Реймънд Фийст, Уилям Форсчън
Доблестен враг (3)

Глава 2

Дъждът бе леденостуден.

Денис Хартрафт се запромъква предпазливо и безшумно през колоната уморени бойци. Хората му стояха присвити и неподвижни в ранния пороен дъжд, мнозина със заредени стрели на лъковете. В мръсносивите си наметала бяха станали едно с леса. При все това се усещаше напрежението им — нещо не беше наред. Очите им го проследяваха, докато прибягваше ниско приведен от дърво към дърво. Още през нощта снегът бе преминал в лапавица, а после — в мразовит дъжд.

Това бе превърнало похода в жива мъка, но някакво вътрешно чувство бе принудило Денис да настои да продължат напред, решение, което Грегъри и Тинува одобриха безрезервно. Свиха на изток от форта „Лудия Уейни“, паднал от цураните предната пролет, и хванаха тясната козя пътека към Бастиона на Брендан, за да подходят от североизток.

Бяха на по-малко от четвърт миля от Брендан, когато Алвин Бари, повел авангардното отделение, нареди да спрат. Очакването за халби топла медовина и студен ейл в някоя уютна гарнизонна таверна моментално отстъпи място на мрачни предчувствия.

Хартрафт бе отраснал в тези гори и неведнъж интуицията му бе опазвала живота — здравата логика щеше да го е убила.

Юрген отдавна го беше научил да се вслушва в ритъма на древните дървета, да стои съвършено неподвижен и толкова тихо, че най-сетне да се слее с гората и да усети пулса й. Това чувство му подсказа, че трябва да е готов за най-лошото.

Юрген… Изтласка мисълта за него от ума си, докато подминаваше челото на колоната, и предпазливо продължи по следите на авангарда. Хвърли поглед през рамо и видя, че Грегъри също се промъква напред, от дясната страна на пътеката. Дъждът понамаля и двамата усилиха ход.

Денис чу цвърчене на катеричка, вдигна глава и за миг зърна Алвин, присвит зад едно паднало дърво малко под билото на ниското възвишение. Залегна и изпълзя последните петдесетина стъпки до него, за да остане скрит за онова, което можеше да е от другата страна.

Алвин го посочи мълчаливо, после вдигна два пръста към очите си — сигнал, че Денис трябва да продължи и да види сам.

Денис кимна, изпълзя иззад падналото дърво и продължи нагоре по оставената от сержанта диря; мъчеше се да не обръща внимание на ледената влага, просмукваща се през дрехите му.

Долови надвисналата тежко във въздуха миризма на пушек. Дъждът я беше прикрил. При ясен ден щеше да я е усетил от половин миля. Но освен миризмата на изгоряло дърво имаше и още нещо — печено месо?

Стигна до билото, избра си наблюдателен пост между две канари, пропълзя дотам, после предпазливо надигна глава.

Пушекът скриваше по-голямата част от сечището. Беше гъст, надвиснал ниско над земята, и много повече, отколкото щяха да вдигнат сутрешни готварски огньове. Разбра какво означава още преди капризният полъх на вятъра да отмете за миг дима. Показа се цялото сечище, няколкостотин разтега на ширина. В центъра, на върха на ниско възвишение, от Бастиона на Брендан бяха останали само обгорени, все още тлеещи развалини. Осъзна смразен, че миризмата на печено месо всъщност е от изгорени човешки тела. Какво бе станало?

Погледът му зашари, за да попие колкото може повече подробности, да прецени има ли непосредствена заплаха за хората му, да види дали току-що не са влезли в капан.

По отсрещния хълм не се движеше нищо.

Портата на дървения форт беше разбита с овен, поставен на рампа, карана на груби дървени колела. По палисадата от двете страни се виждаха килнати стълби за катерене.

Ровът изобщо не беше кой знае какво — нищо повече от средно голям изкоп, пълен с вода, която вонеше през лятото и замръзваше зиме. Виждаше се как тук-там ледът се е пропукал и все още не бе замръзнало. Укреплението трябваше да е било нападнато късно предната вечер или през нощта.

Откритите склонове около бастиона бяха отрупани с тела на мъртви цурани, може би сто или повече. Той се вторачи за миг в тях. Любопитно — мнозина от тях бяха нападали по лице надолу по склона, сякаш бяха убити при бягство — а Денис знаеше, че цураните никога не бягат. Петнайсетина бяха струпани в югозападния край на сечището, един върху друг. Явно бяха оказали последна съпротива там, но срещу кого? Ако гарнизонът беше достатъчно силен, за да поведе контра щурм срещу цураните по склона, то стените и портата щяха да си стоят и Мародерите на Хартрафт щяха вече да са вътре и да ядат топла храна.

А щом Бастионът на Брендан беше паднал, то къде бяха цураните тогава? Денис се беше сражавал с тях през цялата война — те никога не оставяха мъртвите си да изгният, освен ако не ги избиеха до последния човек. Все едно, победителите в този момент би трябвало да гасят пожарите и да оправят портата, защото нали след като завземеха форта, той щеше да е тяхна твърдина.

Нищо. Никакво движение. Бастион на мъртъвци.

— Нещо не е наред тука.

Грегъри беше допълзял толкова безшумно, че шепотът му стресна Денис. „Много му харесва това на проклетника — да ти се промъкне така и да ти покаже умението си“. Все пак успя да затаи яда си.

— С Брендан и момчетата му е свършено, но с цураните — също — прошепна Грегъри.

Денис не отвърна. Въпреки снега мършоядите вече кръжаха. На повече от миля назад по пътя беше забелязал липсата на врани и гарвани в гората — притихнали нощем, на разсъмване те обикновено бяха кресливи и шумни. Сега вече разбираше къде са били — на пир. Един гарван се спусна сред димящите руини и не се появи повече — още един знак, че вътре не е останал никой.

Възможно ли бе цураните да са се оттеглили заради неговото идване?

Не. Ако бяха дошли достатъчно, за да завземат Брендан, щяха да стоят и да се бият за него. Падането на това укрепление, заедно с Лудия Уейни на северозапад, държан от цураните, образуваше дълга цели двадесет мили постова линия, покриваща северния фронт. Защо да завземат толкова важен пункт само за да го изоставят веднага след това?

Засада?

Денис се огледа. Съгледвачът от Натал също оглеждаше внимателно горите от двете страни за някакъв знак, че се затваря капан.

Нищо. Всички врани и гарвани се бяха спуснали на сечището за своя пир, тъй че из гората не се чуваше шумният им грак. Другите звуци бяха обичайни: пукотът на покритите с лед дървета, поклащани от вятъра, звънливите капки на вече затихналия дъжд, зовът на други птици. Нищо повече.

Засада нямаше: иначе капанът щеше вече да е щракнал.

Двамата се спогледаха. Бяха стигнали до един и същи извод.

— Тъмните братя — прошепна Денис.

Грегъри кимна съгласен.

— Освен ако последният цуранин й последният кралски войник не са успели да се убият един друг едновременно, и аз мисля така.

Това, което виждаше, започна да се намества. Цуранска част беше обсадила форта. Около сечището се виждаше ивица отъпкан сняг, земята беше осеяна с раздрано платно от палатки. Обсадителният лагер беше в края на гората, на по-малко от стотина разтега. Над загасналите огнища още висяха котлета за готвене, а над една от падналите палатки вятърът люлееше заледен боен флаг. Забеляза дори мястото, където бяха приготвили грубия овен за разбиването на вратата — един пън от прясно отсечено дърво беше покрит с топящ се лед.

Навярно цураните тъкмо бяха завзели укреплението или бяха започнали щурм, когато Тъмните братя ги бяха ударили, бяха ги разбили и след това бяха продължили, за да унищожат и защитниците. Разположението на телата показваше, че цураните са се опитали да извършат пробив, че са тръгнали към югозападния ъгъл на сечището и пътеката, продължаваща право към владяната от тях територия. Струпаните на купчина мъртъвци бяха спрени на стотина разтега от главната пътека, водеща в цуранската територия.

Денис се взря за миг към тази пътека и стомахът му се сви. Толкова често беше вървял по нея като момче — тя водеше право към бащините му имения… С усилие надви горчивия спомен, за да насочи вниманието си към настоящето.

С петдесет души в гарнизона на Брендан, цураните нямаше да предприемат щурм с по-малко от двеста души. Щом Тъмните братя се бяха намесили в клането, значи трябваше да са поне триста, ако не и повече. Не рискуваха в такива битки, освен ако успехът им не бе сигурен. С неговите шейсет и пет оцелели, с четиримата ранени, преживели нощния поход, които все още трябваше да бъдат носени, ако моредел все още бяха наоколо, положението на отряда беше бедствено.

Долови до себе си миризмата на Тинува. Мирисът на елфите беше странен, смътно различен от човешкия — не аромат, но сякаш носеше със себе си някаква топлина и жизненост, като първото пролетно утро. Усети дъха на елфа.

— Те са тук. Моредел — прошепна Тинува толкова тихо, че от повече от пет стъпки сигурно нямаше да се чуе.

Денис кимна и попита:

— Колко са?

Тинува прецени въпроса, някак прекалено дълго според Денис. Чувството на елфите за време бе някак много по-различно от човешкото. И след дългия си размисъл отвърна:

— Поне двеста. Може би повече.

— Сигурен ли си?

— Не — отвърна елфът. — Но виждаш ли тела на моредел долу?

— Не.

— Отнесли са всичките си мъртви и ранени. Трябва да са дошли с много голямо превъзходство, за да съкрушат толкова бързо цураните, иначе щеше да има повече следи от тях. Виж.

Денис погледна накъдето сочеше елфът, не разбра и попита:

— Какво да видя?

— Няма паднали стрели на моредел. Прибрали са ги на тръгване. Не искат да разберем, че са били тук.

Грегъри кимна, посочи овъглените и димящи руини на форта и рече:

— Това малко трудно ще остане незабелязано, приятел.

— Но ако го намериш през пролетта, няма ли да си помислиш, че цураните са го завзели и после са го напуснали? — отвърна Тинува.

Денис не се поколеба с отговора:

— Не. Цураните щяха да задържат тази позиция. На север е изоставеният рударски път, водещ към планините. На изток са блата и планини. След като контролират Лудия Уейни и повечето земя на запад оттук… Оттук могат да правят набези на юг зад фронта ни, докато не ни изтласкат. — Изведнъж изпита тревога. — Тъмните братя още са наблизо!

— Вероятно превързват ранените си и изчакват снегът да спре, преди да се върнат, за да скрият мъртвите цурани — прошепна Грегъри. — Но не мисля, че знаят, че сме тук. — Погледна към небето. Снегът отслабваше.

— Не залагай живота си на тази мисъл, приятелю. — Гласът на Тинува отново бе като полъх на вятър, едва доловим.

— Кръг — прошепна Денис.

Хлъзна се надолу и даде знак на Алвин да остане на позицията си и че тримата ще обиколят в кръг около укреплението и моределите в района. След девет години война Мародерите си бяха създали сложна система от ръчни сигнали, покриваща повечето ситуации. Алвин отвърна със знаци, че е разбрал.

След като се бе приближил до форта от запад, сега Денис пое на север, по протежението на ниския хълм. Владенията на моредел бяха на север, макар това да не означаваше непременно, че са нападнали оттам. Освен това другата главна пътека, свързваща Бастиона на Брендан с форта „Лудия Уейни“, навлизаше в северозападния ъгъл на сечището. Може би там щяха да се намерят следи, които да помогнат да се разнищи загадката.

Докато се придвижваше ниско приведен покрай хълма, не изпускаше от око развалините на форта. „Още една връзка с миналото изгубена в последния ден“.

Фортът беше един от десетината подобни по границата с Ябон, с гарнизонни попълнения от Тир-Сог. За разлика от планините на изток, където бяха големите проходи, пазени от пограничните барони — Железен проход, Северен страж и Висок замък — западните планини бяха прорязани с пътеки и тесни проходчета. Контрабандата на запад бе нещо обичайно, но никой от проходите не беше достатъчен за мащабно нахлуване. Затова и укрепленията бяха малки.

Всяко от тях се държеше от някой едър търговец или ханджия, който го поддържаше заради доходите, а баронът на Тир-Сог и графът на Ламът плащаха за настанения там гарнизон. Бяха много удобни спирки за търговци и кервани, тръгнали към центъра на Кралството, и поради това носеха добри доходи — до преди войната, разбира се.

Брендановото укрепление беше една от най-удобните спирки по търговските маршрути. Оттук човек можеше да продължи на юг към центъра на Кралството, на запад към Илит или Ламът, или на север, по къс маршрут, който щеше да го отведе до Ябон. Но Брендан и семейството му сега със сигурност лежаха вътре мъртви.

Очите на Денис шареха да попият всичко. Беше му мъчно. Брендан беше добряк, щедър към всички, винаги беше готов да предложи халба или печена мръвка на някой с по-лош късмет. Като момче, Денис често се беше отбивал тук, когато излизаха на лов с баща му и Юрген. Брендан беше от онези хора, които сякаш така и не остаряваха, замръзнал някъде в четиридесетте, с буботещ глас и шкембе, надвиснало над тежкия кожен колан, първокласен скандалджия и адски добър приятел на всички, които живееха изпълнения с опасности живот по границата.

Беше също така прочут измамник, стигнеше ли се до комара, и Денис беше свидетел, когато Юрген го хвана веднъж. Боят, до който доведе това, се превърна в цяла легенда, с носа на Юрген, който си остана кривнат на една страна, и Брендан, останал само с част от едното си ухо.

След това двамата бяха станали добри приятели — всеки харесваше буйния нрав на другия, — но никога повече не седнаха да играят на зарове или на новата лудост с картите, с нарисувани по тях картинки и числа. По време на нощния поход Денис си мислеше за Брендан и как щеше да реагира на вестта, че Юрген е мъртъв. Вече не се налагаше да се тревожи за това. Зачуди се кой ли от двамата е поздравил другия на прага на Залата на Лимс-Крагма. Навярно вече можеха отново да играят комар, стига такива игри да бяха позволени там, докато чакаха присъдата на Богинята на мъртвите.

След около двеста разтега възвишението започна да се спуска надолу към едно полузамръзнало поточе. Пътеката за форта „Лудия Уейни“ следваше потока и Денис спря и го огледа.

Имаше следи… и до потока от другата страна лежеше труп — цуранец с прерязано гърло. Земята около него бе с ледено розов цвят.

Тримата изчакаха няколко минути, като оглеждаха внимателно пътеката, потока и дърветата. Най-сетне Денис погледна Тинува и той му кимна. Елфът измъкна лък изпод наметалото, зареди стрела и го изпъна наполовина.

Денис вдиша дълбоко, смъкна се по пътеката, скочи като коткай леко примижа, щом ледът изпращя под краката му. Погледна първо на северозапад, към Лудия Уейни и с гръб към димящите руини на Бастиона на Брендан. Пътеката се губеше в гъстата утринна мъгла.

Нищо.

Грегъри скочи до него, с лъка си в ръка, и посочи нагоре по пътеката, напрегнат и готов да стреля. Пак нищо.

Денис погледна към земята и сърцето му замря. Беше разровена на кални локви, които вече замръзваха. Тръгна бавно и заоглежда следите. Голям отряд беше минал оттук, точно към изгорения форт; виждаше десетки и десетки стъпки, вероятно оставени предната нощ.

Следите не бяха от тежките сандали и меките платнени обуща на цураните, а от обутите в ботуши моредел, плюс по-дълбоките отпечатъци от коне и планински троли.

Смразяващото обаче бе в това, че имаше отпечатъци в обратната посока и те бяха пресни, толкова пресни, че капчиците влага се цедяха в тях, докато ледът се стягаше. Но не бяха толкова много, колкото в другата посока. Трудно бе да се прецени — навярно петдесетина най-много, и без коне.

Бойни загуби? Не, не беше видял и един труп на моредел около форта. Трябваше поне ранени да има, капки кръв, провлечен крак, но тези моредел бяха бягали. Защо тази припряност?

Вдигна глава. Тинува все още беше над него, стегнат и бдителен. Денис посочи пътеката, после на северозапад, и направи жеста за моредел, после опря върховете на пръстите до устните си, да покаже, че преминаването е било само преди минути.

Тинува кимна мълчаливо и тръгна напред. Грегъри също пое напред, като пресече пътеката и влезе в потока, за да не оставя следи.

Денис изгази до тялото на цуранина и го пипна по крака. Трупът тепърва започваше да се вкочанява, беше умрял най-много преди час-два — иначе нощният мраз щеше да го е втвърдил. Огледа земята около него и разбра, че е било съвсем лесно. Бил е на пост, да пази пътеката, докато продължава щурмът, или вече е бил заел позицията. Бяха го убили чисто, с промъкване, гърлото беше прерязано от ухо до ухо без следи от съпротива — освен последните спазми на умиращ.

Погледна отново на северозапад и видя, че Грегъри го гледа питащо. Денис посочи първо себе си, а после — към укреплението, Грегъри кимна и потъна в загърнатия в мъглата лес.

 

Денис избра бързината за сметка на предпазливостта, излезе отново на пътеката и затича.

Сега задачата беше да разбере накъде са тръгнали другите моредели. Щом бандата им се беше разпръснала, за да избегне евентуално преследване, той щеше да поведе хората си най-напред след групата, тръгнала за форта „Лудия Уейни“, да избие моредел и после отново да заеме Брендановото укрепление. Щеше да изпрати Грегъри с Тинува обратно в базовия лагер на лорд Брукал за подкрепления, докато самият той с отряда възстановява бастиона. Но ако моределите наистина се върнеха да разчистят цуранските мъртъвци, както бе предположил Тинува, трябваше да се разкарат далече от района, преди да са дошли. Едно е да защитаваш възстановен форт, съвсем друго — да се биеш сред пепелища на гол хълм, обкръжен от всички страни.

Стигна до края на гората и се шмугна зад един висок бор. Оттук можеше да види повече подробности. Около северния подстъп имаше само двама убити цурани — повечето трупове бяха при портата и пътя, водещ на югозапад, към безопасната им територия.

Забеляза нещо долу до потока. Сред дърветата се издигаше черна купчина. Беше почти покрита от снега. Трябваше му миг, докато окото му се нагоди, но най-сетне разбра какво е: мъртви моредели, няколко десетки. И картината започна да му се изяснява.

Умни кучи синове. Бяха изнесли мъртъвците си, за да объркат всеки, скрили ги бяха. След час-два сигурно щеше да види друга такава купчина сред дърветата. Ако силата им беше голяма, колкото допускаше Тинува, повечето сигурно бяха тръгнали към Лудия Уейни, но останалите вероятно се спотайваха наоколо, наблюдаваха сигурно от другата страна на сечището.

Адски умно. Тогава му хрумна и за друга явна възможност.

„Ако ние и цураните се биехме тук — разсъди Денис, — най-вероятно и двете страни в момента щяха да пратят за подкрепление. Щяха да стигнат до поляната и да спрат, също като нас“. Дали точно в този момент други очи, цурански очи, не оглеждаха форта и враговете също не се чудеха какво да предприемат? Любопитството обаче най-вероятно щеше да ги тласне да излязат. Щом излезеха на открито, капанът щеше да щракне. Денис разбра с хладна увереност, че моределите, тръгнали по пътя за Лудия Уейни, не са сила, предприемаща нов набег, нито пък бягаха. Бяха наковалнята, изчакваща капанът да щракне, и бягащите от него щяха да се натъкнат на тях. Сигурно се криеха на не повече от няколкостотин разтега оттук, не повече от четвърт миля. И повече от всичко друго беше сигурно, разбра Денис, че в момента го наблюдават съгледвачи моредел. Ако не бяха видели Грегъри и Тинува, можеха да помислят, че е разузнавач, който скоро ще се върне по пътя, по който бе дошъл, за да докладва какво е видял на командира си; щяха да изчакат кралските войници да се появят с цялата си сила и тогава да щракнат капана си. Сега какво?

Заклещваме в чувал онези, които гласят капана от другата страна на сечището, тръгваме след по-малката група в засада зад мен, или се разкарваме веднага оттук?

Юрген винаги му беше казвал: „Бъди предпазлив, когато си имаш работа с тяхната раса“. Старият му приятел щеше да го убеждава веднага да се разкара оттук. Щом моредели бяха помели Брендан и цураните, значи несъмнено бяха достатъчно, за да унищожат до крак малкия отряд на Денис. Ако моределският съгледвач, който със сигурност го наблюдаваше, знаеше, че недалече оттук по пътеката чакат шейсетина премръзнали гладни войници на Кралството, щеше да докладва веднага.

Денис разбра какво трябва да направи.

Измъква се оттук, заобикаля и предупреждава кралските сили, които може би се приближаваха от юг. Знаеше, че ще трябва да стане, да огледа наоколо уж доволен, че не забелязва опасност, и бързо да се върне при чакащия го командир. Нека моредел си помислят, че е самотен съгледвач. Той нямаше да се върне по този път, нито която и да било кралска част, стига да успееше да ги пресрещне. Нека Тъмните братя и цураните се побиеха малко помежду си. Моределите нямаше да се задържат в човешко укрепление, а ако цураните успееха да ги прогонят, херцог Брукал, граф Вандрос Ламътски и барон Мойет можеха да решат как да ги изтласкат оттук и от Уейни през пролетта.

Денис и съгледвачите му си имаха сигнали, предвидени за подобни ситуации. Щеше да смъкне наметалото си и да го тръсне, уж за да го изцеди от водата. Това щеше да извести Тинува и Грегъри, че е под наблюдение и че трябва да се оттеглят незабелязано. Вече се канеше да се изправи и да направи точно това, когато видя противника. При югоизточния край на сечището от дърветата излезе цуранин, лесно различим в яркосинята си броня.

Денис се ухили. Адски глупаво, но типично за тях. Да покажат дръзката си храброст. В ума на Денис моментално се оформи нов план. Освен една-две от най-добрите им части, цураните бяха непохватни глупаци в гората в сравнение с неговите Мародери. Моределите трябваше да знаят, че тук има още цурански части. Всъщност това намаляваше вероятността да знаят, че неговата част е наблизо. Капанът беше устроен за цураните. „Нека да се избият помежду си, докато се измъкваме, или с малко късмет цураните толкова ще отслабят моределите, че бихме могли дори да довършим и двете страни и да си върнем форта. Всъщност това май започва да става забавно“, помисли си той с вълча усмивка… и тъкмо в този момент чу изпращялата клонка.

 

 

— Това е капан! — изсъска командир Асаяга и посочи димящите руини на бастиона.

Сугама не отвърна нищо, но Асаяга и сам можеше да се досети какво мисли и какво се кани да предприеме първият му помощник-командир.

Нощният поход беше образец на глупост и прахосничество. Два часа бърз преход през деня щяха да ги доведат до същата позиция, но вместо това трябваше да изтърпят ужасно студената нощ. Хората му бяха изтощени, трепереха от проклетия студ, а извратените богове на този свят сипеха от небесата порой и сняг.

И сега — този проклет погром. Беше очевидно, че командир Хагамака от Гинеисите бе предприел атака, без да изчака подкрепленията, които водеше Асаяга. Мисълта, че съюзникът на Минванаби е паднал толкова отчаяно, толкова открито, можеше и да достави на Асаяга известно задоволство, ако не беше гледката на толкова мъртви войници на Империята, изклани в една безплодна битка. Поредното прахосничество на добри мъже. Но защо беше все пак тази спешна заповед за нощен марш, и то през опасна територия, щом Хагамака не бе искал да изчака?

Отначало заподозря, че Хагамака е искал да го унизи, да поиска подкрепленията, да започне атаката без тях и след това да го обвини, че не е успял да пристигне навреме.

Но след като огледа касапницата на бойното поле, се зачуди: беше явно, че щурмът се е превърнал в бягство, грамада от почти двайсетина убити беше струпана на няма и стотина крачки на откритото, пътеката от трупове минаваше чак до укреплението.

Никой гарнизон с петдесетина войници на Кралството нямаше да може да направи това. Дали нямаше още, скрити в разрушения форт, или някоя сила, изчакваща в гората, беше отрязала Хагамака? Но тогава защо укреплението беше пусто?

Кралството го смяташе за ключова брънка във веригата им, която пазеше северния им фронт. От източния бряг на Небесното езеро покрай най-северния връх на планините Сиви кули само веригите от дървени укрепления пречеха на цураните да ударят на изток, а после на юг в Тир-Сог и другите кралски градове на Ябон. По-рано тази година силите на Империята бяха завзели форта „Лудия Уейни“ на северозапад. Ако можеха да вземат и Брендан, щяха да контролират достатъчно от района, за да предприемат нахлуване в Ябон през пролетта. С второ нахлуване, което да притисне Свободните градове на югозапад, до една година Кралството щеше да загуби Ябон. Кралството знаеше това и съответно отчаяно укрепваше тези малки крепости с войска и продоволствие. Ако бяха унищожили Хагамака, в този момент трябваше да вдигат барикада зад разбитата порта, да поправят стената и… да плячкосват труповете. Щяха вече да са разпратили вестоносци на юг за нови подкрепления.

Асаяга поклати глава. Не. Тук нещо ужасно не беше наред. Погледна към Сугама, но знаеше, че няма да получи от него мъдър съвет. В края на краищата той беше от рода Тондора и бе зачислен към силите на Асаяга уж за да се обучи в присъединяването на Тондора към войската на Главнокомандващия идущата пролет. Да накараш младши офицер да се обучава със сили на съюзник беше необичайна, макар и не безпрецедентна ситуация, но всички знаеха, че това е просто шарада. Тондора — макар публично да бяха „политически неутрални“ във Великия съвет — бяха от клана Шоншони и клиент на Минванаби, тъй че правеха всичко по заповед на Минванаби.

Въпреки че Сугама уж беше помощник-командващ, родословието и рангът му в имперския двор у дома щяха да го поставят много над Асаяга, стига да имаше надежда да осъществи амбицията си — и да го поиска. Тъй че можеше да има само една причина да изпълнява ролята на подчинен: да следи Асаяга отблизо. Асаяга беше от Кодеко, дребен дом, но от клана на Канацаваи, а Шинцаваи най-вероятно бяха следващите в списъка на противниците, които Минванаби искаха да съкрушат. Минванаби бяха твърде умни, за да се противопоставят открито на дома Кеда, най-влиятелния род от клана Канацаваи и една от Петте Велики фамилии в Империята. Но Шинцаваи, макар да бяха стара и почетна фамилия, с радващ се на високо уважение владетел в Камацу, внезапно се бяха отдръпнали от войната с други фамилии в партията Синьото колело, което беше създало големи спънки на Главнокомандващия. Ходът всъщност бе подпомогнал каузата на Минванаби, но също така бе направил Шинцаваи политическа сила, с която трябваше да се съобразяват. А Минванаби никога не пренебрегваха такива потенциални противници. С дискредитирането на клана Канацаваи Минванаби щяха да отслабят Кеда и техните съюзници. Поредният заговор в Голямата игра.

За да бъде предотвратена тази възможност, на Асаяга от дома Кодеко бе заповядано да остане във войната — от водачите на клана. Привидно от партията на Жълтия цвят — все още в съюз с Главнокомандващия, — Асаяга беше логичният избор, който трябваше да бъде оставен на заден фон, за да държи под око Минванаби. Все някой трябваше да поеме — тази роля, тъй като заговорите и коварствата им бяха безкрайни.

Асаяга помнеше отвращението, което бе изпитал, когато до него стигна вестта за загубата на владетеля Сезу от Акома; макар и от клана на Хадама, владетелят Сезу все пак беше почтен човек, заслужил почит и уважение. Смъртта му бе резултат от манипулация на помощник-командира от Минванаби, който беше направил така, че подкрепленията му да „пристигнат със закъснение“ и да не могат да спасят Сезу и неговия син Ланакота. Сега за пастир на техния дом беше останала само Мара, неговата дъщеря, макар че според слуховете, които стигаха до него, тя, изглежда, се справяше добре.

Асаяга не споделяше безпокойството си с други. Това „закъснение“ намирисваше на същия вид машинации като онази измяна спрямо Сезу в първата година на войната и това го тревожеше. Да воюваш срещу войниците на Кралството беше едно и дори да се изправиш срещу Горските демони, наричани от противника Тъмните братя, беше само въпрос на воински умения. Но предателствата на Голямата игра, явно достигащи през разлома от родния свят до тази далечна ледена граница… на този враг бе невъзможно да се противопоставиш пряко. А и дори в родината си Асаяга никога не беше харесвал политиката. В това отношение беше точно като баща си и това бе най-главната причина Кодеко да остане дребен дом в клана Канацаваи.

Погледът му се спря на старшия му щурмови командир Тасему, истинския помощник-командир, ветеран от самото начало на войната. Едноокият боец кимна, разбрал, че трябва да поговорят насаме, и му даде знак да се отдръпнат.

Сугама забеляза разменените между тях жестове и се окашля.

— Трябва да разберем какво е станало тук, командире. Може би двете страни са се унищожили взаимно. Можем да заемем форта и да го държим, ще си спечелим слава. Помислете какво ще се каже, ако това укрепление наистина е изоставено, а ние просто избягаме. Ако пропуснем тази възможност, цялата армия ще научи за позора ни.

„И ти със сигурност ще го разгласиш“, помисли си Асаяга. Впрочем дори само с тази фраза Сугама бе укрепил позицията си. Бележката беше поднесена като приятелски съвет и ако той я пренебрегнеше, щеше да се приеме, че Сугама е бил прав, и това щеше да му донесе още една точка в Играта. Вече бе невъзможно да се оттеглят, без първо да изпрати някого до укреплението и с това да разкрие присъствието си.

Асаяга изруга наум. Обърна се към Тасему и той му отвърна с невъзмутим поглед.

— Вие какво мислите, щурмови командир?

Самият факт, че командирът попита за мнение щурмовия, явно стъписа Сугама. Но към който и клан да принадлежеше, крайно време беше да остави зад гърба си железните цурански порядки, ако щеше да се бори с командир Асаяга. В тази война на един чужд свят човек не можеше да оцелее дълго, ако се придържа към формалности и обичаи.

— Трета сила го е направила — заяви Тасему.

— Кой?

Асаяга вече знаеше отговора. Идеята почти се беше оформила в ума му няколко минути след като се бе промъкнал до края на сечището.

— Горските демони.

— Демони? Митични същества! Невъзможно! — възкликна Сугама.

— Те са смъртни — обясни Асаяга. — Но тукашните отначало са ги наричали „демони“, защото е много трудно да ги доближиш. Носят се между дърветата като мъгла и могат да те нападнат ненадейно. Кралството ги нарича Тъмното братство. Смятаме, че са родствени с така наречените елфи.

— И наистина се бият като демони, когато поискат — добави Тасему. — Много са… трудни.

Хората на Асаяга потръпваха само при споменаването за тях. Бяха странен, неизвестен фактор на този свят. Логиката диктуваше тези същества да се съюзят с Кралството, за да отблъснат чуждия нашественик, както елфите и малките хора, така наречените „джуджета“. Но очевидно не го бяха направили. Често никой не ги виждаше цяла година, а после изведнъж някой патрул изчезваше или някой преден пост биваше унищожен. А щом се разбереше, че Кралството не е намесено в това, единственият възможен извод бе, че е дело на Тъмните братя. Този трети играч притесняваше всеки командир на север, защото действията на „горските демони“ бяха непредсказуеми.

Но не непредсказуемостта им тревожеше бойците му. Все пак те бяха войници и очакваха да загинат, ако се наложи. Това бе мястото им в реда на нещата. Да, войната срещу Кралството, особено тук, на север, беше смъртоносна, боевете бяха жестоки. Често не оставаше време да се погрижат за ранените и те получаваха доблестна смърт от приятелски нож, за да не попаднат в плен и да опозорят домовете си, като станат роби или още по-лошото — да ги обесят като престъпници или провинили се роби.

Но войниците на Кралството поне бяха човешки същества. Воюваха с доблест, с която тукашните варвари бяха изненадали Асаяга в началото. При обсадата на Крудий, водена от Камацу от Шинцаваи, негов братовчед, имаше негласен договор. Двете страни на няколко пъти тихо и кротко бяха прибрали мъртъвците си от бойното поле, бяха ги изгорили на почетните клади, след което се връщаха в редиците си, за да подновят боевете на следващия ден. Обсадата беше приключила с оттеглянето на силите на партията Синьото колело.

Но тази обсада все пак беше научила Асаяга какво да очаква от кралските войници. Боевете с Тъмните братя обаче съвсем не изглеждаха така. Неведнъж той се беше натъквал на трупове, цурански, както и на хора от Кралството, накълцани най-ужасно: обезобразяването им явно беше правено, докато жертвата все още е била жива. Дори вече мъртвите разчленяваха: уши, отрязани за трофеи, струпани на камара глави. Като че ли просто обичаха да убиват човешки същества, правеха го просто за удоволствие. А и човек почти не можеше да ги види, преди да връхлетят. Сред бойците се бе появило суеверие, че ако загинат тук, на Мидкемия, и им бъдат отдадени траурни почести, духовете им по някакъв начин ще се върнат в родния свят на Келеуан. Но макар за това да не се говореше, хората започваха да вярват, че ако Горските демони насекат мъртвите и ги оставят на хранещите се с плът твари, то духовете на загиналите цурани ще блуждаят до края на времето, по тази студена и чужда земя. Никой жрец от никой орден не можеше да надвие това убеждение. Асаяга, като всеки друг командир, знаеше, че това суеверие дава допълнително предимство на Тъмните братя.

Погледна отново Сугама с надеждата, че думите на Тасему са го разколебали.

— Да ида ли да завзема форта, командире? — попита Сугама с такова равнодушие, все едно изобщо не беше чул думите на Тасему.

„Иди, ако щеш, при дяволите в пъкъла“, канеше се да му изръмжи Асаяга, но се овладя. Нов капан. За миг му хрумна да заповяда оттегляне, да задържи за малко Сугама и да му пререже гърлото, та да млъкне завинаги.

Знаеше, че бойците му изобщо няма да питат какво е станало със Сугама, щом ги настигнеше, но в базовия лагер имаше и други, не от дома Кодеко, и почти със сигурност щяха да видят предателство в тази единствена жертва.

Да пусне Сугама? По дяволите. Ако наистина се окажеше, че е било взаимно избиване или че кралската част е изоставила укреплението, колкото и невероятно да беше, то позорът, че е допуснал Сугама да го завземе сам, щеше да е непоносим. Щяха, освен това, да решат че е страхливец, като е заповядал друг да поеме риска, вместо да даде доблестен пример, като го направи сам.

Още по-изнервящото беше, че Сугама продължаваше да диктува правилата, по които се играеше тази игра.

Погледна отново Тасему, но нямаше какво да си кажат. От осемдесетте мъже в частта повечето бяха новобранци, почти момчета, призовани на служба заради кръвната си връзка с дома Кодеко. Щяха да се подчинят безпрекословно, но още нямаха опит. Можеше да разчита на старото си ядро от двайсетина ветерани начело с Тасему, мъже опитни в тази война. Щурмовият кимна и даде сигнал с ръка. Вашеми и Тарку, най-старшият патрулен водач и най-ловкият редови ветеран, се надигнаха и затичаха ниско приведени назад по залегналата колона, за да приведат бойците в готовност.

Асаяга изгледа Сугама смразяващо.

— Остани тук.

Пое си дълбоко дъх, надигна се и пристъпи между дърветата на откритото. Закрачи все едно, че е излязъл на сутрешна разходка по пътя край семейното имение, а не настъпва сам и съвсем открит към изоставените димящи развалини. Подминаваше купчините тела и щом ги доближеше, сърцето му се свиваше. Повечето бяха убити със стрели, но някой ги беше изтръгнал и прибрал, за да скрие кои са нападателите. Начинът обаче, по който бяха издъхнали някои, говореше съвсем красноречиво. Не един от войниците първо беше получил рана. Но ако бяха войници на Кралството, смъртоносният удар щеше да е нанесен професионално и с уважение към достоен противник. Воинът и от двете страни щеше да остави на обречения миг за последна молитва, а сетне — да пререже гърлото му бързо и чисто. Той самият го беше правил неведнъж както с кралски войници, ранени твърде тежко, за да бъдат върнати в родния свят като роби, така и с някои от своите, които бе принуден да остави на бойното поле.

Мъртвите тук бяха убити с особена жестокост. Няколко бяха обезглавени. Той се спря за миг и погледна едно от лицата. Познаваше го бегло — офицер, с когото се бяха срещали няколко пъти в базовия лагер. Беше жестоко осакатен и предсмъртната агония, замръзнала на лицето му ясно говореше, че е бил изтезаван жив.

Асаяга преглътна и продължи напред. Укреплението беше само на стотина крачки, вече беше лесна мишена за стрелите. Портата беше изкъртена, виждаше се вътрешността на двора — и проснати тела. На шкембето на един от мъртвите бяха накацали врани.

Може би все пак фортът бе изоставен?

И все пак…

Забави крачка. Нещо наистина не беше наред. Враните и гарваните. Не кълвяха. Бяха се спрели и гледаха не към него, а навътре, към нещо, все още невидимо за очите му.

Той спря и ръката му посегна към дръжката на меча.

Почти едновременно станаха две неща. Птиците, стреснати от нещо вътре и невидимо за него, изведнъж заграчиха противно, запляскаха с криле и литнаха, натежали след пира си. А отзад се чу предупредителен вик. Тасему.

— Капан! — изрева Асаяга.

В първите няколко мига помисли да затича към форта, но щом птиците се разлетяха, разбра, че ако в димящите развалини има някой, то той едва ли ще е сам — щяха да са готови да бранят портата и да го засипят със стрели.

Обърна се и затича назад към своите. Тасему стоеше на откритото с вдигнати ръце и сочеше назад към пътеката, от която току-що беше излязъл.

— Зад нас са! Горските демони идат!

Асаяга спря по средата между развалините и края на сечището. „Проклети да са! Влязохме им точно както го искаха“. Беше ясно какво ще стане. Сугама вече заповядваше на бойците да превземат форта и да се прикрият там.

„Не! Те искат точно това! Ще блокират портата. Ще ни привлекат на открито и ще ни избият със стрели“.

Трябваше да помисли, и то бързо. Погледна през рамо към опожарения форт. Гарваните и враните пляскаха с криле над него. Убежището изглеждаше мамещо. Твърде мамещо.

Войниците му вече излизаха на открито, тичаха с все сили, със Сугама начело. И в следващия миг един от бойците, току-що измъкнал се от дърветата, падна и от гърлото му, пронизано от стрела, бликна кръв.

Сугама дотича до него и изрева в паника:

— Стотици са!

Въпреки целия хаос Асаяга не можа да скрие усмивката си. Можеха да загинат всички в следващите няколко минути, но беше хубаво да види как Сугама за първи път вкусва суровата реалност на този свят.

Извади меча и го размаха над главата си, в сигнал за щурм. Когато мъжете добягаха на по-малко от десет разтега, той посочи с оръжието към северозападния край на сечището и викна:

— Не към форта! Капан! След мен!

Сугама спря за миг объркано, но една стрела профуча покрай главата му и той се обърна и тръгна след Асаяга.

Командирът затича. Едва беше изминал десетина крачки, когато чу отекналия от горите на юг сигнал на рог. Отвърна му друг, от укреплението!

Портата вече не се виждаше, а западната стена на укреплението или каквото бе останало от нея вече се падаше вдясно, на стотина крачки, Той поведе колоната си право нагоре през сечището, като се мъчеше да я задържи на еднакво разстояние между форта и дърветата. Край ухото му изсвистя стрела и се заби напред в снега отляво. Без да спира да тича, той хвърли поглед към форта. По стената се бяха изправили тъмни фигури с вдигнати лъкове. Горските демони. Никога досега не беше виждал толкова много от тях и толкова отблизо. Преди винаги ги зърваха съвсем бегло, като смътни, кошмарни привидения, мяркащи се между дърветата.

Асаяга беше разузнавал няколко пъти това място през последната година и познаваше добре разположението му. В северозападния край на сечището започваше пътека, която водеше до форта, завзет от неговата част пролетта. Беше на четири левги оттук.

Най-вероятно пътеката щеше да се пази, но можеше да се опита. На изток бе територията на Кралството и непроходима блатиста земя в протежение на няколко левги — смъртоносен капан. Право на север се отиваше към владенията на Горските демони, каменисти пътечки на дивеч през високи проходи, също смъртоносен капан.

Продължи към пътеката, която можеше или да се окаже капан, или пътят към спасението, и тогава видя как някой залитна пред него, как се хвана за гърдите и кръвта бликна между плешките му.

Стъписан за миг, Асаяга спря. Умиращият го погледна с празни очи и рухна в снега.

Той постоя за миг — не знаеше какво да предприеме. Погледна наляво към дърветата. Може би щеше да е по-добре през тях, отколкото по пътеката, защото явно някой я прикриваше.

Затича отново и хората му го последваха. След няколко мига вече се приближаваха до края на сечището — и изведнъж откъм леса се изсипа дъжд от стрели и няколко от бойците му паднаха.

Той вдигна меча над главата си и поведе в атака към дърветата. Молеше се дано успее да отнесе със себе си поне един от враговете.

 

 

Денис Хартрафт се взря в окото на стрелеца, спрял на петдесетина крачки от него. Тъмният елф беше изпънал лъка си докрай. Забележителното обаче бе в това, че моределът беше настъпил и счупил замръзнала клонка, когато бе пристъпил иззад дървото, за да стреля — трябваше да е сравнително млад, за да направи такава глупава грешка.

Беше изтекла най-много секунда, откакто Денис чу пукота й.

Времето се изкриви и затече бавно. Той видя как се отпускат пръстите, за да пуснат изпънатата тетива, отблъсна се рязко от дървото, без да откъсва очи от моредела, видя как потрепери въздухът зад пуснатата тетива, чу звъна на полетялата стрела и шепота на перата, когато почти забърса лицето му.

Падна на земята, превъртя се през пътеката и гърбът му се натресе в някакъв камък. Изтекоха две-три секунди. Вече се беше изправил и видя как елфът отмята наметалото си, за да бръкне в колчана.

Инстинктът го тласна напред. С един скок прехвърли тясното поточе, скочи тежко на заледения, бряг и затича приведен нагоре, като посягаше за камата на колана си. Моределът вече беше извадил стрелата от колчана и я наместваше на тетивата.

Денис затича с все сила, хлъзна се на един заледен камък и падна — едва не изтърва камата, — после се изправи. Тъмният елф вече изпъваше лъка и той разбра, че няма да му избяга.

Ръката му се изви като змия и хвърли камата отдолу. Тя се превъртя лошо и удари елфа в гърдите с дръжката напред. Но ударът го изненада, той изтърва тетивата и стрелата отхвърча встрани.

Денис скочи рязко напред, докато елфът хвърляше лъка, за да извади своята кама. Присви се и удари моредела в гърдите с дясното си рамо. Болката от старата рана го опари, но чу как противникът му изпъшка, щом изби въздуха от дробовете му.

Двамата паднаха и се затъркаляха, вкопчени един в друг. Денис стискаше ръката на моредела, за да му попречи да извади камата. Боричкаха се и се търкаляха по заледената камениста земя. Моределът се опита да извика и Денис затисна устата му с другата си ръка. Моределът го ухапа и той стисна зъби, за да задави собствения си вик.

Търкаляха се, ритаха и дращеха в дива борба кой от двамата да оцелее. За миг видя очите на врага си — толкова странни, като на Тинува, и в същото време изпълнени с гняв и убийствена ярост.

Чу викове, сякаш от много далече, но целият му свят сега бе съсредоточен върху тъмния елф, който се гърчеше като разлютена змия и се мъчеше да се отскубне. Превъртяха се отново, Денис се озова отгоре, лицата им бяха само на половин педя едно от друго. Моределът го удари с чело в лицето, зашемети го и погледът на Денис се замъгли.

Затъркаляха се по склона и паднаха в ледения поток. Денис изтърва ръката на елфа, той се отскубна и успя да измъкне камата. Ръката му се вдигна за фаталния удар. И в този миг той целият потрепери и се извъртя. Една стрела го беше пронизала. От гърба му изригна пенеста кръв.

Съществото изхъхри, скочи и побягна, въпреки че кръвта му изтичаше. Денис вдиша задъхано, завъртя се и видя горе на пътеката Тинува — вече беше извадил втора стрела, но задържа изстрела, щом Тъмният брат се олюля към сечището.

Тинува отпусна лъка, погледна Денис и изсъска:

— Ставай! Да бягаме!

Денис се изправи и закуцука нагоре по склона към Тинува.

— В капан сме!

Щом излезе на пътеката, зърна издъхващия моредел, а пред него — колоната цурани. До преди малко беше само един, а сега бяха поне стотина. Явно борбата му с моредела се беше проточила доста дълго.

Твърде много неща ставаха, и твърде бързо. Той залитна и се помъчи да си поеме дъх. Тинува го сграбчи за рамото и го избута — встрани от пътеката.

— Мрежата на моредел е широка. Изчакват нагоре по пътеката, на двеста разтега оттук. Готвят засада. Не знаеха, че сме тук онзи одеве беше един от фланговите им съгледвачи. До няколко минути ще ни намерят по дирите в снега. Грегъри ме прати назад да ти кажа.

В същия миг Денис видя как цураните отбиват от пътеката и тръгват натам, където се криеха хората му. Ходът предизвика реакция: откъм гората изсвистя дъжд от стрели.

„Проклятие! Вече сме разкрити!“

Затича нагоре по склона, Тинува тичаше до него. Взе за секунди разстоянието, което преди малко беше преодолял за няколко минути. Зърна Алвин Бари и десетина от хората си, бяха се надигнали между канарите и обстрелваха цураните. Няколко от цураните бяха извадили късите си арбалети и залегнали зад пъновете на сечището, отвръщаха на стрелбата.

Заехтяха рогове. От всички страни заизлизаха фигури в тъмни наметала, стотина или повече, и затичаха към тях; други се изливаха от развалините на форта. От юг прииждаха още. Хаос. Трябваше да помисли, но беше все още зашеметен от удара на моредела. Погледна отгоре към цураните и видя как един от тях, на по-малко от стотина стъпки от него, напада, вдигнал високо меча над главата си. Имаше нещо смътно познато в него — враг, с когото вече се беше срещал.

— Спри боя!

Гръмливият вик отекна сред дърветата. Беше Грегъри, тичаше с все сила през гората. Скочи на един камък и вдигна високо ръце, за да го видят и цураните на сечището.

— Спрете боя! Тъмните братя ни обкръжават! — изрева Грегъри. — Ще си уредим споровете по-късно! — Добави още нещо и Денис разбра, че е на речта на цураните. — Ако се бием едни с други, загиваме! Няма доблест в това да се лишим от живота си!

Цуранският воин, който водеше атаката, забави и спря. Грегъри добави още нещо и посочи назад през сечището.

— Ония, които наричаме Тъмното братство, връхлитат с голяма сила.

Водачът на цураните се обърна и погледна.

„Аз командвам“, напомни си Денис и за миг усети гняв от това, че Грегъри отново престъпва границите и че отново е прав. „Ако се бием с цураните, загиваме всички“. Насочи гнева към себе си. „Трябваше да го схвана веднага. Грегъри го разбра. Юрген също щеше да го разбере“.

Завъртя се, за да прецени звуковете и разстоянията, без да се интересува повече от цураните. Видя как от водещата на юг пътека се появи колона от воини на коне, един беше вдигнал знаме — бяха отстъпници на служба на своите господари моредел. Усети как стомахът му се сви. Моредел наемаха конница само при настъпления, иначе човешки същества не им трябваха.

Около знаменосеца се изсипаха и десетина троли, като псета, готови да ги развържат, за да се нахвърлят върху плячката. Още бойци — пешаци — се изсипваха от гората оттатък сечището.

„Там е главната сила“.

Отзад, на запад и северозапад, проехтяха рогове. Блокиращата сила на пътеката се разпръсваше, за да затвори мрежата. „Ако ни забавят и няколко минути, конниците и безмилостните същества с тях ще се приближат и ще ни избият“.

Беше ясно, че очакваха да се обърнат и да продължат по пътеката, където щяха да са обречени.

На север — нищо, само няколко поста. Нагло от тяхна страна: натам беше тяхната територия и я бяха оставили непокрита.

Значи на север. Това беше единственият изход!

Погледна отново към сечището. Цураните вече го бяха напуснали, движеха се бързо на север. Виждаше само гърбовете на оттеглящите се.

„Проклети да са. Трябваше уж те да отклонят заплахата, а сега се падна на нас!“

Ядосан на себе си, Денис вдигна високо ръка, завъртя я в кръг, пусна я рязко и затича, бойците му хукнаха след него.

Тичаше към пътеката, водеща към Лудия Уейни, и се молеше дано цураните да са тръгнали по нея и да са се напъхали в капана на моредел.

Стигна до пътеката и скочи долу без колебание. След няколко секунди хората му вече се плъзгаха по склона при него.

Погледна надолу. Никакви следи от цураните.

Проклятие! Бяха се измъкнали по някой друг път.

Един от мъжете до него, Берагорн, стар ветеран, изведнъж изпъшка и се преви, стиснал корема си, пронизан от стрела с черни пера.

Видя ги да идват от мъглата — петима-шестима моредели. Други се заизсипваха между дърветата от двете страни на пътеката. Той се присви инстинктивно и една стрела изсвири над главата му. Още мъже се спускаха на пътеката, готови да побегнат.

„Не. Конниците от сечището ще ни догонят за минута“.

— Алвин! Прикривай ни! После през потока! — извика Денис. — Останалите след мен на север!

Поколеба се за миг, като видя падналия на колене Берагорн. Посегна за камата си, за да изпълни приятелския си дълг, за да не попадне другарят му жив в ръцете на моредел.

Проклятие, беше я изгубил!

Берагорн беше отпуснал гръб на скалата и го гледаше умоляващо. Денис си пое дъх, стисна забитата в корема му стрела, измъкна я с един удар я заби в сърцето на другаря си.

Денис прескочи потока и затича нагоре по склона към мястото, където беше убил съгледвача.

Този път се задържа. Обърна се и погледна назад.

Краят на колоната вече прекосяваше пътеката.

Алвин го беше чул — няколко души бяха останали с него и стрелите им забавиха атаката на тъмните елфи. Но и двама от бойците му паднаха при ответния залп. Денис видя как Тинува прескочи потока и се обърна с изпънат лък. Пусна тетивата и стрелата изсвистя и свали един от конете в началото на пътеката — ездачът изхвърча от седлото. Грегъри профуча покрай него през дърветата.

— След Грегъри! — изрева Денис и посочи.

Изчака още няколко секунди, сграбчи за рамото един от мъжете, който беше започнал да се хлъзга надолу, и го издърпа. Оказа се жрецът. Бутна го напред и му изрева да бяга. Канеше се да извика на Алвин да се оттегля, но сержантът си знаеше работата — хората му вече газеха през потока. Стрелци от двете страни на Денис ги прикриха и убиха двама моредели, които се опитаха да ги последват. Тинува профуча покрай него — ясен сигнал, че е крайно време да се оттеглят. На пътя вече имаше ездачи. В сечището се изсипваха стотици врагове. А другите врагове, цураните? Не му беше времето да мисли за това. Време беше да бяга.

Кръвожадните викове на моредел отекваха отвсякъде.

Ловът продължаваше.