Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легенди за Войната на разлома (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Honoured Enemy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция
moosehead (2011)

Издание:

Реймънд Фийст. Легенди за Войната на разлома

ИК „Бард“, София, 2006

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN 954-585-729-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 1
Траур

Земята беше замръзнала.

Капитан Денис Хартрафт, командирът на Мародерите, стоеше смълчан и гледаше плиткия гроб, изровен във вкаменената пръст. Зимата бе дошла бърза и сурова, по-рано от обичайното, и след шест дни сух сняг и мраз земята бе станала на кокал.

„Проклет студ“. Не стига, че не можеше да отдаде последна почит на хората си с погребална клада, за да не издаде пушекът позицията им на цураните, ами и бяха заклещени тук във вражеския тил и нямаше как дори да извлекат телата в гарнизона за изгаряне. Само една дупка в земята, колкото да не ги ръфат вълците. „Това ли остава наистина накрая? Мрак и ледената прегръдка на гроба?“ С лявата си ръка — тази, с която боравеше с меча — той се почеса вяло по дясното рамо. Старата рана сякаш най-много болеше, щом снегът загърнеше земята.

Жрецът на Сунг обикаляше дългия гроб, мълвеше молитви и размахваше благославящо ръце. Вцепенен от скръб, Денис видя как няколко от мъжете също призовават един или друг бог — най-вече Тит-Онака, бога на войната. Други стояха неподвижни като него. Някои го погледнаха, видяха очите му и извърнаха глави.

Доловили бяха преглътнатия гняв и… празнотата му.

Жрецът се смълча, наведе глава и ръцете му се задвижиха треперливо да поставят над гроба магическата преграда. Богинята на непорочността щеше да го опази от оскверняване. Денис помръдна неловко и зарея поглед към помръкващите облаци — бяха като непроницаема сива стена на запад. На изток вече притъмняваше.

Нощта идваше, а с нея — и заканата за още сняг, първата силна виелица за годината. Години наред беше живял Денис в този край, знаеше, че скоро ще ги връхлети дълга и люта зима. Задачата му бе да изтегли хората си в базата в лагера на барон Мойет. А ако в следващите дни натрупаше достатъчно сняг, това щеше да се окаже проблематично.

Жрецът се отдръпна от общия гроб, вдигна ръце към тъмното небе и подхвана нова молитва.

— Край на службата — заяви Денис. Не повиши тон, но гневът му се вряза като нож в ледения въздух.

Жрецът вдигна глава и го погледна стъписано. Денис се обърна рязко към струпаните зад него мъже.

— Имате една минута да се сбогувате.

Някой пристъпи до него и се окашля. И без да се обръща, Денис разбра, че е Грегъри от Натал. И че го укорява за грубостта към свещенослужителя на Сунг.

— Още сме в тила на врага, отче. Щом се върне съгледвачът, трябва да тръгнем — заговори Грегъри. — Снегът се усилва и ако удари виелица, ще е добре да сме на завет в Бастиона на Брендан.

Денис погледна през рамо високия тъмнокож щурмовак. Грегъри отвърна на погледа му с лека усмивка. Щурмовакът винаги го дразнеше с тази дарба безпогрешно да отгатва мислите му. Обърна се рязко, махна с ръка на десетината мъже, изкопали общия гроб, и викна:

— Не ми се мотайте! Заравяй!

Мъжете се заловиха за работа. Денис отиде до края на поляната — някогашен двор на чифлик до самата граница, отдавна изоставен в деветата година от Войната на разлома.

Очите му обходиха за миг порутените зидове, нападалите изгнили греди, рухналия таван. Развалините на постройката вече бяха обрасли с дръвчета и храсти. Изплува споменът за други едни руини, ала те бяха на петдесет мили оттук и сега трябваше да го изтласка от ума си. Отдавна се беше научил да отбягва този спомен.

Загледа се към гората напред, уж че чака да види връщащия се съгледвач. Обикновено разузнавателните патрули ги водеше Грегъри, но този път Денис го задържа до себе си в случай, че се наложи бързо изтегляне. За толкова години успешни акции в цуранския тил се беше научил кога да послуша инстинкта си. А и съгледвачът, когото бе пратил напред, беше единственият в ротата, способен да се промъква крадешком през леса по-добре и от наталеца.

Денис издиша бавно и опря гръб на високата ела. Въздухът беше прохладен и свеж, с мирис на зима, на бор и на сняг, ала всичко това не стигаше до сетивата му. Все едно че целият свят бе мъртъв, че и самият той бе сред мъртъвците. Чуваше само хрущенето на обръщаната с лопатите замръзнала земя зад себе си.

Стъписан от проявената непочтителност, жрецът пристъпи до високия наталец и го погледна питащо, но Грегъри само поклати глава. Огледа войниците около себе си. Всички мълчаха, чуваше се само вялото стържене на лопатите в заледената пръст. Мълчаха и гледаха Денис, спрял сам в края на леса.

Грегъри се окашля пак, този път по-силно, привлече вниманието им и им махна да действат по-бързо.

— Той ме мрази — промълви с малко тъга отец Корвин.

— Не, отче. Просто мрази всичко това.

Дворът на стария чифлик беше осеян с останките от битката — отъпкания сняг, тук-там зацапан с ръждивочервени петна, натрошените оръжия, труповете на петдесет и двамата цурани, останали там, където бяха паднали, с ранените, довършени с нож през гърлото. Погледът му се прикова в жреца.

— Не е ваша вината, че неволно причинихте този бой.

Жрецът поклати унило глава.

— Съжалявам. Изгубих се, а и не знаех, че цураните са толкова близо зад мен.

Грегъри се взря в светлосините очи на стареца, но жрецът отвърна на погледа му, без да мигне, без да наведе глава и за миг. Препитаващите се с просия жреци от който да било орден, дори на Богинята на непорочността, трябваше да са хора достатъчно корави, та да могат да преживеят в тази сурова земя с малкото, което им предложи провидението. Грегъри не хранеше капка съмнение, че боздуганът, висящ на колана на жреца, нерядко се е цапал с кръв и че отец Корвин е преживял немалко опасности и несгоди. А и наталецът умееше да преценява хората. Колкото и да изглеждаше смирен този жрец, зад привидната му кротост несъмнено се криеше твърд нрав.

— По-добре изобщо да не бях тръгвал от манастира да помагам. — Отецът въздъхна и най-сетне наведе глава. — Загубихме се тримата, с братята Валдин и Зигфрид. Тръгнали бяхме за лагера на барон Мойет, хванахме грешна пътека и се озовахме в тила на цураните.

— Само горяни и елфи вървят по тези пътеки, без риск че могат да се изгубят, отче — подхвърли Грегъри. — Коварни са тези лесове. Разправят, че понякога самата гора крие пътеките и прави нови, за да подведе неопитния пътник.

— Братята Валдин и Зигфрид ги плениха — заразнищва случилото се жрецът. — Аз се отървах. Бях свърнал встрани от пътя да се облекча, когато ги хвана цуранският патрул. Щом ги повлякоха, побягнах в обратната посока. Като последен страхливец.

Щурмовакът сви рамене.

— Може да се нарече благоразумие, а не страх. Не сте дали възможност на цураните да заловят трети пленник.

Ала жрецът не изглеждаше много убеден.

— Нищо не сте могли да направите за тях — добави Грегъри. — Освен да останете с тях като пленник.

Корвин като че ли малко се поуспокои.

— Все пак беше глупаво от моя страна, че побягнах. Ако бях по-предпазлив, нямаше да ги доведа при вас. Щом видях човека ви, дето се криеше до пътеката, естествено тръгнах право към него.

Грегъри присви очи.

— Ако се беше скрил по-добре, нямаше да го видите, нали?

— Не знаех, че те са точно зад мен. — Старецът кимна към цуранските трупове.

Замислената като чиста и бърза засада с минимални загуби се беше оказала кървава баня. Осемнайсет души от Мародерите бяха загинали — близо четвърт от отряда на Денис — и още шестима бяха тежко ранени. Да, схватката бе завършила с победа за Кралството, но на много по-висока цена от нужното.

Жрецът отново подхвана разказа си, но Грегъри само го гледаше, без да слуша брътвежите му. Случилото се явно го беше потресло. Беше бедно облечен и със сандали вместо ботуши. По някои от пръстите му вече имаше петна от измръзване. Ръцете му леко трепереха.

Най-сетне старецът замълча. Съвзе се, въздъхна тежко и погледна към самотния Денис в другия край на поляната.

— Какво му е на вашия командир?

— Най-старият му приятел е в този гроб — тихо отвърна Грегъри и кимна към осемнайсетте тела, положени едно до друго в тесния изкоп, изровен в замръзналата земя. — Юрген служеше на дядото на Денис, преди да стане слуга на внука. Част от земята, заета от цураните, беше на семейството на Денис. Баща му беше скуайър на Валинар, слуга на лорд Брукал. Загубиха всичко още в началото на войната. Вестта за нашествието не беше стигнала до Валинар. Старият скуайър и хората му дори не разбраха с кого се бият, когато умряха. Денис и Юрген се оказаха сред малцината оцелели след първото нападение. Юрген беше последната му връзка с миналото. — Грегъри замълча и погледът му се върна на отец Корвин. — И тази връзка вече се скъса.

— Съжалявам — отрони жрецът. — Съжалявам, че стана така.

— Е, станалото — станало.

Жрецът вдигна глава и го погледна с насълзени очи.

— Наистина съжалявам.

Грегъри кимна.

— Както казваше баба ми, „съжалявам“ няма да залепи счупеното гърне. Чистиш оцапаното и продължаваш. Я да ти намерим някакви ботуши, че до утре без пръсти ще останеш.

— Откъде?

— От мъртвите, разбира се. — Грегъри посочи купчината ботуши, оръжия и наметала, смъкнати от мъртвите, преди да ги погребат. — На тях повече не им трябват. А на живите ще вършат работа. Почитаме паметта им, но няма полза да се заравят с тях добри оръжия и здрави ботуши. — Посочи с брадичка. — Ей оня чифт там май ще ти е по мярка.

Отец Корвин потръпна, но отиде до купа и взе ботушите, които му посочи наталецът. Докато развързваше сандалите, Алвин Бари, новият сержант на ротата, пристъпи до ръба на изкопа, взе буца замръзнала пръст, хвърли я вътре и промърмори: „Пази ми място в Залата на Тит“. Имаше едно старо войнишко поверие, че Богът на войната кани храбреците за една нощ на пир, преди да ги прати на съд пред Лимс-Крагма. Бари сведе почтително глава, обърна се, тръгна по пътеката през поляната и подвикна на бойците си да се строят за поход.

Спираха се бързо до изкопа, гребваха шепа пръст, хвърляха ги вътре и отминаваха. Някои правеха жестове за благославяне; един отпуши плоско шишенце, вдигна го, отпи и изля останалото бренди в гроба, а после хвърли и шишенцето.

Заравянето в земята не беше предпочитаният траурен ритуал в Кралството, но не един войник бе останал да почива в земята през столетията. А и войниците си имаха свой ритуал за сбогуване с мъртвите, ритуал, нямащ нищо общо с жреци и с богове. Не ставаше дума за изпращане на другари в Залите на Лимс-Крагма, защото те вече бяха заминали. Ставаше дума да кажеш „сбогом“ на хора, които само преди няколко часа са проливали кръвта си редом до теб. Ставаше дума да се сбогуваш с братята си.

Ричард Кевинсън, новобранецът в ротата, беше с последните. Млад скуайър от Ландонейр, той се беше спасил, когато цураните нападнали фамилното му имение. Беше се включил във войската с кипнала кръв и пламнал от жажда за мъст. Сега в очите му имаше сълзи, лицето му бе пребледняло, по бузата му се стичаше вадичка кръв от посичащия удар, засегнал го малко под ръба на очукания шлем. „Съжалявам“, изхлипа младокът, коленичи и гребна шепа пръст, без да откъсва очи от стария сержант, положен в центъра на гроба и заобиколен от мъртвите си другари. Мъжете с лопатите бързаха, но върху Юрген още нямаше пръст. Все едно че спеше — куртката му беше прогизнала от кръв, но изглеждаше сякаш всеки миг ще се изправи, ще се усмихне и ще оголи кривите си зъби. Младежът често беше мечтал за първата си битка, за геройствата, които щеше да извърши. Ала вместо това се бе озовал на земята, зяпнал беше застаналия над него враг като смразен заек, ръката му шареше по земята за изтървания меч и той пищеше от ужас… и тогава Юрген връхлетя и посече цуранеца с един удар.

Но за да спаси Ричард, Юрген се беше открил за атаката на вражеския копиеносец. Тъкмо беше погледнал младежа в очите, когато копието го порази. Усмихна се само за миг, като добър старец, помогнал на одраскало се дете, после лицето му се изкриви и копието изригна от гърдите му.

Ричард беше видял как изтече животът от очите на стареца. Беше само за миг, а му се стори като вечност — угасналата в тях светлина, осъзнаването, че старият без колебание е пожертвал живота си.

Сега отново погледна Юрген. Очите му бяха склопени — но в ума му, в кошмарите, които щяха да го спохождат всяка нощ до края на дните му, щяха да са отворени, втренчени в него.

— Аз трябваше да съм вместо теб — прошепна Ричард със стиснато от скръбта гърло.

Преви се и тялото му се разтърси от хлипове. Знаеше, че другите го гледат, преценяват го. Защо не плачеха? Изпитваше срам заради всичките си провали този ден.

Остави пръстта да се изсипе от шепата му и се сви, щом буцата падна върху лицето на Юрген. Отдръпна се смутен, присвит и разтреперан, без да може да скрие сълзите си.

Последните няколко пристъпваха мълчаливо, хвърляха шепата пръст и се отдръпваха — със сухи, безизразни очи.

Ротата започна да се строява за поход. Алвин задели няколко души за носилките с ранените.

Гробарите бяха почти привършили. Въпреки студа лицата им бяха запотени от усилието да приключат бързо.

В края на поляната Денис продължаваше да се взира с празен поглед към дърветата. Някакво смътно чувство отново го накара да се съсредоточи. От клоните над него излетя самотна птица. Отекна сърдито бърборене на катерица.

Лявата му ръка се спусна към дръжката на меча. Той погледна, през рамо. Грегъри беше коленичил до един от цураните и оглеждаше лицето му, сякаш можеше да научи нещо за тези нашественици от изопнатите му черти. Беше усетил същото като Денис — че някой иде насам. Погледът му пробяга към мъжете, строяващи се на пътеката. Няколко от старите вече реагираха. Други го забелязаха и също запосягаха за оръжията.

Денис се озърна към Алвин и остана разочарован — новият сержант бе закъснял с няколко секунди след Грегъри и него, но най-сетне вдигна лявата си ръка с дланта напред, а в същото време дясната му ръка резна през гърлото — сигналът всички да замълчат и да замръзнат на място. Денис отново се обърна към гората, без да издава команда.

Грегъри се вслуша за миг, погледна Денис, въздъхна облекчено и се усмихна.

По тъмната пътека навътре в леса пробяга сянка и Денис също се успокои.

Сянката отново се появи иззад едно от дърветата, вдигна ръка и Денис й махна да се приближи. Съгледвачът притича. Беше облечен в бяло, с кръстосани черни и кафяви черти — униформата, въведена от Денис за Мародерите за зимните акции из горите. Тичаше леко — така, както само той можеше да тича, и стъпваше толкова меко, че както казваха елфите, не оставяше следи дори в снега.

Щом спря пред Денис, той кимна и му даде знак да го последва.

Този етикет дразнеше понякога Денис. Съгледвачът беше приятел на Грегъри, не служеше официално в ротата му и като такъв, държеше да докладва най-напред на приятеля си. Повече от всичко останало, това бе и причината Денис да предпочита обикновено Грегъри да води разузнавателните акции. Когато наталският горянин се върнеше от акция, докладваше пряко на него. Не за първи път си даде сметка, че раздразнението му е дребнаво, но не можеше да се отърве от него.

— Тинува — въздъхнаха няколко от мъжете, щом елфът се появи на поляната, и заприбираха оръжията в ножниците.

Елфът кимна за поздрав, извърна очи към отделението гробари, смълча се и наведе глава да отдаде последна почит на падналите. След това погледна Грегъри.

— Прав се оказа. Двама избягаха.

— И?

— Добри бойци, корави. Гонитбата беше дълга — равнодушно отвърна Тинува.

— Значи си ги догонил всичките? — попита Денис.

Елфът поклати глава. Явно беше останал без дъх след дългата гонитба.

Денис извади шишенцето от вътрешния джоб на куртката си и му го подаде. Елфът кимна благодарно, отпи и му го върна.

— Не съм сигурен. Командирът им може да е върнал бегач още преди да започне боят. Твърде много бяха следите по пътеката, за да мога да кажа. Ако имах повече време да проследя целия път, по който са дошли, щях да знам със сигурност. Но вие настояхте да се върна бързо.

Денис се изруга наум.

— Значи трябва да приемем, че някой се е измъкнал — заяви Грегъри.

— Това го приемам винаги — отвърна хладно Денис.

Грегъри не отвърна.

— И още нещо надушвам тука.

— Тъмните братя ли? — попита Грегъри и елфът кимна.

— Видя ли някакви следи? — намеси се Денис.

Елфът бръкна в кесийката на колана си и извади парче от счупена стрела.

— Тяхна изработка е — на клана на Гарвана. На не повече от левга оттук. Натъкнах се на следите им, докато се връщах насам, след като намерих двамата цурани. По снега имаше кръв. Убили са елен, насекли са го и са тръгнали на север. Четирима са били. Рано тази сутрин, след като заваля снегът.

— Само четирима? — попита Денис.

Елфът поклати глава.

— Много повече са. Аз намерих само една ловна група, излязла за храна. Лесът шепне за тях. Там става нещо. Нещо се мъти. — Кимна към планините на север, едва видими в сгъстяващия се мрак.

— Колко?

Тинува затвори за миг очи и помисли.

— Трудно е да се каже. Дълга е историята между нас, еледел и моредел. — Грегъри даде знак на Денис да не пита повече. — Трудни са за проследяване също като нас, освен когато са много. — Елфът отново се загледа на север. Там горе са. Далече. Но са много.

— Защо? — попита отец Корвин, застанал встрани от групата.

Те се извърнаха и само го погледнаха. Смутен, отецът наведе глава.

Никой не отвърна. Най-сетне елфът се размърда.

— Святи. Нещо започва да се мъти сред онези, които наричате Братството на Тъмния път. Тази война с цураните ни отклонява от голямата заплаха от Тъмните на север. Може би виждат предимство за себе си, докато човешките същества се избиват. Може би се стремят да се върнат на юг до Зеленото лоно и Сивите кули — не е трудно да се допусне, че гостоприемството на клановете на Северните земи се е изчерпало след тези девет зими.

— На юг ли се движат? — попита Грегъри.

Тинува сви рамене.

— Ловците, чиито дири видях, може да са събирали храна пред по-голяма орда или по фланга. Трудно е да се разбере дали се движат на юг, или насам.

— Още една причина веднага да се разкарваме оттук — прекъсна го рязко Денис. — Бездруго се задържахме адски дълго зад фронтовата линия. Мъжете заслужиха зимния си отдих в Тир-Сог, да се напият здраво и да изхарчат парите си по курви.

Замълча и погледна през рамо към гробарите. Бяха почти привършили. Двама влачеха нападали дървета и клони, за да ги струпат върху гроба. Няколко вече се прибираха в строя, окачили късите лопати на походните си торби. Едно опитно око днес щеше лесно да различи погребението, но ако снеговалежът продължеше, до утре гробът и труповете на цураните щяха да се скрият. През пролетта, когато снеговете се стопяха, гората щеше да погълне всичко.

— Алвин, подкарвай ги.

— Искахте първо да говорите с момчето, сър — напомни му тихо сержантът.

Денис кимна и огледа колоната. Очите му се спряха на Ричард Кевинсън.

— Младеж, ти остани на място! — Ричард го погледна смутено. — Останалите да тръгват. До утре сутринта трябва да стигнем в бастиона на Брендан.

Двамата разузнавачи затичаха напред, от двете страни на пътеката, и запрескачаха с лекота пъновете и нападалите дървета. След няколко секунди се скриха в леса. След тях в лек бяг по пътеката поеха и шестимата от авангардното отделение.

Ричард Кевинсън се приближи, явно притеснен.

— Капитане?

Денис изгледа властно останалите — подканваше ги да ги оставят сами. Тинува се отдалечи, наведе почтително глава пред общия гроб и влезе в колоната, но Грегъри и жрецът се задържаха.

— Отче, идете при ранените — подкани го с рязък тон Денис.

— Благодаря ви, че ме спасихте, капитане — отвърна отец Корвин. — Но се чувствам виновен за бедата, която сполетя момчето, и желая да остана с него.

Денис се накани да изреве ядосано, но погледът на Грегъри го спря. Обърна се отново към Ричард.

— Щом се върнем в лагера на барон Мойет, ще те изключа от състава на ротата.

— Сър? — Гласът на Ричард трепереше.

— Включих те в ротата, защото изпитах жал заради трагедията ти. Напомнила ми е за моята, предполагам. Но се оказа грешка. През последните два дни едва успяваш да издържиш в колоната. Чух и че преди две нощи си заспал на пост.

Помълча за миг. Тъкмо Юрген му го беше съобщил, а после защити момчето, като му напомни, че самият Денис го бе правил в първата си кампания преди години.

— Теб видя свещеникът от пътеката, нали?

Момчето се поколеба.

— Вината не беше негова — заговори развълнувано отец Корвин. — Бях се спрял да си взема дъх от бягането. Гледах право в него. Нямаше как да не го видя.

— Това не е важно — сряза го Денис. Погледът му говореше ясно, че няма да търпи и дума повече от жреца с кафявия халат. — Е?

— Да, сър — унило отвърна Ричард. — Аз бях.

— Защо?

— Мислех, че съм се скрил добре.

— Щом този старец те е видял, бъди сигурен, че всеки цурански разузнавач ще те види. Опасен си и за себе си, и за цялата ми рота. Ще те разкарам. Можеш да кажеш каквото искаш на приятелите си. Можеш да си намериш място в някоя хубава, удобна част в Крондор. Там ум не трябва — препускаш, насочваш пиката и нападаш. Там можеш да станеш герой, като в песните и баладите.

— Исках да служа при вас, сър — прошепна момчето.

— Вече служи. С това се свърши. — Замълча, после гневът отново го облада. — Иди погледни за последно оня гроб, преди да тръгнем. — Едва сдържаше яда си и тихият му тон бе по-осъдителен от гневните крясъци. — Хайде, махай ми се от очите.

Младежът се вцепени. Лицето му бе пребледняло под първите снежинки, които започваха да се вихрят, понесени от отривистия вятър. Кимна, обърна се и си тръгна, навел глава. Когато влезе в строя, мъжете наоколо извърнаха очи.

Жрецът пристъпи крачка напред.

Денис изпъна пръст към лицето на стареца.

— Ти не ми харесваш. Самоуверен глупак, тръгнал да скита където не му е работа. Проклет да си — не знаеше ли, че тук се води война? И не е война като онези, за които дърдорят шишкавите монаси и трубадурите край огнищата. Дано да си се наситил днес.

— Двамата ми „шишкави“ приятели, както ги нарече, днес са пленници на цураните. — В гласа на отец Корвин се долавяше едва сдържан гняв. — Пожелах да служа в армията като лечител. Само се моля да не ми се наложи някой ден да работя над теб. Да кърпиш плът, в която няма душа, е мъчна работа.

Корвин се обърна и се отдалечи. Средната част на колоната с носилките вече тръгваше и жрецът се присъедини към тях. Грегъри се изкиска тихо.

— Какво ти е толкова смешно, по дяволите? — сопна се Денис.

— Май те удари в земята тоя. Малко попрекали с момчето.

— Не мисля. За малко да ни избият всички заради него.

— Нищо не е сгрешил. Бях само на десет стъпки от него. Погрижих се да се скрие добре. — И сякаш му хрумна нещо, защото добави: — Този жрец има необичайно остро зрение.

— Все едно, момчето се разкарва.

— Така ли щеше да постъпи Юрген?

Очите на Денис бяха пълни с горчивина.

— Не ми говори за Юрген.

— Все някой трябваше да ти го каже. В ротата ти няма мъж, който да не споделя болката ти. Не само защото загубиха един доблестен човек, но и заради обичта си към тебе. Сега всички носят бремето на скръбта ти.

— Скръб? Откъде знаеш какво изпитвам?

— Знам — заяви тихо Грегъри. — Аз също видях какво стана. Юрген нямаше избор — откри се, за да спаси момчето. И аз щях да го направя, ти също.

— Едва ли.

— Мародерите станаха корави мъже, Денис. Но не и бездушни. Щеше да се опиташ да спасиш момчето, дори с цената на живота си, както постъпи Юрген. Младежът е обещаващ. Може да не си забелязал, не съм сигурен дали и той го разбра, но все пак той уби цуранеца, който се нахвърли върху него. Онзи, който за малко не го уби, го нападна отзад.

— Все едно. Момчето се маха.

— Това ще го убие. И двамата познаваме този тип бойци. В следващата битка ще направи нещо глупаво, за да си върне честта, и ще умре.

— Това е негов проблем, не мой.

— А ако покрай него загинат и други? Юрген какво щеше да каже за това?

— Юрген е мъртъв, по дяволите — изсъска Денис. — Не ми споменавай повече за Юрген.

Грегъри отстъпи, разпери ръце и поклати тъжно глава. Пристъпи до общия гроб — снегът вече покриваше кафявата пръст — и прошепна:

— Докато застанем отново заедно в светлината.

После отиде при ротата. Тинува застана до него и след миг двамата поеха в обратната посока на бегом, за да проверят дали някой не преследва частта.

След като и последният мъж напусна поляната, Денис остана сам.

Снегът вече се вихреше на парцали, биеше в лицето му и се стапяше на ледени вадички — те капеха от златистата му брада, с първите сребърни кичури от възрастта.

Той пристъпи до гроба, гребна шепа замръзнала пръст, хвърли я и прошепна:

— Проклет да си. Защо ме остави така, Юрген?

Никой вече не беше останал. Освен пороя от спомени. Владенията на Хартрафт не бяха нещо, с което да се хвали човек — гористи земи между Тир-Сог и Ябон. Няколко разпръснати селца покрай граничните блата, селяшки имения на скуайър, на които знатните графове, барони и херцози от юга щяха да се намръщят и да махнат с ръка като на дребна печалба в игра на зарове. Но все пак бяха неговият дом, домът на баща му и на дядо му.

Юрген беше служил като войник още при дядо му, стария Ангъс Хартрафт, с прозвището Чаталестата брада — бяха му дали пограничните земи заради твърдата му служба срещу тъмните същества, обитаващи Севера. Юрген също така беше най-близкият приятел на баща му. А когато баща му загина в първия ден от Войната на разлома, когато цураните нахлуха в земите им, тъкмо Юрген спаси живота му в нощта, когато завзеха цитаделата.

Денис се взря в гроба.

„По-добре аз да бях загинал тогава“. И за миг изпита негодувание към загиналия старец.

Същата нощ загина Малена, невястата му едва отпреди няколко часа. Баща му беше заповядал да я изведе през тайния проход извън пламналото и обзето от хаос централно укрепление на имението. Той беше надмогнал желанието си да остане редом с баща си и беше извел Малена през тунела. После, извън спасителния проход, тъкмо когато свободата бе само на ръка разстояние, стрелата на един арбалет бе смирила сърцето й завинаги. За миг беше зърнал убиеца на мигащата светлина на горящото укрепление, докато се обръщаше да побегне в тъмното, и този образ се беше впечатал в паметта му. Юрген го беше намерил коленичил в калта, прегърнал тялото й. Беше се съпротивлявал, за да остане с нея, докато Юрген не го удари с плоското на меча си. След това го отнесе през реката и го спаси.

В онази нощ оцеляха петнайсет мъже от гарнизона, сред които Юрген и Денис. Карлийн, предпоследният от тях, бе издъхнал преди месец, от изтощени дробове. От тези петнайсетима вече оставаше само Денис.

„Е, вече си един мъртъв старец. Умрял заради едно глупаво момче и един дебел стар жрец. Подобава ти да умреш така“, помисли си той и устните му се кривнаха в тъжна усмивка.

„Късметът на Хартрафт“. Така го наричаха. Без слава, пари или блясък. Слуга на една фамилия с дребен сан и нищо повече. И накрая едно копие те пронизва в гърба, заради някакво непохватно хлапе.

Но знаеше, че Юрген — старият, вечно усмихнат Юрген — нямаше и да поиска да е другояче, щеше да е по-готов да загине заради някой глупав оръженосец, отколкото заради който и да било крал. Ако беше онзи луд крал в далечния Риланон, най-вероятно щеше да се подпре на меча си и нищо да не направи, решил, че такива могъщи и властни особи би трябвало да могат сами да се погрижат за себе си.

Вятърът се усили, застена тихо в клоните. Снегът вече се сипеше силно, засъска, принуди го да сведе глава.

Денис отвори шепата си и пусна пръстта над гроба. Нищо вече не му беше останало от миналото — само едно полузабравено име и един меч, окачен на кръста му. Баща му, Юрген, Малена — и тримата бяха в гроба. Равнодушният лес щеше да погълне и последния от тях.

— Денис?

Той вдигна глава. Беше Грегъри.

— Зад нас няма нищо. Но по-добре да тръгваме.

Тъмата се сгъстяваше. Тинува едва се виждаше, няма и на десетина крачки от тях, в началото на пътеката, преди да потъне в непрогледния лес.

Денис огледа поляната за последен път. Скоро дърветата щяха да погълнат всичко това. Вятърът се усили и той потрепери от студ.

— Все още имаш Мародерите — прошепна Грегъри.

Денис кимна и погледна цуранските трупове, пръснати по поляната. „Всичко, което ми отнеха“. Озърна се към пътеката, където мъжете го чакаха, и макар никой от тях да не беше от Валинар, видя сред тях лица, станали му толкова познати, колкото онези от родния му дом. Мародерите все още бяха живи. И той носеше отговорност за тях.

— И войната — отвърна хладно Денис. — Все още си имам войната. — Без да погледне повече назад, капитан Денис Хартрафт обърна гръб на гроба, излезе от поляната и потъна в мрака. Грегъри го изгледа, поклати тъжно глава и тръгна след него към Бастиона на Брендан.

 

 

Беше студено.

Командир Асаяга хвърли шепа въглища в мангала, смъкна железните ръкавици, разтърка длани над пламъците и въздъхна:

— Проклета страна.

Вдигна купчината изпратени му заповеди и огледа приложената карта.

Лудост. Първият тежък сняг за сезона вече се сипеше от небесата, а очакваха от него веднага да вдигне частта си, за да подкрепи колоната, която трябваше призори да удари един от предните постове на Кралството.

Защо точно сега? Един дневен преход щеше да е лесен, но мракът вече се спускаше. Вятърът се усилваше, платнището на шатрата хрущеше заледено и той чуваше как се свлича снегът от клоните на дърветата около лагера.

„Играта. Все същата голяма игра“, помисли си той с безстрастен фатализъм. Знаеше със сигурност, че го пращат на неизпълнима мисия, само за да бъде опозорен един от роднинските му родове. Неговият дом, Кодеко, не беше достатъчно важен, за да привлече внимание към себе си, но беше свързан с клана на Канацаваи.

Той остави заповедите на масата и се отпусна в малкия походен стол. Не за първи път съжали, че е без гръб — столът, а и въобще. А и проклетата замръзнала земя, без меките възглавници по нея, да се отпусне човек като у дома. Прокара ръка по лицето си и поклати глава. Май ставаше прекалено подозрителен. Не беше задължително да е поредното коварство на Минванаби, само за да унизи някой политически враг у дома; можеше да е само поредната атака, замислена с добри намерения, но лошо планирана. Тъй или иначе задачата му беше ясна.

Асаяга изпрати да повикат Сугама, новия му силов командир.

— Хората да се строят. Пълно бойно снаряжение, продоволствие за пет дни. И да си облекат новите кожени наметала. Тръгваме преди залез.

— Накъде, командире?

Асаяга му връчи картата и Сугама я загледа напрегнато.

Сугама явно нямаше представа какво гледа върху парчето пергамент, но го зяпаше съсредоточено като учен, потънал в дълбок размисъл.

— Кралски преден пост. Трябваше да го превземем днес, но блестящият ни командващ е решил, че трябват повече хора, и ние сме „доброволците“.

— Висока чест е за нас, че командващият ни е избрал.

Асаяга изсумтя.

— Чест е, как не. На езика на Кралството целта ни се нарича Бастиона на Брендан.

— Ще се превърне в славно име за империята.

— Естествено — отвърна безизразно Асаяга. — Поредният славен подвиг в една славна война.