Реймънд Фийст, Уилям Форсчън
Доблестен враг (18)

Глава 17
Раздяла

Вечерта беше тиха.

Щом излязоха на билото, Денис спря и заслони очи от блясъка на слънцето. Грегъри яздеше по склона, следваха го шестима съгледвачи, пешаци.

— Напред е чисто — каза наталецът. — След още миля ще прехвърлим реката и сме в територията на джуджетата. Мисля, че вече знаят за приближаването ни.

Денис кимна, обърна се и се загледа назад към колоната. Кралските и цуранските бойци се придвижваха леко и без усилие нагоре — мнозина от тях бяха с жена от селището на Волфгар. Децата бърбореха и викаха, и търчаха. В средата на колоната вървяха конете, повечето взети от врага, и влачеха носилките с ранените. Този път не бяха оставили никого.

Асаяга, който досега беше вървял с Алиса, тръгна напред. Всички очи го проследиха и колоната забави хода си и спря, без заповед. Горе на превала мъжете започнаха да се отдръпват: кралските войници на една страна, а цураните — на другата.

Асаяга излезе на билото, кимна на Грегъри и каза:

— Пред нас е земята на джуджетата, нали?

Грегъри отвърна с мълчаливо кимване.

— Значи вече сте у дома си, в безопасност. Съмнявам се, че ще ни посрещнат с разтворени обятия.

— Прав си, Асаяга.

— Тогава, Хартрафт, нашето примирие беше дотук. Стигнахме до фронтовата линия, където войната ни трябва да се поднови.

Денис кимна и ръката му се спусна към дръжката на меча. Асаяга повтори жеста му.

Цураните и кралските бойци бавно заеха позиции зад двамата си командири. Жените и децата усетиха, че предстои нещо, и се струпаха отзад при конете.

Двамата водачи се взряха един в друг. Денис усети как всички затаиха дъх в очакване какво ще стане. Помисли си за своя дълг, защото бяха оцелели тридесет и един цурани — врагове, които, ако ги оставеше днес да си отидат, несъмнено щеше да срещне отново следващата пролет; врагове, които можеха да убият други кралски войници, тъй като вече бяха изучили добре воинските им умения и щяха да се превърнат в ядрото на опасна военна сила.

— За какво мислиш, Хартрафт?

— Мисля си, че ако сега ви оставя на мира, можете да нанесете сериозни щети на моята страна напролет.

— Точно колкото вие ще нанесете на нас, несъмнено.

Денис погледна над рамото му. Роксана и Алиса стояха наблизо и ги гледаха мълчаливо. Толкова други неща можеше да съзре зад тях — подпаления родов замък, издъхващата в ръцете му Гвенинт, погледа в очите на Асаяга, прегърнал умиращия си племенник, и после, когато коленичи до Тинува. Тинува, погребан в леса на трийсет мили на север, за да почива във вечен покой до своя брат… Зачуди се за миг дали двамата ще намерят мир помежду си в своя отвъден свят.

Помисли си за всичко това и се усмихна. Ръката му падна от дръжката на меча и той я протегна на Асаяга и прошепна:

— Доблестен враг.

Асаяга за миг се поколеба, несигурен дали това не е очакваното предизвикателство, или е нещо друго, след което стисна ръката на Денис и повтори на своя език:

— Доблестен враг.

За миг никой от двете страни не помръдна, после кралските и цуранските войници запристъпваха един към друг и заповтаряха жеста. Мъжете, които бяха проливали кръв рамо до рамо, се прегръщаха и повтаряха:

— Доблестен враг.

Денис се обърна към Грегъри и кимна.

Грегъри слезе от коня си, вдигна превързаната си ръка и посочи на югоизток.

— Асаяга. На четвърт миля нататък има пътека, която завива на изток. Тръгнете по нея и ще заобиколите кралството на джуджетата. Аз ще ги убедя, че ще зачитате примирието. Стига да се придържате към пътя, няма да ви безпокоят. След три дни преход пътят ще ви поведе на запад, където земята им граничи с територия, която сигурно ви е позната — за нея се бият кралски и ваши войски. Стигнете ли там… — Той замълча и поклати глава. — Е, оттам нататък си зависи от вас, но предвид всичко, което научихте, би трябвало да можете да пробиете. Повечето кралски части ще зимуват в Ламът, Ябон и Илит, тъй че ще трябва само да избягвате случайните патрули и да стоите настрана от укрепленията. След още няколко дни би трябвало да стигнете до своята фронтова линия.

Асаяга кимна. През цялото време, докато Грегъри говореше, не беше престанал да гледа Денис, сякаш не можеше да повярва какво става.

— Асаяга — каза Денис и пристъпи към него. — Настоявам да не разкривате нищо, което видите, докато минавате през кралския фронт. Да не се биете, освен ако не бъдете нападнати, да се прехвърлите през фронта колкото може по-бързо и по никакъв начин да не се възползвате от примирието.

— Това заповед ли е, Хартрафт?

Денис се поколеба, после поклати глава и отвърна с лека усмивка:

— Не. Предложение към един доблестен враг. Моля само да действате като парламентьори, преминали през вражеските линии.

Асаяга се засмя.

— Съгласен.

— Има обаче един проблем, Асаяга.

— И какъв е той?

— Какво ще кажеш на началниците си?

Асаяга погледна към бойците си. Помълча, после отвърна:

— Били сме откъснати, били сме се, оцелели сме. Нищо повече. Ако бъде изтървана и една дума от която и да било страна, скоро всички ще разберат и ще настъпи бъркотия, нали? Моят началник така и няма да го разбере.

Денис се засмя и кимна.

Това, че двамата командири се смееха, а Грегъри сочеше пътя, говореше достатъчно красноречиво какво са решили и мъжете и от двата отряда завъздишаха облекчено. Групите отново се сляха, бойците си стискаха ръцете и се прощаваха.

Усмихнати, Алиса и Роксана се приближиха до Денис и Асаяга.

— Ако бяхте започнали да се биете, щях да ви убия и двамата — заяви Роксана. — Писна ми от битки.

Денис я погледна и отвори уста да й отвърне, но не можа да проговори. Тя пристъпи към него и кимна на Асаяга, че трябва да поговори със сестра й.

Щом Асаяга се отдалечи с Алиса, Роксана попита:

— Имаш ли да ми кажеш нещо, Хартрафт?

Денис се обърна и тръгна и тя тръгна след него. Кръгът от мъже се отвори, за да ги пропусне. След като се поотдалечиха малко, Денис промълви:

— Благодаря ти, че ми спаси живота на моста.

— Спасявахме се един друг по много начини.

Той я погледна и кимна.

— Ще ми кажеш, че все още не си готов, нали? — Роксана въздъхна.

Той кимна вдървено и тя извърна очи.

— Гвенинт все още ме обсебва. Гневът, яростта — всичко това изтля там… — Посочи назад към северните лесове. — Като гледах издъхващия Тинува, като знаех какво жертва… — Замълча и наведе глава. — Видях го с очите си. Брат му беше в ръцете му, а той спря, не можа да нанесе последния удар. Обичта му пощади онзи, който го уби, и все пак той не пожела да е другояче. В този миг всичко в мен угасна. От това, а и как Асаяга беше прегърнал своя племенник, а после стана и се опита да спаси Тинува… Поучих се от всичко това.

— Затова ли не тръгна да гониш Корвин?

Денис не отговори веднага. Едва след като яростта на битката беше изтляла, си беше спомнил, че Корвин е с ордата, която бяха унищожили. Но не бяха намерили тялото му — изглежда, беше между малцината избягали. Някои от хората му бяха искали да продължат гонитбата; дори Асаяга го беше поискал, но той отказа. Децата и жените при моста бяха останали само с четирима мъже да ги пазят, мъжете, които бяха успели да се прехвърлят през реката. Беше обърнал гръб на този лов, без да поглежда назад, и това бе изненадало мнозина.

— Той е отрова сам за себе си. Рано или късно пътищата ни ще се пресекат.

— Но ще го търсиш ли този път?

Денис се усмихна.

— Не всичко може да се промени веднага. Ще го търся, но няма да живея заради това.

Тя се усмихна и стисна китката му. След миг се притисна в него и го целуна.

Денис отвърна на целувката, после леко се отдръпна и я избута назад.

— Вярно е, не съм готов — прошепна Денис. — Може би никога вече няма да съм готов да обичам. А ти не си длъжна да чакаш. Ще ви заведа с хората ви в Ябон, където ще сте в безопасност, и ще те посетя, когато мога.

Тя се усмихна насила, макар че в очите й блеснаха сълзи.

— Знаех си, че точно това ще ми кажеш, Хартрафт.

— Денис. Не можеш ли да ме наричаш Денис?

— Разбира се, Денис. — Роксана се надигна на пръсти и го целуна по бузата. После се отдръпна и ръката й за миг го погали, преди да се обърне. Закрачи бързо към конете, където чакаха другите жени и децата.

Той я гледаше, докато се отдалечаваше от него, гордо изправила гръб, стегната и уверена в себе си, и усети как камъкът, в който се бе превърнало сърцето му, се пропука. Почувства се много самотен, но когато тя се метна на гърба на коня и махна на сестра си, по устните му пробяга усмивка.

Асаяга стоеше край пътя, на стотина крачки от другите. Алиса отпусна ръка на рамото му и той се вцепени. После каза:

— Трябва да се сбогуваме.

— Защо? Аз нямам дом, нямам си близки, освен Роксана и бих могла да тръгна с тебе.

Асаяга поклати глава.

— Невъзможно е. За моя народ ти си варварка. Годна си само за робиня. — Помълча за миг, след което добави: — Предложението за брак ще донесе позор за моя дом в очите им и господарят ми ще заповяда да отнемат живота ми, стига да не ме обеси преди това от срам. Ще се питат защо не съм те задържал като своя наложница.

— Тогава ще ти стана наложница, Асаяга.

Той я погледна, сякаш преценяваше предложението й, после каза:

— Това е невъзможно. Аз започнах да опознавам вашия народ, Алиса, но ти нищо не знаеш за моя. Ние сме корав народ и често оставяме любовта настрана, заради честта и дълга. Дори да делим общо ложе всяка нощ, през деня ще сме разделени, а… — Преглътна с мъка. — А децата ни ще са роби.

Тя го погледна с очи, премрежени от сълзи, и прошепна:

— Никога не си ми казвал, че ме обичаш. Но виждам как ме гледаш.

— Не ти го казах, защото не мога — призна той. Взря се в очите й и неговите също се напълниха със сълзи. — Но ти проникна в сърцето ми и знаеш какво чувствам. — Отстъпи назад и добави: — Хайде стига за това: всяко забавяне само усилва болката.

Обърна се, изрева някаква заповед и бойците му се отдръпнаха от кралските войници. Стиснаха си ръце за последно и тръгнаха — и много цурани отдаваха чест, докато минаваха покрай Денис. Тасему пристъпи към него и му протегна ръка.

— Довиждане, приятелю.

— Довиждане.

— Дано не се видим повече в тази война — добави колебливо цуранският щурмови водач, отдаде отново чест и след миг зарева на хората си.

Всичко това напомни на Денис за Юрген: за грубостта към някого, сърдечното потупване по рамото на друг, докато бойците се строяват.

— Също като Юрген — промълви Грегъри, който бе застанал до Денис.

— Да. Точно за това мислех.

— Знаеш ли… Юрген щеше да го хареса.

— Да. Щеше.

— Баща ти също — добави Грегъри.

Асаяга закрачи твърдо пред строя, отново като на цурански строеви плац, а Тасему изрева заповед „мирно“. Последва бърз преглед, Асаяга кимна одобрително и прозвучаха още команди.

Шестима мъже пристъпиха две крачки пред колоната с наведени глави, след това затичаха надолу по склона.

— Авангардът на съгледвачите — каза Грегъри. — Богове, колко бързо се учат.

— Дано Тасему да се окаже прав — каза Денис.

— За кое?

— За това да не се срещаме отново.

Грегъри не отвърна нищо.

Колоната потегли, конете, на които бяха качили ранените цурани, бяха в средата. Много от жените и децата от крепостта на Волфгар заплакаха, без да крият сълзите си.

Асаяга погледна през рамо към Денис и кимна. Денис остави Грегъри и догони цуранина.

— Не забравяй: избягвайте сблъсъци, докато не преминете през кралския фронт. Обеща ми го.

— Това заповед ли е, или молба, Хартрафт?

— Ти си знаеш.

Асаяга се усмихна и кимна.

— Тогава една молба и от мен, Денис.

— Какво?

— Войната между двата ни народа може да продължи още години. И двамата служим на един фронт. Ако дойде ден, в който отново се видим, сред горите или на открито поле… — Гласът му заглъхна.

— Да се оттеглим — предложи Денис.

— Да — промълви след колебание Асаяга. — Да, мой доблестен приятелю.

Денис кимна и му подаде ръка.

Асаяга я стисна здраво, после я пусна. Алиса се приближи до Денис — Роксана бе до нея — и го прегърна през кръста, а той отпусна ръката си на рамото й. Жестът му го изненада, но получи отплата за утехата, която й предложи. Погледна през рамо и видя как Роксана гледа Асаяга и сестра си с усмивка, макар по бузите й да се стичаха сълзи, докато цураните отминаваха покрай тях.

Очертана от вечерното слънце, колоната прехвърли билото и се скри от очите им. Светът изведнъж стана някак странно опустял. Денис изчака, докато се спуснат долу на пътя, след което бавно се обърна към гората и каза:

— Тръгваме. Сержант Юрген…

Замълча и огледа струпалите се около него мъже. Обърна се към Грегъри.

— Него вече го няма, нали?

Грегъри промълви тъжно:

— Да, Денис. Юрген вече го няма.

Ефрейтор Дженкинс застана в челото на колоната и зачака заповедта за тръгване.

Денис го погледна, огледа бойците, жените и децата, които чакаха зад тях, всички, които зависеха от него, за да ги отведе към спасението.

— Сър, да поведа ли следотърсачите? — обади се Дженкинс.

Денис помълча за миг, после се усмихна.

— Не. Ще водя аз. Да се прибираме у дома.