Реймънд Фийст, Уилям Форсчън
Доблестен враг (11)

Глава 10
Долина

Долината беше богата и тучна.

Високите планински върхове, които я обкръжаваха, я засланяха от снега и тревата по пасищата бе висока почти до кръста.

Поточето, покрай което вървяха, ромонеше над камъните, вихреше се във вировете и не един войник възкликваше, щом видеше риба в прозрачната вода — рибите сякаш чакаха да ги хванеш. Дори за неопитните очи на цураните следите от дивеч бяха в изобилие и всички го коментираха, като сочеха кротко пасящите по далечните ливади сърни, дивите кози и дирите от мечки и лосове.

— Как е възможно да съществува това място? — удиви се на глас Денис.

Тинува коленичи до потока и рече:

— Пипни водата.

Денис го послуша и възкликна:

— Топла е!

Асаяга клекна до него и щом натопи ръката си, отвърна:

— Не бих я нарекъл топла, но го няма хапещия студ, който щях да очаквам от разтопения сняг.

Тинува посочи на северозапад.

— Над нас е Акенкала, вулкан. Когато бях млад, бълваше разтопена скала и изпълваше небето с пушек, който се задържаше по повече от година. — Изправи се и избърса ръката си в туниката. — Сега спи, но отвътре все още има огън.

— Който загрява водата, течаща в тази долина — рече Асаяга.

Денис се огледа.

— Въздухът тук е по-топъл, отколкото на юг, в Ябон.

Асаяга кимна и каза:

— Удивително място.

— Изобилието тук е невиждано — каза Тинува. — Минахме покрай овощни градини, докато разузнавахме.

Продължиха напред. Сравнителното спокойствие наоколо не можеше да ги залъже. Все пак бяха във вражеска територия и щеше да е глупаво да очакват, че този, който живее тук, ще е приятел.

Защото знаеха, че някой живее тук.

Следобедът привършваше и злокобното безмълвие наоколо, чувството, че вървят през царство на призраци, започваше да ги безпокои все повече.

Тинува и Грегъри избързаха напред на конете си и най-сетне Денис заповяда да спрат, като се отдръпнат в гората, но забрани да се палят огньове. Следобедното слънце обаче бе сравнително топло и в безветрието беше приятно дори без огън. Скоро почти всички се унесоха в упоителен сън, Денис — също.

Брат Корвин кротко обикаляше ранените, грижеше се да намали болките им и да ги утеши; с вещина почисти раната от стрела на един от хората на Асаяга, върнал се от пост. Превърза я, постла одеяло да може войникът да поспи, стана и избърса ръцете си. Видя, че Асаяга го наблюдава.

— Всички мъже са на предела — бавно заговори Корвин, като човек, който говори на чужденец и още не е сигурен доколко разбира езика.

Асаяга само изсумтя.

— Дори хората, които са без рани, имат нужда от няколко дни почивка, от много топла храна и сън. А ако можем да приберем ранените под покрив, мисля, че ще можем да ги спасим всички.

— Може би има нещо напред — подхвърли Асаяга.

— Това място е странно. Няма го на никоя карта.

— Имаш карта?

— Онези, които съм виждал в манастира — отвърна бързо Корвин. — Прегледах ги, преди да се включа в армията.

— Откъде си?

— От много места, но съм родом от Ран. Защо?

— Чисто любопитство. Колко е пътят дотам?

— Месец или малко повече, с керван.

— И това ти е първата битка?

— Не — отвърна монахът; явно не желаеше да разказва личната си история. — Виждал съм една-две схватки. В ордена се включих по-късно. Бях на тридесет и няколко, когато ме достигна призивът да се посветя.

— Защо?

— Въпросите ти край нямат, цуранино.

Асаяга се усмихна.

— Работата ми е да знам. Разбирам, че ги притесняваш. Не беше с тази част в началото, намериха те и заради теб беше убит най-близкият приятел на Хартрафт.

— Откъде знаеш пък това?

— Имам уши и слушам какво говорят войниците ви. Всички говорят за това.

— С двама от братята ми идвахме да се включим в армията. Изгубихме се. Братята ми бяха пленени от една от вашите части. Избягах и се натъкнах на отряда на Хартрафт. Провалих засадата, която бяха подготвили, и в суматохата най-добрият приятел и съветник на Хартрафт беше убит.

Асаяга кимна замислено.

— Коя част от армията ми?

— Откъде да знам? Всички ми изглеждате еднакви.

— И вие ми изглеждате еднакви — освен наталският съгледвач. — Коя част?

— Не знам. Защо?

— Ако Хартрафт е унищожил някоя наша част, любопитен съм да го знам.

— Всичко стана много бързо — отвърна Корвин. — За миг гората беше пуста, в следващия цураните бяха навсякъде и побягнах.

— Шлемовете им. Някои са с пера, други — с цветни ленти отгоре. — Асаяга посочи избелялата синя лента, вързана отзад на шлема му.

— Не си спомням.

— Жълта ли беше? Знам, че отрядът на Цугами беше излязъл на патрул. Може би светлозелената на Катуга или червеното перо на Ванутама?

Корвин се замисли.

— Мисля, че беше зелена. Кой беше този Катуга?

— Беше?

— Всички бяха избити. Знаеш го, нали?

Асаяга наведе глава.

— Значи зелената.

— Да. Почти съм сигурен.

— Разбирам. Водачът, Катуга, имаше шлем с шип отгоре и беше висок за моята раса, почти колкото Хартрафт. Беше ми стар приятел. Хартрафт ли го уби?

— Да. Помня, че го видях. Видях как Хартрафт го уби, към края на битката.

Асаяга кимна и хвърли поглед към спящия Денис.

— Съгледвачите идват! — чу се глас.

Беше Ричард. Денис го беше назначил с още неколцина нещастници да пазят, докато другите поспят.

Всички бързо се разбудиха, надигнаха се и обърнаха глави на запад. Двамата ездачи забавиха край потока и поеха по хълма към дърветата.

Денис стана и Асаяга тръгна към него. Чу го как изпъшка и разкърши рамене да се отърси от умората. Грегъри и Тинува дръпнаха юздите и скочиха от седлата.

— Две мили напред. Укрепление. Изглежда ново. На добра позиция, на билото на хълм, с десетина ферми наоколо.

— Заето ли е? — попита Денис.

Съгледвачът кимна.

— Да. От хора.

— Знаят ли, че сме тук?

— Може да се допусне. Портата беше затворена, нямаше никой по нивите или във фермите.

Денис замислено потърка брадичката си.

— Сигурно са имали наблюдател на моста — подхвърли Асаяга. — Странно, че не са го прерязали.

— Може да не са имали време. Двамата с Тинува рискувахме да го преминем бързо, щом го видяхме. Имаше следи, но бяха като на момче.

— Знаят, че сме тук — разсъди на глас Денис, навел глава. — Но имаме нужда от подслон. Смятате ли, че можем да го завземем?

— Ако имат двайсет души с лъкове, може да избият половината от нас.

— Значи нощна атака.

— Точно това си мислех.

— Защо атака? — попита Асаяга.

— Какво? — Денис се обърна и го изгледа.

— Бихме могли да поговорим с тях. Да им предложим мир.

— Ние сме на петдесет мили отвъд границата — заговори му Денис като на дете, на което се обясняват елементарни неща. — Всеки тук е извън закона и трябва да го приемем за такъв.

— Законът? — Асаяга се изсмя горчиво. — Наричаш всичко това, което си правил, „закон“, а хората, които обитават тук — беззаконници? Да сме видели някакви следи от присъствие на Тъмни братя тук? — И се обърна към Тинува.

Елфът бавно поклати глава.

— Нищо. Откакто слязохме в долината, виждам само човешки дири. Разбира се, възможно е да са съюзници на моредел.

Асаяга го изгледа скептично.

— Мислиш ли? Ако бяха съюзници на Горските демони, щяха да ни чакат при моста. Тези, които ни гонеха, щяха да пратят някой вестоносец пред нас, докато бяхме в подножието, за да им помогнат и да блокират моста. Мисля, че преследвачите ни бяха точно толкова изненадани от моста, колкото и ние. Начинът, по който ни атакуваха, ми говори, че не познаваха терена над нас, нито какво има в края на пътеката. Само двама стрелци можеха да ни спрат. Мисля, че тези хора се крият и нямат представа, че идваме, и сме много неприятна изненада за тях.

Тинува помълча за миг, дълбоко замислен. Най-сетне кимна.

— Логично разсъждаваш, Асаяга. И мъдро.

— Разбирам накъде биете — въздъхна отегчено Денис.

 

Денис и Асаяга излязоха на открито, в мъртвата зона в нивите около укреплението. Тинува както винаги се оказа прав в наблюденията си: дървената палисада беше донякъде позанемарена, но беше вдигната преди не повече от няколко години. От комина на дългата къща зад малката крепост се къдреше дим. Денис забеляза няколко лица, надзъртащи над стената, но беше трудно да се разбере какви са.

— Жени и старци ще да са, повечето — изсумтя Денис. — Слушай, щом излети първата стрела, бягаме, и ако те улучат, кръвен дълг или не, те оставям. Този план е пълна глупост. Няма начин да отворят портите за над сто въоръжени мъже.

— Кръвен дълг?

— Адски добре знаеш какво имам предвид. Дето ме измъкна от реката.

Асаяга се засмя тихо.

— Значи и онова го зачиташ!

— Нищо не зачитам, Асаяга. Смятам, че тази идея е безумна. Но ако можем да превземем това място, без да пострадаме и без да загубим повече хора — много хора, — просто бихме могли да оцелеем още няколко дни. Само затова се съгласих да дойда с теб.

— Аз дойдох с теб — изръмжа Асаяга. — Ти си кралският войник, аз съм пришълецът-нашественик, както изтъкна, докато го обсъждахме.

— Трябваш ми, за да обясня какво искаме.

— Нито стъпка повече!

Гласът, явно старчески, ги накара да спрат.

— Разкарайте се веднага оттук или стрелците ми ще ви надупчат на решето.

Денис предпазливо сниши щита, с който му беше услужил сержантът на Асаяга, и вдигна дясната си ръка.

— Искам да преговаряме.

— Разкарай се, казах.

— Аз съм Денис Хартрафт, от дома Хартрафт. Баща ми и дядо ми имаха кралски указ да пазят блатата, преди да дойдат цураните. Идвам без извадено оръжие, за да преговарям.

— Хартрафт ли? Те са мъртви от девет години. Марш оттук!

Денис опря щита на земята и много бавно разкопча наметалото си и го смъкна. Върху мръсната му туника се видяха избелелите цветове на герба на Хартрафт. Не беше униформата, която носеше обикновено, но Грегъри го бе посъветвал да я измъкне от походната си торба и да я облече.

— По тези цветове — той посочи гърдите си — ще разбереш, че съм този, който твърдя, че съм. Аз съм законният управител на Блатата.

— Ела насам.

Денис изгледа накриво Асаяга и се подчини, но спря, щом реши, че ако се приближи повече, ще е самоубийство. Огледа предпазливо бойниците за най-малкия знак, че някой лък ще се изпъне и ще стреля.

Асаяга пристъпи с него, но задържа щита си вдигнат.

— Тоя ниският до тебе кой е?

— Аз съм силов командир Асаяга от дома Тондора, от клана Канацаваи.

— И защо цурани и кралски войници ще вървят редом? Вие сте дезертьори и ренегати. Марш оттук. Лъжци! Знам, че никой Хартрафт не би търпял жив цуранин до себе си.

Асаяга го погледна накриво.

— Откъде знаеш какво ще направи един Хартрафт? — попита Денис.

— Просто знам! — извика сърдито старецът. — Марш оттука, лайнари такива, синчета на пияни курви, гъзолизци, хлапета лигави, дето не стават и свинската дрисня от краката ми да оближат. Никой мъж, който твърди, че е Хартрафт, няма да тръгне с един цуранин, дето прилича на изтърсак на кретенясало джудже и куца прокажена пачавра!

Асаяга се наежи и леко надигна щита си, готов да отвърне на кръвната обида.

— Не мърдай — изсъска му Денис и докато го изричаше, на лицето му се изписа объркване, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.

Асаяга, целият почервенял от гняв, едва се овладя.

— Цуранинът до мен наистина е заклет враг — отвърна Денис. — Но ни преследва още по-жесток враг. Този, който си пратил да наблюдава въжения мост, ще го потвърди.

— Видял е само един елф и един наталец, преди да избяга да ни предупреди.

— Гони ни Тъмното братство. Цураните и кралските бойци винаги ще снишат мечовете си и ще се обединят срещу такъв враг.

— Проклети да сте! — изкрещя предизвикателно старческият глас. — Ако ви гонят те, значи ще ни ги навлечете! Марш оттука! Никакви преговори повече! Марш, синове на козар такива, дет’ спи с козите си, щот’ му напомнят за сестра му!

— Проклета мръсна уста, тъпак — изсъска Асаяга. — Май беше прав, Хартрафт. Щом се стъмни, щурмуваме.

Денис обаче пусна щита си и пристъпи още крачка напред.

Удивително цветистите ругатни накараха нещо в ума му да прещрака. Много стар спомен, от детството, спомен как слуша подобни фрази, възхищава им се и ги повтаря пред приятели, докато един ден баща му не го чу и не му насини устата.

— Познат ми е този глас. Волфгар, ти ли си?

Гласът не отговори.

— По дяволите. Волфгар? Помня те. Когато бях момче, пееше старите балади на дядо ми. Беше най-добрият бард по северната граница.

Денис пристъпи още няколко крачки и се окашля.

Умират ближните, добитъкът умира.

И аз все нявга ще умра,

а всичко, дето ще ме надживее,

щом стъпя в залите на своите предци,

са песните на Волфгар,

що възпяват славата, спечелена в битки.

Изрече думите плътно и дълбоко, гласът му проехтя над полето.

— Ти изпя тези думи — каза ухилено Денис. — Добре ги помня, пъпчива издънка на лижещо гной псе такова!

Отговор не последва, но след малко портата изскърца, открехна се и от прага се изниза съсухрен старец, подпрян на изкусно резбована тояга.

Отне му повече от минута, докато измине няколкото десетки разтега до Денис. Беше толкова прегърбен, че покритата му с кафяви петна глава едва стигаше до раменете на Денис. Изви назад врат като стар лешояд, за да може да го погледне в очите.

— О, конски говна — въздъхна Волфгар. — Вярно, че си ти.

Денис наведе почтително глава.

— Ти беше най-великият бард, посещавал твърдината на Хартрафт.

— Богата бе трапезата на твоя род — заговори хрипливо старецът, в гласа му се долавяше школуваната дарба на певец. — И още нося тлъстина в сърцето си от пиршествата, що даваха в моя чест. — Извърна се леко да погледне Асаяга и кокалите на мършавото му тяло изпукаха. — Какво, в името на всички дяволи, е това? Типичен ли е този дребосък за тях, тия цурани, за които слушам?

— Той е командирът на отряда, който се присъедини към моята част.

Денис забеляза как Асаяга се вцепени, а Волфгар се изкикоти.

— Горд като паун с ново перо, щръкнало от задника му е тоя цуранин.

— Не съм се присъединявал — сопна се Асаяга. — Сключихме съюз.

— Съюз, а? — Лицето на Волфгар помръкна. — Значи казвате истината. Тъмните братя ви гонят.

— Да.

— Проклети да сте. — Волфгар въздъхна уморено. — Подозираха, че някой се крие тука, но не си правеха труд да надничат много, с други работи бяха заети. Сега ще ни връхлетят.

— Моите хора — заговори Денис, но улови заканителния поглед на Асаяга и се поправи: — Нашите хора. Бягаме вече от много дни. Трябва ни подслон, храна, място, където ранените ни да могат да се оправят. Нищо не мога да ти предложа в замяна, освен задължението един ден да ти се отплатя. Моля те в памет на моя баща и на дядо ми, които имаха честта да те наричат свой приятел.

— А ако откажа?

Денис пристъпи и се наведе над стареца.

— Тогава ще ми се наложи да щурмувам това укрепление, Волфгар. Разбери го. Иначе хората ми ще измрат. Достатъчно добре познаваш Хартрафт. Знаеш, че винаги държим преди всичко на нуждите на бойците си. Не ме принуждавай да се бия с теб и приятелите ти вътре.

Волфгар въздъхна, както може да го направи само един старец — хрипливо, с безкрайна досада към мирските неща. Изви врат и примижа към небето на запад.

— Уф, бурята пак иде. Може да позапуши проходите за малко.

Денис проследи погледа му и видя размъкнатите облаци, започнали да притъмняват в ранния здрач. Старецът беше прав — до заранта снегът отново щеше да завали.

— Трябва ми подслон. Веднага. — Този път го каза с хладна настойчивост. — Моля те само още веднъж, като приятел. — Замълча и поклати глава. — Бих предпочел да си стиснем ръцете, в памет на моите предци, които бяха твои приятели и покровители преди толкова време. Щом бурята отмине и хората ми отпочинат, ще се махнем и ще се опитаме да прогоним Тъмните братя.

— Не, вече е късно за това — отвърна Волфгар. — Белята е станала. — Примижа и отново погледна Асаяга. — Такъв дребосък като тебе бездруго едва ли ще иска да яде много. Хайде, кучи синове такива, доведете си хората.