Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Електроник (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Рэсси — неуловимый друг, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2010)

Издание:

Евгений Велтистов. Победителят на невъзможното

Редактор: Весела Люцканова

Художник: Валери Павлов

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Ани Кожухарова

 

Съветска. Първо издание. ЛГ V. Тематичен № 4001030300. Дадена за набор на 10. VII. 1976 година. Подписана за печат на 15. XII. 1976 година. Излязла от печат на 20. XII. 1976 година. Поръчка № 184. Формат 1/16 60/84. Печатни коли 26. Издателски коли 24,26. Цена на книжното тяло 1,09 лева. Цена мека подвързия 1,14 лева. Цена твърда подвързия 1,35 лева.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС — София, 1976

Държавна печатница „Тодор Димитров“ — София, 1976

 

Евгений Велтистов

Победитель невозможного

Фантастические повести

Москва „Детская литература“, 1975

История

  1. — Добавяне

Ако Реси плуваше по вечерния океан, би чул „гласа на морето“ — особените звуци, които вятърът изтръгва от вълните — и би узнал за наближаващия щорм: откъде иде, с каква сила и кога ще ги настигне. Но Реси вече няколко часа плуваше в дълбочината подир синия кит и когато вълната зашемети другаря му и той изскочи горе, за да спасява Бялата бъчва, плувците се оказаха в самия център на свирепия щорм, който моряците наричат просто и страшно: „окото на бурята“. Вълните, които се мятаха на височина на седеметажна сграда, образуваха гигантски кратер. „Окото на бурята“ в криволиците на мълниите сякаш гледаше с любопитство отгоре в този кратер: какво ли става там, на самото дъно?

Водовъртежът на кратера грабна плувците. Реси прегърна с лапите си безпомощния, слабо попискващ делфин и напрягаше всичките си електронни сили, та бързото течение да не отнесе Бъчвата. Той включи в себе си механизма за аварийно управление — стотици резервни електронни схеми почнаха да определят „горе и долу“, скоростта на въртенето, дълбочината и границите на щорма, за да може в нужния момент да се възползува от реактивния двигател. Бялата бъчва изведнъж мръдна с опашка и пое през ноздрите си въздух, но Реси не пусна другаря си: водовъртежът силно ги повлече надолу. С нарастваща скорост се приближаваше дъното на океана.

В тези критични секунди Реси включи двигателя на пълна мощност и той изтласка плувците от водовъртежа.

После Реси пусна Бялата бъчва и през мастилената мъгла почна да извежда другаря си от зоната на бурята. Всички, които можеха да се скрият, като подушиха щорма — медузи, риби, водни змии, скатове — се спуснаха в спасителните дълбочини и се стаиха там. Само като мъгляви дискове бавно проплуваха някакви светещи безмълвни същества, наблюдавайки пришълците отгоре. Следата на Нектон бе изгубена, размита от бурните подводни течения. Беше безсмислено да се мъчат да търсят в тези води слабия мирис на кита.

Те плуваха цяла нощ, а на сутринта видяха съвсем спокойното, пустинно до хоризонта платно на океана…

Реси отдавна вече бе стигнал до извода, че „картата на живота“ на Нектон, неговият път в моретата и океаните беше много сложен: и той, усетил близкия щорм, се бе оттеглил встрани. Като всеки кит, Нектон навярно се страхуваше от бреговете, от тесните проливи и подводните градове. Но за разлика от своите събратя синият кит не се връщаше зиме и лете в места, с които е свикнал. Нектон нямаше любими морета; той, презиращият правилата на китовете свободен кит, живееше във всички океани; Земята, която опасваше с орбитите на своите пътешествия, му се струваше навярно гигантска вана със солена вода и с враждебни острови. И все пак неуловимият плувец можеше да бъде настигнат, ако се намери слаба следа от миризмата му.

Веднъж на разсъмване Бялата бъчва и Реси чуха вика за помощ на потъващ кит и се спуснаха да помогнат. Това, което видяха, ги накара да се спрат и да направят предпазлив кръг: в леката пелена на мъглата очите на Реси и ноздрите на делфина напипаха стоманения корпус на изплувала подводница. Характерно източеният гърбав корпус с острия като нож плавник и спуснатата опашка на кърмата издаваше типа на подводницата „Тон“. Противникът, който искаше да улови синия кит, по едно странно съвпадение или по вродената хитрост на хората, измислили рибята подводница и сложните електронни машини, бе използувал същия похват, както предвиждаше и Реси: викаше със сирена Нектон от неговите дълбочини.

Това, което стана през следващите няколко минути, бе обсъждано после от учените и породи сред моряците нови легенди за голямата съобразителност и смелост на синия кит.

От мъглата се чу шум на бързо плаващо тяло и късо силно сумтене: „У-уф, ш-ши… у-ф, ш-ши…“ Реси и Бялата бъчва видяха един син с бяло петно гръб. Легендарният Нектон като огромна ракета се бе понесъл към подводницата „Тон“, която изпращаше сигнали за бедствие на езика на китовете.

Ето силно разтворената уста с острия свод на горната челюст и правата линия на долната — сякаш Нектон се усмихваше на нещо. Малките очи на кита не различаваха потъващия, но острият слух водеше Нектон по най-късия път към вика за помощ. И изведнъж синият кит рязко се обърна, като чу един още по-отчаян вик — зов за помощ.

Добродушният, безразсъдно храбър Нектон не знаеше, че викът на невидимия в мъглата Реси спаси живота му. В момента, когато Нектон се обръщаше, подводницата „Тон“ изплю заедно с пламъка един блестящ предмет. Харпунът улучи кита в главата, но капитанът, който гледаше на екрана, почна да проклина: поради внезапния завой на Нектон стрелецът не можа да улучи точно — харпунът не попадна в болковия нерв.

Синият кит почти не обърна внимание на лекия удар по главата. Но скоро след това му стана ясно, че желязната голяма риба, която го подмамваше със сигналите си за бедствие, изобщо не потъваше, а обратното, нападаше и китът, ядосан, реши да атакува лъжливото многооко същество с плавници на глупав тон. Сигналът за крайна опасност накара кита да подскочи над водата и после отвесно, почти вертикално да потъне надолу. Едни от малцината в океана, Реси и Бялата бъчва наблюдаваха как блесна широката порцеланово-синкава гръд на Нектон, прорязана от дълбоки черни бразди. Мярна се над водата опашка. Втори изстрел „Тон“ не свари да даде.

Като се гмурна надълбоко, синият кит измени посоката и с гладкия улей на главата си подкачи отдолу коварната подводница. Тя, която се беше спуснала под водата, за да преследва кита, бе отхвърлена от мощния удар и бързо почна да излиза на повърхността.

Реси и Бялата бъчва дълго още придружаваха в дълбочините Нектон. Подводният фоксер плуваше редом със синия кит и обясняваше на Нектон какво се беше случило. Като изслуша мъничкия Реси, Нектон разтвори грамадната си уста, по която се виждаха всички кичури на мустаците му, и изрева. Този рев бе толкова ужасен, че на всички страни плъпнаха ята от риби. Но ония, които се криеха на дъното, в топлите и прохладни течения, в игривите океански вълни, се вслушваха в рева на най-голямото животно на земята. И ако преведем бързите китови звуци на човешка реч, ще се получат приблизително следните фрази, отправени от самотния кит към неговите съплеменници:

„Опасност! Когато срещнете многоокия тон, знайте, че този бавен на вид тон, още щом ви забележи, ще изплюе остър харпун. Същият, който къса тялото на нашите братя и сестри и ги прави мъртви, дори и ако не се удавят от нагълтаната вода. И никой вече няма да се притече на помощ на нещастните. Напразно малкото китче ще пъха муцунката си в корема на майка си: то, глупавото, не разбира, че тя вече няма да го накърми. Спасявайте малките китчета, спасявайте и себе си от лодката-тон…“

Синият кит плуваше от море в море, от време на време ревеше, като плашеше акулите и изпращаше известия на китовете. Той знаеше, че както и преди, като чуе вик за помощ, пак ще бърза, презрял опасността, да се притече на помощ на брата си по кръв и няма да сбърка зова със сигнала на подводницата…