Реймънд Фийст, Уилям Форсчън
Доблестен враг (6)

Глава 5
Приспособяване

Снегът спря.

Асаяга надникна предпазливо над стената. Мъглата се вдигаше и тесният проход бе осветен от лунния сърп, огрял заледените лесове. Студен вятър от северозапад помете снега и въздухът се смрази.

„И добре, и лошо — помисли си той. — Ще сме по-сухи, но земята ще е заледена и ще се стъпва трудно“. Никога не беше виждал „замръзнала вода“, преди да дойде на Мидкемия, тъй като родният му свят беше горещ, но след девет години на бойното поле беше станал един от най-опитните цурани във водене на военни действия в студено време. Не му харесваше, но го разбираше.

— Командире.

Погледна надолу. Беше Тасему. Беше му наредил да остане в казармата да пази — не разчиташе, че Сугама ще успее да поддържа реда.

Асаяга кимна и му махна да се качи по стълбата на бойниците и след миг Тасему се присви до него.

— Какво ще правите, командире.

Асаяга се засмя.

Какво ще прави ли? В момента нямаше отговор на това. Опасен враг преграждаше пътя им до своите, а колкото и невероятно да беше, деляха храна и подслон с шестдесетина войници на Кралството.

— Позволено ли ми е да кажа, че моят командир не е сигурен за бъдещата посока? — попита Тасему: с това му предоставяше възможност да го попита за мнение.

Бяха заедно от самото начало на войната и въпреки разликата в ранговете Асаяга знаеше, че Тасему е приятел, а не само верен подчинен. Ако изобщо успееха да се измъкнат, щяха да приемат старите си роли, но тук беше друго.

— Кажи какво мислиш, Тасему. Ти как виждаш бъдещето?

Тасему се облегна на стената на укреплението и погледна нагоре.

За миг ниските забързани облаци се разделиха и блеснаха звезди. Тасему потърка черната превръзка над изваденото си око — често го правеше, когато се замислеше дълбоко.

— Онзи чернокожият, наталецът, е опасен враг. Както и капитанът им. Мяркал съм ги няколко пъти в бой. Само съм ги мяркал, но знам, че сме се били с тях и сме губили. Ако ги убием двамата, ще е голяма победа, заслужава да се пожертва цялата част. Така ще спасим в бъдеще живота на много наши другари.

Асаяга изсумтя насмешливо.

— Не знаех, че си толкова загрижен за кожата на други, особено от клана Шоншони. Тези мисли май не са твои. Това го казва сигурно Сугама, а не ветеран като теб.

Тасему се усмихна.

— В този момент им шепне точно това — призна той и кимна към казармата. — И не един от хората го слуша.

— А ти? Ти какво мислиш, щурмови водач Тасему?

Тасему се поколеба.

— Знаеш, че е прав.

— Ако бяхме в лагера и той беше тук навън сам, с радост щях да му дам този съвет — отвърна разгорещено Асаяга. — Щях да му извикам да убие колкото иска кралски воини и да умре славно и доблестно. Но не сме в лагера, а сме тук, заклещени с тези варвари и проклетите Тъмни братя искат да ни избият всички. — Използва кралските думи вместо цуранското „Горски демони“, сякаш с това можеше да ги направи не толкова страшни и по-смъртни. — Първо измисляме как да оцелеем. После ще мислим за избиването на кралските войници. Ако можем да съчетаем тези две цели, толкова по-добре. Ако не…

Замълча, отпусна се като Тасему и се загледа в звездите, зачуден като много цурански войници коя ли от тях можеше да е родният дом. Или поне дали би могъл да зърне жълто-зелената родна звезда на Келеуан.

— Значи не се каниш да избиваме кралските войници, или поне водачите им? — настоя Тасему.

— Когато си струва — отвърна рязко Асаяга. — Когато си струва да го направя заради фамилията ми, ще го направя. Но тук? И какво, ако убием онзи наталец и капитана им? Колко от нас ще оцелеят, започне ли този бой?

— Не много — отвърна Тасему. — От този проклет студ много от хората ни вече са без сили.

— Дори да победим, на заранта… — Асаяга мълчаливо посочи оттатък стената и прокара пръст през гърлото си. — За своите вече сме изгубени — добави шепнешком.

— Отписани сме. Ако в лагера на Главнокомандващия стигне вестта, че всички сме загинали в безполезна битка, кланът ни ще бъде опозорен. Нашият дом ще бъде обвинен за загубата на тази част. Ако след няколко месеца стигне слухът за белите ни кости, намерени на това прокълнато място, на повече от трийсет мили от там, където трябваше да сме, някой ще се постарае да хвърли вината върху рода ни.

— За мен ще е все едно, защото ще съм мъртъв, както и ти. Но за дома и за клана ще е лошо. Фамилията на Сугама. — Отново поклати глава и на лицето му се изписа отвращение. — Минванаби печелят и в двата случая. Върне ли се жив от това, той става герой. Изчезне ли, ще се отърват от един глупак Тондора, но пак ще го обявят за герой и ще ни унизят. Кланът Шоншони ще се засили. Минванаби ще се засилят. За себе си не печелим нищо.

— Смяташ ли, че слуховете от дома са верни? — попита Тасему. — Че господарят на Минванаби иска да измести Алмечо като главнокомандващ?

Асаяга тихо въздъхна.

— Алмечо няма да е първият главнокомандващ, изместен от по-амбициозен съперник. А господарят на Минванаби неслучайно държи братовчед си Тасайо тук, в този ужасен студ.

— Но той е заместник, командире.

— Точно в това е хитростта. Победим ли, той споделя славата. Но ако се провалим, той замества един могъщ съперник… — Асаяга замълча, после се усмихна. — Цурани сме до мозъка на костите си, Тасему. Седим на тази дървена палисада в този ужасен студ, обкръжени от врагове, часове преди почти сигурната ни смърт на някакъв чужд свят — и какво правим? Говорим за политика.

— Голямата игра е Империята, командире.

Асаяга изведнъж стана сериозен.

— А Империята е на друг свят! Не. Трябва да измислим начин да се измъкнем оттук. Един самоубийствен бой заради чест може да е смислен там, у дома, може да помогне на фамилията и на клана в Голямата игра, но трябва да съм кретен да търся такъв бой тук.

Тасему го погледна и се усмихна. И за миг Асаяга си спомни времето отпреди десет години, когато и двамата бяха млади войници. Спомен, изпълнен с мечти за слава и чест, за време, в което бяха готови да вярват на всичко, което бяха учили за цуранските правила на доблестно поведение във война.

След това бе дошла вестта за проваленото нашествие срещу федерацията Турил и за прекратяването на враждебните действия в планинските територии източно от Империята. Малцина дръзваха открито да го нарекат поражение, но за първи път след изоставянето на Тубар — Изгубените земи отвъд Морето на кръвта преди столетия — експанзията на империята Цурануани беше спряна.

В Партията на войната цареше бъркотия, а коалицията на партията Синьото колело и Партията на прогреса набираше сили. След това бе открит Порталът на разлома и достъпът през него до този свят, богат на метали и населен с варвари. Главнокомандващият Алмечо се беше вкопчил в тази възможност да укрепи каузата си във Великия съвет, бойците знамена се бяха развели и беше отекнал бойният зов.

Младите воини бяха минали в горд марш през платформата на императора под звуците на барабани и бойни рогове. Самият Небесен светлик беше благословил начинанието и Асаяга беше убеден, че победата е скорошна и сигурна. Беше силов командир на своя дом, но домът беше дребен и по престиж той стоеше по-ниско и от един Патрулен водач от някой от петте Велики дома. Но щеше да спечели слава, да се издигне и да спечели чест за своя дом.

Войната обаче ги научи на нещо много по-различно: на реалност.

Асаяга зашепна:

— Трябва да спечелим позиция, при която, ако убием капитана и съгледвача им, да се чуе по някакъв начин, че ние, че нашият клан го е направил. Че ние сме направили жертвата, иначе фамилията и кланът на Сугама ще пуснат друга версия. Дори да се пожертва целият отряд, да спрем безчинствата на Мародерите на Хартрафт ще донесе слава на нашия дом. Но само ако се повярва на Кодеко.

— Което ще е трудно, в случай че Минванаби го съобщят на родния свят — отвърна Тасему.

— Точно затова трябва да се измъкнем живи оттук, приятелю — сухо добави Асаяга. — Така ще можем сами да го съобщим.

— Нима предлагате съюз с кралските бойци, командире? — попита Тасему. — В името на всички богове, ако се чуе за това, ще е толкова лошо, колкото ако изобщо не чуят за премеждията ни. Ще ви заклеймят като страхливец, че не сме им отрязали главите, когато сме имали възможност, или пък ще се възприеме като поражение. — Цуранските войници никога не се предаваха. На родния им свят това означаваше робство и позор. По-добре да умреш с меч в ръката, отколкото да живееш в срам.

— Толкова ли жадуваш да умреш, щурмови водач Тасему?

Тасему го погледна обидено. Асаяга се засмя и го стисна за рамото.

— Колко си приличаме! И двамата искаме да се измъкнем от всичко това, но главите ни да останат на раменете. Мъртвият не служи дълго на своя дом.

Тасему се усмихна и поклати глава. Приятелят му играеше старата игра — косвено го насочваше в една посока, но всъщност търсеше отговора, който току-що бе получил.

— Така е. Не приемам тип като Сугама да ме ръчка да се самоубия заради едната чест. — Замълча и потърка черната превръзка на изваденото си око. — Ако имам избор, бих оставил тази чест за него, а аз да си живея тихо и безславно. — Усмивката му се стопи. — Но е насъскал доста от момчетата да вадят меч по най-малкия повод. Каквото и да си решил да правиш, по-добре го направи скоро, командире.

Асаяга въздъхна.

— Остани тук и си отваряй очите.

Слезе по стълбата и тръгна към казармата. Никога нямаше да си го признае, но се радваше — няколко минути на топло все пак.

Това беше едно от нещата, с които така и не можеше да свикне на този проклет свят. Точно ли тук трябваше да се разтвори проклетият разлом, на това място, където водата замръзваше във въздуха? Беше решен, както почти всяка нощ от началото на войната, че първото нещо, което ще направи, щом се върне у дома, ще е да си намери някой окъпан от слънцето плаж на Морето на кръвта и да плува сред топлите пенести вълни, после да легне на пясъка и да остави топлината да се просмуче в уморените му кости. Фамилията му притежаваше малък дом на един стръмен нос над океана в провинция Лаш, недалече от град Ксула. Не беше ходил там от началото на воинското си обучение, но стига да се върнеше у дома, точно там смяташе да отиде — веднага щом се види с по-малкия си брат.

Спря пред вратата и си помисли дали ще вкуси отново някога солените пръски, понесени от топлите сухи ветрове, въздуха, наситен с пикантния сладникав аромат на джиканджи — яркожълтите цветове, разцъфтяващи върху плаващата зелена пелена на водораслите само за няколко дни в годината.

Отвори вратата и влезе. Душният въздух, който вонеше на потни тела и мокра вълна, на яхния, на мръсни навуща и незараснали рани, заличи моментално спомена за жълти цветя и солени пръски. Той хвърли бърз поглед на ранения, който лежеше в ъгъла. Осами, един от най-младите му бойци, отвърна на погледа му. Стараеше се да скрие болката си. Асаяга коленичи до момчето.

— Онзи с халата ми извади стрелата — промълви младокът.

— Знам.

— Защо го направиха?

— Може да са луди — отвърна Асаяга.

— Знаете ли, ще мога да вървя, командире. Ще издържа.

Асаяга го стисна утешително за рамото. Не каза нищо. Не беше редно да му вдъхва лъжливи надежди и момчето трябваше да го разбере. Ако не можеше да тича, трябваше да умре. Ако му стигнеше куражът, можеше да изчака врага и да се опита да убие някого, но вероятността да го пленят и изтезанията след това едва ли можеха да се изтърпят и от опитен воин, да не говорим за едно момче. Можеше да затвори очи, да оголи шията си и да се остави на приятел да му даде облекчението.

Ако се наложеше това, Асаяга знаеше, че задачата ще се падне на него. Момчето си имаше приятели, тъй като мнозина от старите ветерани гледаха на него като на по-малък брат, младок, все още жаден за доблест и слава. Това, че толкова се грижеха за него, щеше да ги затрудни да му прережат гърлото, въпреки че никой нямаше да се поколебае, ако го помолеха — бяха цурани. Но никой нямаше на драго сърце да приеме тази задача, нищо че щеше да спести страданията на момчето и позора на фамилията му. Асаяга се постара да потисне тази мисъл. До разсъмване имаше достатъчно време да изберат с младия как да умре достойно.

Погледна към Сугама. Седеше край огъня с няколко души, скупчени около него, и им шепнеше нещо. От време на време вдигаше очи и поглеждаше към кралските войници. Гладът и топлината ги бяха смесили в началото, но сега двете страни се бяха отделили и Асаяга усещаше нарастващото напрежение.

— Става напечено.

Не беше забелязал до този момент Денис. Командирът на кралските войници бе седнал на една от постелите с изваден, отпуснат на коленете меч. Търкаше го небрежно с парцала със смазка, но това беше за прикритие — искаше да е с извадено оръжие, готово да се използва на мига.

Асаяга се поколеба. Изкушаваше се и той да извади оръжието си, преди да се приближи, ала знаеше, че при един такъв жест стаята ще се взриви. Щеше ли да го подведе този човек? Можеше да е капан — щом влезеше в обсега на капитана, той можеше да го посече с един замах. Мародерите бяха прословути с хитрината си.

Разбираше, че няма изход. Ако се обърнеше и избягаше, щеше да се приеме като проява на страх или знак, че се кани да вкара вътре войниците от стражата.

Денис го гледаше напрегнато.

— Когато те убия, ще бъде в честен и открит бой — каза водачът на кралските бойци толкова високо, че всички в помещението го чуха и извърнаха глави.

Неколцина от воините на Асаяга се надигнаха, не разбрали думите — помислиха си, че е предизвикателство.

— Ето, застрашиха честта ни! — изсъска Сугама.

— Кажи на хлапака си там да млъкне — каза тихо Денис. — Иначе сержантът ми ще го усмири завинаги.

Асаяга хвърли бърз поглед над рамото му. На отсрещната стена, точно зад Сугама, небрежно се беше облегнал нисък набит войник. Но дясната му ръка бе зад гърба му и със сигурност държеше кама.

Командирът на цураните бавно вдигна ръка за тишина. Всичките му хора се подчиниха — освен Сугама, който се надигна.

Асаяга виждаше Денис с крайчеца на окото си. Беше се напрегнал и беше достатъчно само да кимне, да даде знак, и сержантът зад Сугама щеше да забие ножа в гърба му.

— Силов водач — изсъска Асаяга, без да откъсва очи от Сугама. В гласа му се таеше закана и младият офицер се поколеба. — Обърни се много бавно и погледни зад себе си.

Сугама се извърна предпазливо. Кралският войник кимна леко и по нашареното му с белези лице пробяга усмивка.

— Сега си седни, бавно, Сугама. Ако му скочиш, ще забие камата в корема ти, преди да си направил и една стъпка.

Въпреки сложните игри знаеше, че прави грешка, но нямаше избор. Сугама току-що за пореден път бе унизен публично. Беше предотвратил сблъсъка, но Сугама трябваше да си върне честта. Стоеше вцепенен, без да знае какво да направи. Алвин Бари бавно извади камата иззад гърба си и небрежно започна да чисти ноктите си с върха й.

Миг колебание, после Сугама промълви:

— Слушам, командире.

И седна.

Асаяга отново се обърна към Денис, който не беше помръднал през целия разговор. Капитанът повтори:

— Казах вече. Ще се бием открито.

Асаяга изсумтя и пристъпи в обхвата на меча му. Денис вдигна глава.

— Ела с мен навън, цуранино.

Стана и без да поглежда дали Асаяга ще го последва, излезе. За миг съжали, че се връща на студа, ала това, което трябваше да каже, не беше за ушите на мъжете и от двете страни.

Денис повървя малко и спря до една каца с вода до стената. Седна на нея и вдигна очи към цуранския командир.

— Втората смяна трябва скоро да се върне.

Каза го бавно, за да го може Асаяга да го разбере.

— Знам. Бурята отслабва.

— Тъмните братя ще опитат нощна атака. Имаха няколко часа да се изсушат и да хапнат. Щом бурята затихва, няма да чакат. Знаят, че и ние, и вие сме тук, и ще решат, че се избиваме. Няма да имат търпение да ни довършат — добави той с лека усмивка.

— Значи ще ги изненадаме — рече Асаяга. — След това двамата с теб се бием.

Денис поклати глава.

— Типичен цуранин. Винаги готов да стане и да се бие, без да мисли.

— Тъкмо затова ще победим.

Денис вдигна ръка да го прекъсне.

— Слушай, цуранино. Дори заедно, тук не можем да ги задържим. Баща ми построи това укрепление и го изостави с основание. — Посочи нагоре в тъмното. — Слагат стрелци горе, от двете страни на прохода, и ни избиват до крак.

— Значи ще сложим наши.

— Ако сложим там достатъчно, няма да имаме с какво да отблъснем атаката. Не, ти, ако искаш, си стой тук. Всъщност бих се зарадвал.

— Но вие бягате? Така ли?

Денис кимна и посочи на север.

— Те са над триста, с поне двайсет конници. На север е единственият ни изход.

— А после накъде?

Денис се ухили.

— Иска ти се да знаеш, нали.

Асаяга то изгледа напрегнато и прошепна, за да не го чуят кралските войници на стената:

— Ти сам не знаеш.

Денис помълча за миг.

— Обикалял съм го. Преди години. Преди да дойдете вие. Оттогава — не.

— А черният съгледвач?

— Наталският съгледвач. Грегъри. Той също. Земята е ничия. Погранични тресавища. Отделят владенията ни от Тъмните братя и съюзниците им — това, което наричаме Северните земи.

— След това тръгваме по билото на тази планина на запад, един ден. А след това свиваме на юг, към фронта ни.

Денис поклати глава.

— Горе ще ни заклещят. Хребетите са затрупани със сняг и лед след тази буря. Там ще сме в капан. Ще ни обкръжат, ще ни блокират пътя и ще ни избият.

— Тогава защо ми го казваш?

— Защото трябва да избереш. Или си разчистваме сметките сега, или идвате с нас. Не мисля, че си толкова глупав да оставаш тук, тъй че дори не ти предлагам третата възможност.

— Ти ли ми предлагаш избор? — изръмжа разгневен Асаяга. — Май трябва да е обратното, псе такова.

Денис се навъси, ръката му стисна дръжката на меча.

— Кой е нашественикът тук? — Гласът му бе изпълнен със закана. — Ти ли смееш, да ме наричаш псе, убиецо?

Асаяга понечи да отвърне, но замълча. Какво да отговори? За миг разбра справедливия гняв на кралския войник.

— Няма да се извинявам. — Вдигна ръка да го спре. — Но предлагам да говорим.

— Какво пък, и това е много от един цуранин — отвърна надменно Денис.

Асаяга помълча за миг, сякаш претегляше думите си.

— Чух един от войниците ти да казва името ти. Знам кой си. Водачът на Мародерите на Хартрафт.

— Да. — Тонът на Денис беше рязък, с нотка на гордост. — Това, което остана от гарнизона на именията на скуайър Хартрафт. В служба на моя господар, барона на Тир-Сог. Защо е важно това?

— Загубил съм не един войник от вас. Намирахме ги сутрин, с прерязани гърла. Без следа от доблестен бой. Промъквате се като крадци по тъмни улици и се скривате из горите.

— Притеснява те, нали? — отвърна с хладна усмивка Денис.

— Това не е война, а подло убийство.

— Не ми говори за убийство! — изсъска Денис, едва затаил гнева си. — Беше ли при щурма на Валинар?

Макар Асаяга да не познаваше добре интонациите в езика на Кралството, не беше трудно да долови напрежението в гласа на Хартрафт. Поклати глава.

— Не. Служих с клана Канацаваи под командата на Касуми от Шинцаваи срещу вашия принц Арута при Крудий. Тежък бой. Първият, в който влязох. Но съм чувал за Валинар. Боят там също е бил тежък.

— Това беше фамилното ми имение. — Денис махна с ръка към мъжете по стената и постройката. — Този отряд беше съставен от малкото мъже, които се измъкнаха от Валинар. По-малко от двайсет души, онези, които останаха, ги избихте всички. — Изгледа го убийствено. — Баща ми, майка ми, по-малкия ми брат и двете ми сестри, и жената, за която бях сгоден, вече ги няма. Всички бяха в имението в нощта, когато цураните нападнаха. — Продължи шепнешком: — Беше преди девет години, цуранино. Но го помня, все едно че беше вчера. Държах любимата си в прегръдката си, когато издъхна. Така и не знам дали брат ми й сестрите ми са живи.

Асаяга се напрегна. Пленените кралски войници ги отвеждаха на Келеуан и ги продаваха за роби. Трудеха се под жаркото цуранско слънце, ако все още бяха живи, по полята или пресушаваха Голямото блато. Жените… по-старите отиваха в кухните, по-младите, като сестрите на Денис… Реши, че е по-добре да не му го казва. И си спомни една случка.

— Ти си този, който пусна пленника, нали?

Усмивката на Денис бе най-злобната от всичко, което Асаяга беше виждал на лицето на смъртен. Преди години при едно нападение бяха завзели преден пост и всички бяха избити, освен един. Младият цурански войник беше изпаднал в безсъзнание и когато се беше съвзел, беше разбрал, че е в плен. Вместо да го превърнат в роб, както бе очаквал, те го отпратиха с послание: всеки, участвал в щурма на Валинар, ще бъде заловен и убит. Тогава бе прозвучало като празна закана. Но след деветте години война едва шепа мъже от превзелите Валинар все още бяха живи, за да си спомнят тази битка.

— Ние сме диверсионен отряд и действаме зад фронтовата линия. Служим по благоволението на херцога на Ябон и под командата на граф Ламът и моя господар, барон Тир-Сог, но сами решаваме как точно да служим. След като се прехвърля в тила ви, съм свободен да правя каквото намеря за добре. Мародерите са трън в петата ви, цуранино. — Погледна Асаяга право в очите. — Тук сме, защото се връщахме от набег срещу една от задните ви позиции. Тъй че знай: не се перча, като ти казвам следното: това е моят свят, цуранино, не твоят. Но не съм стиснат, ще ти дам малко от него, стига да пожелаеш. Достатъчно за гроба ти.

Асаяга вдиша дълбоко.

— Тази война не можем да я решим тук, в този момент, Хартрафт. — Изрече думите с усилие. — Времето изтича, а ти каза, че скоро ще нападнат.

Денис продължаваше да се усмихва хладно.

— Да. Може би просто трябва да седим тук и да спорим, докато дойдат и те убият, за мое удоволствие.

Асаяга се поколеба. Дали омразата на този човек бе толкова дълбока, че да е готов да направи това? Най-сетне промълви:

— Значи казваш, че ще командваш ти, а ние ще изпълняваме?

— Нещо такова. Поне докато се измъкнем от проклетите моредели. Трябват ми твоите мечове, за да спася хората си, но не толкова, колкото на теб ти трябват знанията ми, за да спасиш своите. Смъртта от ръцете на моределите не е желана нито от вас, нито от нас. Е, ще служиш ли?

— Никога. Аз командвам хората си. — Произнесе думите бавно и натъртено. Невежеството на кралския войник беше изумително. Наистина ли нямаше никакво чувство за приличие? За всичко, което включваше приемането на заповед от един заклет враг?

Денис го погледна замислено и Асаяга усети, че се мъчи да проумее нещо. Най-сетне изсумтя и кимна.

— Добре. Значи — примирие. Наречи го както искаш, по дяволите. Движим се заедно, докато не се уверим, че сме се измъкнали от Тъмните братя. След като стане това, строяваме частите си и се бием.

— Тръгвам с теб само за да спася хората си — отвърна бавно Асаяга. — Но между двама ни трябва да има разбиране. Ако ми даваш… предложения, ще ги обмислям и може би ще се съгласявам с тях. Но ако си позволиш да заповядаш нещо на някого от хората ми, най-вероятно ще предизвикаш бой.

Денис го изгледа замислено, сякаш се мъчеше да реши. Асаяга продължи:

— В нашия свят понякога враждебни домове служат заедно, ако така се разпоредят клановете им; но ако някой с по-низша кръв, от друг дом е… — Замълча, докато намери подходящия израз. — По-добре ще е просто да ми казваш какво искаш. Хората ми вероятно няма да се подчинят на човек с по-… низша кръв.

— Няма да започвам нов спор с тебе чия кръв е по-добра — хладно отвърна Денис. — Видял съм достатъчно и от двете страни и знам, че цветът й е един и същ. — Кимна. — Добре. Така да бъде. Предложения. Но кажа ли да се действа или да се развърнете по фланга, гледай да чуеш… предложението ми и да действаш бързо. Стигне ли се до бой с Тъмните братя, цуранската гордост я зарежете по дяволите. Ако искаш хората ти да оцелеят, ще ме слушаш.

— Няма да приема заповед от теб. Но ще премислям предложенията ти.

— Както искаш го наречи, цуранино — отвърна Денис с нотка на досада. — Предложения, съвети или майчина приказчица преди сън, все ми е едно. Но аз познавам тези гори и познавам Тъмните братя така, както ти никога няма да ги познаваш, ако извадиш късмет. Взимам ви с нас, защото не виждам друг начин. Но проклет да съм, ако гафовете ви причинят гибелта на хората ми.

— Гафове? Не мисля, че последните девет години бяха гафове. Ако правим гафове, защо я печелим тази война?

Денис поклати уморено глава и въздъхна.

— Май ще е по-добре да решим проблема още сега. — Стана. — В името на всички богове, или това, или ми кажи едно простичко „да“, че тръгваме заедно и се бием като войскова част, ако ни нападнат. После ще можем да поспорим за всичко, което искаш, или да си пронижем сърцата. — Погледна през рамо към Асаяга. — Или в твоя случай да ти клъцна гърлото, за да млъкнеш най-после.

— Какво каза? — сопна се Асаяга.

Хартрафт беше казал последното бързо и тихо, затова не можа да го разбере.

— Нищо, цуранино. Нищо.

— И не „цуранино“. Казваш го като ругатня. Аз съм Силов командир Асаяга от Кодеко, помощник-командир на силите на Главнокомандващия на изтока, от клана Канацаваи, син на син на господаря Гинджа от дома Кодеко, брат на…

— Добре, добре. Значи Асая.

— Асаяга.

— Добре, Асаяга. Да идем да кажем на хората.

Асаяга знаеше, че всички в стаята ги бяха гледали на излизане. Част от бойците му щяха да са загрижени, че кралският варварин може би го е нападнал подло. Представа нямаше от какво можеше да са загрижени кралските войници, но знаеше, че напрежението ще се е усилило.

Влязоха в казармата и след ледения чист въздух навън горещината и миризмата на пот едва не ги задуши. Асаяга огледа помещението и заяви:

— Тръгваме тази нощ. Тъмните ще нападнат преди съмване. Кралските войници са… съюзени с нас, докато не се измъкнем от врага. Няма да говорите с тях, няма да ги забелязвате дори и ви е забранено да се биете с тях, докато не заповядам друго. След като избягаме от Тъмните, ще има достатъчно време да проявим воинската си доблест.

Забеляза, че доста от войниците му въздъхнаха облекчено и се отпуснаха. Тасему беше прав: хората му бяха изтощени до предела. Боят беше последното нещо, което искаха в момента. Ако се наложеше бой, искаха да съхранят силите си за възможния сблъсък с Тъмните братя.

Сугама само го погледна и този път прояви достатъчно благоразумие да не оспорва пряката заповед.

— Капитане.

Асаяга погледна през рамо и видя наталския съгледвач. Разговорът им навън бе толкова напрегнат, че нито той, нито Хартрафт бяха забелязали пристигането на съгледвача и групата му в укреплението.

— Идват, нали? — каза тихо Денис и Грегъри кимна.

Понечи да обясни, но Асаяга вдигна ръка в знак, че е разбрал.

— Разполагаме с около час, най-много — два — каза Грегъри. — Строяват се бавно, но вече са изпратили фланговете нагоре по скалите. Тинува ги държи под око. На връщане убихме два от постовете им, така че моределите ще настъпват предпазливо, от страх за засади. Имаме малко време, но най-добре да стягаме багажа и да тръгваме веднага.

Денис изкомандва отсечено на Алвин Бари, който все още бе зад Сугама, и кралските войници се разбързаха да навлекат дрехите и снаряжението си. Заповедта бе предадена и отвън и след секунди още кралски бойци нахлуха вътре да посъберат топлина няколко минути и да изгълтат останалото от яхнията. Асаяга ревна няколко заповеди и започна и той да събира хората си.

— Да разбирам ли, че има споразумение? — попита го Грегъри.

Асаяга кимна.

— Умен ход и за двама ви.

— Това не означава, че боят между нас е приключил, наталецо.

Грегъри се ухили.

— Не съм казвал такова нещо. Но се радвам, че сте го поотложили.

Асаяга отиде при четиримата си ранени. Двама от тях вече се обличаха и ставаха. Но третият, Улгани, беше почти в безсъзнание. Няколко от другарите му стояха до него, навели глави, с ръце на гърдите му, и шепнеха предсмъртната молитва.

Въпреки цялата бъркотия и шумотевица из помещението около малката група цареше тишина. Дори кралските войници, на няколко стъпки встрани, гледаха да говорят по-тихо. Патрулният водач на Улгани сложи ръка на очите на другаря си и извади камата си.

Всичко свърши за секунди и тримата се отдръпнаха, а един придърпа одеялото над главата на мъртвия.

Асаяга погледна Осами. Момчето беше наблюдавало церемонията с широко отворени очи. Той коленичи до него и му заговори:

— Походът ще е тежък. Тежък дори за здравите ветерани. Не забравяй, веригата е здрава колкото най-слабата си брънка.

Момчето вдигна очи към него, кимна и отново погледна към Улгани. Кръвта се просмукваше през одеялото.

— Мога да вървя — прошепна Осами и посегна за панталоните си, но те бяха срязани и оставени настрана, разкъсани и оцапани с кръв.

Момчето се огледа в паника. Някой му хвърли панталони от щавена кожа, сигурно смъкнати от някой мъртъв моредел. Беше кралският жрец.

— Аз ще го държа под око — заяви брат Корвин.

— Стой настрана, расо.

— Не. Вложих много усилия в това момче. Ще издържи, също като другото. — И жрецът посочи младия кралски войник със счупения крак. Беше изкривил лице от болка, но стоеше на крака, подпрян на патерица.

— Ако се наложи да бягаме, и двамата са мъртви.

Денис се беше намесил в спора и гледаше хладно Корвин. Жрецът се усмихна.

— Като му дойде времето за бягане, тогава ще видим, нали? Засега нека да са моя грижа.

— Както искаш, отче. Но няма да забавяме заради никого.

Корвин му махна с ръка да се дръпне и се наведе да помогне на цуранина да се облече, Осами отказа помощта, макар да беше явно, че навличането на панталоните щеше да е мъка.

— Всички отвън! — изрева Денис. — Строй се по части!

Асаяга не искаше да остави и най-смътното впечатление, че се подчинява на Денис, затова сам ревна заповед на хората си да се строят навън и да се приготвят за марш.

Настъпи трескаво раздвижване — мъжете режеха късове от печащия се още над огнището елен, гребяха с глинени купи останалото от яхнията в котела, други дърпаха одеялата от постелите, за да се заметнат с тях, трети пълнеха мехове и ги стягаха под дрехите си, за да не замръзне водата.

Асаяга тръгна към вратата, а Сугама го догони.

— Знаеш какво ще се каже у дома за това споразумение…

— А ти какво ще кажеш? — Асаяга го изгледа твърдо и Сугама замълча.

— Те са врагове, но имаме примирие и това засега е достатъчно — обясни търпеливо Асаяга. — Само отлагаме боя, както го каза наталецът.

Щом излезе, воят на вятъра заглуши думите му. Хората му се събираха бързо. Последните от патрула на скалите се вливаха в колоната и приемаха с благодарност подадения топъл къс месо или сухо одеяло, с което да се заметнат.

Чувстваше се почти като в надпревара коя част първа ще се строи и ще покаже по-добрата си дисциплина. Последните кралски войници още излизаха от помещението, когато Тасему мина пред строя, изрева команда и мъжете застанаха мирно.

Асаяга хвърли поглед към хората на Хартрафт, строени на няколко стъпки встрани. Не заставаха мирно пред своя капитан. Той се спря пред няколко войници, провери снаряжението им, потупа едного по рамото, размени няколко думи с друг и му отвърнаха с груб смях. Няколко души погледнаха към Асаяга и той се зачуди дали не си правят шеги с него.

— Заповед за марш — заяви Грегъри, застанал между двете части. — Пътеката е достатъчно широка следващите няколко левги, за да можем да вървим в двойна колона. Аз поемам ариергарда. Ще поставяме клопки, за да ги забавим. Бих желал няколко цурани да останат с мен за помощ. — Погледна към Асаяга и видя как Денис пристъпи и застана до него. Асаяга вдигна питащо вежда. — Смятам, че разполагаме с час, най-много — два, преди да се опитат да атакуват укреплението. Дотогава ще сме на около три мили оттук, после оставяме пътеката и навлизаме в гората. Вие имате повече хора и са по-свежи, ако се наложи да тичаме презглава, за да ви догоним. Стига това да е приемливо за вас, силов командир — добави усмихнат Грегъри.

Асаяга беше изненадан от наталеца. Беше издал заповед, но я поднесе като предложение. Беше добър в дипломацията. Асаяга кимна и повтори предложението на съгледвача, като го превърна в заповед и задели четирима от най-добрите си бегачи за ариергарда.

— Дръж хората си отделно от моите — каза Денис. — Да не се вадят оръжия, освен лъковете. Ако се натъкнем на засада, вие обръщате наляво, а ние — вдясно от пътеката. И гледай хората ти да издържат.

— Гледай твоите да издържат — отсече Асаяга.

— Добре, кучи синове, да се махаме оттук!

За миг Асаяга кипна, готов да избухне от обидата, но осъзна, че Хартрафт се обръща към своите.

„Странни хора са тези варвари — помисли си той. — Тази непринуденост, свойският начин, по който си говорят, дори начинът, по който вървят в поход“.

Тръгна към челото на колоната. Изведнъж зад гърба му се разнесоха ругатни, той се обърна и видя как един от кралските войници излезе от колоната си, извика, затича към неговите хора и събори на земята патрулен водач Фукизама.

Едва чу думите, които извика мъжът, но му прозвучаха като „Крадлив кучи син!“

Фукизама се превъртя и се надигна, с извадена кама. Замахна и посече войника в бедрото. Кралският войник изруга, отскочи и извади меча си.

Оръжията изсвистяха от ножниците и от двете страни и двете редици запристъпваха една към друга, готови за бой.

Асаяга затича по редицата, Денис също затича, викаше и избиваше нагоре извадените мечове.

— Името ми! Честта ми е оскърбена! — изрева Фукизама. — Той ме удари. Нима сме страхливци, командире? Нима сме псета, които ще скимтят? Държа на честта си.

Асаяга замръзна. Видя Тасему, застанал зад Фукизама. Сержантът мълчеше. Войниците зад него замърмориха.

Обърна се и видя Хартрафт, застанал пред своите. Мъчеше се да спре разпенения войник, който напираше и засипваше Фукизама с хули и ругатни.

— Твоят човек — заяви Денис и посочи патрулния водач. — Откраднал е в казармата кесията с парите на Вилхелм. Вилхелм току-що го е видял да я пъха в торбичката си.

Асаяга погледна Фукизама. Беше точно в неговия стил — повечето му другари не му вярваха в игрите на късмета. Мамеше, беше лукав, а и беше от групата около Сугама.

Но не виждаше как би могъл да спре скандала. Фукизама вече бе предявил Правото си на чест.

— Значи дуел — заяви хладно Асаяга. — Твоят човек първи удари моя. — И повтори същото на цурански.

— По дяволите! — изсумтя ядосано Денис: — Тъмните братя ни дишат във вратовете.

Асаяга се обърна срещу Денис.

— Дуел. Или се бием, тук и веднага. Кое да бъде, капитане?

Грегъри се озова между двамата. Едва удържайки гнева си, Денис изгледа Асаяга и кимна отвратено.

— Проклети от боговете цурани, с вашата проклета чест — и се отдръпна.

Асаяга кимна на Фукизама, а войниците му отстъпиха назад в полукръг.

Оръжията на двамата бяха извадени, тежкия двуръчен меч на кралския войник и по-лекото оръжие на Фукизама. Фукизама зае ритуалната поза, с острието прибрано зад лявото рамо и двете ръце на дръжката.

Кралският войник стисна тежкия меч с двете ръце и нападна, острието блесна надолу в дъга. Всичко свърши за няколко мига. Фукизама ловко отскочи встрани, без да се подхлъзне по заледената земя, и преди кралският войник да успее да влезе в гард, мечът му посече и с един-единствен мълниеносен удар почти откъсна главата от раменете.

Войникът рухна, тъмната кръв швирна от прерязания врат. Цураните нададоха ликуващи викове. Асаяга огледа кралските бойци. Все още бяха с извадени оръжия и мърмореха гневно. Беше повече убийство, отколкото истински двубой. Погледна отново своите и всичко му стана ясно. Фукизама беше избрал противника си добре, беше го преценил, потърсил беше някой по-млад, уморен и явно неопитен, след което го бе провокирал.

Фукизама стоеше с лице срещу кралските бойци, с насмешлива усмивка. Мъжете отсреща едва се удържаха да не нападнат.

— Фукизама!

Триумфиращият воин се обърна.

— Пусни оръжието! — извика Асаяга.

Вродената цуранска дисциплина го накара моментално да се подчини, преди да е съобразил, че предстои нещо ужасно.

— Тасему.

Щурмовият водач пристъпи напред, откъсна торбичката от колана на застаналия мирно войник и я отвори. Бръкна вътре, извади малка кожена кесия и я вдигна да я видят всички.

— Кесията на Вилхелм — прошепна един от кралските бойци.

Асаяга кимна, взе кесията и я отвори. Вътре имаше няколко медни монети — жалко имущество на Мидкемия, но целогодишен приход на бедния откъм метали Келеуан. Изгледа Фукизама и заяви:

— Ти опозори своя дом и клан. Знаеш какво е наказанието за кражба.

Мъжът се облещи, а Тасему даде знак на двама цурански воини и те го хванаха здраво. Трети измъкна въже от торбата си, отиде до близкото дърво и метна въжето през един висок клон.

Всичко свърши много бързо. Разтрепераният облещен войник беше хванат от четирима души и сложиха клупа на врата му. Други няколко души дръпнаха въжето и Фукизама излетя във въздуха, дръпнат сякаш от гигантска ръка. Вратът му изпращя толкова силно, щом цураните го пуснаха няколко стъпки надолу и пак го вдигнаха, че дори коравите кралски войници потръпнаха. Той изрита няколко пъти във въздуха и замря. Войниците отвързаха въжето.

Асаяга хвърли на земята жалката шепа монети и изръмжа:

— Някой друг? — И огледа мъжете си.

Всички мълчаха.

— Няма да търпя нито крадци, нито непокорници. Фукизама беше и двете. Строй се.

Хвърли поглед към Денис. Мъжете зад него стояха смълчани — не знаеха как да реагират и бяха смаяни от бързата процедура. Усети слисаните им погледи и изненадата от суровата му безкомпромисност.

— Моят човек се провини. Плати за това с живота си и се извинявам. Но, Хартрафт, кажи на хората си да не се приближават повече до моите.

Денис изгледа просналото се на заледената земя обезглавено тяло, после — сгърчения труп на обесения цуранин, и изсъска:

— Твоят ни лиши от два меча!

— Вашата луда глава поне умря като войник, от меч. Фукизама умря позорно и никой от дома Кодеко няма повече да изрече това име. Предците му ще извърнат очи от него.

Денис продължаваше да гледа труповете. Най-сетне рече:

— Губим време.

Грегъри пристъпи между двамата водачи и изсипа купа яхния на пътя.

— И двамата губите време.

Тинува вече извличаше мъртвия кралски войник настрана и щеше да посече цуранина. Нямаше да оставят следи, за да разберат Тъмните братя какво е станало тук.

Денис тръгна към челото на войниците си. Асаяга оглави своите и двете колони тръгнаха в лек бяг.

 

 

Продължиха около една миля в марш, излязоха на малка поляна и спряха.

След по-малко от десет минути Грегъри се показа на пътеката, подмина чакащите го мъже и посочи едва видимата пътечка между дърветата.

— Трябва да продължим натам.

После извади от походната си торба малка делва и плисна димящата течност около поляната. Денис го изгледа питащо и наталският съгледвач обясни:

— Хората носят достатъчно храна за малък пир. Моределите ще могат да го подушат от миля разстояние. Това ще ги затрудни да определят накъде сме тръгнали. — Махна на четиримата цурани с него, застанали зад главното ядро, и ги подкани да се върнат при другарите си. — Аз ще изчакам Тинува и ще направим каквото можем да заличим дирите ви.

Асаяга и Денис се спогледаха, след което без думи дадоха знак на хората си да тръгнат по посочената им пътека.

Вятърът виеше, замръзналата земя под краката им пращеше. Денис вдигна глава. Дърветата по високите хребети от двете страни се поклащаха и пукаха под снежния си товар. Снегът беше престанал, облаците се отвяваха и изгряваха звезди. Лунна светлина огряваше планините и пътеката пред тях.

Продължиха на север, в непознатите земи.