Реймънд Фийст, Уилям Форсчън
Доблестен враг (10)

Глава 9
Шансове

Луната изгря кървавочервена.

Всички сетива на Тинува се напрегнаха, щом тетивата на лъка попи като поличба кървавия цвят — това бе предупреждение от предците му.

Нищо не му подсказваше пряко за опасността, никакви стъпки по снега, никаква миризма в ледения вятър: предупреждението бе по-дълбоко, идеше от самата му същност. Той знаеше, че и хората понякога могат смътно да усетят, че ги наблюдават — беше същото като връзка между близнаци, когато единият знае какво мисли и какво чувства другият.

Изпитваше омраза. Древна омраза, проточила се през вековете. Беше му толкова близка, като присъствието на обични приятели, като спомена за свещени дъбрави, като гледката с вечните нощни небеса.

Боваи беше близо. Много близо. Дебнеше, пресягаше се, мъчеше се да бръкне в сърцето му и над всичко друго — да го призове.

Имаше чувството, че са като две змии, най-сетне срещнали се, немигащи, вторачени една в друга — и всяка се опитва да намери предимство, преди да нанесе мълниеносния удар.

Беше разкъсан: зовът на Боваи бе като някакъв дълбок копнеж, странно наподобяващ шепота на любимия, който те мами, стреми се да отприщи страстта, само дето това бе страст за смърт.

Тинува извърна глава, втренчен в нищото. Цветът на света се промени. Вече не беше изпълнен с тъмните сенки на нощта, а се преобрази в бледо сияние, което се спусна над замръзналите гори сред искри и мълнии. Всичко се окъпа в красивата синкава пелена и вече нямаше сенки, макар че ако някой смъртен стоеше до него сега, всичко щеше да си е същото.

И успя да види Боваи. Вървеше сам, без да се прикрива, на открито — но все още далече извън обсега на лъка. Тинува познаваше добре тази походка: изпълнена с презрение, дръзка и нагла, като на същество, уверено в силата си. У главатаря на моредел имаше и още по-познати неща, но той предпочете да не се замисля над приликите. Знаеше, че са в сърцевината на кръвния дълг между двамата.

Всеки от тях си даваше сметка за присъствието на другия. Това сега не беше като с Кавала, който едва вчера, зает с други мисли, най-сетне си получи заслуженото. Не, Боваи нямаше да е толкова глупав: дори да беше на двеста мили оттук, в укрепената си бърлога, пак щеше да е винаги нащрек, защото знаеше, че Тинува винаги ще го дебне.

Боваи спря, леко извърна глава и погледна право към Тинува. „Сега да бъде“.

Думите не бяха изречени, разбира се, а почувствани и Тинува усети как го привлича силата им. Ала въпреки това знаеше, че Боваи е вложил всичките си умения, за да ги оформи, да им даде криле, за да стигнат до душата му, и че под тях се таи друга цел. Позволи си за кратък миг вниманието му да се отклони и погледна зад Боваи.

Зад тъмния елф имаше други — стотици, които си въобразяваха, че са скрити, вярваха, че светлината на взора му няма да разкрие присъствието им, че всичко ще е съсредоточено върху Боваи. Сред сродните на Боваи същества имаше ловки и хитри, не един моредел се беше загърнал, усмирил беше мислите си, свел глава, за да не може светлината, която Тинува излъчваше в ума си, да докосне мислите му. Но по-простите, по-тъмните същества — човеците, горските таласъми и тролите — се бяха скупчили в смразяващия студ и чудеха се какво е намислил техният господар, защо им е заповядал да останат на място, а той да продължи сам.

Тинува съсредоточи мисълта си, пожела Боваи да се приближи на още стотина крачки, макар да знаеше, че влезе ли в обхвата на стрелата му, сблъсъкът ще е неминуем, а сега не беше моментът за това. Беше чакал стотици години. В сравнение с това още няколко дни не бяха нищо.

Умът му се зарея и усети в далечината други умове. Очакваше се някой ден да влезе в редиците на Заклинателите, защото умът му проявяваше все по-голяма приспособимост към вродената магия на расата му. Горчивата ирония бе в това, че Боваи сигурно нямаше да му отстъпва в тази дарба, макар че никога нямаше да замени мантията на главатар за ритуалния накит на шаман.

Тинува отпусна лявата си ръка и я отърка в дългото наметало. После прекрати заклинанието, с чиято помощ бе осветил леса в ума си, обърна се и затича леко, както можеше да тича само елф. Понесе се през гората като шепота на утринен вятър, пробягваше от дърво до дърво, прескачаше нападали дънери, стряскаше сърните и търчаха един до друг по десетина крачки, преди уплашените същества да се обърнат и да драснат в обратна посока.

Скри мислите си — знаеше, че и най-чувствителният моредел вече няма да може да го види. За Боваи щеше да е все едно, че е изчезнал от тленния свят. Макар да не беше все още Заклинател, при всяка възможност се заседяваше с тях и бе понаучил едно-две умения. Нека Боваи се мъчи да разбере какво е станало. Това щеше да им спечели няколко минути, макар да им трябваха часове — но всяка спечелена минута отделяше хората на Кралството и цураните от Боваи и убийците му.

Без да спира, наподоби тихо крясъка на совата, стресната в нощта от нещо, дебнещо дебнещия.

Грегори се показа иззад един огромен смърч, толкова дебел, че трима души трудно щяха да го обхванат. Наталският съгледвач вдигна рога си и изсвири четири къси ноти — личния му сигнал, че врагът е видян и че е време да се напуска лагерът. После затича до Тинува и попита:

— Там ли беше?

— Да.

Пробягаха още петдесет крачки, прескочиха един дънер и спряха за миг.

— Предизвика ли те?

— Да. Само че ордата му беше много близо.

Чуха далечния тътен на коне, препускащи през поляната — Боваи беше изпратил ездачите да видят къде е побягнал елфът. Тътенът заглъхна, щом конниците се принудиха да продължат бавно между дърветата.

Грегъри отново вдигна рога си и го наду. В отговор в стаения въздух отекна друг сигнал.

— Давай да ги настигнем — каза Грегъри и се обърна да побегне, но Тинува изсъска тихо, вдигна ръка и посочи назад.

Двамата извадиха стрели от колчаните и изпънаха лъковете.

Появиха се двама ездачи, ясно откроими на лунната светлина. Завиваха между дърветата, навели глави, за да избегнат клоните.

Двете стрели тихо изсвистяха, полетяха към целите си и единият ездач се прекатури от коня си. Другият извика пронизително и дръпна юздите.

След секунди Тинува се озова на задницата на коня и ножът му с лекота се впи в гърлото на ездача. Елфът го избута от седлото и зае мястото му.

Шепотът му и лекото погалване усмириха изпадналото в паника животно и след секунди то беше много по-готово да се подчини на елфа, отколкото на доскорошния си господар.

Грегъри бе яхнал другия кон. Мъчеше се да го укроти — и двете животни бяха ужасно изплашени от миризмата на кръв в ледения въздух.

— Защо да ходим пеш, като можем да яздим? — тихо каза Тинува.

— И ако може по-бързо! — възкликна Грегъри.

Тинува поведе в лек галоп през гората. Чуха зад себе си другите приближаващи се конници. Стигнаха до ниско възвишение и се изкачиха на билото. Вляво от тях се виждаше бивакът и Тинува въздъхна облекчено. Огньовете още тлееха, но станът беше пуст. Той зърна за миг припряно оттеглящата се нагоре по пътеката колона.

Усети как нещо профуча край лицето му и се забърса в яката на наметалото и сърцето му се смрази. Само педя по-ниско, и стрелата, пусната от хората на Денис, щеше да го убие. Умът му кипна за миг от иронията на всичко това — да умре след толкова време от ръката на съюзник.

Грегъри отново наду рога — изсвири сигнала за разпознаване — и Тинува чу ядосаните ругатни на Денис: викаше на стрелците си да спрат стрелбата.

Двамата подкараха конете надолу по склона, прекосиха в галоп празния лагер и продължиха нагоре. Щом завиха, Тинува с изненада видя неколцина цурани, преградили пътя с извадени мечове, и рязко дръпна юздите, зачуден дали са разбрали виковете на Денис и сигнала на Грегъри.

Асаяга — беше в средата на групата — изрева нещо и мечовете се сведоха. Все още с разтуптяно сърце, елфът кимна за благодарност.

— Трагично е да убиеш приятел в битка по погрешка, когато наоколо има толкова врагове — заяви Асаяга.

И още докато го казваше, на лицето му се изписа стъписване. Хората му го изгледаха изненадано.

Тинува, не по-малко изненадан, успя да отвърне едва след няколко секунди:

— Старите врагове трябва да са приятели, щом се изправят пред по-голям враг.

Асаяга само изсумтя.

— Оттегляйте се бързо: конниците им се приближават — каза Тинува. — Не са много наясно къде сме, но скоро ще разберат.

Тинува плесна с юздите, подкара нагоре по пътеката и на следващия завой излезе над скалните издатини.

— Проклятие! Можеше да ви убият с тези коне! — извика Денис и Тинува отново се изненада, щом Хартрафт се пресегна, сякаш искаше да се увери, че всичко е наред, хвана го под лакътя, стисна го здраво за момент и после го пусна.

Денис се обърна.

— Лично ще набия с камшик тъпака, който стреля.

— Няма време за това — заяви Тинува с престорено безразличие. — Оправдана грешка. Тръгнах пеш, очаквали сте да се върна пеш. По-добре да тръгваме. Двамата с Грегъри ще препуснем напред да се уверим, че не са оставили авангард горе на пътя. Макар че се съмнявам. Боваи беше излязъл напред с конниците си и ви търсеше. На останалите от ордата му е наредено да вървят след тях. Малката ми игра успя: осигури ни нужното предупреждение.

Денис кимна.

— Е, сухи ли сте, стомасите пълни ли са, задниците топли ли са? — попита Грегъри и мъжете наоколо се изсмяха.

Наталецът погледна на изток. Голямата луна беше на две педи над хоризонта, все така кървав полумесец. Под нея вече струяха първите лъчи на настъпващата зора.

— Чака ни дълго бягане и тежък бой — заговори твърдо Денис, отново приел обичайната си роля. — Скоро ще ни настигнат. Хайде, тръгвай.

Тинува подкара коня си нагоре по дългата, покрита с лед пътека.

— И ми се струва, че иде буря, тъй че трябва да прехвърлим билото, преди да се е разразила, иначе ще измрем в прохода.

Денис и Асаяга дадоха заповеди и мъжете бързо тръгнаха след съгледвачите. Двамата трябваше вече да са навлезли в прохода и нагоре по стръмнините. До привечер трябваше да стигнат до билото, да го прехвърлят и да оставят зад гърба си бурята, която да го запълни със сняг. Тогава Боваи трябваше да отложи замислите си за по-късно.

Колоната се изниза пред очите му и Тинува си помисли, че само за няколко минути смъртта му бе изшепнала в ухото три пъти — два пъти от ръцете на приятели, веднъж от враг, оказал се по-близо до него, отколкото можеше да предположи всеки смъртен.

Знаеше, че това е поличба. Вдиша дълбоко, за да се наслади на вкуса на света.

— Хайде! Размърдайте си мързеливите задници!

Задъхан, Денис Хартрафт се преви, за да не повърне, и вдиша дълбоко ледения въздух.

Изправи се отново, смъкна шлема и отри потта от челото си. Бойците му едва влачеха крака в дълбокия пухкав сняг.

— Стрелците на фланговете! Целете се внимателно. Не хабете стрелите си по таласъми и хора! Първо убивате тролите, после — тъмните елфи!

Мнозина вече бяха с празни колчани, стрелите им бяха на привършване.

Денис погледна небето. Слънцето се беше смъкнало ниско и ако не беше целият този ужас, той сигурно щеше да се спре и да се наслади на великолепната гледка. В студената утрин бяха изкачили няколко хиляди стъпки и огромната равнина на Широка река се беше проснала пред очите им. Лесно можеше да проследи далечния път през хълмовете на Ябон, който бяха изминали предния ден. Въздухът тук горе беше кристалночист, ала за нещастие много разреден, и това се отразяваше на хората му. За щастие, отразяваше се и на преследвачите им.

Боят в бягство беше жесток. Половин час след напускането на лагера бе дошла първата атака, последвана от нападения през целия ден. Боят спираше за малко, мъжете се изтегляха на още стотина разтега по лъкатушещата на зигзаг пътека, следваше нова атака, пауза и ново изтегляне. Силите на Боваи бяха платили жестока цена в натиска си срещу бягащите хора. Всичките ренегати бяха или избити, или ранени и моредел бяха вече без конна поддръжка.

След като зигзазите останаха зад тях, единственото, което ги спасяваше, бе това, че пътят се стесни почти колкото козя пътека. За врага бе невъзможно на такъв терен да ги обкръжи или да ги задмине, докато се изтегляха бавно: хитрината бе в това да се оттеглиш от битката в подходящия момент и Денис разбираше, че почти е време да го направят пак.

Огледа се. Планината продължаваше да се издига зад гърба му на още около петстотин стъпки. Проблемът бе в това, от което се опасяваше в последния час. Пътеката вече свършваше. Нагоре имаше само гол камънак — гъстата плетеница криви дървета и храсти, която им помагаше да осигурят фланговете, вече оредяваше. С гръб към върха на планината единствената тактика, която им оставаше, бе да се укрепят зад канарите за последен бой.

Нямаше и следа от Тинува и Грегъри — все едно че просто бяха изчезнали. Знаеше, че Грегъри съзнателно беше изтеглил елфа от боевете, като го поведе напред за съгледвач. Ала все пак бе странно да изчезнат така и това го безпокоеше. Погледна надолу и видя, че боят отново се е разразил не на шега. Таласъмите зад развърналите се троли и моредел се строиха в плътна колона, с щитове отпред и над главите, и тръгнаха напред.

Той тръгна надолу, като загуби стотината разтега височина, които бе изкачил с толкова усилие, и се прикри зад една канара, щом стрелите излетяха и се посипаха около него.

Цураните бранеха пътеката ловко, разделени на отделения от по пет души. Всяка част влизаше в бой за няколко минути, изтегляше се към тила и в бой влизаха следващите. От двете страни на пътя, където бе възможно боецът да се поприкрие, кралски стрелци прикриваха подстъпите и действаха като лека пехота на фланговете. Въпреки че никога нямаше да го каже на глас, в този бой двете страни съчетаваха силите си безпогрешно, поддържаха се. На няколко пъти видя как кралски или цурански войник помага на някой от другите да се измъкне от опасността. Едноокият цуранин дори изнесе в тила един кралски боец, загубил свяст от удара на тролски кривак.

Още в първия час на боя моредел бяха научили горчивия си урок и вече се забавяха, щом загубеха поредните десетина от своите от стрелите на човеците, разполагащи с всички предимства на по-високия терен и вятъра, духащ откъм гърба им. Почти през цялата утрин бяха подкарвали съюзниците си напред, за най-кървавите фронтални атаки срещу цуранската пехота.

Не че битката вървеше изцяло за тях: няколко кралски бойци и дванадесет цурани бяха мъртви, други десетина — ранени. Денис продължи надолу покрай Корвин, който помагаше на ранените да се изтеглят, и тъй като фронтът на боя беше тесен, се съгласи да задели петнадесет здрави бойци да му помогнат.

Спусна се зад Асаяга, който беше във втория ред на отбраната, и го сграбчи за рамото.

— Оттук не се вижда, но зад завоя колона таласъми се готви за атака. Приготви се да изтеглим всички.

Асаяга кимна разбиращо.

Първата му редица изчакваше с наведени щитове. Никой не беше настъпил по серпантината през последните няколко минути. Асаяга изрева команда.

Никой не помръдна.

Денис се обърна и тръгна обратно нагоре. Цуранинът си знаеше работата и беше най-добре да се отдръпне от пътя му.

Чу зад гърба си гърлените бойни викове на таласъмите и погледна през рамо. Челото на колоната им излизаше от завоя, с вдигнати щитове.

Асаяга извика нова команда и част от мъжете около него започнаха да отстъпват. Изрева само още една дума и други бойци започнаха да се изтеглят. Таласъмите боязливо продължиха напред.

Изведнъж първият ред на цураните се огъна, те се обърнаха и драснаха нагоре; някои от мъжете хвърляха таласъмските щитове, пленени в предишния бой. Скоро цялата цуранска част хукна нагоре през снега с панически викове.

Първият ред на таласъмите сниши щитовете си и тръгна напред. След няколко мига цялата им колона се понесе след тях в гонитба, без никакво подобие на строй.

Денис също затича нагоре; най-бързоногите цурани вече го подминаваха. Някой го стисна за лакътя да го издърпа и той го отблъсна ядосано. Бойците около него го поглеждаха загрижено.

Добра се до мястото, където бе стоял само преди минути, свлече се на колене и задиша тежко. Хората му го бяха изкачили само веднъж, но той се беше връщал надолу и нагоре през цялото време, докато боят заглъхваше и се усилваше. Въпреки предложението на Асаяга да поспи пръв, не беше мигнал цяла нощ — стоя на пост, после прие плана на Грегъри и елфа да разузнаят напред и беше чакал с часове тревожния сигнал на рога да тръгнат.

Светът сякаш се беше размътил. Трудно му беше да вижда от бягащите около него цурани. Зърна през разтворилата се пролука в редиците им, че таласъмите настъпват и вече са едва на петдесет разтега надолу.

Асаяга изрева команда й като по чудо всички цурани се заковаха на място, обърнаха се и оформиха плътна редица. И миг след това цураните нападнаха. Макар и без заповед на Денис, хората му засипаха със стрели разбъркания строй на таласъмите, а леката пехота връхлетя от двете страни на пътя.

Цураните удариха като таран и пометоха първия ред таласъми, а кралските бойци налетяха по фланговете.

Клането беше ужасно: след секунди десетки таласъми бяха мъртви или издъхваха, а другите бягаха в паника надолу.

Асаяга ухилен изкачи няколкото крачки до Денис.

— Глупави същества. Човек би си помислил, че същият номер няма да мине втори път.

Денис кимна. Асаяга погледна над него и усмивката му се стопи.

— Пътеката свършва. Сега какво?

— Качваме се по скалите.

— Мислех, че има проход!

Денис не отвърна. По-отдолу наистина изглеждаше, като че ли има проход, но той ги бе извел само през първата верига ридове. По-нависоко се оказа, че има втора преграда. Никога не беше стъпвал тук, а дори и Грегъри изглеждаше малко изнервен отначало, когато видяха по-високата верига напред. Само Тинува бе продължил невъзмутимо напред.

— Къде са елфът и наталецът?

— Не знам.

— Не знаеш? И какво ще правим сега?

— Казах ти. Качваме се по скалите и се държим.

— И аз мислех, че таласъмите са глупави. Ти ни доведе дотук. По-добре изобщо да не бяхме прехвърляли реката.

— Не съм ви молил да идвате с нас — сопна се Денис. — Можехте да си останете при оная проклета река, все ми е тая. Тук сме и толкова, тъй че свиквай!

— Това ли ти е отговорът, Хартрафт? Ако преживеем този ден, довечера, по залез, си решаваме спора. Няма повече да вървя с теб, щом ни водиш на смърт.

— Добре, по залез, по дяволите.

— Може ли да ви прекъсна?

Беше Грегъри.

Денис го изгледа отдолу, без да знае дали да се радва, или да го изругае за безизходицата, в която се бяха вкарали.

— Намерихме пътеката.

— Накъде води?

— Не знам. Обаче я намерихме.

— Мислех, че ги познаваш тези планини.

— Никога не съм казвал това. Казах само, че може да намеря път, но толкова високо не съм стигал. Единственият проход, който познавам, е по пътя от моста, дето го държат Тъмните братя.

Денис се надигна уморено.

— Ако това значи още катерене…

Грегъри вече беше обърнал коня, спря се и ги погледна през рамо.

— По-добре да побързате. Вече се развръщат.

Денис погледна надолу и видя строените в извита напред дъга черни фигури. Бяха стотици и този път и моределите настъпваха с тях. „Съвсем просто. След като вече сме заклещени тук, просто ще се развърнат във ветрило, няма да атакуват фронтално и ще ни обкръжат“.

Няколко от бойците му затъркаляха камъни и зареваха люти закани, но повечето бяха толкова изтощени, че нямаха сили да реагират, само тръгнаха след Грегъри и Денис, защото точно това бяха правили винаги.

Пътеката продължи равна успоредно на върха още петдесет разтега, след което рязко зави покрай огромна канара.

Щом завиха, ги лъхна леден вятър и видяха тесен разлом. На няколкостотин разтега зад него имаше върхове, но склонът сякаш се спускаше право надолу.

Грегъри спря, слезе от коня и махна на Денис да го последва. След още десетина разтега пътеката отново рязко зави и Денис усети как стомахът му се стегна на възел. След няколко крачки имаше вертикален пропад, над петстотин стъпки дълбок. Винаги беше мразил височините и инстинктивно отстъпи назад.

— Е, това вече е страхотно. Сега какво, скачаме ли?

— Погледни — отвърна Грегъри и посочи напред и вляво. Пътеката, долепена до северния бряг на каньона, продължаваше още стотина разтега и свършваше при въжен мост, прехвърлящ пропастта.

— Какво е това, в името на боговете? — възкликна Денис.

— Тинува си спомни, че тук е имало път и мост, но е бил разрушен преди стотина години. Някой го е направил отново.

— Той къде е?

— От другата страна. Вече ми даде сигнал, че пътеката продължава. Това е изходът — заяви ухилен Грегъри.

Денис кимна, преглътна и огледа тесния и сякаш усукан като вретено мост. Само две въжета за хващане и други две отдолу, с наредени по тях груби талпи.

Асаяга застана до него ухилен.

— Какво чакаме? Да тръгваме.

Денис кимна и без думи продължи след Грегъри.

— Няма да се опитваш да преведеш и коня, нали?

— Тинува преведе своя. — Грегъри смъкна наметалото си и го уви около главата на животното, като му покри очите.

Денис замълча, щом наталецът стигна до моста и без колебание стъпи на него. Въжетата се опънаха и заскърцаха под краката на коня.

— Разредете хората на десетина стъпки, не знам колко ще издържи това нещо.

— Ти гледай коня, ние ще се оправим — отвърна Денис. Грегъри продължи напред все едно, че хич не го е грижа. Студеният вятър засъска над пропастта и мостът се разклати.

Денис тръгна по тясната пътека да разреди бойците.

Постепенно двете части се прехвърлиха и до канарата останаха само шестима мъже. Най-отзад беше едноокият цуранин. Изведнъж той се развика.

— Приближават — каза Асаяга. — Ще е тежко.

Извика на сержанта си да тръгва и последните бойци затичаха по заледената пътека. Денис ги гледаше нервно, очакваше всеки миг някой да се подхлъзне и да пропадне.

Асаяга изтика последния си войник на моста и се обърна към него.

— След теб, Хартрафт.

— Ти първи — изръмжа Денис.

— Страх ли те е? — ухили се Асаяга, после лицето му се изопна и той вдигна щита си.

Стрелата изплющя в него и Денис се присви. Към тях полетяха още две стрели.

— Давай! — изрева Асаяга, скочи на моста и затича, като викаше на мъжете пред себе си да побързат.

Денис го последва и пробяга първите трийсет стъпки, без да забавя ход.

Погледна за миг през рамо и видя петима облечени в черно стрелци — излязоха иззад канарата и се пръснаха на пътеката. Зад тях следваше тежка пехота с вдигнати щитове.

Стрелците вече изпъваха лъковете. Денис продължи да тича, забравил за люлеенето на въжетата.

Една стрела го перна болезнено отзад по крака. Мъжът пред Асаяга изпищя, хвана се за хълбока и залитна. Мостът се разлюля ужасно и за секунда Денис си помисли, че някое от въжетата се е скъсало и всичко пропада. Цуранският войник излетя от въжетата и той с ужас видя как се завъртя във въздуха с писъци, които заглъхнаха и накрая секнаха, щом тялото се пръсна с грохот върху острите скали на петстотин стъпки надолу.

Денис замръзна, стиснал въжетата. Коленете му бяха омекнали, готови да се огънат.

— Хайде!

Вдигна очи. Беше Асаяга.

Нова стрела изсвистя покрай ухото му, той направи една крачка, после друга и затича отново. Мъжете от другата страна на пропастта викаха, подканяха ги, двамата командири тичаха, стрелите съскаха от двете им страни, единственото, което ги спасяваше, бе силният вятър, който ги отклоняваше.

Денис пробяга последните десетина стъпки към хлъзгавата пътека и с благодарност стисна ръката на Грегъри, който го издърпа горе.

Обърна се и погледна над пропастта. Облечените в черно воини се трупаха от другата страна, но никой не беше толкова глупав, че да посмее да стъпи на моста.

Няколко минути двете страни си разменяха люти ругатни. Цураните правеха странни жестове с ръце и пръсти и Денис разбра, че сипят най-мръсните си обиди.

Накрая Грегъри извади брадвичката си и започна да сече въжетата. След минута мостът се срина.

Асаяга се приближи до Денис и попита:

— Знаеш ли къде сме?

— Не.

— Сега какво? Като не знаеш, защо му разреши да пререже моста?

— Честно ли си мислиш, че можем да се върнем? — вяло попита Денис.

Асаяга погледна над пропастта и поклати глава.

Хората им вече тръгваха по пътеката — беше им омръзнало да дразнят врага. От тази страна тя се спущаше надолу и беше добре отъпкана — облекчение след изпъващото нервите катерене. След първия завой пропастта вдясно се скри, а пътеката продължи да се вие между канарите, след което се спусна на широк открит планински път. Денис и Асаяга се спряха удивени.

Пред тях се откри широка долина със стръмни склонове, обрасли горе с висок смърч, богата и тучна земя, която се простираше като че ли няколко мили напред. Над линията на дърветата като стражи се издигаха стръмни назъбени скали, обрамчващи долината от двете страни. Като че ли не беше засегната от война, а това означаваше временно спасение. И отдих.

Той погледна Асаяга. Цуранинът бе смълчан от възхита също като него. Очите им се срещнаха и всеки се зачуди какво ли си мисли другият.

 

 

Боваи стоеше смълчан. Последните му врагове се скриха от очите му.

Беше чувал слухове за това място, но никога не го беше виждал. Обърна се към съгледвача си.

— Как ще ги догоним сега?

— Не можем.

— Какво значи „не можем“?

— Тази пропаст сече през планината мили наред, в двете посоки. Дори да слезем в нея, ще видиш, че склонът от другата страна е отвесен. Ще оставят пост. Само един може да спре всички ни.

— Тогава я заобикаляме.

— Точно така, главатарю. Но ще са доста мили, докато намерим друг път. Ако намерим. Още една буря като тази и проходите може да се запушат.

— Ще намерим!

Съгледвачът въздъхна наум, но не се издаде външно. Погледна господаря си и кимна.

— Първо се връщаме при моста, главатарю. Пътят е оттам.

 

 

Боваи се вторачи в рухналия мост, все едно че можеше да го върне на място с волята си. Огледа върховете пред себе си, сякаш искаше да ги запомни завинаги. Знаеше, че на изток, покрай северния бряг на долината, се издигат Зъбите на света, непроходими в по-голямата си част. От другата страна беше големият Едерски лес, земята на варварите гламредел. Моределите от Северните земи бяха не по-малко храбри от неговия клан, но и те заобикаляха отдалече тези гори. Очите му се спряха на южните върхове, обкръжаващи другата страна на долината, и Боваи осъзна, че дори да има друг проход откъм Кралството, стръмнините около него ще гъмжат от укрепления и замъци, пазени зиме от хора на Ябон и Тир-Сог.

Обратно до моста, покрай Широка река, покрай Едерския лес и търсене на проход в планините през снега. Разбираше, че може да минат месеци, докато намерят друг път.

— Главатарю? — промълви един от съгледвачите му.

Боваи отвърна тихо:

— Някой е влязъл в долината преди години, щом са прехвърлили въжето, за да направят моста. Значи трябва да има друг път.

Съгледвачът кимна.

— Значи към моста и го търсим този път.

Боваи погледна воините си. Знаеше, че тази нощ край огньовете ще се задават много въпроси. Победата и възмездието трябваше да се постигнат, колкото и време да отнемеше това. Иначе той щеше да умре от ръката на своя господар. Мурад нямаше да понесе оскърблението на своя клан, а щом научеше, че тъкмо Тинува е бягал с човеците…

Боваи тръсна глава, обърна се и поведе бойците си назад. Най-добре беше да не мисли как Мурад ще разбере за намесата на Тинува в това, преди да може да поднесе на Върховния главатар главите и на Хартрафт, и на Тинува.

Подминаваше замръзнали и ранени таласъми, унесен в мечти за кървава мъст, и никой, който видеше лицето му, и за миг не можеше да се усъмни, че гонитбата не е свършила, а само е отложена.