Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Електроник (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Рэсси — неуловимый друг, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2010)

Издание:

Евгений Велтистов. Победителят на невъзможното

Редактор: Весела Люцканова

Художник: Валери Павлов

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Ани Кожухарова

 

Съветска. Първо издание. ЛГ V. Тематичен № 4001030300. Дадена за набор на 10. VII. 1976 година. Подписана за печат на 15. XII. 1976 година. Излязла от печат на 20. XII. 1976 година. Поръчка № 184. Формат 1/16 60/84. Печатни коли 26. Издателски коли 24,26. Цена на книжното тяло 1,09 лева. Цена мека подвързия 1,14 лева. Цена твърда подвързия 1,35 лева.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС — София, 1976

Държавна печатница „Тодор Димитров“ — София, 1976

 

Евгений Велтистов

Победитель невозможного

Фантастические повести

Москва „Детская литература“, 1975

История

  1. — Добавяне

Професор Громов и Радж Манас направиха последна разходка из резервата. След залавянето на сънния стрелец, който рани тигъра, бяха хванати и съучастниците му. Професорът разполагаше с доказателства: сега не само Съветът за опазване на животните, но и целият научен свят ще се убедят, че фон Круг и фирмата „Пеликан“ бяха посегнали върху най-ценното за човечеството — Природата.

На другата сутрин Громов си замина със самолет. Но сега той водеше спокоен разговор с инспектора, седнал на гърба на слона Замба, наблюдаваше животните и птиците, любуваше се на багрите на индийската есен. Инспекторът разказа как веднъж Замба срещнал свиреп носорог и той, Радж, паднал от слона, свлякъл се в тревата и лежал неподвижно, защото носорог не напада неподвижната жертва; звярът сумтял тежко над него, но човекът не помръднал, докато умният слон не изгонил носорога.

— Чувах, професоре, че вашият нов модел знае навиците и законите на много животни не по-зле от някои зоолози — каза Радж Манас.

— Честно казано — рече Громов, — Реси ме учудва. В него, разбира се, няма нищо свръхестествено — всяка машина само потвърждава или отрича някаква идея. Но Реси попадна в необикновени условия. Когато преследваше сънните стрелци, той натрупа богат опит. И, кажи-речи, твърде бързо проверих мислите, с които съм живял дълги години. Необходимо е още веднъж да се поставят на оценка резултатите му. Извънредно отговорна е теорията, която искам да предложа на вниманието на учените.

Радж Манас не разпитва повече професора. Това, което чу, беше достатъчно: скоро ще се появи трудът, който се очаква от научния свят.

— Гледайте! — Инспекторът посочи към поляната. Там, сплели рога, се бореха два елена. — Съвсем като момчета — с удоволствие рече Радж Манас. — Това са зомбари, моите любимци.

— Вашите зомбари още веднъж доказват, че за да си премерят силите, не е задължително да се бият. — Гел Иванович меко се усмихна. — Спомням си, когато бях ученик. Понякога още в спора чувствуваш, че противникът е по-силен от тебе, но приятелите те подкокоросват, подбутват те в гърба и ти почваш да се биеш… А защо? Разкървавеният нос не краси никого. И как бяхме поразени, когато учителят ни обясни основните правила на борбата на стадните животни: достатъчно е смелият да вземе застрашителна поза и слабият да избяга…

Зомбарите, като потъпкаха на място, откачиха клонестите си рога и, сякаш нищо не бе се случило, почнаха да пасат. Те не бяха се борили сериозно, но затова пък разбраха кой е по-голям по ранг.

— Наблюдавал съм много схватки в джунглите и разбрах, че всички дуели при животните са само състезание по сила и ловкост — потвърди инспекторът.

В гората се чуваха отривист лай и особено виене — за даване на кураж, което по-добре от всички думи говореше: червени вълци преследват в гъсталака елен.

Тези вълци, диви кучета в Индия, гонеха жертвата по кръг. Когато едни преследвачи се изморят, изскачаха нови и участта на елена беше решена. Но хората не се месеха в лова. Природата сама бракуваше болните и слабите, правото на силния бе неоспоримо. Радж Манас обясни на госта, че елените, които се спасяват от дивите кучета, бягат обикновено на тучни пасбища и там се чувствуват на воля. Той, инспекторът, много пъти пресмятал съотношението на червените вълци и елените, леопардите и козите в своя резерват. Те били необходими едни на други, макар едните от тях да са хищници, а другите — жертви. Но хищникът никога не убива напразно жертвата си; може да се наблюдава как стадо елени си пасат кротко пред погледа на вълците и не е обезпокоявано до момента, когато вълците започнат своя лов. А когато вълците изчезнат за някое време от тези гори, появяват се болни елени, разпространяват се епидемии. Природата прецизно пази равновесие във всичко живо.

— Да беше чул лекцията ви един мой учен противник!… — усмихна се тъжно Гел Иванович. — Впрочем, много му е дотрябвала лекция. Той съвсем съзнателно руши природата.

— Природата е зелен дом, в който сме се родили и израсли. Само безумци могат да унищожават дома си.

— Във всяко училище — продължи Громов — има ученици, които обичат да сядат на задните чинове, слабаците, които от душа се радват, когато се отмени някой урок. Изчезнали пеперудите, ура! Отпаднали от програмата стиховете — прекрасно!… Клетите, те не разбират, че са изгубили няколко минути на удивление от света и никога вече няма да ги върнат. Невежеството е опасно и противоречи на многообразието на природата.

Спътниците срещнаха позлатен от слънчевите лъчи носорог, който бързаше за някъде и не се опитваше да нападне Замба, снежнобели чапли, дремещи на един крак в плитко езерце, три диви слона — неразделни борци, които обърнаха към Замба сивите си гърбове, защото очевидно го помислиха за пленник. Инспекторът Радж Манас знаеше почти всички диви животни в своите гори и разказваше на Громов за всеки — за предпазливия чакал, за излезлия от храстите паун или за спящия в есенния листак коремест питон. Огромният питон, както се оказа, беше самоотвержен родител: въпреки че е толкова силен, и може да удуши в обръча си бик, когато дойде време, усърдно мъти яйцата, не яде нищо и нито за минута не напуска бъдещото си потомство.

— Често ме учудва не само грижата за запазването на рода, но и героизмът, който много животни проявяват, защищавайки рожбите си — каза Громов. — Когато птица се перпели на едно крило и отвлича врага от гнездото, в нея се борят два инстинкта: да опази малките си и да запази живота си. И ако опасността за децата й е много голяма, тя се връща, влиза в борба, жертвува себе си.

Шапките на пеликановите гнезда бяха нанизани по клоните на акацията; малките пеликанчета кретаха тромаво от гнездо в гнездо; възрастните с прибрани крака, с отметнати назад шии и насочени напред дълги човки правеха във въздуха фигури на висш пилотаж; понякога грижовната майка донасяше от езерото пълна гуша с риби и малкото завираше глава в широко отворения клюн.

„Наш дълг е да защищаваме снежнобелите чапли, дивите котки, вироглавите носорози, гордите пауни — мислеше си Гел Иванович. Да ги защищаваме не от вечните им врагове, с които те живеят в непосредствено съседство, а от ония, които наистина са опасни за тях“.

А на поляната играеха палаво малки еленчета. Това беше една особена поляна с дъхава трева, цялата в слънчеви петна, със зелено-златисто-синьо небе; щом еленчето се отделеше от стадото и излезеше на нея, почваше да се валя по тревата, да се премята, да рита, да тича галоп, да боде храстите, да лови собствената си опашка. Сякаш във всяко еленче заработваше невидим механизъм, който го караше да играе, да се наслаждава, да се радва, да живее…

Като наблюдаваше палавите елени, Громов се развесели.

„Ех, деца, ех, телета, колко много си приличате! — смееше се той — Оня, който не е тичал, не може да разбере какво удоволствие е това, каква радост са дори безсмислените на пръв поглед подскоци“.

Еленчетата се мъчеха да надскочат храстите. Без сами да знаят, те се учеха да откриват дебнещия ги враг. А после, когато скачането им омръзна, палавците започнаха да ритат смешно във въздуха и погнаха по поляната някакво пънче.

— Удар! Още един! Ой-ой, как се отплесна!… — коментираше професорът.

— Хубаво е да си малък — усмихна се Радж Манас. — И нашият укротител ли играе сега? — Инспекторът си спомни за Електроник, който така ловко вкара тигъра в клетката.

— Той учи древния език на Индия — санскритски — отговори Громов. — Натрупал е куп книги. Затворих Електроник в стаята на хотела, за да не му пречат.

— Класическият санскрит таи много мъдрости — потвърди инспекторът. — Ученикът ви е много способен.

— За щастие той няма моите недостатъци. — Професорът смутено се потупа по джобовете. — Аз както винаги съм завеян. Забравил съм си очилата за далечно гледане! Без да искаш, ще завиждаш на Реси и на неговите очи.

Радж Манас му подаде бинокъла.

Силните лещи приближиха планините. Блестяха в синия простор на небето далечните върхове. Над един от тях искряха някакви точки. „Нима гъските са се вдигнали толкова високо? — помисли си учудено професорът. — Впрочем, есен е вече. И гъските летят по същите пътища, по които са летели и техните предци…“

Замба влезе в сянката на едно клонесто дърво и професорът свали бинокъла. Той не можа да види, че над планините лети Реси.