Реймънд Фийст, Уилям Форсчън
Доблестен враг (13)

Глава 12
Кръвни дългове

Ножът беше остър.

Върхът се вряза в кожата му без усилие и капката кръв бликна. Той погледа как малката пурпурна перла се изду върху кожата му и обърна ръката си, за да може да капне на земята. Тя се пръсна и оцапа ледената белота до краката му. Щом свърши дневния ритуал, Боваи прибра оръжието в канията.

Лявата му ръка беше нашарена от лакътя до китката от десетки хиляди такива убождания.

„Скоро — помисли той. — Скоро ще приключа с това ритуално самоизтезание. Скоро най-сетне петното върху честта на фамилията и клана ми ще бъде заличено“.

В нощта, в която се беше уверил, че Тинува е преминал на страната на еледел, се закле да капе от своята кръв за отплата, ден след ден, докато не пролее кръвта на предателя.

Защото Тинува, предателят, бе негов роден брат.

Отпусна ръката си, облегна се на дървото и погледна надолу към крепостта, бранеща речния брод. Бяха спрели тук на стан от близо два дни и две нощи, над триста негови братя, останалите човеци и таласъми, натъпкани в укреплението и чакащи времето да се промени и съгледвачите му да донесат, че северните проходи към долината са достатъчно чисти, за да може ордата му да нахлуе. За миг вихрушката стихна и той успя да зърне връщащите се от гората хора, подкарали натоварена с дърва кола. Потърка разсеяно нашарената си от белези ръка и затвори очи. Имаше време, толкова отдавна, че едва си го спомняше; когато Тинува беше любимият му брат, а Морваи, и мнозина говореха, че един ден именно той ще стане Върховен главатар на клана на Гарвана. Някои дори шепнеха, че може би той ще е този, който ще обедини всички кланове в свещената война, за да свърши изгнанието им в северния мраз и да се изтласка напастта на човеците и предателите еледел до морето.

Как помнеше онези дни, когато двамата излизаха в гората да половуват, да поговорят, да помечтаят: двама братя, все още в своята младост, обмислят всичко, което може да се случи…

Морваи беше красавец. По-късно някои щяха да заговорят, че още от рождение сърцето му го влякло да мине на страната на еледел. Някаква нежност имаше у него, рядка за моределските воини — освен с жените и децата им. Ала всички признаваха, че никой не може да се мери с него в лова, в умението, което показваше с меча и с лъка, в бързината на нозете му и дори със звучния му глас. А свирепостта и куражът му в боя бяха неоспорими. Немалко човеци бяха загинали от ръката на Морваи, а и немалко еледел също, преди да го притегли тъмната магия на кралицата им.

Щом си спомни това, Боваи наведе глава, защото беше обичал брат си — беше го обожавал — и щеше с преголяма радост да му служи. Всички забелязваха верността му и беше рядкост да видят единия без другия. Боваи знаеше, че Морваи има дарби, които на него му липсваха: бързината на ума и хитрината! Ето защо се опитваше да постигне с други средства онова, което притежаваше брат му: сила и ловкост, безскрупулност и непоколебима воля да убива. Заедно представляваха съвършена двойка, като меча и чука. Това, което Морваи не можеше да постигне с лукавост, с ум и с чар, Боваи можеше да постигне с брутална сила и терор.

Такива бяха двамата в годините на младостта си, която му се струваше, че ще продължи вечно. Бяха се включвали заедно в стотици битки срещу съперничещи кланове и срещу хора, дръзваха дори да слизат под земята, за да взимат богатствата на ровещите в мините джуджета. Всеки неведнъж бе спасявал живота на другия — докато си го мислеше, ръката му неволно опипа по гърдите белега от раната, която бе получил, когато скочи пред Морваи, за да улучи стрелата него, а не брат му.

Колко беше плакал в онази нощ Морваи, седнал до брат си, след като извадиха стрелата. Беше се врекъл във вечна вяра и беше порязал ръката си, пусна кръвта да покапе по неговата рана, та да видят всички, че връзката им е вечна.

Малко неща можеха да прекъснат такава връзка. Но накрая дойде такова нещо, и то се казваше Анлеа. Всъщност я доведоха. Боваи го помнеше, все едно че се беше случило преди дни, а не преди толкова години…

 

 

Братята гледаха с нескрита възхита как Гадуин, техният баща и вторият по власт главатар на клана, се връща с триумф. Воините след него носеха плячка и водеха пленници. Една млада пленничка мигновено привлече вниманието им.

Беше красива и горда и всеки воин, който я зърнеше дори за миг, веднага разбираше, че е дъщеря на главатар. Боваи и Морваи стояха пред прага на бащиния си дом и очите им сияеха от гордост.

— Синове мои! — извика им Гадуин. — Вижте какво доведох у дома. Дъщеря е на стария ни враг Вергал от клана на Язовеца и ще ни погостува.

Баща им я беше предал на жените на дома, да я почистят като за показ, и онази първа нощ тя вечеря с тях на масата, като гостенка.

Тя даде дума да не се опитва да бяга, нито да приема да я спасят, и я оставиха да живее под покрива им и свободно да излиза из селото. Двамата братя бяха очаровани от красотата й, от мекия чар на лицето й и от острия й ум. Изглеждаше съвършена в очите на Боваи…

От мига, в който очите му се спряха на Анлеа, Боваи беше замаян от любов, макар че нямаше език да го каже нито на нея, нито на баща си. Морваи, по-големият му брат, бе този, който можеше да намери гладките слова и красивите фрази — и тръгна да гони своето.

Морваи прекарваше все повече време с Анлеа, а Боваи се отдръпваше все по-навътре в себе си, в мълчаливия си копнеж към момичето, докато една нощ Морваи не помоли баща им да поговори с Мурад за намеса — да не връщат девойката в клана й, а да пратят дарове и да поискат съгласието на баща й той да я вземе за своя жена.

Гадуин се засмя и разкри същинската цел на този рискован набег и взимането на Анлеа като пленница. Жестокото съперничество между двата клана продължаваше от десетилетия и най-добрите воини от двете страни загиваха. Гадуин през цялото време се беше надявал, че Морваи ще я хареса и ще я вземе за жена.

Беше твърде млада, за да управлява, и нямаше брат, а никой от по-дребните главатари в клана на Язовеца не беше достатъчно силен, за да го задържи да не се разпадне, когато баща й отидеше при Майките и Бащите на другия свят. Мурад нямаше потомство, макар да беше изредил три жени през годините. Гадуин разбираше, че по-големият му син ще се окаже някой ден логичният наследник на мантията на Върховния главатар, и знаеше, че ако Анлеа е негова жена, двата клана все някога ще се обединят. Така мирът щеше да се установи и силата на клана на Гарвана да се удвои от този съюз, с възможността кланът на Гарвана след време да погълне клана на Язовеца под властта на Морваи, а след него — на неговите деца от брачния му съюз с Анлеа. След като се слееха двата най-големи клана в Ябон, можеше да започне процесът на сливането и на другите.

И в този момент за Боваи стана ясно, че трябва да остане настрана и да си мълчи. Престори се на зарадван от щастието на брат си и не каза нищо, когато баща му изпрати посланици до клана на Язовеца с предложение за мир и да договорят цената на невястата.

Боваи прие това от обич към брат си, въпреки че мъка пареше сърцето му. Това, което го изгаряше още повече, бе, че Морваи беше толкова завладян от чаровете на Анлеа, че така и не разбираше болката, която причиняваше на брат си. Ето защо Боваи се стараеше да извръща очи в друга посока, щом Анлеа минеше покрай него, гледаше настрани, когато се хранеше с тях на масата, мъчеше се да не забелязва мириса на косата й, искриците в тъмните й очи, властната сила на гласа й.

Все по-рядко и по-рядко излизаше Морваи на лов с брат си и между двамата започна да се трупа напрежение. Минаваха по цели дни, в които много рядко си проговаряха, и Боваи се мъчеше да повярва, че това е защото Морваи е започнал ухажването си: серия от ритуали, които можеше да отнемат години, преди двамата с Анлеа най-после да могат да се съберат. Боваи се боеше, че брат му го подозира в копнежи, и така отчуждението стана взаимно. По-късно Боваи разбра, че странното отдръпване на Морваи няма нищо общо с годежа му с Анлеа или с притесненията му от брат му: по-скоро бе първата тръпка на онова проклето привличане от Елвандар — онова, което еледел наричаха Завръщането.

Дните минаваха в години, а Боваи живееше със своята болка и копнеж. После един ден Гадуин обяви годежа на Морваи и Анлеа и решението да бъдат съчетани в деня на Средилетието.

Шест дни преди Средилетие целият род на Анлеа, със слугите и най-изтъкнатите воини, пристигна за сватбените ритуали. На Боваи му се стори странно, че е обкръжен от воини на клана на Язовеца, след като познаваше не един от тях от стари битки. Сред тях имаше един воин, чиято осанка внушаваше мрачна и сурова сила, казваше се Кавала. Докато другите в клана му изглеждаха доволни от брака и изковаването на връзка между двата клана, Боваи забеляза, че този воин гледа брат му с омраза. Защото ако някой воин в клана на Язовеца можеше някой ден да заеме мястото на Вергал като главатар, това беше Кавала. Ала той виждаше бъдещето толкова ясно, колкото ловец вижда сръндак на поляна. Осъществеше ли се този брак, един ден трябваше да прегъне коляно пред Морваи и да му се закълне във вярност.

В добавка към това преди години, в една от многобройните схватки между Язовеца и Гарвана, Морваи беше убил брата на Кавала.

Приемът на воините от клана на Язовеца и семейството на Анлеа отначало тръгна хладно, но към края на вечерта се вдигнаха наздравици от двете страни, обявиха края на взаимната вражда и Гадуин и Вергал щедро започнаха да плащат кръвните дългове за бащи, братя и синове на воините, убити в стари битки, онези, за които все още не бе отмъстено. Кавала беше стиснал устни, ала все пак изрече ритуалните слова, щом Морваи му поднесе изкусно изработения лък от тисово дърво и кост като отплата за това, че убил брат му. С нищо не показа, че е простил, но спази формалностите. Така се сложи край на кръвната вражда.

В един момент Боваи видя, че Морваи е останал сам, и се приближи до него.

Морваи го изгледа сурово.

— Ако си дошъл да ми кажеш, че я обичаш, знам го.

Стъписан, Боваи не можа да отвърне нищо.

Морваи сложи ръка на рамото на брат си и заговори тихо:

— Ти постъпи достойно. Но сърцето иска каквото иска. Никога не забравяй това, каквото и да се случи.

Боваи не можеше да отвори уста. А после Морваи се обърна, усмихна се широко, протегна ръка на бащата на невястата си и двамата си стиснаха здраво ръце и пиха от един бокал.

Боваи погледна Анлеа, която седеше на празничната трапеза, и като я видя как е засияла от обич към Морваи, сърцето му щеше да се пръсне — знаеше, че никога няма да го погледне така.

По време на церемонията стоя до брат си, с изпълнено с болка сърце в началото, но когато видя как брат му я целуна, прогони болката от ума си и с воля вледени сърцето си. Никога повече нямаше да се влюби, щом любовта означаваше такава болка.

И още нещо забеляза на онази церемония: как тя поглеждаше Кавала. С топла, приятелска усмивка, но начинът, по който Кавала й отвръщаше, му подсказа, че мрачният воин има още една причина да мрази Морваи. Видя сякаш отражение на собствения си копнеж в изражението на Кавала, съвсем за кратко, само за миг; но все пак го видя.

Когато церемониите най-сетне свършиха, Боваи избяга от пиршеството от страх, че стомахът му ще се разбунтува и че ще повърне. Гордостта му го тласна извън стана. Взе си лък и каза на един от постовете, че отива на лов.

Не се върна пет дни.

Година и един месец с брат си не си проговориха. Анлеа ставаше все по-красива, бе щастлива в брака. Всяка нейна усмивка и смях пробождаше като кама сърцето на Боваи, тъй като той знаеше, че усмивките са за Морваи. Тя го обичаше със сила, присъща на малцина моредел, и дори най-суровите воини се усмихваха, щом я видеха запяла на път към потока да пере или да плеви градината.

Но Морваи ставаше все по-отчужден, по-замислен, губеше се понякога по цели дни в леса, често се връщаше без дивеч. Имаше дни, в които се замисляше по време на разговор, все едно че се вслушваше в някакъв далечен зов.

Един ден Морваи повика Боваи и му каза нещо, което щеше да го безпокои месеци наред.

— Ако падна, братко, ако нещо се случи с мен… ще се грижиш ли за Анлеа?

— Разбира се — отвърна Боваи. — Но нищо няма да ти се случи.

Морваи се усмихна.

— Съдбата е капризна, братко. Бъди сигурен, ще се случи. — Сложи ръка на рамото му. — Погрижи се за нея. Върни я в дома на баща й, ако така поиска.

— Добре.

Месеците течаха, отминаваха сезоните, а Морваи ставаше все по-разсеян. Гадуин попита Боваи знае ли какво го безпокои, но той не можа да измисли нищо. При все това усещаше някаква усилваща се тревога в душата на брат си.

А после, в късното лято на третата година от брака си с Анлеа, Морваи най-сетне се преобрази. Всеки моредел можеше да разбере кога у някого е станала промяната, наричана от еледел Завръщането. Един ден Боваи се събуди час преди разсъмване, с чувството, че нещо ужасно не е наред. Вече беше станал от постелята, излязъл бе на двора и закопчаваше оръжейния колан, когато чу писъка на Анлеа.

Изтича с баща си и другите воини до колибата на Морваи. Завариха вътре Анлеа, застанала до празното легло.

— Какво става? — извика Гадуин.

Анлеа заговори тихо, в очите й имаше сълзи.

— Събудих се и видях непознат в тази стая. Бащата на моето… — Гласът й секна. — Мъжа ми вече го няма.

Студ, по-жесток и от лед, стегна стомаха на Боваи. Той погледна баща си и видя непоколебимостта в очите на стария воин.

— Трябва да намерим предателя — каза високо Гадуин. — Той трябва да умре.

Боваи усети в себе си същия кипнал гняв — и страха, който баща му потискаше. Любимият му брат се беше променил. Не беше вече от тяхната кръв. Черните козни на злата кралица на Елвандар бяха изкусили още един от техния род: в същия този момент, докато стояха тук, съществото, което доскоро бе Морваи, вървеше на юг, към Елвандар.

Боваи даде знак и воините се разтичаха по домовете си за оръжия. След няколко минути петдесет моредел вече вървяха през гората по дирите на Морваи.

Гонитбата беше жестока, без отдих нито за плячка, нито за дивеч. В паметта на расата им нямаше по-жестоко оскърбление за един клан от това. Дори онези ренегати, които бяха прогонени от своите и живееха в поселища с хора и таласъми, можеха, един ден да си върнат достойнството. Но избягалият в Елвандар изменяше на всичко, което го беше правило член на Народа на моредел.

В тази гонитба Боваи зърна брат си три пъти: веднъж на билото на един хълм, след това да се движи между дърветата на отсрещния склон на една долина; и там, край реката.

Стреля и стрелата изсвистя — и се заби на няколко разтега зад брат му, който скочи във водата.

На отсрещния бряг чакаха еледел с опънати лъкове и гледаха колко ще се приближат Боваи и другите с него до границата им. Гневът надделя над предпазливостта му и Боваи затича напред, за да убие предателя, преди да се е добрал до заслона на дърветата на другия бряг. Докато бягаше, опъна лъка, после спря и се премери добре, защото това щеше да е последният изстрел.

Същото направиха и другите зад него — и врагът на отсрещния бряг им отвърна. Неговата стрела излетя от тетивата миг преди останалите и той зави от безсилие, като видя как не улучи целта само с педя. После гневът му премина в болка, щом стрелата на елфите го улучи в бедрото.

Двама от другарите му трябваше да го измъкнат назад, защото макар и ранен, Боваи бе готов да нападне през водата.

Последното, което видя от съществото, доскорошния си брат, беше гърбът му, преди да се скрие в тъмнината на Елвандар.

 

 

— Боваи?

Той се размърда и се измъкна от болезнения спомен. Беше Голун, водачът на съгледвачите му.

— Да?

Голун видя, че ръката му още е оголена, въпреки ледения студ.

— Спомняше ли си?

Боваи кимна. Голун беше присъствал на онзи сватбен пир и знаеше за цялото последвало безчестие. Кланът на Язовеца бе заявил, че срамът, нанесен им от Гарвана, е непоносим, и се отметна от сключения мир. Бащата на Анлеа настоя да му я върнат. Боваи каза на Гадуин какво е обещал на Морваи — да върне Анлеа в дома й, — но баща му го удари през лицето само заради споменаването на името на предателя.

Вместо да разреши на Анлеа да се върне при своите, Гадуин я принуди да се ожени за Боваи. Боваи се сражава в шест битки с Язовеца, преди да ги принуди да се покорят, след смъртта на Вергал. Кавала се поклони пред Мурад и кланът на Язовеца се вля в клана на Гарвана.

Последваха десет години борба, докато другите кланове в Ябон се мъчеха да изместят Гарвана. Години бяха нужни, докато се изцери горчивината от грозната обида на Гарвана над Язовеца, както го приемаха всички.

През цялото това време Голун беше стоял неотлъчно до Боваи, а през следващите години Боваи се беше доказал като мъж, достоен за водач: умът му беше хладен, пресметлив и пълен с коварство. Беше безмилостен в избиването на враговете на клана, прочу се като воин, на когото никой не дръзваше да се противопостави, защото живееше само заради мъстта. Отчасти си върна доверието в очите на Мурад и скоро щеше да си върне мястото в Съвета, отказано му след смъртта на баща му, мястото отдясно на Мурад. Гневът му му беше послужил добре.

Никой извън неговия клан не знаеше, а и малцина в него разбираха как всеки ден гневът му се подклажда от това, че живее с жена, влюбена в спомен. Анлеа беше предана жена и позволяваше на Боваи насладите на брачното ложе, но не показваше никаква радост от това, че е с него. Търпеше ласките му и всеки път, щом страстта го накараше да я вземе, той напускаше ложето им с чувство на горчива болка, вместо на радост.

Много пъти я виждаше да се взира през прозореца на къщата им или кротко да се труди в градината и знаеше, че умът й отново се е върнал в миналото, в някоя нощ с друг, когото тя обичаше въпреки ужасната му измяна. Нямаше ги вече веселите й песни, смеха и усмивките й. Анлеа, най-красивата жена в клана на Гарвана, сега беше винаги тъжна. Усмивките й към него винаги бяха примесени със скръб — и тя никога не се смееше.

Голун най-добре разбираше тези неща, както и защо Боваи се бе превърнал в такъв неустрашим воин на бойното поле. Разбираше, че Боваи няма да може никога, никога да има жената, която обича, нищо че деляха дом и легло. И тази рана в сърцето и в душата му го терзаеше.

През годините Голун беше чул мълва, че новото елфско име на Морваи е Тинува; че е влизал в схватки по границата с други кланове. На три пъти Боваи беше зървал своя нявгашен брат, но така и не беше успявал да го доближи. Беше му ясно, че това за него ще е последната възможност да убие бившия си брат.

Голун развърза наметалото си и го метна на раменете на Боваи. Той му кимна благодарно. Забравил беше колко дълго е стоял тук в студа само по кожената си туника.

— Поне Кавала е мъртъв — промълви Боваи и Голун изсумтя. — Странно, през всичките тези години не можах да го убия. Той желаеше Анлеа не по-малко от мен и знам, че ако бях паднал в бой, щеше да я ухажва. Но омразата му към Тинува не отстъпваше на моята — винеше го за унищожаването на клана на Язовеца. Беше амбициозен и щеше да ме измести, ако решеше, но аз търпях завистта и омразата му. Ден не минаваше, без да пожелае да забие камата в сърцето ми.

— Смъртта му ни освободи от необходимостта да го убием и освен това ясно разкри присъствието на брат ти. Иронията е, че като премахна заклет противник, Тинува ти направи услуга.

— Да — отвърна Боваи и придърпа наметалото около раменете си.

— При форта, който завзехме, усетих присъствието му, но след всички тези години ми беше трудно да повярвам, че най-сетне ще се сложи край на всичко.

— Убиеш ли го, честта ти ще е възстановена — рече Голун. — С неопетнена чест на Великия съвет другото лято, никой няма да посмее да говори срещу името ти. Кой би могъл да отхвърли онзи, който е убил родния си брат, за да възстанови честта на фамилията?

Боваи кимна. Голун беше негов приятел, но беше и амбициозен. Знаеше добре към какво се стреми Боваи. Боваи го погледна и прошепна:

— Делекан. Той винаги използва предателството на брат ми срещу мен в Съвета.

— Много по-добре ще е, ако ти, вместо него, властваш над целия клан, ако Мурад падне. Смъртта на баща ти остави отворен пътя на амбициозния ти братовчед да спечели власт, след като беше редно ти да седнеш от дясната страна на Мурад.

Боваи го изгледа и за миг се зачуди дали в думите му няма прикрита обида. Ако я нямаше цялата трагедия, Морваи щеше да обедини Гарвана и Язовеца, тъкмо Морваи сега щеше да властва над двата клана и общата им сила щеше да го направи най-доверения пълководец на Мурад.

— Убий Тинува. Но ще трябва да се оправиш и с проблемите долу — каза Голун и кимна към речния форт.

— Какво има пак?

— Поредният бой между хора и таласъми. По двама мъртви от двете страни.

Боваи въздъхна.

Настаняването им заедно, докато мине бурята, се беше оказало кошмар. Над портата вече бяха набучени няколко глави, за да се поддържа редът.

Преди два дни бяха изгубили в гонитбата и плячката им се беше измъкнала. Няколко от човеците в отряда му бяха чували слухове за тази долина, а един твърдеше, че знаел проход, на север от планините, който можел да ги отведе в долината откъм другата й страна. Пътят бил през блата поне трийсет мили, след като се заобиколи лесът на Едер, но докато не стихнеше бурята и не дойдеше затоплянето, което често идваше посред зима, преходът щеше да е невъзможен.

Знаеше, че трябва да направи три неща. Първото беше да запази отряда си от разпадане. Беше им обещал да ги върне живи и здрави в родните земи преди зимата. Ако не беше отклонението с гонитбата, щяха да са минали последния проход преди снежните бури. След като се бе провалил в това, сега трябваше да успее в другите две. За да удовлетвори човеците и таласъмите, Мародерите на Хартрафт трябваше да бъдат унищожени. Славата от такъв подвиг щеше да укроти гнева на бойците му и те щяха да се върнат по домовете си с хвалби каква победа са постигнали. И най-накрая смъртта на Тинува щеше да реши един спор, проточил се от столетия. Знаеше, че няма да му донесе голямо удоволствие и че Анлеа няма и с ей толкова да го заобича, след като предателят загине, но той щеше да очисти гнойта от сърцето си, а лятото щеше да го постави в положение да оспори високото място на Делекан в Съвета на клана. Можеше и да не си спечели обичта на Мурад, но един ден щеше да се радва на слава, за която някогашният му брат би могъл само да мечтае.

Върна се в крепостта и бързо сложи край на шумната свада. Скоро след това изкънтя стомана и още шест отрязани глави щръкнаха на бойниците.

 

 

Грегъри доля чай в чашата на Тинува, подаде му я и наля и на себе си. Отмести котлето от пламъците, хвърли още една цепеница в огнището и се отпусна.

Двамата седяха в изгнилите останки на огромен дънер — бяха се настанили в него след сутрешния лов. Дънерът им предлагаше естествен заслон от вятъра и снега и те се бяха отпуснали удобно.

— Не ми беше разправял досега за нея — каза Грегъри, след като приятелят му свърши дългия си разказ за своята жена, Анлеа.

Говореше тихо и се мъчеше да не издаде изненадата си от историята, която дългогодишният му приятел току-що бе разказал. Знаеше само, че Тинува някога е бил моредел, ала никога не го беше разпитвал за това, нито за причината за „Завръщането“ му при еледел. Човек не разпитваше елфи за съкровените им неща, а самият факт, че Тинува току-що му беше говорил за Анлеа, беше стъписващ и дори малко обезпокоителен.

Тинува кимна.

— Не съм имал причина досега. Беше отдавна.

— Не чак толкова отдавна, та да не те наранява споменът.

Тинува отново се смълча, загледан в пламъците. В самото начало на приятелството си с него Грегъри се беше научил да се съобразява с мълчанието на елфа. Елфите възприемаха времето по различен начин. Навярно защото животът на хората бе толкова кратък, те трябваше да запълват с нещо всеки свой миг. Един елф можеше да преживее дни, седмици дори, без една дума да обели и всъщност без изобщо да го забележи. Това бе една от причините рядко да си избират за приятели човешки същества — хората замъгляваха света с прекалено много говорене и с трескавата припряност, с която живееха.

Дървото, което Грегъри беше хвърлил в огъня, догоря и той сложи ново.

Най-сетне Тинува се размърда и промълви:

— Да, наранява. Винаги ще ме наранява. Още я обичам. — Въздъхна и болката във въздишката му жегна Грегъри право в сърцето. — А и брат си обичах.

На Грегъри му се дощя да го попита нещо, но знаеше, че не бива. Трябваше да изчака.

Мина повече от час, преди Тинува Отново да проговори.

— Така и няма да разбера дали се е омъжила доброволно за брат ми, или баща ми я е принудил. Е, всъщност е все едно.

Грегъри се сепна, но се помъчи да запази лицето си спокойно. Гледаше пламъците.

— Малко ми е трудно да разбера всичко, което ми разказа, приятелю.

Тинува се засмя тъжно.

— Нямаш представа за борбата, която кипи в душата ми, за огромното раздвоение между моредел и еледел. Нямаш представа какво беше да съм моредел. Да, има нещо тъмно в моредел… но и каква страст. Силата, с която те трови тази страст… не мога да ти я опиша. Народът на баща ми е уникална и трудна раса, ала и моредел си имат своята чест и понятие за слава.

— Малцина извън нашата раса знаят за Завръщането, Грегъри — продължи той. — Ти и още няколко от съгледвачите. Дори Мартин Дълголъкия, приятелят на принц Калин, не знае за Завръщането, поне според мен. За някои от нас то е трудно, защото намеква за древни знания и загадки, които и най-мъдрите между нас не могат да си въобразят. Виждаш ли, някои вярват, че някога сме били една раса, служила на Древните.

Грегъри кимна. Много от това древно знание беше останало скрито преди появата в Елвандар на един облечен в бяла броня воин, Томас. Според мълвата той бил ратайче в цитаделата в Крудий, ала сега беше воин, ненадминат в боравенето с меча и в свирепата си мощ. Разправяха, че в него се таяла древна магия, и Грегъри знаеше, че в това има някаква истина, защото беше виждал приятеля си и други елфи да говорят за Томас. Чувал беше да си шепнат за Валхеру, Древните.

— Речено е, че когато Древните напуснали този свят, ни провъзгласили за свободен народ, а ние сме се разделили. Някои съхранили нравите на предците ни, докато други започнали да се стремят към власт само заради властта. От това разделяне са възникнали моредел и еледел. С времето сме станали толкова различни, че езикът ни, обичаите и вярванията ни са се променили. — Тинува го погледна. — Знаеш ли, че брачният съюз между моредел и еледел не може да създаде потомство?

Грегъри не отвърна нищо, само зяпна онемял приятеля си.

— Според някои това доказва, че сме различна раса от Тъмните. И въпреки това онези от нас, които са били моредел, но са се Завърнали, могат да си вземат жени и да имат деца.

— Странно — промълви Грегъри.

— Има и още по-трудни за разбиране загадки — продължи Тинува. — Например сърцето на другия. — Замълча. — Казах ти, че още преди да се оженим, подозирах, че Боваи е влюбен в Анлеа. На сватбения пир му казах, че в това няма нищо срамно, защото кой би могъл да я познава и да не я обикне?

— Боваи не беше единственият — той въздъхна. — Кавала ме мразеше заради измяната и виждаше у мен причината за унищожаването на клана му. Но най-много ме мразеше заради това, че се ожених за Анлеа.

— Онзи, когото уби на пътя — подхвърли Грегъри и Тинува кимна. Бяха чули приближаването на двамата моредел и бяха устроили засадата, а после, в последния миг, Тинува стреля по онзи отляво, същия, в когото се целеше Грегъри. Това бе провалило засадата и единият се спаси. Грегъри вече разбираше защо.

— Миг, за който мечтаех от векове — прошепна Тинува.

— Разбирам.

— Боваи ме мрази, защото го приема като предателство спрямо всичко, което е било свято в живота му: клановата му чест, родната кръв, срама му. Кавала ме мразеше поради лична ревност, завист, а и защото убих брат му. Кавала редовно ловуваше покрай границите на Елвандар и когато му се удаваше възможност, издебваше нашите стражи. През годините уби четирима и оставяше знака си на тях, за да знам, че е негово дело, неговият начин да ми напомни, че ме ненавижда. И пак той остави върху първия труп съобщението, че Анлеа е омъжена за брат ми.

Грегъри мълчеше. Елфът отпи от чая и продължи:

— Изпитвам срам и немалко страх, че в жилите ми още тече кръвта на моредел, защото ще ти кажа нещо, което няма да споделя с никой друг, Грегъри: изпитах наслада, когато убих Кавала. — И стана, като го каза.

Грегъри го изгледа отдолу, не знаеше как да реагира. Изобщо не можеше да си представи, че приятелят му може да изпита удоволствие от убийство.

Тинува разрита въглените и хвърли ново дърво, то запращя и засъска, после пламъците се разгоряха. Той клекна и протегна ръце над огъня да ги стопли.

— Цялото това безумие ме яде отвътре. Баща ми отвлече Анлеа, за да изпълни собствените си планове, а моята радост ме заслепи за реалността, че моето щастие изобщо не е било важно за избора на баща ми. Пренебрегнах болката, която любовта на брат ми трябва да му е причинявала, вече разсеян от зова на Завръщането. Цял клан унищожен и братя избиват братята си в името на честта. Лудост! Всичко това е пълна лудост.

Отново мълчание, ала този път — по-кратко.

— Разбирането дойде в мига, в който разбрах, че вече не съм от моредел. Загърбих дотогавашния си живот и тръгнах към своето прерождение.

— И все пак уби Кавала без колебание. Стреля в него, вместо да го оставиш на мен.

Тинува се усмихна.

— Може да съм еледел, но това не значи, че съм без слабости.

Грегъри поклати глава.

— Няма смъртен без слабости.

— Знаеш ли. Двамата с брат ми скоро ще решим това — рече Тинува и погледна към небето; беше започнало да се смрачава.

— Затова ли ми казваш тези неща сега? Чувстваш приближаването на съдбата?

Тинува се усмихна.

— За да го знае някой. За да може, ако не оцелея, да разкажеш на Денис истината за този лов и някой ден да разкажеш на моите в Елвандар какво се е случило. Винаги съм бил по-добър с меча от брат ми, но това не гарантира успеха ми. Съдбата ни приближава един към друг, за да сложим края на тази трагедия, но е възможно аз да замина на Блажения остров, а не брат ми.

Грегъри кимна мълчаливо.

— Честта на Боваи го изисква. Аз съм отстъпник. Изоставил съм всичко, което е той. Позорът за моя клан е толкова голям, че никой, който не е моредел, не би могъл да го разбере.

— А това, което той има сега, някога е било твое?

— Да. — Тинува въздъхна. — Никога не съм обичал друга, както обичах нея. Зная, че това е в миналото, но все пак понякога си го спомням…

Гласът му заглъхна отново. Тишината се проточи. Мракът скри студения лес. Накрая елфът въздъхна и Грегъри се стъписа неописуемо, щом разбра, че Тинува тихо плаче.

Казваха, че сълзите на елф са най-рядкото нещо на света и че само една капка от тях може да върне живота на умиращ. Грегъри знаеше, че това са само бабини деветини, но през всичкото време, откакто беше познавал елфи, не беше виждал някой да заплаче. Остана неподвижен, не смееше да диша. Огънят догоря и угасна, преди Тинува да проговори отново в мрака.

— Двамата с брат ми ще се срещнем отново. — Гласът му бе като сянка, понесена от нощния вятър. — И ще се стигне до кървавия край. — Погледна приятеля си. — Защото единственото, което ще ме спре да го убия, ще е собствената ми смърт.

Грегъри не каза нищо. Слушаше вятъра и благодареше на боговете за това, че са му спестили бремето, смазващо най-скъпия му приятел.