Евгений Велтистов
Реси — неуловимият приятел (18)

Няколко дни гостува Сироежкин в морското селце, но не в онова, което е на самия стръмен бряг, а в подводно, където живееше новият му познат Дон.

В синия простор висят на котви къщи-камбани. В такава къща всичко си е както в обикновена, само дето е малко по-прохладно. Вярно, вратата не е на стената, а на пода и през тази дупка трябва да се гмурнеш с маска, плавници и прозрачен чувал на гърба. Чувалът се пълни с вода, разперва се като крила, и вече се понасяш безтегловен на големите крила, като дишаш кислород от тези изкуствени хриле, и виждаш равни пътечки от молюски, които пречистват водата, и гъсти джунгли от водорасли, които препречват пътя на пълзящия пясък. А вдигнеш ли глава — ще видиш извития от лещата на водата кръг на далечното слънце, и ще си спомниш за останалия свят, и веднага ще го забравиш, защото морето си е море. И в дълбочината му има не само селца, но и подводни градове — с улици, стадиони, зоопаркове. Това е един особен свят: в него можеш да плуваш, да се гмуркаш, да се премяташ, да имитираш делфин, кашалот, акула, моруна — с една дума, да живееш под водата, като подражаваш на водните морски обитатели, съвсем като Реси.

Дон, който придружаваше Сироежкин, плуваше без пояс. Преди да се гмурне през вратата, Дон глътваше някакъв магически хап, който помагаше на мускулите му да запазят за дълго време кислорода и поглъщаше въглеродния двуокис. Като поемаше въздух с пълни гърди, Дон изскачаше като лястовица през люка на вратата, а в дълбочината изпускаше нагоре няколко мехура и набираше в дробовете си вода. Сега той беше готов да плува накъдето си ще и мърдаше с плавниците си като кит или делфин, а подир морския надзирател, пъдейки с лапа любопитните риби и местейки по кучешки крака, плуваше Мъникът.

— Какво желаеш? — попита Дон и Сергей чу гласа му през микрофона, поставен в ухото. — Да търсим подводни съкровища? Да гоним рибите? Да уловим акула?

Сироежкин примря от вълнение, той рече глухо през маската си:

— Акула…

— Напред! — изкомандува Дон. — Тук наблизо бях поставил капан и отдавна не съм го проверявал.

Дон тръгна към подводната скала, където беше сложил капана. Още отдалеч видя: беше се хванало нещо! Ловецът заработи с плавниците пряко сили.

Сироежкин се приближи предпазливо. Под металната мрежа той зърна една гладка и сива глава и блеснало с отмъстително пламъче око. Капанът представляваше клуп с телен сак, в който имаше стръв. Пъхнала главата си в сака, хищната риба бе затегнала примката. Акулата почти се беше помирила с пленничеството си, но като забеляза плувците, задвижи яростно опашка.

Дон се приближи до акулата.

— Гледай, Серьога! — викна той и издебвайки момента, се метна върху пленницата, хвана я за гръбния плавник.

Като див кон, възседнатата акула се завъртя на място, а после се понесе по кръг, възпирана от здравия оглавник. От страх Сергей се отдръпна, видял насочената към него мутра в телената мрежа. А ездачът, обгърнал с крака грапавите хълбоци, вкопчен за плавника, се смееше и правеше главозамайващи лупинги. Акулата се въртеше във водата, удряше с опашка, хвърляше се нагоре и надолу — ездачът не падаше. Най-после той се наведе, протегна ръка, щракна беззвучно ключа и скочи от грамадната риба. Акулата се скри. По-нататъшният й живот изглеждаше неправдоподобен.

— „Най-добрата акула е мъртвата акула“ — така казват моряците. А моята плячка с намордника сега не е страшна за никого — каза смелчакът. — Да продължим пътя си, Серьога.

Спряха се до огромна, колкото момче, странно извита раковина, която Дон беше намерил през време на експедициите. Отличен дом, сигурна палатка за един самотен пътешественик! Дон извади от раковината дълъг триъгълен зъб.

— Това е моето главно откритие — каза с гордост той. — Зъб на предисторическа акула! Кархародон й е името. От година вече се каня да тръгна на лов за кархародон…

— За доисторически? — изхриптя под маската си Сироежкин. Той взе да свиква с разните морски чудеса, но сега нищо не разбираше.

— Гледай внимателно: зъбът не се е вкаменил. Изрових го от тинята, по-точно, изрови го екскаваторът, пък аз го взех. Я е доисторически, я не! В океана има дълбочини, където никой не е надниквал. Кой се крие в тях? Ами ако е кархародон?

— Той навярно е грамаден — измърмори Серьожка.

— По моите пресмятания, с такива зъби големината на кархародона е към двадесет и пет метра, не по-малко. Устата му ей такава — пещера за шест души. Ами опашката! Представяш ли си с каква сила ще изпляска тази акула, ако я възседнеш?!

При тия думи Сергей се засмя високо и изведнъж си спомни за Реси. Ами ако Реси срещне кархародон? Дори да не е чак толкова грамаден, пак е страшно…