Реймънд Фийст, Уилям Форсчън
Доблестен враг (9)

Глава 8
Решения

Сумракът се сгъстяваше.

Денис Хартрафт вдигна отчаяно ръце и викна ядосано:

— Всички сте се побъркали! Да спираме сега е лудост! — Посочи прохода между ридовете, все още на десет мили от тях. — Прехвърлим ли Зъбите на света, сме се измъкнали. Тогава можем да починем.

— Един от всеки десет няма да може да стигне дотам — намеси се брат Корвин. — Подозирам, че нито цуранинът, нито ти искате да признаете пред другия, че се налага да спрем. Тази гонитба продължава вече три дни. Едва ли е останал човек, който да може да се бие, да не говорим за бягане и миля повече.

— Отче, не знаех, че и ти си в тоя военен съвет — отвърна рязко Денис. — Да чуем думата на тези, които се бият поне.

— Може да не съм, но държа да ме изслушате — сопна се монахът. — Дай малко отдих на тези хора.

С ръце на кръста, Денис се върна в кръга. Погледна стоящия наблизо Асаяга — той превеждаше шепнешком разговора на воините си.

— Цураните ей там нямат военни съвети. Командирът им казва „тръгни“ и те тръгват. Бас държа, че са готови да прехвърлят планината и да избягат. Вие свикахте военен съвет и съм длъжен да го приема, но ви казвам: спирането за почивка е лудост.

Асаяга, както превеждаше, го погледна в очите, но не каза нищо.

— Да не ми казвате, че тия… — думите „кучи синове“ за малко да се изплъзнат от устата му, но ги премълча — че врагове на Кралството могат да направят нещо, което ние не можем?

Денис подхвана тихо:

— Зная, че обичаят ни е да се иска военен съвет. — Гласът му постепенно се усилваше. — Най-низшият от отряда ми може да поиска съвет, ако има сериозно съмнение в правилността на заповедите ми. — И накрая извика: — Но това не се прави във време на криза или посред битка!

— Не виждам нито битка, нито криза — отвърна кротко Корвин. — Надбягахме преследвачите си. Вече се стъмва. Вижда се ясно на двайсет мили оттук и не виждаме нищо зад себе си. — Посочи надолу към равнината и ниските хълмове, които мъжете със сетни сили бяха прекосили през деня. От високата им позиция в подножието на планината всеки с достатъчно остро зрение можеше да види чак до реката, която бяха прехвърлили заранта. Нищо не се движеше из степта, освен сърни — и далечна глутница вълци.

— Все пак могат да ни обкръжат по онези хълмове. — Денис посочи стръмните гористи склонове на изток и запад: бяха се приближавали към тях целия следобед.

— Някой трябваше да остане назад, за да разберем къде точно са преследвачите ни. Цял следобед не видяхме никого зад нас.

— Значи и от разузнаване разбираш? Сигурно и от военна тактика?

— Не. Просто съм живял достатъчно дълго и освен това мога да мисля логично. А логиката диктува да си починем. Теренът напред ми се струва добър: има достатъчно дърва за огрев и заслони, а и следи от дивеч има. Да си починем тази нощ, а утре можем да продължим. Ако сега опиташ нощен поход, до утре и двайсет души няма да ти останат.

Денис обърна гръб на отеца и погледът му бавно обходи войнишките редици. После, за много кратък миг, в ума му проблесна един образ. Озърна се към жреца и видението изчезна.

Корвин вдигна учудено вежди.

— Какво има?

— Нищо.

Забеляза колко капнали са хората му. Жрецът беше прав: преброждането на реката бе изцедило последните им сили, а следобедният марш ги бе довършил. Бяха на ръба на срива.

Очите му се отместиха към Асаяга. Трудно беше да се разбере какво мисли цуранинът при това странно бездушие, което цураните можеха да изпишат на лицата си, щом поискат. Зачуди се дали Асаяга е съгласен, или е изпълнен с презрение към слабостта на врага си.

— Почивка ще е добре — каза Асаяга. — Изминахме шейсет ваши мили за два дни, без да спим. Половината ми хора ще измрат до утре от премръзване.

Това признание смая Денис.

— Приятелю — промълви Грегъри. — Понякога забравяш, че малцина могат да се мерят с тебе по издръжливост. Това е единственият ти недостатък като водач.

— Но ще се съгласиш, че могат да ни доближат, нали?

Тинува заоглежда внимателно далечния хоризонт, после вдигна ръка и ноздрите му се разшириха, сякаш душеше студения въздух. Всички се смълчаха.

— Не съм стъпвал по тази земя от години — въздъхна елфът. — Загубил съм досег с ритмите й, с пулса на сърцето й, с вкуса на вятъра, мириса на земята и нещата, които растат тук. — Замълча. — Мога да ви кажа обаче, че ние сме първите, смутили това място, откакто заваляха снеговете. Ала това не значи, че ще останем дълго сами. Знам кой ни преследва сега и затова се колебая дали да се задържим тук.

Няколко войници го помолиха да обясни, да каже кой ги преследва, но той не пожела. Тръгна бавно между тях и ги заоглежда един по един. Спря за миг пред Корвин, взря се дълбоко в очите му и се обърна.

— Кафявото расо е прав обаче. Опитаме ли се да вървим още една нощ, мнозина ще измрат. — Обърна се и погледна цураните, скупчени около Асаяга. — Особено от вас — продължи елфът на тяхната реч. — Асаяга, знаеш го, макар в гордостта си да ги караш да вървят, докато не падне и последният.

Асаяга кимна, смаян от доброто му познаване на езика на цураните.

— Бурята спря и нощес ще стане студено. А призори — още по-студено. — Обърна се към Денис и продължи на кралската реч: — Ледът убива не по-зле от стрелите и меча. Боя се, че още не сме избягали от враговете си, но все пак трябва да спрем. Да влезем в гората. Да се окопаем там, преди да се е стъмнило, да накладем огньове, да си направим каквото можем за завет, но да сме нащрек. Това е моето предложение.

Денис въздъхна и разпери ръце в знак, че се предава.

— Тъй да бъде, щом го искате всички.

Бойците замърмориха облекчено, редиците се пръснаха и тръгнаха към гората, Денис настоя да се придвижат още половин миля нагоре, докато теренът му хареса — стръмни надвиснали скали, спиращи вятъра от север и със стари смърчове наоколо.

Хората му си знаеха задачите — неколцина от най-добрите съгледвачи и стрелци тръгнаха да наловят дивеч, други поеха първата смяна постове, трети се разшетаха да съберат сухи дърва за огън.

Асаяга се приближи до него. Едва надвиваше треперенето, което го мъчеше след преминаването на ледената река.

— Хората ми… — Замълча разколебан. — Ще заплатим с труда си храната, която ни носят ловците ви.

Денис го погледна и за миг почти изпита жал, както човек изпитва жал към издъхващия на пътеката вълк, изостанал от глутницата. Страданието на цураните беше очевидно — няколко души едва се държаха на крака и ги крепяха другарите им, всички бяха премръзнали, с посинели лица.

„Тинува каза, че тези хора ми трябват. По дяволите, ей сега мога да ги избия половината…“ Но потисна изкушението.

— Да идат надолу по хълма до малките борове, да насекат клони с повече игли. С тях ще постелем земята за спане и ще си направим заслоните. Колкото брадви имате, да насекат дърва, повечко.

Асаяга кимна — беше твърде уморен, за да възрази — и се оттегли. След малко хората му се пръснаха по задачите си.

Надвисналите скали оформяха заслон, но той не беше достатъчно голям, за да побере над сто и двайсетте мъже. Денис се включи в групата, която влачеше отсечените дървета: вклиняваха ги между скалите на заслона и околните дървета и грубата палисада започна да се вдига.

След малко огньовете пламнаха, дървените стени на заслона от двете страни на скалите се издигнаха. Цуранските бойци носеха наръчи клони, трупаха ги от вътрешната страна, а тези, които носеха походни лопати, запушиха цепнатините отвън с отъпкан сняг. Нахвърляха още клони под скалата и най-изтощените от похода се пъхнаха вътре. Брат Корвин нагреба сняг в едно котле, сложи го на огъня и щом водата завря, извади шепа листа и ги хвърли вътре.

Първият ловец се върна със сърна, метната през рамо, и няколко души почнаха да я режат и да слагат на огъня всичко, освен карантиите. Корвин задържа черния дроб и сърцето за болните и ранените. Друг се върна с два диви заека, а един — с някаква голяма птица с тъмни пера. Цураните я изгледаха удивено — такива птици не се срещаха в низините, където се водеше войната.

Скоро изкусителната миризма на печено над ухаещия на бор огън се разнесе във въздуха и почна да привлича всички — но сержант Бари и щурмови водач Тасему бързо ги отпращаха за още дърва.

Бойците трупаха и трупаха клони на трите огъня и пламъците под скалите се разбунтуваха. Денис, приключил с вдигането на грубия заслон, стигнал вече почти до гърдите му, спря да погледа разхвърчалите се в нощното небе искри. Грегъри дойде, тежко задъхан, и спря до него.

— Ужасен маяк — въздъхна Денис. — И слепец ще види блясъка му от пет мили.

— Нека погорят още малко, да се сгреят хората. Преди да стане съвсем тъмно, ще ги понамалим.

— Нещо горе?

— Само старата пътека. Отдавна не съм стъпвал тук, трудно ми е да си спомня.

— Но Тинува я знае.

Грегъри само кимна.

— Нещо го сърби него.

— Знаеш кой ни преследва, нали?

— Цяла орда моредели.

— Боваи.

Денис извърна очи. Не му се щеше Грегъри да надуши заплахата. Чак сега разбра донякъде странния начин, по който се държеше Тинува, онова чувство, че воинът елф сякаш е наполовина нагазил в друг свят.

— Ако наистина е Боваи и ако знае кои сме ние, ще дойде независимо от всичко — каза Денис. — Дори да избие с това половината си воини.

— Знам. И ти го знаеш.

— Тогава защо по дяволите Тинува отхвърли възраженията ми да оставаме тук? Знае колко мрази Боваи семейството ми. Дядо ми за малко не го е убил, а баща ми го прогони най-позорно, когато последния път дойде във Валинар.

За миг нещо пробяга по лицето на Грегъри, сякаш се канеше да каже едно, а го промени.

— Защото сме изтощени, Денис. Тинува е прав — това е голямата ти слабост като командир: изглежда, си мислиш, че всички са направени като теб, че всеки е закален като теб.

— Така съм се научил да оставам жив — отсече Денис.

— Повечето цурани щяха да са мъртви до утре, ако бяхме продължили.

— И по-добре. Ще ни спести труда с клането.

— Радвам се, че го чувстваш така, Хартрафт.

Сепнат, Денис се обърна. Асаяга беше застанал зад двамата.

— Предпочитам да убия враг, който ме мрази — продължи Асаяга и се приближи до тях.

— Не забравяй, че примирието е временно, Асаяга.

— Но засега ни трябвате, точно колкото и ние на вас — намеси се Грегъри, изгледа Денис и той неохотно кимна.

— Мисля, че и вашите хора са също толкова изтощени, Хартрафт.

— Вярно е — отвърна Грегъри. — Връщахме се от патрул, там, където се срещнахме преди три дни, и се надявахме да отдъхнем и да изчакаме да мине бурята. Хората ни вече бяха изтощени, също като вас.

— Признаваш ли, че и твоите са толкова изтощени? — обърна се Асаяга към Денис.

— Защо питаш? Това някаква игра на гордост ли е?

— Да, всичко е игра — отвърна Асаяга горчиво. — Притеснява те това, че останахме тук, нали?

— Врагът срещу нас изпитва дълбока омраза към фамилията ми. Тя ще го тласне да продължи към нас и да ни удари.

— Тогава стоим нащрек и тръгваме преди разсъмване.

— Ако дойдат, ще имат предимство.

Асаяга кимна замислено.

— Каквото каже съдбата.

— Какво?

— Същото. Тази вечер не можем да продължим, това е даденост. Ти си убеден, че врагът ще удари, приемам и това за даденост. Значи съдбата решава, но в момента е безсмислено да стоим тука и да мръзнем, след като топлината ни изкушава.

Без повече приказки Асаяга се обърна, заобиколи дървения заслон и седна при хората си, свити край огъня. Денис погледна Грегъри и той тихо се засмя.

— Знаеш ли, той е прав. А и месото мирише адски вкусно.

Денис го последва с неохота. Тъмнината се усилваше. Последните събирачи на дърва се върнаха с още наръчи и ги струпаха до пращящите огньове. Пламъците бяха толкова горещи, че много мъже бяха смъкнали елеците, шапките и ръкавиците. Опънаха въжета да накачат мокрите дрехи да изсъхнат.

Много цурани протягаха крака към огъня и мърмореха доволно. Други ядяха недопеченото сърнешко и се смееха, щом някой изругаеше, че се е опарил.

Последният кралски ловец се върна с два тлъсти мармота. Беше притеснен от жалката си плячка, но цураните се развикаха радостно, щом хвърли с погнуса трупчетата на земята и се извини на другарите си. След миг колебание двама цурани пристъпиха към него.

— Айде, взимайте ги тия проклети гадини — изръмжа ловецът. — По-скоро ще ям врана, отколкото това. Нищо не можах да намеря.

Презрителният му жест беше достатъчно ясен. Двамата цурани вдигнаха мармотите, увесиха ги на един клон и извадиха ножовете си. Ловко срязаха кожата около вратовете и без да режат повече, бавно я засмъкваха от телцата. Като че ли се надпреварваха. Приказките около огньовете замряха и кралските войници загледаха учудено какво става.

Най-сетне дерачите смъкнаха кожите до задните крака на гризачите, после с рязко дръпване ги изтеглиха, обърнаха ги и от всяка кожа се получи мях, с козината навън.

После, без да спират да си бъбрят, двамата цурани започнаха да режат месото и тлъстината от кокалите на животните и да ги тикат в кожените торби. Начупиха кокалите при ставите и пъхнаха и тях, а накрая — и карантиите. Докато си вършеха работата, други бяха насъбрали камъчета и ги бяха хвърлили в огньовете. Сега заизмъкваха нагорещените камъни от пламъците, заподхвърляха ги с голи ръце на касапите, а те ги взимаха и ги пъхаха в напълнените мехове.

Накрая извадиха две игли, направени от цуранско дърво, твърдо почти като желязо, и зашиха с тях отворите. С клонки запушиха дупките от стрелите в кожата и хвърлиха животните в пламъците.

Всички кралски войници гледаха смълчани, а цураните като че ли изпаднаха едва ли не в празнично настроение — бъбреха възбудено, трупаха се около касапите и явно чакаха с нетърпение странния пир.

Грегъри гледаше сценката леко усмихнат.

— Една нощ се бях промъкнал в цурански лагер и го видях това. Доколкото схващам езика им, имат нещо като нашия мармот на своя свят и го смятат за рядък деликатес, подходящ само за благородници.

Въздухът се изпълни с вонята на горяща козина. Двамата самоназначили се готвачи въртяха мармотите в огъня и скоро те се издуха като балони; напомняха на Денис за труп, понесен от водата и издут под жаркото лятно слънце.

Най-сетне — мармотите изглеждаха готови да се пръснат — от дупките, поставени от самата природа и останали незашити, зашуртя сок и пара. Сред цураните избухна весел смях. Готвачите избутаха двете животинчета от пламъците и единият, вече с ръкавици, взе едното и се приближи до Асаяга, а той се ухили, поклони се ритуално, коленичи и готвачът вдигна мармота над главата му. Горещият сок швирна в устата на Асаяга, той облиза устни, каза нещо и хората му се разсмяха още по-силно.

Другият готвач вдигна втория мармот и също тръгна към Асаяга, но цуранският командир каза нещо и кимна към Денис. Смехът секна и всички обърнаха глави към Хартрафт.

— Първият сок на мармота е за благородници и водачи — каза Асаяга. — Сега пиеш ти.

— Как пък не — изръмжа Денис, но прашенето на огъня заглуши думите му.

Вторият готвач пристъпи ухилен към него.

— По-добре го направи — прошепна му Грегъри. — Явно го смятат за знак на почит.

— Проклятие, няма да пия сок от задник на мармот.

— Направи го! — изсъска Грегъри. — Инак трябва да се бием. За първи път ти показват, че те уважават като водач, не се издънвай!

Денис погледна накриво към хората си. Реакциите бяха смесени. Някои явно бяха погнусени от цялата тази работа, но други, особено старите кучета, се хилеха.

Той ги изгледа ядосано и усмивките им се стопиха. Денис изруга под нос и се смъкна на едно коляно. Цуранинът вдигна високо мармота и сокът закапа от задния отвор. Готвачът стисна, сокът швирна и Денис успя да направи една глътка. Течността беше мазна, гъста и пареше. Опита се да преглътне, а мъжът се обърна и изрева нещо. Цураните избухнаха в смях, а и неговите хора се разсмяха, явно развеселени от затруднението му. Асаяга се приближи до него, извади изпод туниката си малък мях и го отпуши.

— Пий от това, ще го отмие.

Денис го изгледа студено, а Асаяга се усмихна, килна глава назад и стисна меха. В устата му се изля бяла течност. Поднесе го пред устата на Денис и стисна пак.

Кисело-горчивият вкус го опари по небцето и този път Денис се задави.

— Какво, в името на всички дяволи, е това?

— Аурег.

— Какво? Вкусът му е като на конска пикня.

— Ха! Близо си, ако беше от кон. Това е ферментирало мляко от нийдра. — Нийдра бяха шесткраките товарни животни, внесени от цураните от родния им свят. Служеха им като волове и товарни коне, тъй като нямаха коне на своя свят. — Разхлажда те през лятото и стопля стомаха зиме.

— О, проклятие!

Денис изплю останалото и цураните отново се разсмяха. Той погледна накриво Асаяга, зачуден какво става по дяволите.

— Почитта възпира убийството — каза хладно Асаяга. — Хората ми ще са по-възприемчиви към „предложенията“ ти в бъдеще.

Погледна към воините си, които се бяха струпали около вече отворените мармоти и грабеха алчно димящото месо. Един от тях се приближи почтително и протегна ръце към Асаяга — бяха пълни с горещо месо.

— Черният дроб и сърцето — рече Асаяга и подаде на Денис половината в шепа.

Денис с неохота налапа месото. Въпреки първата си реакция трябваше да признае, че вкусът донякъде е добър. Кимна.

Тласнати от любопитство, няколко кралски войници се омешаха в тълпата и също задъвкаха. Заобръщаха се към приятелите си, смееха се и ги подканяха и те да се осмелят.

— Смехът също възпира убийството — каза Асаяга. — Както чух и както усещам, утре ще има бой. Трябва да се бием заедно, Хартрафт. Яденето и пиенето заедно тази нощ ще го направи по-лесно на заранта.

Денис трябваше да се съгласи. Взе насила малкия мях с аурег и отпи. Този път не му се стори чак толкова лошо, поне ако го преглътнеш бързо, и макар да не беше като брендито от Даркмур, напитката наистина вля малко топлина във вътрешностите му.

Докато си подаваха меха и гледаха пируващите мъже, Денис изведнъж изпита необяснима тъга. Както се бяха размъкнали, смееха се и лапаха, моментът му се стори трагичен. Отдавна беше приел живота като неумолима трагедия, но тази нощ изглеждаше някак по-горчива от обичайното.

Несъмнено беше изпаднал в сълзливото настроение, за което говореха поетите и бардовете — как врагове могат за малко да изпитат взаимно приятелство. Беше сантиментална глупост: войната му бе донесла твърде много нещастия. Погледна Асаяга. Знаеше, че може да го убие без колебание, и чувстваше, че и той изпитва същото.

И все пак, ако не беше приближаващата се заплаха — споменът за онова, което ставаше в същия този миг само на шейсет мили на юг — той чувстваше, че може почти да се наслади на тази вечер. „Може би сме обречени. Знаем, че сме обречени и че преживяхме в ужас последните три дни, но този смях е последната глътка въздух“.

Много пъти беше делил лагерния огън с чужди хора, много пъти се беше напивал край огъня, вричал се беше в приятелства, а след това, на заранта, пътищата им се разделяха. Имаше достатъчно опит, за да не придава голяма тежест на това. Точно то навярно беше причината за меланхолията му. Или самотата, която изпитваше заради това, че Юрген не е тук.

Какво ли щеше да каже Юрген в този момент? Най-вероятно щеше да се усмихне, да пийне от сока, а след това да потупа Асаяга по рамото.

Но те бяха убили Юрген. Също както бяха убили баща му… и нея.

— Притеснява ли те нещо?

Денис погледна Асаяга, който му подаваше усмихнат меха с аурег, и отвърна хладно:

— Вече не.

Асаяга кимна и лицето му отново стана сурово и безизразно, лице на цурански офицер.

— Раздели си хората. Щом свършим с яденето, двама спят и един стои на пост. И никакви дърва повече в огньовете. Ще ги поддържаме, но не и този ад, какъвто е сега. След полунощ искам половината да пазят. Вдигаме лагера призори.

— Приемам го само като предложение, Хартрафт — каза хладно Асаяга.

— Приемай го както искаш, цуранино.

— Корав човек си.

— Така оцелявам, цуранино.

— Нима?

— Какво искаш да кажеш?

Асаяга поклати глава и прибра меха под туниката си.

— Двама спят, един на стража до полунощ. После половината пазят, половината спят. Тръгваме призори. Аз поемам първата стража, Хартрафт: ти спиш.

Асаяга се върна при своите. Взе да се смее отново, прие шепа димящо месо, но както се смееше, поглеждаше през рамо към Денис, бдително и напрегнато.

Денис изруга тихо, взе един шиш сърнешко, стана и тръгна навътре в гората. Искаше да остане сам.