Евгений Велтистов
Реси — неуловимият приятел (23)

В покрайнините на града, зад бодливата тел и обраслия с водорасли канал, като ням свидетел на някогашно могъщество се издигаше дворецът на махараджата. Този дворец, който някога е поразявал гостите с орнаментиката и богатата си уредба на залите, отдавна вече не събираше любители на лова и пиршествата, а беше превърнат в скромен музей. Музеят привличаше посетителите не с чучела, рога, бивни, а с един уникален жив експонат: белият тигър. Дори в Индия белият тигър е голяма рядкост; хората винаги му се любуваха. Хората вярваха, че да обидят такъв тигър, значи да си навлекат много голямо нещастие. Тази нощ се рушаха свещените обичаи на древността: белият тигър трябваше да бъде отвлечен.

Електроник, заключен в стаята на хотела, седеше до масата, отрупана с книги. От момента, когато Електроник чу по радиото заповедта на фон Круг до сънните стрелци да му занесат белия тигър, той отложи изучаването на древния санскритски език и, като повика Реси, взе да пресмята колко време остава до определения час. Ще успеят ли да се срещнат? По всички изчисления — ще успеят: Реси сега лети над морето, като е включил резервните двигатели. Електроник взе единственото правилно решение: ни по един видеотелефон не намери професорът, който пътуваше, яхнал Замба, а двамата с Реси ще могат да попречат на похитителите…

Оставаха трийсет минути до полунощ, до определения от фон Круг срок, когато меко се превъртя ключът на вратата и в стаята се подаде рошавата муцунка на Реси. Електроник беше готов.

— Реси, напред! — каза с хрипкавия си глас Електроник и погали леко по рошавия врат кучето.

Те изскочиха покрай притисналия се до стената портиер и излязоха на улицата. Електроник бе изучил картата на града и си представяше точно къде е дворецът на махараджата, но за всеки случай обясни на Реси:

— Точно на югозапад. Пет километра и четиристотин метра.

Те минаха през центъра на града с ведомствени небостъргачи и стъклено-метални жилищни сгради, потънаха в стария, район. Момчето и кучето тичаха по кривите тесни улички, край безкрайно дългите кирпичени стени, по които нямаше ни един прозорец. Пустият, павиран път ги изведе до изоставения дворец. На лунната светлина блестяха белите кули на куполите.

Ето го железният мост над рова… Арката над входа. И по-нататък — залите на двореца. Стаи, стаи, екливи тъмни стаи — безкрайните покои на махараджата. Силуети на чучела, блестящо на лунната светлина оръжие… А къде е белият тигър в този лабиринт от зали, коридори, тесни стълби, колонади от балкони, каменни дантели на стените? Реси уверено тичаше из пустия двор, сякаш държеше в зъбите си нишка, която го извеждаше от лабиринта.

Те излязоха на един балкон и видяха долу каменно дворче; тук някога махараджата, преди да излезе в джунглите, е оглеждал своите ловджийски гепарди — дългокраки, петнисти, които леко догонваха и най-бързите елени. Няма го вече махараджата, изчезна от лицето на земята и последният индийски гепард, но беше останало ловджийското дворче, скътано в самия център на двореца-крепост.

На мраморния под в сумрачната сянка се бе стаил огромният тигър. Той беше неестествено бял, със завити на пръстени тъмносиви власи, със сребристи бакенбарди. Тигърът глухо ръмжеше.

Момчето и кучето погледнаха зад колоната и видяха какво беше уплашило белия тигър: над квадратния двор висеше върху въртящи се плоскости емптометър, приличен на чудовищно насекомо. Очите на тигъра следяха движението на въздушната машина.

Изведнъж тигърът скочи в средата на двора. Оглушителен рев се разнесе от пустите зали и затихна нейде в далечните стаи. Като се убеди, че нощният дворец все така откликва на гласа му, тигърът се върна в своя кът и зашари с поглед към машината.

Отвориха се вратичките на търбуха на емптометъра, от люка на стоманено въже се спусна тежък сандък. Под ръката на Електроник трепна главата на Реси, но момчето го възпря: рано е още. Сандъкът се спусна на мраморния под — затвореният, криещ няма заплаха стоманен сандък. Отвори се страничната стена, сякаш канеше жертвата да влезе. Озъбен, с долепени до главата уши, тигърът се стаи в къта и имаше нещо страшно в тази сцена.

Един висок глас извика: „На помощ, приятели!“ — и Електроник веднага позна гласа на Громов. Той идеше от сандъка. Учителят ги викаше на помощ!…

— Реси, напред! — викна Електроник и прескочи парапета.

А Реси още преди командата на стопанина си, щом чу познатия глас, скочи от балкона във вътрешния двор, като мълния се стрелна по гладкия под и хлътна в сандъка. В същия миг вратичката изскърца и се затвори, стоманената кутия изведнъж се издигна нагоре заедно с емптометъра.

Глухият рев на звяра, викът на момчето, дрънкането на стоманата, всички тия звукове на бързия лов за миг изпълниха сънния дворец.

И стана тихо. Емптометърът се отдалечаваше към звездите, оставил в каменния капан човека и тигъра.

— Мирувай! — с желязно-скърцащия си глас каза Електроник на бялото привидение, което се готвеше за скок, и тигърът, като се изправи с неочаквано равнодушно прозяване, направи няколко меки крачки и се върна в ъгъла. — Ех, ти, вау-ху-аб!…

Твърде късно се досети Електроник, че клетката не беше за тигър, а познатият глас беше само примамка. Ако той бе скочил пръв в сандъка и вратичката се затвореше, Реси без съмнение щеше да освободи стопанина си. Но Електроник не можеше да настигне въздушния емптометър: той не знаеше да лети както Реси. И дори не разбра една обикновена ловджийска хитрост.

Момчето излезе от каменния капан по подвижната стълба и затича, без да обръща внимание на бодлите, които късаха ризата му, подир слабия звук на отдалечаващия се емптометър.

Електроник тича, докато почувствува, че енергията в него се изчерпва.