движеше подир Реси. По молба на професор Громов Командора реши сам да се намеси в преследването на бързия плувец. Но той не пускаше още катера на пълен ход, а се любуваше на състезанието между силните машини.

„За свое добро или зло хората са измислили машините — разсъждаваше Командора и управляваше катера. — Ако съдим за мисленето по поведението на машините, то не се отличава от човешкото. Какво бих направил на мястото на този опашат плувец, неволно попаднал под властта на фон Круг? Бих си плюл на краката, по-точно на двигателите и — дим да ме няма. Браво на този Реси: повика на помощ цяло стадо спасители. Не, не бива да се оставя в чужди ръце такова изобретение! Хайде, Реси, напред! Дръж се и не падай духом!“

Командора включи прожектора. В светлинния лъч се мярна бягащия плувец.

Катерът постепенно настигаше Реси, който отчаяно махаше опашка…

„Право казваше Астронавт: скоростта е такава, че ако попадне на пътя някоя невнимателна риба, ще се пръсне като граната… — мислеше си Командора. — Хубав съвет ми даде диспечерът на Космоса! Ако се насочех да пресека пътя на беглеца — а така по-лесно мога да го заловя, — при тази скорост щях да унищожа Реси“.

Този момент Реси запомни завинаги: той престана да е неуловим.

От корпуса на катера изпълзя механична ръка, протегна се към него. Пръстите с поставената на тях мрежа бавно се свиха.

Притихналият пленник решаваше на ум задачата: как да се изтръгне на свобода, когато противникът е по-бърз от тебе.

Реси не знаеше, че пленяването е именно свободата му.