Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легенди за Войната на разлома (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Honoured Enemy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция
moosehead (2011)

Издание:

Реймънд Фийст. Легенди за Войната на разлома

ИК „Бард“, София, 2006

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN 954-585-729-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 7
Река

Реката беше придошла.

Тинува, с Денис и Асаяга зад него, се измъкна предпазливо от прикритието на леса, присви се ниско и се смъкна на разкаляния бряг. Скоро се скри в гъстия сух ракитак, стегнат в лъскавата ледена кора.

Изпълзя през високите кафяви тръстики и се добра до пътеката, минаваща успоредно на реката. Помнеше, че преди векове можеше открито да крачи по тази пътека, да се скита в топлите летни вечери или да дебне дивеча в есените, сред дърветата, лумнали в дъга от цветове.

Ала това беше преди векове. Повечето елфи, с които бе споделял онези мигове, бяха заминали на Островите на блажените, загинали в жестоката свада с моредел. Не обичаше да мисли за смъртта, но изведнъж се почувства стар и се замисли дали това не е някаква поличба. Предупреждение.

Помисли си и за Кавала. Най-сетне старият дълг беше платен. Макар да знаеше, че чуждата смърт не му носи радост, беше изпитал миг на върховна радост, когато видя Кавала да излиза от снежния вихър, без да съзнава колко близо е смъртта.

Не му беше времето да се занимава с това, нито да се остави такива мисли да го отвлекат от дебнещите го опасности. Вдигна глава, готов да реагира на всеки звук и миризма, и погледна към отсрещния бряг. Водата беше придошла от валежите и тръстиките се поклащаха от ледения прилив.

Един елен, застанал на отсрещния бряг, вдигна муцуната си и подуши във въздуха. Обърна очи към Тинува, наведе се и продължи да пие. Няколко кошути излязоха от дърветата и също наведоха глави да пият.

Добре. Нищо не го дебнеше от другата страна.

Денис пропълзя няколкото стъпки до него и също излезе на пътеката. Беше някогашен широк път, но вече обрасъл с храсти и дървета, и изоставен. Ледената кора по него беше дебела, без никакви следи, освен от копитата на елените, слезли до реката за сутрешния водопой.

— Лятно време можеш да прегазиш тук, без и коленете да си намокриш — каза Тинува, загледан в понесените от течението ледени блокове.

— Искате да кажете, че ще я прехвърляме тук? — попита Асаяга и Тинува долови тревогата в гласа му.

— Или тук, или трябва с бой да минем по моста — отвърна Денис и посочи надолу по течението.

— Още не сме гледали там. Изведохте ни от пътя, карахте ни да бягаме цяла миля в студения поток и накрая излязохме тук.

— Моста ще го пазят — обясни търпеливо Тинува. — Едно време там имаше цяло село на моредел. Рибата и дивечът в този район са в изобилие. Някога го владееше кланът на Гарвана. Винаги са се пазели от врагове, от юг и от север. Вдигнаха стени от двете страни на моста, със стражеви постройки. Онези, дето ни гонят, са от клана на Гарвана. Длъжни сме да допуснем, че моредел са се върнали при моста и го пазят с голяма сила.

— Тогава нападаме и ги изтласкваме — заяви Асаяга. — Снощи го направихме.

— Снощи беше вечер, в мъгла, изненадата беше на наша страна — изръмжа Денис и посочи облаците над хребетите. С излизането от прохода бяха слезли под виелицата и снежната мъгла вече не ги скриваше. — И няма гаранция, че някой не се е измъкнал от прохода. Може да са предупредени. А и теренът около моста е открит за стрелба. — Помълча за миг и добави: — Ако Тинува е прав, няма да ни чака малък отряд, а цял боен стан. Знам колко сте безстрашни цураните, но и ти не можеш да хвърлиш в атака шейсет воини срещу триста.

— Тогава продължаваме по пътеката нагоре — опъна се Асаяга.

— Защо не искаш да пребродим тук?

Цуранинът настръхна.

— Защото ще замръзнем в тази вода. Вие може да сте студенокръвни, но моите хора не са. Това ще ги убие.

— Тогава си стойте тук — сопна му се Денис. — Вървете по пътеката, щом искаш. След половин ден ще свърши при водопадите. Скачайте в тях, ако щете, все ми е тая. Моите се прехвърлят тук.

— Избягахме им, но само за малко — подхвърли Тинува. — Скоро ще ни настигнат. Останем ли тук, сме заклещени. Но ако се прехвърлим тук, ще трябва да се върнат поне десет мили назад, за да минат по моста. Дотогава ще сме се махнали.

— Лудост — въздъхна Асаяга.

Денис се ухили.

— Страх ли те е, цуранино?

Асаяга се обърна рязко и десницата му падна на дръжката на меча. Денис замълча, но си личеше едва сдържаното му желание също да посегне към оръжието си.

— Асаяга — намеси се елфът. — Нима ще позволиш да се каже, че кралските бойци са дръзнали да направят нещо, което цураните не могат? Знам, че сте по-корави.

Асаяга го изгледа, явно разколебан дали и съгледвачът елф не му се присмива.

— Казвам го с цялото си уважение към храбростта ви — продължи Тинува. — Преброждането ще е трудно, но не е невъзможно. Ще прехвърлим въже, за което да се държим. Всички се събличат голи, връзват дрехите и оръжията и ги носят на пръти над водата. Първите, които се прехвърлят, напалват огън, за да се стоплят другите. Двамата с Денис минаваме първи, да пренесем въжето.

Асаяга мълчеше.

— Това е единственият начин — каза кротко Денис, изведнъж загубил желание да дразни противника си, и повтори бавно: — Единственият начин.

Асаяга кимна с неохота.

— Добре. Ще кажа на хората си.

Стана и тръгна назад, където чакаха двата отряда.

— Цуранино? — викна след него Денис и той се обърна.

— Чакай да видим. Не можете да плувате, това ли е?

Асаяга изръмжа ядосано и продължи, а Денис се усмихна.

— Може да ги издавим всички.

После смъкна наметалото си, ботушите, панталоните и туниката.

— Ще ни трябват и на другия бряг — отвърна Тинува. — Шейсет меча повече може да ни спасят живота през следващите дни. Все още трябва да изпреварим моредел и да заобиколим един проход. Съмнявам се, че ще можем да го направим без бой.

— А след това?

— След това ще му мислим.

Тинува също се съблече, извади късия си меч, отсече един прав клон и окачи вързопа на него.

Сержант Вари слезе при тях на брега. Изглеждаше малко нелепо гол и вече трепереше от студ. Носеше дебела намотка въже, навързано от петдесетте стъпки, които бяха зачислени на всеки пети войник от отряда на Денис.

— Надявам се да стигне. Единия край го вързах ей за онова дърво. — Подаде другия край на Денис и той го върза на кръста си.

Тинува го изгледа за миг. Рядко го беше виждал гол и за кой ли — път се удиви колко рани може да понесе човек в толкова краткия си живот. Грозна бяла черта пресичаше гърдите му, а малко под лявата ключица плътта се беше стегнала на розова буца от стрелата, която го бе улучила при една засада миналото лято. Ръцете му бяха нашарени от белези, а мускулът на левия му прасец беше усукан след удара, който за малко не му бе отсякъл крака преди три лета.

Денис нагази във водата, вдигнал високо пръта с вързопа, и Тинува чу резкия му дъх. Последва го, затаил всякакви мисли, и замърмори наум заклинанието „ислуна“, за да отдели сетивата от ума.

Въпреки това усети как се стегна и сърцето му заби рязко, щом леденият студ го обгърна. След няколко секунди вече беше до кръста във водата. Застъпва на една страна, за да надвие бързото течение, и заизбутва ледените блокове. Подпря се на дългия прът и вдиша дълбоко, след като едва не пропадна в някаква дупка. Продължи. Водата вече му стигаше до гърдите. Денис газеше до него, ругаеше и кълнеше наред и времето, и боговете, който го пращат, и цураните и моределите също.

Стигнаха до средата и Тинува усети как реката изсмуква силите му като зъл дух, вкопчил нокти в душата му. Залитна и за малко да падне, но Денис го сграбчи за рамото, издърпа го и процеди с тракащи зъби:

— Давай!

Реката най-сетне стана по-плитка, стигнаха до тръстиките и залитайки излязоха на брега. Денис отвърза въжето от кръста си, дръпна го здраво и го върза около дънера на едно дърво. Тинува погледна назад, видя десетината голи мъже, застанали до реката, и въпреки студа се разсмя.

Денис, още гол, хвърли вързопа на земята, развърза го и извади кремъка, огнивото и праханта. Елфът накърши няколко наръча тръстика и ги струпа накуп. После затърси клони. Денис бързо раздуха хванатата искра, а Тинува започна да трупа съчки над малките пламъчета. Огънят се разгоря и най-сетне двамата се облякоха.

Тинува погледна към реката. Първите мъже, все от отряда на Денис, вече излизаха, разтреперани и ругаещи. Водеше ги сержант Бари.

— Грегъри дойде — изломоти Бари, целият посинял. — По следите ни са.

— Проклятие — изруга Денис. — Колко време имаме?

— Час най-много. По-скоро — половин час.

— Какво им става на проклетите цурани? — сопна се Денис.

Бари отвърна с тракащи зъби:

— Спорят нещо. Оня мижавия, помощник-командирът им, явно е против прехвърлянето. Мисля, че ги е страх кучите синове, и не искат да си го признаят.

— Ами да си стоят там тогава.

— Ако повечето от нашите минат първи, може да имаме проблем — подхвърли Тинува.

— В смисъл?

— Ако прехвърлим всички, първо може да се уплашат, че ще ги ударим, докато са във водата. А ако там останат много малко, може те да ги ударят.

— По дяволите — въздъхна Денис, пресегна се и издърпа един боец на брега.

— Кажи им да засилят огъня — подхвърли Тинува. — Димът не е страшен, по-важното сега е да се стоплят. Нали видя елена и стадото му — някой добър ловец може да удари някоя кошута. Ще ни трябва топла храна.

— Ти къде отиваш?

— Връщам се.

— Какво?

— Мисля, че ще ми се доверят.

— За какво, по дяволите? Нищо против нямам, ако се отървем тука от тях.

— Може да избият последните ни хора, а и Грегъри е с тях.

— Пълна глупост е да минеш пак — измърмори Денис, загледан в ледената вода.

Тинува не отвърна, смъкна наметалото си — само с него се беше наметнал — и отново нагази в придошлата река, увиснал за въжето. Издърпваше се с ръце и подминаваше войниците, хванали се за въжето от долната страна на течението. Най-сетне се добра до другия бряг. Едва можеше да върви, краката му бяха съвсем изтръпнали.

— Защо се върна, в името на всички богове? — изруга Грегъри.

— Трябваше. Какво става тука? — Дъхът му излезе на облак пара.

Грегъри смъкна наметалото си и го наметна.

— Зад нас има конници. Хора.

— А моределите?

— Още не. Сигурно още се оправят горе при прохода… Нещо се мъти тук с тия цурани — прошепна Грегъри. — Нямаме време за това.

Тинува кимна, благодарен за топлото наметало. Приближи се до струпаните цурани и усети напрежението им. Някои се бяха съблекли, но други явно се колебаеха.

— Какво става? — попита елфът Асаяга.

Цуранският командир наведе глава, сякаш засрамен.

— Не можете да плувате, това ли е?

Асаяга кимна.

— На нашия свят тия, дето живеят край морето, се научават. Другите… Имам власт да им заповядам, но много от тях мислят, че е самоубийство, и държат на правото си да се обърнат и да се бият.

— Знаеш, че между нас ще има бой, ако това продължи. — Тинува кимна към трийсетината бойци на Денис, които още не бяха минали през реката. Те гледаха недоверчиво цураните и си шепнеха.

— Можем да решим споровете си още сега. — Асаяга вдигна рамене.

— Грегъри несъмнено ти е казал, че ренегатите идват.

— Нима?

— Защо да ви лъжа? По-скоро щях да ти кажа, че никой не идва, и да ви оставим тук — отвърна Грегъри.

— Тогава защо ми казваш истината?

— Защото за да оцелеем, и ние, и вие, трябва да продължим заедно. Засега — отвърна елфът. Погледна го в очите и добави кротко: — Знаеш, че е така.

Асаяга изсумтя, но кимна. Тинува продължи:

— Засега повече войници на Хартрафт няма да преминават. Прати напред половината си хора. Другите могат да се редуват: част ваши, част на Хартрафт — така силите ни ще са равни на двата бряга. Но нямаме време за губене.

Асаяга, с ръце на кръста, го погледна в очите.

— Не бях виждал толкова отблизо някой от твоята раса. Вярно ли е, че сте безсмъртни?

Грегъри отвори уста да възрази за неуместното отклонение, но Тинува долови, че зад въпроса има нещо важно, махна леко с ръка и старият му приятел замълча.

— Всички сме безсмъртни. Духовете ни не загиват, все едно колко живеем в плът на този свят. Моят живот просто е по-дълъг от вашия. И вие, и ние продължаваме да живеем в отвъдното. Макар че нашето е по-различно от вашето. Но в този свят мога да умра, също като теб, и повярвай ми, ако не се задействате веднага, до час и двамата със сигурност ще умрем.

— Но се върна. Защо?

Как да го обясни? Можеше да изтъкне верността си към приятеля си. Беше си истина, но имаше и нещо повече. Цялата тази война беше безумие: цуранинът пред него сигурно бе убил и негови близки. И все пак му беше интересно да види как ще свърши тази история. А и имаше чувството, че не й е дадено да свърши тук, с тази глупава свада.

— Защото искам да живея. А най-добрата възможност засега е да сме заедно. Повярвай ми. Моределите ги познавам така, както никога няма да ги опознаеш. Няма да се откажат от гонитбата, защото в техните очи сме им нанесли кръвна обида. Честта им ги задължава да ни изловят и избият, на каквато и да било цена. Ще ти разкажа още, цуранино. Но не сега. Заповядай на хората си да тръгват.

Асаяга се поколеба за миг, но кимна. Разбираше от чест, все едно чия. Обърна се и каза нещо на своя език — Тинува долови, че е сърдита ругатня. После смъкна куртката и гамашите си и зарева заповеди. Цураните се поколебаха, после един от по-старите поклати глава, засмя се, също започна да се съблича и викна на приятелите си:

— Моят се е свил от студа. Вие защо си ги криете?

След няколко минути Асаяга поведе колоната в реката.

— Иди с тях — каза Грегъри. — Аз ще поема тила.

Тинува кимна, смъкна наметалото и закрачи след Асаяга, без да обръща внимание на любопитните погледи. Щом командирът на цураните нагази във водата, останалите го последваха, макар да сипеха ругатни и проклятия. По средата на течението мъжът пред Тинува изтърва въжето и изпусна пръта. Той го сграбчи и го издърпа — но цуранинът беше изтървал вързопа си.

Отзад се разнесоха викове и Тинува видя как други двама се изтърваха; главата на единия се показа над повърхността и той започна да пляска непохватно с ръце и заплува, но вторият беше отнесен.

Бари едва го извлече на брега. На земята до буйния огън бяха проснали одеяло и той се свлече разтреперан на него и се уви. Вдиша дълбоко, стегна се и стана.

Край огъня вече се трупаха голи мъже, разтреперани и с тракащи зъби. Хората на Денис напалиха втори огън. Откъм гората закънтяха брадви, скоро замириса на печено месо — някой беше улучил дивеч. Трима души режеха месото и го нанизваха на шишове.

Тинува се облече. Асаяга стоеше до водата, още гол, издърпваше един по един хората си и те залитаха на брега и се тътреха към огньовете да се поизсушат.

Брат Корвин нагази във водата. От свян не си беше смъкнал расото, но го беше стегнал около кръста си. Въпреки шкембето си имаше достатъчно сила да крепи двамата ранени, вярно, с помощта на младия Ричард.

Грегъри все още беше на отсрещния бряг, напълно облечен и с опънат лък. От дърветата излетя врана, изграчи и Тинува видя как приятелят му се напрегна.

— Дойдоха — изсъска елфът.

Денис моментално се озова до него и му хвърли лъка, а Тинува го огъна и изпъна тетивата, която беше прибрал грижливо в намасления парцал, преди да мине през реката.

Последните хора вече бяха по средата на течението. Грегъри отсреща сряза въжето, затича към водата и се гмурна, без да изпуска лъка. Изплува на повърхността и затича тромаво в дълбоката до гърдите вода.

Тинува зърна отразен лъч и скоро на другия бряг се появи конник с лъскав щит, окачен на лявото рамо. Тинува стреля без колебание. Дори да не улучеше, щеше да го задържи още няколко секунди по-далече от брега и да спечели време за онези, които все още бяха в ледената вода.

От дърветата излезе втори, с опънат лък, и се прицели към Грегъри.

Тинува отново вдигна лъка си. Поколеба се за миг, усетил лъха на вятъра по бузата си, прецени разстоянието и колко ще се отклони стрелата и най-сетне пусна. Конникът стреля пръв, Грегъри се гмурна под водата и стрелата падна там, където беше допреди миг. Стрелата на Тинува улучи коня и той се изправи на задните си крака и изцвили от болка.

Излязоха още ездачи и се пръснаха покрай брега. Грегъри беше вече в средата на реката, зад брат Корвин, буташе го напред. Стрелите свистяха над главите им. Стрела от арбалет удари единия ранен в гърба и той рухна във водата. Ричард се опита да го измъкне, но Грегъри го дръпна под водата — втора метална стрела изсвистя над тях.

Най-добрите стрелци на Денис заеха позиции по брега и стрелите излетяха.

След като въжето на другия бряг беше отрязано, течението повлече последните надолу. Един от цураните го изтърва и леденият въртоп го понесе. Асаяга скочи във водата и загази надолу, Денис изруга и затича след него.

Двамата стигнаха до Корвин, Ричард, Грегъри и неколцината други. Още един падна, улучен от арбалета. Денис стъпи в някаква дупка и затъна. Тинува, който тъкмо се целеше в един от водачите на воините на другия бряг, отпусна лъка, готов отново да скочи във водата.

Най-сетне Денис изплува — Асаяга му помагаше и двамата нагазиха в плиткото. Задъхан и сипейки ругатни, Грегъри, останал без лъка си, дърпаше след себе си жреца и Ричард.

Асаяга избута Денис на брега, а цураните притичаха и се струпаха около водача си. Денис изруга уморено и изпълзя по заледения склон.

— Благороден жест — подхвърли елфът.

Денис вдигна ръка да го накара да млъкне.

— Стига.

После, разтреперан и посинял, се изправи и тръгна към огъня.

На другия бряг вече имаше десетина конници. Стреляха, но вятърът бе силен и стрелите се отклоняваха, без да улучат целта. И от двата бряга се сипеха подигравки и ругатни; противниците се гледаха с гняв, без да могат да се сбият. Лумнаха още огньове и мъжете се струпаха около тях, подскачаха, за да се сгреят, обличаха се и нагъваха полуопеченото месо.

Грегъри — от дрехите му се вдигаха облаци пара — се приближи до приятеля си.

— Тоя лък си го имах от двайсет години!

— Да, но спаси жреца.

— Знам. Дано замяната се окаже добра.

Тинува го изгледа озадачено.

— Е, човек е все пак, не е лък.

— И дотук доказа цената си.

— Знам. — Грегъри кимна към отсрещния бряг. — Ще им трябва час да стигнат главната колона. Два часа, по-скоро три, да стигнат до моста и още два дотук. Оставяме десетина стрелци да държат тук, в случай че са толкова луди, че да се опитат да преминат реката. Мисля, че тая сган тука може да тръгне до час.

— Вземи се изсуши. Вятърът спира и ще стане още по-студено. Грегъри, целият посинял, кимна и тръгна към огъня.

Един от ездачите отсреща обърна коня си и се скри сред дърветата. Другите се отдръпнаха до гората и запалиха огън.

Тинува взе един шиш с поопърлено месо, отиде при цуранския главатар и му го подаде. Той го прие без думи.

— Защо го направи това? — попита Тинува.

— Взех го за друг. За един от моите.

Тинува се засмя.

— Трудно е да сбъркаш Хартрафт с някой от твоите.

— Грешка беше, казвам ти.

— Грешка, че го спаси, или грешка, че си знаел кого спасяваш?

Асаяга задъвка една недопечена мръвка.

— Той ме мрази.

— Ти мразиш ли го?

— Моят дълг е да го убия. И да, той наистина беше трън в петата ни години наред. Убийството му ще донесе чест на клана ми.

— Би ли го оставил да се удави?

Асаяга се поколеба.

— Би ли?

— Не.

— Защо?

— Когато го убия, искам да е в доблестна битка. Ако го оставя да се удави, това няма да донесе чест на никого. А и ще е загуба. Той е прав. Трябва ни всеки меч, ако искаме да оцелеем.

— Чуй какво ще ти кажа, Асаяга. Денис е великолепен воин, един от най-добрите от расата ви, които съм познавал; Той също има чест, макар може би не така, както я определяте вие. Мисля, че щеше да направи същото за тебе. Всъщност сега това ще го гложди, защото ти дължи кръвен дълг. — Засмя се тихо. — Ти го постави пред парадокс. За да те убие, първо трябва да изплати кръвния си дълг, като ти спаси живота.

— Нищо смешно няма в това.

Грегъри се приближи до двамата.

— Кое не е смешно?

— Денис дължи на Асаяга живота си, но иска да го убие.

Грегъри кимна и обясни:

— Елфите гледат на света малко по-различно от нас.

— Да, тук има нещо много мрачно — каза елфът. — И все пак виждам и хумор в него. Вашите човешки богове обичат да ви поставят пред такива гатанки и предизвикателства, така поне ми се струва обикновено. Дълго съм живял с хора като Грегъри, дори съм посещавал човешки град, ала понякога се чудя на сложното ви мислене. Често като че ли предпочитате трудното решение, когато има по-прости. Това непрекъснато удивлява расата ни. — Хвърли поглед към Денис, който седеше до другия огън. — Интересно ще е да се види как ще решите двамата тази дилема.

Асаяга изсумтя, явно не разбрал шегата.

Денис дойде при тях: и той ръфаше полуопечена мравка. Подхвърли един шиш — на Тинува, но на Асаяга не предложи.

— Отдъхваме за час, да се изсушим, да се стоплим и да се нахраним. Тинува, ще заделя няколко души да останат с тебе тук. Вярвам, че и цуранинът ще остави няколко от неговите. Това ще ги разколебае, ако се опитат да минат.

— Няма да приема заповеди от теб, Хартрафт.

— Е, добре. Наречи го поредното ми проклето предложение, цуранино.

— И после какво?

Денис се усмихна и посочи хребетите на север.

— Тръгваме натам, оставяме ги тия кучи синове зад себе си и решаваме спора си.

И се отдалечи, без да дочака отговор.

— Омерзителен човек! — изсумтя Асаяга и елфът си помисли, че сигурно е очаквал да се разиграе нещо като ритуал, формално признание за кръвен дълг. Но пък беше усетил, че на Хартрафт му е неловко от случката и иска да я забрави.

— Войната го прави това — тихо каза Тинува.

— Какво прави?

— Носи ни омерзение.

Загледа се към отсрещния бряг. След малко Асаяга тръгна да нагледа хората си. Щом останаха сами, Грегъри попита:

— Какво има?

Тинува разбра въпроса. Грегъри познаваше народа му достатъчно добре и знаеше, че рано или късно елфът ще му каже кое го бе притеснило след засадата.

— От онези, който убихме при засадата с цураните, единият беше Кавала.

— Но това значи, че…

— Да. Боваи е близо.

— Поредните предизвикателства на боговете? — Грегъри поклати глава. Можеше да крие чувствата си почти като елф, но за Тинува тревогата му бе очевидна.

— Едва ли. Жестока съдба може би.

— Какво ще правиш?

— Ще служа. Ще направя каквото мога, за да помогна на Денис, на вас и на цураните да се спасите. Но ако се появи възможност да сложа край на този… кръвен дълг, ще я използвам.

Грегъри кимна. Знаеше повече от всеки човек истината за отношенията между еледел и моредел, особено за враждата между Тинува и Боваи, но нямаше да говори за нея пред никого без съгласието му.

— По-добре Денис да не го научи, преди да е станало невъзможно да се крие повече. Ако разбере, че ни преследва Боваи, като нищо може да се задържи нарочно, за да се бие.

Тинува се подсмихна.

— Денис трябва да се разплати с Боваи, но не е чак толкова неразумен.

— Дано да си прав. Но лъкът ми наистина ще ми липсва.

Тинува погледна уморените мъже край огньовете и подхвърли:

— Скоро ще има предостатъчно оръжия.

Нямаше нужда от обяснения — Грегъри знаеше, че след няколко дни много от тези мъже щяха да са мъртви. Кимна и се отдалечи, като остави елфа сам с мислите му.

Тинува се взря над реката към човеците на другия бряг. Колко ли още трябваше да чака, докато се разправи с Боваи?

Унесен в мислите си, така и не чу заповедта да станат и да се приготвят за тръгване. Но щом усети раздвижването из бивака, хвърли един последен поглед през реката и се присъедини към другите.