Реймънд Фийст, Уилям Форсчън
Доблестен враг (17)

Глава 16
Сблъсък

Зората беше красива.

Тинува, вторачил поглед на изток, усещаше, че слънцето се е извисило над планинските върхове. Всичко наоколо беше сиво и сиво, снежинките се сипеха на вихрушки. Спомни си как баща му казваше, че когато вали сняг, дори човешките същества могат да видят вятъра, и си беше така. Гледаше как танцуват и примигват снежните стълбчета, по някоя снежинка ще се спре за миг и ще запърха пред очите му, трепкащ кристал от светлина, ще вдиша от топлия му дъх и ще затанцува весело, докато се стапя.

— Утрото е хубаво — промълви Тинува.

— Какво?

Той погледна Грегъри и се усмихна.

— Красиво утро.

— Побъркал си се, приятелю — въздъхна Грегъри.

Тинува го потупа по рамото и жестът му смути за миг смъртния му приятел. Елфът не отвърна нищо. Гласът в сърцето му, шепотът на леса вече му бяха казали достатъчно.

Изчакаха още няколко минути, но не се появи преследвач.

— Сигурно са спрели за почивка — прошепна накрая Грегъри.

Тинува кимна, двамата се смъкнаха от ниската скала и се качиха на коня, оставен за ариергарда. След половин миля елфът избуха като бухал, за да даде сигнал на хората на Хартрафт, че се връщат.

Резервът се беше прикрил добре зад един паднал дънер и двамата спряха. Шестимата мъже станаха и заизтупваха наметалата си. Трима от тях бяха цурани. Водеше ги кралски ефрейтор.

— Нищо — заяви Грегъри. — Оттегляй се.

— Пътят е само на няколкостотин разтега — каза един от мъжете. — И има лоши новини.

— Какви? — попита Грегъри.

— Мостът. Току-що дойде вестоносец. Денис го е превзел, но дървената част е паднала. Таласъми, водени от моредел, са я изгорили.

Грегъри и Тинува слязоха от коня. Елфът бръкна мълчаливо в дисагите, гребна шепа овес и я даде на коня, като го погали нежно по ноздрите и му зашепна извинително в ухото, че са го измъчили толкова през нощта.

— Правим тук засада — заяви твърдо ефрейторът. — Да им спечелим време да оправят моста.

— А каменотрошачката горе? Можем да измъкнем греди оттам — предложи Грегъри.

— Тя е много стара. Гредите са изгнили — тихо каза Тинува. — Ще трябва да отсекат няколко дървета, да направят и скрипец. Ще отнеме часове.

— Тогава слизаме надолу по клисурата и я преброждаме тая проклета река — отвърна Грегъри, но Тинува поклати глава:

— Ние с теб сигурно ще можем, но децата и стариците?

Грегъри седна тежко в снега и изруга. Ефрейторът ги изгледа и попита:

— С колко време разполагаме?

— Не знам — въздъхна Грегъри.

— С малко — отвърна Тинува. — Идат.

— Само вас ли изпрати Денис тук? — попита Грегъри и огледа шестимата.

Ефрейторът кимна.

— Хартрафт иска да ги задържим колкото може повече. Нужен е всеки мъж за сеченето на дървета, правенето на скрипец и барикада, ако не успеем да оправим моста навреме. Един от нас трябва да препусне назад, когато стане сблъсъкът, и да ги предупреди.

— Всички се връщате — тихо каза Тинува.

Грегъри го погледна, а елфът се усмихна, развърза малкия си мях и даде на коня последната останала вода.

— Чухте ме. Връщате се.

Ефрейторът се поколеба.

— Шестима мъже повече може да се окажат решаващи в правенето на моста. Можем да се справим тук.

Ефрейторът погледна Грегъри и той кимна.

— Тръгвайте, ефрейтор — каза Тинува. — Вземи коня ми. Той е нежно същество — боят не му е в кръвта, тъй че го щадете.

— Сър?

Тинува го потупа по рамото и го бутна леко към коня. Ефрейторът кимна с неохота и се качи на седлото.

— Не се задържайте много, сър.

— Ще се върна скоро.

Ефрейторът махна на останалите да тръгват и шестимата скоро се скриха в снега.

— Ти също върви, Грегъри.

— А, не.

— Един повече срещу сто е без значение. Знаеш какво трябва да направя.

Грегъри стана.

— Ти ми беше приятел още от момче, Тинува. Няма да те изоставя точно сега.

— Сегашното е между мен и брат ми. Аз го познавам, Грегъри: той жадува за това от столетия. Ще тръгна срещу него и той ще разбере, че идвам. Гордостта му ще го спре, за да се срещне с мен. Ако победя аз, другите може би ще спрат. Ако не… — Помълча за миг. — Е, ако не успея, останалите поне ще сте спасени, а това е напълно достатъчно.

— Идвам с теб.

— Ще те убият веднага, Грегъри, а това ще ме отклони от дълга ми. Няма да търпят човешко същество да види какво ще стане.

— Идвам с тебе, Тинува.

Тинува пристъпи срещу него. И изведнъж лицето му се преобрази, той сякаш се върна към нещо, което отдавна бе оставил в тези лесове.

— Върви си! — Гласът му бе станал тежък и властен.

— Няма!

Ножът блесна в ръката му, все едно сам беше изскочил от канията. Грегъри изсъска от болка и отстъпи назад стъписан, вдигнал дясната си ръка. Кръвта закапа от пръстите му.

— Да те видя с лъка сега, наталецо — изръмжа заплашително елфът.

— Проклет да си! — извика Грегъри и тръсна порязаната си ръка. Опита се да си свие пръстите и кръвта закапа по снега.

— Върви си! — Тинува вдигна камата. — Следващия път ще е другата ръка и ще я срежа така, че никога повече да не можеш да опънеш лък.

Слисан, Грегъри заотстъпва и лявата му ръка зашари за камата, Тинува скочи отново и камата отхвърча и се скри в дебелия сняг.

— Върви по дяволите тогава — изръмжа Грегъри. Отстъпи разтреперан и повтори сломено: — Върви по дяволите.

Тинува се усмихна. Онова, което го беше обзело, бе като някакъв далечен спомен. Беше страховито — този стъписан поглед, това неверие и гняв в очите на другия. Почти му носеше радост и той с усилие го надви и отпусна ръката, стискаща ножа.

— Искам да останеш жив — промълви елфът. — Останеш ли с мен, загиваш. Това е между Боваи и мен, ти не можеш да направиш нищо. Кажи на Хартрафт да оправят моста, да се прехвърлят оттатък и после да го унищожат. Ако всичко се получи, ще намеря друг път назад.

— Ще умреш.

— Дори и дълголетните все някой ден трябва да се изправят пред смъртта — каза Тинува. — Всички умираме още от деня на раждането си. Някои по-рано, други — по-късно.

Грегъри наведе глава и раменете му се разтърсиха. Тинува пристъпи и отпусна ръка на рамото на приятеля си, но без да прибира камата.

— От човешките същества ти беше единственият истински приятел, когото съм намирал на този свят. Ще дойде ден, когато отново ще тръгнем на лов и вятърът ще вее в косите ни, щом тръгнем по дирите на дивеча в Ябон. Хайде, тръгвай, приятелю. — И целуна наталеца по челото.

Сепнат, Грегъри вдигна очи и видя сълзи в очите на приятеля си. Тинува се усмихна, изтри една сълза от очите си и я пусна да капне върху кървящата му длан.

След миг Грегъри се засмя тихо.

— Нищо не се промени. Значи онази приказка за целебните свойства на сълзите на елфите е само легенда!

— Да. Само легенда.

Двамата постояха смълчани за миг. После Тинува вдигна ръка и се вслуша.

— Идват. Бягай кажи на Хартрафт. Бързо!

Думите му отново бяха властни и изпълнени с мрачна сила. Грегъри остана замръзнал за миг. Накрая вдигна глава и промълви:

— До следващия ни лов, приятелю.

Но Тинува вече го нямаше. Беше изчезнал в снега.

 

 

— Той е тук.

— Какво, главатарю?

Боваи вдигна ръка и даде знак на колоната да спре. Голун го погледна объркано.

— Тинува. Наблизо е. Чака ме сам.

— Тогава да го прегазим — изсъска Голун. — Не знаем дали Вакар е успял да стигне до моста и го е унищожил. Ако не, те ще са се прехвърлили и сега го събарят. Трябваше да спрем, за да си отдъхнат проклетите таласъми, но вече е близо. Да побързаме, главатарю.

— Вакар е успял. Те са в капан.

— Вие може би го усещате, главатарю. Но аз — не.

— Боваи!

Гласът отекна неземен, понесен от вятъра. Боваи се вцепени. Дори Голун се обърна, пусна юздите и вдигна лъка. Боваи изпъна ръка и му махна да спре.

— Боваи!

Същото смътно ехо, усетено по-скоро, нежели чуто. При все това колоната ездачи зад Боваи се размърда, надигнаха се лъкове.

— Спрете! Всички — изсъска Боваи и погледна през рамо събратята си моредел. — Това е Тинува. Дойде часът на разплатата.

— Той ни бави, печели им време — изсъска Голун. — След това ще се измъкне.

Боваи го погледна и поклати глава.

— Сега е с тях. Въпреки злата им кралица и техните Тъкачи на заклинания, еледел също имат чест. Този път няма да бяга.

Голун въздъхна и наведе глава.

— Вината ще е твоя, ако избягат.

— Преди да е изтекъл и половината ден, ще сме хванали Хартрафт и всички други. — Боваи се обърна към следовниците си: — Ще свърши бързо, братя мои, а след това за мене е честта, и славата — за всички вас. Ще го кажем на Мурад, щом се върнем, и честта на клана ни ще бъде възстановена, щом му поднесем в кошница главите на Хартрафт и Тинува.

Неколцина закимаха.

— Всичко, целия ми дял от плячката, от славата, ви го давам, защото цяла вечност съм чакал за това, което ще сторя сега.

Голун се наведе към него.

— Тогава се бий с него, щом трябва, но ми позволи да заобиколя с колоната до пътя и да довърша Хартрафт.

Боваи го погледна изненадано и прошепна:

— Само няколко минути — и искам всички да видят. Всички.

Голун изруга наум.

— Заповядай на таласъмите и хората да се изтеглят назад — те не трябва да видят това. Могат да отдъхнат от другата страна на хълма, който прехвърлихме.

Голун изръмжа недоволно и ревна на едно от отделенията да върне таласъмите и хората на указаното място. Избраните замърмориха разочаровано и Боваи разбра, че се е наложил — останалите се почувстваха привилегировани и нямаше да пропуснат честта да бъдат свидетели на предстоящия сблъсък. Говорили бяха за него в планинските твърдини стотици зими. Най-сетне Боваи щеше да се изправи срещу своя брат — изменника Морваи.

— Никой да не се намесва — отсече Боваи. — Каквото и да стане. Всеки, който вдигне лък или извади меч, да бъде повален.

Отекнаха одобрителни възгласи, докато нещастниците, на които бе наредено да подкарат таласъмите и хората, се отделиха от строя и поеха назад.

Боваи извади лъка си от калъфа и опипа тетивата. Неколцина моредели подкараха конете към него, забъркаха в колчаните си и заизваждаха стрели.

— Вземи тази: с тази стрела убих Уванта от двеста крачки — каза един.

— Тази стрела е от ръката на Говина, майстора стрелар — каза друг.

Боваи, трогнат дълбоко, кимна благодарно и грижливо прибра двете стрели в колчана си. Жестът им означаваше, че членовете на неговия клан са с него, и го изпълни с гордост. Боят беше и техен. Отдръпна се от групата и вдигна глава:

— Тинува!

Викът му отекна. Ако го беше чул смъртен, мраз щеше да пропълзи по гръбнака му, защото бе като шепот от друг свят — висок и писклив, неземен и изпълнен със злокобна сила.

Вървеше безшумно, понесен сякаш от вятъра. Усещаше, че никога не е бил толкова жив като в този миг. Сянката, помрачавала света му, щеше да се вдигне завинаги и той отново щеше да крачи в слънчевата светлина и под луната, неопетнен от позора.

— Боваи.

Гласът бе много, много близо. Той се напрегна, обърна се… и го видя, застанал насред една поляна, с отпуснатия в ръката лък, снегът се виеше на вихрушка около него, чуваше се само свисъкът на ледените искри, сипещи се по земята.

— Тинува.

Вихрушката се усили и за миг той изпита паника — помисли си, че всичко е илюзия, че брат му е изчезнал. Снегът се разтвори като дръпната завеса и той все още беше там — няма и на десетина крачки.

Боваи направи още една стъпка към него, после Тинува вдигна бавно дясната си ръка.

— Дотук.

Боваи кимна съгласен.

Тинува въздъхна — въздишка, изпълнена с безкрайна тъга — и за много кратък миг сърцето на Боваи се сви от болка. Пред него стоеше брат му — онзи, когото беше обичал някога като никой друг. Макар да не можеше да усети в презрения еледел всичко, което той беше някога.

— Е, как си, братко? — попита Тинува и гневът на Боваи кипна.

— Не съм ти брат. Моят брат Морваи умря в нощта, в която беше създаден ти, еледел. И ти много добре знаеш как и какво бях от деня, в който си замина, както и аз знам как и какво беше.

Тинува кимна.

— Аз убих Кавала.

Боваи сви рамене.

— Твърде амбициозен беше, за да оцелее. Ако ти не го беше убил, след като се справех с теб, сам щях да му прережа гърлото.

— Не ми се наложи да стигам дотам. Достатъчно е, че го убих.

— Както аз ще те убия сега — промълви Боваи.

— Това ли искаш?

Боваи се поколеба, а Тинува направи още една стъпка към него, все така без да вдига лъка. Боваи надигна своя, но спря и се напрегна.

— Ти беше някога от Народа. Знаеш, че това, в което се превърна, е мерзост за всички ни. Ти си изменник на своята раса. Честта ни изисква да загинеш. Въпросът не е какво аз искам; въпросът е какво трябва да направя — изсъска накрая Боваи.

Тинува отново въздъхна.

— Значи няма какво повече да си кажем.

Гласът му беше тих, но изпълнен със сила — сила, която Боваи помнеше от някога и която го накара да потръпне. Защото това беше Морваи, когото някога беше обичал, но когото сега бе длъжен да убие, и цялата слава, принадлежала някога на Тинува, щеше да е негова. Щеше да върне честта си, кланът щеше отново да е цял, а Тинува можеше да бъде погребан като брат, който най-сетне се е върнал — през смъртта — при своята кръв.

— Да започваме, „братко“ — изръмжа Боваи и отстъпи назад. Снегът отново се завихри, сякаш страстта между двамата бе разбудила вятъра. Покрай Боваи изсвистя стрела, само на педя от главата му. Той затича през голото сечище, отново слял се с вятъра, обърна се, зърна за миг смътната сянка и пусна тетивата. Ловът между братята бе започнал.

 

 

— По дяволите, завържи го, стегнете го!

Денис се провря между мъжете, смъкна си ръкавиците и помогна да стегнат клупа около дънера. Един от хората му изруга и пусна разкървавените си ръце, с които бе стискал въжето. Денис уви още веднъж въжето около дънера, дръпна силно и се напъна да го задържи, докато двамата зад него увиваха другия край около една от каменните подпори и го затягаха.

— Готово!

Денис отстъпи назад и вдигна очи към двата дънера, събрани под остър ъгъл в края над изгорялата дървена част. Цялото съоръжение се олюляваше: просто не разполагаха с достатъчно въжета, нито с време, за да го направят както трябва, но трябваше да свърши работа. Двойната намотка въже, прехвърлена през върха на скрипеца, се поклащаше над почернелите от саждите камъни.

Денис надникна над каменния ръб. Височината до речното ниво беше над двеста стъпки. Зърна двамата цурани долу. Бяха пожелали доброволно да се опитат да се прехвърлят през реката. Бяха тръгнали трима, но третият се беше изтървал при спускането и се беше пребил. Двамата оцелели храбро се мъчеха да се преборят с течението, като се прехвърляха от един заледен камък на друг, с надеждата да стигнат до отсрещния бряг. Ако успееха, щяха да прехвърлят въже и да помогнат в отчаяната задача с издърпването на гредата.

Денис се обърна и тръгна към гората. Група цурани сечаха припряно клоните на току-що отсечено дърво. Той спря при тях и започна да мери с крачки дължината му.

— Вече го проверих, Хартрафт. Достатъчно е дълго.

Асаяга обърса потта от челото си — за миг бе спрял да сече с брадвата.

— Много тънко ми се струва — може да се счупи, като го пуснем.

— Ние цураните сме строители, Хартрафт — знаем си работата.

— Дано.

Асаяга се намръщи.

— Не се опитвай да ми се налагаш повече, Хартрафт. Знаем какво правим. Ти трябваше да се погрижиш за отбранителните съоръжения, това го остави на мен.

— Прехвърлим ли се, решаваме спора си, цуранино.

— Защо според тебе се потя толкова? — сопна се Асаяга.

Денис се изкушаваше да му отвърне, но си даваше сметка, че губят скъпоценно време.

— Само дано да се справите, по дяволите!

Върна се на пътя и закрачи нагоре към билото. Половината му бойци влачеха дървета и ги трупаха на барикада. Други хвърляха от двете й страни по-малки дървета и храсти, чиято гъста плетеница можеше да попречи на конната атака да ги заобиколи по фланговете. Но позицията беше неудържима и той го знаеше много добре. Билото беше много открито. Можеше да спрат първия щурм, но рано или късно щяха да ги обкръжат и да ги изтласкат. Спуснеха ли се от билото, долу при моста беше смъртоносен капан.

В развалините на старата каменотрошачка жени и деца се бяха присвили около напаления огън. Денис потърси с очи ефрейтора, върнал се с ариергарда само преди минути. Вече си бяха казали нужното, но Денис се чувстваше задължен да му го повтори.

— Знаеш какво да направиш с тях, ако моредел започнат да пробиват, нали? — И кимна към руините.

Старият боец преглътна и кимна.

— Да, сър. Ще се погрижа. Горките агънца… — Погледна дребните детски личица и изплашените жени и за миг чертите му омекнаха, но веднага се стегна, изпълнен с решимост. — Ще се погрижа, сър.

Денис зърна за миг Роксана, която бе отказала да се оттегли при каменотрошачката и помагаше с вдигането на защитните съоръжения. Тя улови погледа му, кимна и продължи работата си.

Доду на пътя излязоха група цурани, помъкнали дълъг шейсет стъпки дънер, и Денис затича да им помогне.

— Това е моя работа, Хартрафт — изръмжа му Асаяга и Денис отстъпи.

С ругатни и пъшкания, мъжете се мъчиха няколко минути да превъртят дънера на пътя, но тъй като беше два пъти по-дълъг от ширината му, тежкият долен край се заклещи в храсталаците. Бързо ги изсякоха и цураните, полу на бегом и тласкани от тежестта на товара си, се спуснаха надолу и излязоха на моста. Стигнаха до края на каменната част и нагласиха дървото под скрипеца.

Асаяга извика да спуснат въжетата и след секунди четирима цурани ги издърпаха. Увиха ги на примки около дебелия дънер и ги затегнаха. После заедно с другарите си започнаха да бутат дървото напред и на Денис му се дощя да им даде съвет, но си замълча. Асаяга отговаряше за това, пък и цураните наистина бяха адски добри в инженерното дело.

Дънерът бе избутан на трийсетина стъпки над реката, мъжете отпред го пуснаха, щом техният край мина над ръба, и се върнаха при по-дебелия край, готови да го затиснат с тежестта си, ако започне да се накланя. Накрая го укрепиха. Асаяга прати останалите си хора при въжетата, прехвърлени през скрипеца, и им нареди да дръпнат и задържат предния край на дънера високо. Отсрещният край започна да се издига, но дебелият край откъм тях почна да се хлъзга назад.

— Трябват ми още хора! — извика Асаяга.

Денис сграбчи един от хората си за рамото и му нареди бързо да повика войниците, работещи на барикадата. Жените и децата при каменотрошачката дотичаха, без да ги викат, и Асаяга веднага ги прати при въжетата.

— Трябва да вдигнем дънера и в същото време да избутаме дебелия край напред! — извика Асаяга.

Кралските войници вече тичаха по пътя. Денис предложи да използват конете, но Асаяга отказа — пътят беше много хлъзгав и ако залитнеше само един, или още по-лошо — ако дръпнеше в грешна посока, цялото съоръжение щеше да рухне.

Асаяга прати няколко души на въжетата и изчака да донесат едно по-късо дърво и да го наместят откъм дебелия край на дънера, за да могат да бутат повече хора.

Един от цураните прояви забележителен кураж: покатери се на върха на скрипеца с мях масло, взет от форта на Волфгар, за да смаже опънатите въжета. Денис разбираше, че с подходяща екипировка, например най-обикновена макара, цялата работа можеше да се свърши с десетина души. Сега обаче беше въпрос само на груба сила и трябваше да се молят въжетата да не се скъсат, дървото да не увисне в клупа и цураните наистина да са го избрали достатъчно дълго.

Мъжете при въжетата опънаха и най-сетне повдигнаха още по-високо предния край, докато при другия край цурани и кралски бойци забутаха напред. Следващите двайсетина стъпки бяха преодолени сравнително лесно, но все още оставаха последните десетина. Успяха да задържат дървото в равновесие, но дънерът се издигна високо откъм другия край и беше невъзможно да го избутат по-напред.

— Още един час, по дяволите, и щях да го наместя само с двайсет души! — извика Асаяга и погледна ядосано Денис.

— Нямаме час.

Асаяга вдигна ръце.

— Никой да не мърда!

Всички замълчаха.

— Мъжете на въжетата! — викна Асаяга. — Ъгълът вече е прекалено голям. Докато бутаме от тоя край, бавно отпускай.

Мъжете при въжетата кимнаха. Асаяга бавно даде знак с ръце и дървото се сниши още няколко стъпки. Той изрева на хората при отсамния край, те забутаха и спечелиха още малко преднина. После дънерът изведнъж запъна и Денис видя, че един от клуповете се е хлъзнал няколко стъпки назад.

Асаяга също го видя и изруга.

— Да срежем подпорките на скрипеца — каза Денис. — Щом се наклони напред, избутваме дънера.

Асаяга го изгледа ледено.

— Аз ръководя работата.

Денис беше готов да кипне, но видя, че всички наоколо ги наблюдават и че всеки миг напрежението може да избухне. Усети, че ако дървото се прекатури и падне в реката, кървавата баня е неминуема. Протегна умолително ръце.

— Ти си инженерът, Асаяга. Но ако искаме да спасим децата, трябва да го направим.

Асаяга хвърли поглед към децата, хванали се за въжетата, после отново — към клупа. Пристъпи бързо до ръба, огледа дънера и скрипеца и се върна.

— Слизай оттам! — извика той и мъжът с маслото хвърли меха и се изпързаля долу.

— Добре, Хартрафт. Но ако всичко се провали, сам си си виновен.

— И двамата ще сме виновни, цуранино.

Денис взе една брадва и застана от едната страна на скрипеца, Асаяга — от другата. Двата края на скрипеца бяха опрени на каменната част на моста. Ако ги срежеха едновременно, цялата конструкция трябваше според Денис да се килне напред и да спусне дънера от другия край.

— Готови — извика Асаяга и вдигна брадвата. — Започне ли да поддава, мъжете на дървото бутате напред. На въжетата — пускате, щом вече не можете да държите, и гледате да не ви оплетат.

После погледна Денис, кимна му и замахна с брадвата.

Денис удари почти в същия миг и въжетата изплющяха и се скъсаха с пукот. Скрипецът със стон започна да се накланя напред, отначало бавно, и след миг рухна с цялата си тежест. Мъжете в края на дънера изреваха и заблъскаха напред с всичка сила.

Денис вдигна глава и видя как тънкия край на дънера се стовари върху каменната част отсреща, подскочи, задържа се за миг и се превъртя, готов сякаш всеки момент да падне от ръба. Мъжете при отсамния му край продължаваха да бутат напред. Върхът на дървото се запречи в каменното перило, на самия ръб.

За миг никой не смееше да мръдне, сякаш хората се бояха, че една погрешна стъпка, дори изречена дума могат да го накарат да се превърти и да падне.

— Трябва някой да се прехвърли там — изсъска Асаяга. — Някой по-лек. Доведете Осами.

Момчето пристъпи и закима, докато Асаяга му обясняваше какво трябва да се направи. Смъкна наметалото и туниката си, огледа дървото, после седна на земята и свали и ботушите си. Останал бос, взе въжената намотка и я прехвърли през рамо, докато Асаяга връзваше около кръста му друго въже. Асаяга го стисна за раменете и го пусна да тръгва.

Момчето стъпи на дървото и всички затаиха дъх. Осами преглътна, погледна през рамо Денис и каза тиха:

— Спасявам приятелите на Ричард. — И тръгна над пропастта — бавно, изправен и с протегнати настрана ръце.

Всички мълчаха и гледаха как бавно пристъпва напред, стъпка след стъпка. Дънерът леко помръдна и всички ахнаха, когато момчето за миг се олюля, но успя да се задържи. Стигна до средата, прехвърли се през краищата на скрипеца, продължи още няколко стъпки и спря. Въжето, развиващо се след него, се беше замотало в скрипеца. Осами посегна внимателно към кръста си и започна да го развързва.

— Върни се и го оправи, Осами!

Осами поклати глава, отвърза спасителното въже и го пусна.

Денис погледна Асаяга и усети напрежението му — не само заради това, което трябваше да се направи, но и заради момъка. Освободен от свързващото въже, Осами започна да преодолява последната част; ъгълът се увеличаваше и той трябваше да се наведе напред. Отново за малко да изгуби равновесие и този път всички извикаха уплашено. Но младежът успя да се закрепи, измина последните шест стъпки и скочи на отсрещната страна.

Разнесоха се бурни викове, Денис се обърна и видя, че много от бойците му тупат съседите си цурани по гърба и хвалят храбростта на младежа.

Осами не се поколеба. Ловко уви края на въжето около дънера, издърпа се назад и го прехвърли върху каменната опора, после кръстоса няколко намотки, влагайки в това цялата си тежест, и накрая го върза и затегна. След това се плъзна по дънера и сграбчи края на въжето, заплетено в скрипеца. Обърна се и тръгна обратно под окуражителните викове на мъжете.

Погледна ги, усмихна се — и в този миг стъпалата му се подхлъзнаха. Преди Денис да успее да реагира, видя как момчето полетя надолу и се люшна в широка дъга, стиснало въжето.

Асаяга се стегна, стиснал другия край на въжето, прехвърли го през раменете си и заотстъпва назад; крещеше на Осами да се държи.

Момчето се залюля като махало и полетя в огромна дъга под моста. Въжето се изпъна и едва не повлече Асаяга през ръба. Денис се хвърли върху него да го задържи и също сграбчи въжето.

Чу болезненото изтупване, когато момчето се блъсна в скалата под каменната дъга, а после Осами се люшна под тях.

Още няколко мъже вече бяха сграбчили въжето и помагаха да издърпат Осами. Денис се наведе над ръба и го хвана под мишниците. Протегнаха се още ръце и след миг издърпаха младежа през ръба.

Асаяга клекна, прегърна момчето и го притисна до гърдите си.

Осами изохка, усмихна се и прошепна:

— Справих се.

Денис веднага разбра, че животът му свършва. Лицето му беше станало на кървава каша, черепът му беше пукнат, от ушите му течеше кръв. Как беше успяло да се задържи си остана непонятно за него. Той коленичи, бръкна в походната си торба и извади парче плат да избърше лицето му.

Очите на Осами вече помръкваха. Той вдигна отново очи към Денис и се усмихна.

— Спасих приятел, нали?

— Да, момче, спаси всички ни — каза Денис.

В следващия миг Осами издъхна.

Денис въздъхна тежко. Асаяга притискаше главата на момчето до гърдите си и се мъчеше да се овладее. Стана бавно и със замъглени очи погледна над пропастта.

— Още един доброволец, да пренесе въжето — нареди цуранинът. — После двайсет души бързо да се прехвърлят от другата страна и да помогнат да се издърпа още едно дърво: това трябва да ни стигне за стъпване.

Друг цуранин вече бе хванал въжето, за което се бе държал Осами: върза го около кръста си, стъпи на дънера и тръгна.

Асаяга се обърна, отиде до каменното перило и зарея поглед надалече. Денис се приближи до него.

— Съжалявам.

— Беше ми племенник, син на по-голямата ми сестра. Включи се преди да тръгнем на тая лудост.

Стъписан, Денис замълча. Беше същото момче, което Асаяга настояваше да убие при отстъплението, момчето, което Ричард настоя да спаси и на което беше помагал и проклетият Корвин. Той сложи ръка на рамото на цуранина.

— Не знаех.

— Нямаше причина да ти го казвам. При нас всички сме едно семейство, всички, които служат на нашия дом, тъй че роднинството ни не му даваше предимства. Дори Сугама не можеше да си позволи да се застъпи за момчето, за да ми нанесе удар.

— Сугама?

— Не разбираш ли, нищо ли не виждаш? Нищо ли не научи за нас през цялото това време? Сугама ми беше враг, точно толкова, колкото си и ти. Неговият клан иска да унищожи моя; той беше изпратен тук колкото за да замести загиналия офицер Тондора, толкова и като шпионин.

— Но ти бе готов да го защитиш в дома на Волфгар.

— За да запазя командването. Не можех да ти позволя да го заколиш като прасе, след като вече издъхваше. Щеше да е позор за всички ни.

Денис се обърна и видя, че доброволецът вече се е прехвърлил — връзваше второто въже, за което да се държи следващият, още един цуранин вече тръгваше по дървото.

— Така и не можах да благодаря на вашия Ричард за това, което направи. Като вуйчо, не само като командир на Осами. Жалко.

— Той вече го знае.

Асаяга обърна очи към пропастта.

— Щом прехвърлим втория дънер, първо прехвърляме децата и жените, после мъжете. До час би трябвало да сме от другата страна. — Отново беше сложил непроницаемата маска на лицето си.

— Асаяга, все още предстои да решим спора между нас, но искрено съжалявам за Осами. Беше храбър младеж. Мисля, че сега Ричард го поздравява в Залите на Лимс-Крагма.

— Не забравяй, Хартрафт. Когато умрем, ние отиваме на различни места. Не мисля, че вашите богове ще пуснат цуранин в своята Зала на съда.

— Все пак мисля, че Ричард ще поиска да го поздрави. — Помълча, след което добави много тихо: — И Юрген също ще е там.

Асаяга въздъхна и кимна.

— Денис!

Денис погледна към пътя и стъписан видя приближаващия се Грегъри, вдигнал дясната си ръка, стегната в окървавена превръзка. За миг изпита паника. Толкова близо бяха до спасението, а проклетите моредел идваха.

Погледна зад Грегъри. Цураните и кралските бойци се трупаха около наталския съгледвач… но къде беше Тинува? И още преди Грегъри да проговори и да му каже какво се е случило, разбра какво прави еледелът: принасяше се в жертва, за да им спечели време.

Докато слушаше разказа му, в душата му се надигаше гняв. Толкова пъти се беше измествала посоката на този гняв, толкова дълго бе останал насочен срещу цураните, срещу онези, които бяха избили близките му, срещу войната и накрая — срещу Корвин. Но сега най-сетне разбра, и все едно че се разкъса някакво було, което бе покривало душата му през всичките тези години.

Същия огън долови и у Асаяга. Елфът бе единственият, които винаги заставаше между двете страни, всички тук до един го ценяха и му вярваха.

Погледна Роксана и Алиса и видя същия огън в очите им. Онзи, пред когото се бе изправил сега Тинува, беше унищожил техния дом и беше убил и техния баща.

Улови погледа на Роксана. Гледаше го и нещо в очите й му подсказа, че знае какво трябва да направи. Смесица от страх, от съжаление и смътна надежда пробяга за миг по лицето й, преди то да се стегне отново в неумолима решителност.

— Измисли начин да прехвърлиш децата и жените — каза й той. И без да дочака отговор, се обърна към Асаяга. — С мен ли си?

— За какво?

— Връщаме се и се бием. Омръзна ми да бягам.

 

 

Снежната завеса се изсипа от надвисналия клон. Сякаш се задържа пред очите му, с всяка снежинка ясно очертана в ума му, всяка оживяла и вечна, понесена от лекия вятър; загръщаха го, докосваха го по челото и охлаждаха треската на гнева му.

Тинува се плъзна ниско приведен от дървото, станал едно със снега по земята. Превъртя се зад един паднал дънер, издигащ се като изгърбен бял звяр над земята. Стегна се, стисна щръкналата от бедрото си стрела и откърши края й с безмълвна молитва, за да спре болката. Знаеше, че трябва да я доизбута и да я извади, но нямаше време, а и ако го направеше, можеше да скъса артерия. Време колкото щеш след това. Надникна рисковано покрай дънера, сниши се бързо, превъртя се, след което отново се изправи и стреля. Далечната сянка залитна, рухна в снега и за миг той изпита неспокойна възбуда. После дойде смехът.

— Добър изстрел, братко, добър.

Тинува посегна към колчана, изпъна нова стрела, надигна се, след което се претъркаля назад, скочи настрана и затича през гората. Зърна за миг други лица, застанали безмълвно, със скръстени ръце. Гледаха напрегнато и се отдръпваха от пътя му. Повечето лица бяха познати — та как нямаше да познае своите братовчеди, приятели в лова преди толкова време, онези, с които някога се беше смял, редом с които някога се беше сражавал, заедно с които беше избивал врагове.

Някои дори кимаха навъсено — макар да беше отстъпник и да носеше клеймото на позора, и те помнеха дните на лов и война с Морваи.

Завъртя се от външния край на кръга и инстинктът му подсказа да залегне; стрелата изсвистя покрай ухото му и изхвърли облак сняг, щом се заби в земята до него.

Той се надигна, стреля отново, а Боваи залегна зад един стар бор. Стрелата отпра парче кора от дънера.

Тинува отново се беше надигнал и тичаше, но болката си казваше своето, всяка стъпка — неизмерима агония, от която всеки човек щеше да падне без сила, но той не спираше. Само за миг погледна на югоизток. Все пак успя да усети лика на слънцето зад облаците, далече над белия покров, надвиснал под яркосините небеса. Беше се издигнало до средата на зенита; двубоят продължаваше часове. Чу сърдитото ръмжене зад отсрещния хълм, нетърпеливите викове на таласъми, дрезгавите недоволни гласове на мъжете, но цялото внимание на моредел беше съсредоточено върху този двубой, двубой, за който Тинува знаеше, че ще разказват като за легендарен лов във вечността, лов на брат срещу брат. Всеки знаеше хитрините на другия, ловките му движения, начина му на мислене, знаеше миризмата на другия, усещането за погледа му — дори когато е обърнат с гръб.

Знаеше, че Боваи е тръгнал надясно, за да го пресрещне, вместо да проследи дирята от кръв, капеща по снега. Залегна зад едно дърво — идеална позиция с падналия дънер срещу него, оформящ малък тунел отдолу. Присви се, изпъна лъка и зачака. След това го видя.

Перата го забърсаха по бузата и Тинува се прицели. За миг облаците се разтвориха и лъч светлина пробяга по поляната и очерта Боваи, като в същото време му подсказа, че времето бавно тече и че там някъде, далече долу, хората продължават усилията да се измъкнат.

Боваи забави крачка, сякаш вътрешният му глас го предупреди. Погледна право към него и очите му се разшириха. Тинува измести съвсем леко лъка и пусна тетивата.

Стрелата звънна между дърветата, литна през клони и храсти и остърга ребрата на Боваи. Той се олюля, залитна назад и се претърколи, за да се прикрие. Обкръжилите ги изръмжаха глухо — макар че не всички можеха да ги видят, всички чуваха и познаваха звуците и можеха да разберат кой е стрелял и кой — паднал.

— Тинува.

Беше вътрешният глас. Шепнешком.

— Братко?

— Ти ме пощади, нали?

— Не, братко. Стрелях да убия.

— Лъжеш. Ти ме пощади. Защо?

— Още не му е времето, братко.

Последва миг мълчание.

— Знаеш, че я имам, братко — прошепна в главата му гласът на Боваи.

Тинува наведе глава разтреперан. Знаеше, че това е хитрина, за да го ядоса и обърка. След миг прошепна в отговор — знаеше, че вятърът ще отнесе мисълта му.

— Никога не си я имал. Тя винаги беше моя.

— Млъкни! — изкрещя гневно Боваи, толкова силно, че всички гледащи го чуха.

Тинува се надигна, стреля слепешката в посоката на вика и му отвърна презрителен смях.

— Жалко за хубавата стрела, братко.

Тинува посегна към колчана. Бяха му останали само шест стрели, ала му беше все едно. Щеше да му стигне една, за да го убие. Само още една.

— Хайде, братко. Покажи се на открито. Нож срещу нож.

Боваи се надигна.

— Погледни ме в очите, братко. Ела и погледни в очите, които гледат в нейните всяка нощ.

— Проклет да си — изсъска Тинува.

— Да, братко. Проклети сме всички, нали?

— Не.

— Ти си. Предаде нашата кръв. Позорът може да се изтрие само с кръв. Позволи да те изпратя на другия бряг, братко. Там можеш да видиш Майките и Бащите — ако те приемат.

Слънчева светлина отново пробяга през гори и поляни.

Не беше сигурен колко време е изтекло, защото и двамата се бяха потопили в друг свят, свят, който можеха истински да разбират само еледел и моредел, в който една секунда можеше да се проточи цяла вечност, а сто години да изтекат за едно мигване на окото.

— Ела при мен, братко. Един от нас е обречен да умре в този ден. Нека неговият брат го погледне в очите в последния миг — и да е последният, когото ще види на този свят.

Тинува бавно пусна лъка. Посегна към колана си, извади камата и пристъпи на поляната.

 

 

— По-бързо! Не спирайте! — извика Денис, отби се от пътя и погледна назад.

Колоната се беше проточила, краят й едва се виждаше в гъсто сипещия се сняг. Виелицата връхлиташе на яростни пориви, затихваше за миг и се усилваше отново.

Мъжете пъшкаха и се напрягаха, тъпчеха упорито в дълбокия сняг, всякакво подобие на строй се беше разпаднало. Най-издръжливите бяха отпред, най-уморените — в края. Никакви съгледвачи нямаше в челото, всякаква предпазливост бе изоставена в този стремглав щурм, колоната се носеше напред като порой от развихрена ярост. Вече не ги гонеха като дивеч: вече връхлитаха те, те бяха ловците.

Денис се обърна и погледна нагоре по пътя. Не знаеше колко още остава, защото ездата по този път с Роксана бе минала в тъмнина.

Грегъри беше препуснал напред, с обещанието да изчака, да свърне назад през горите и да ги предупреди, ако моределите настъпват.

— Колко още има, Хартрафт?

Асаяга изгази до него, задъхан и с изваден меч; острието блесна, щом слънцето проби за миг гъстите облаци.

— Не знам.

— Планът ти?

— Какъв план?

Асаяга го изгледа и се усмихна.

— Тогава да вървим! — извика цуранинът през воя на вятъра и краката му заораха в снега.

Денис тръгна до него.

 

 

Беше изкусен танц — балет на смъртта. Двамата скачаха един към друг, остриетата святкаха, отекваше хладният ек на стомана в стомана, отдръпваха се мигновено и стъпките се повтаряха неспирно.

Зрителите се бяха събрали в плътен кръг, затворил светлината, и не един от тях мрачно мърмореше, възхитен от Тинува — Морваи, когото помнеха като свой стар другар и приятел. В очите им той отново се беше превърнал в един от тях. Тъмна ярост блестеше в очите му, беше стиснал челюсти, окъпан в пулсиращо сияние.

Леко танцуваше той, забравил за болката и за кръвта, която се стичаше по крака му и пълнеше ботуша му тъй, че с всяка стъпка оставяше разкаляно розово петно върху снега.

Кръв се стичаше и от Боваи, капеше от ребрата му и от раната, нанесена от камата на Тинува на ръката му — бе срязала месото почти до кокала.

Двамата отново се приближиха; отново хвърлиха искри остриетата, пръсналата се кръв се смеси със сипещите се снежинки и се разлетя около тях. Тинува отскочи назад и лявата му ръка се вдигна да изтрие кръвта от среза по челото, замъглила взора му. Светът бе станал червен: но не кръвта го бе затъмнила, а всичко, което беше сдържал у себе си и което отново бе оживяло.

— Хайде, братко — подразни го Боваи. — Да свършим.

— Идвам.

Боваи разпери насмешливо ръце.

— Хайде, прегърни ме, братко.

Тинува се присви.

— Баща ни щеше да се гордее с теб, братко. Анлеа щеше да се гордее.

Тинува скочи напред, а Боваи се приведе да посрещне атаката. Докато настъпваше, Тинува прехвърли камата от дясната в лявата си ръка — и в последния миг я премести отново. Посече лъжливо, после замахна отгоре. Почти не усети ледения допир на камата на Боваи, когато го прободе в лявото рамо.

Двамата залитнаха, Боваи изохка и през лицето му бликна кървава резка, бузата му беше разпрана от устата до ухото, срязано на две.

Боваи изрева, стисна лицето си и зрителите ахнаха — всички знаеха колко се гордее Боваи с лицето си, а щеше да остане обезобразен за цял живот.

Докато залиташе назад, инстинктът го накара да се завърти. Избягна удара, насочен към корема му, уви ръцете си около Тинува и двамата паднаха. Снегът се вдигна като облак пара, щом рухнаха на земята и се затъркаляха.

Сечаха се безмилостно с камите в десните си ръце, левите посягаха отчаяно да сграбчат китката на другия. Боричкаха се, покрити с лепкав от кръвта сняг, а гледащите от клана стягаха кръга, някои вече крещяха за последния, смъртен удар — и не един от тези викове бе за Тинува.

Боваи го изрита с коляно и удари стрелата, забита в крака на еледела. Тинува изохка от непоносимата болка, заляла го като вълна, но гневът му даде сили. Престори се, че пада, и когато Боваи се превъртя, за да го затисне, изведнъж натисна нагоре, превъртя го отново, използвайки инерцията му, и този път той самият заби здравото си коляно в корема му така, че брат му изпъшка. В същия миг удари с левия си юмрук Боваи в лицето, разкъса отворената рана така, че Боваи изрева от болка и пусна дясната му ръка.

Боваи вдигна камата си.

Времето отново сякаш замръзна, сякаш затече обратно между бреговете на вечната река. Видя брат си такъв, какъвто беше някога, каквито и двамата бяха някога, когато ходеха на лов и слънцето се рееше през дърветата, когато стояха един до друг по високите върхове и вятърът фучеше над света.

Боваи вдигна очи към него и прошепна:

— Братко…

Тинува вдигна камата, готов да я забие в сърцето му, и в този миг разбра… разбра и си спомни в какво се беше превърнал.

За миг слънчевата светлина се процеди отново, огря поляната, снегът заблестя като диаманти.

Той се усмихна.

Ударът не го изненада: ако имаше изненада, тя бе в това, че не изпита болка. Само някаква странна вътрешна топлина, щом камата на Боваи, забита до дръжката, разкъса корема му, заби се нагоре под ребрата и в дробовете му.

— Ти загуби — прошепна Тинува и дъхът излезе от устата му.

Боваи се взря в очите на Тинува и в този миг го обзе лудост, ужас, какъвто не беше познавал. Избута Тинува назад. Брат му, като огромна каменна статуя, сякаш надвисна над него и много, много бавно залитна назад и рухна в снега.

Боваи изрита тялото от себе си и се замята в паника, а след това разтреперан се надигна.

Всички погледи бяха вторачени в него.

— Свърши се — прошепна Боваи.

Бавно се завъртя, загледа ги един по един и усети презрението в очите им. Погледна през рамо към Тинува.

„Значи ме лиши дори и от това, нали, братко?“

— Проклет да си! — изкрещя Боваи.

Всички се бяха смълчали и в този миг Боваи разбра, че брат му беше прав: в този миг беше загубил нещо, беше загубил болката и гнева, които го бяха тласкали през столетията. Все едно че животът му бе изгубил смисъла си. Наведе глава и промълви:

— Но аз победих…

— Не!

Викът беше далечен и изпълнен с болка, с дълго сдържана ярост. Боваи се обърна и погледна невярващо към връхлитащите мъже, към сиво-белите наметала, развени от вятъра; някои бяха в лъскави бели брони, която святкаха на слънчевата светлина като фенери, лумнали ярко в нощния мрак.

Щурмът се изсипа по склона като лавина. Засвистяха стрели. Един от братовчедите му се завъртя, стиснал се с две ръце за гърлото; друг рухна в снега с писък.

Всички стояха стъписани, объркани и изумени — толкова внезапна беше атаката.

И тогава Боваи го видя. Очите му никога досега не бяха се спирали на него, но познаваше кръвта му, кръвта на предците му. Беше Хартрафт. Летеше напред, повел атаката, с някакъв дребен воин с блестящ нагръдник до него. Хартрафт връхлиташе — хвърли лъка си и вдигна високо с две ръце тежкия си меч.

Боваи погледна за сетен път брат си, преди да надигне камата.

Мечът изсвистя в дъга. Светлината блесна като мълния… и последва тишина.

— Не!

Денис се обърна още докато довършваше замаха си, завъртя се, видя как се изтърколи главата на Боваи, как падна в снега и тялото залитна. С дивашки крясък замахна отново и го посече на две през кръста. Изхлипа, изтръгна острието и видя как Асаяга го подмина — беше убил един моредел и връхлиташе срещу друг. Зад него се приближаваше друг тъмен елф, навел копието си… и в ума му мигновено изплува Юрген, как се опитваше да спаси Ричард при подобна ситуация — защото Асаяга се опитваше да спаси един от кралските редници, паднал на земята, вдигаше отчаяно меча си да спре връхлитащия срещу него моредел…

Денис затича с все сили.

— Асаяга!

Цуранинът не го чу.

Беше твърде далече, за да го стигне навреме. И както бе стиснал меча си с две ръце, той го вдигна над главата си и го хвърли. Мечът се превъртя във въздуха и удари моредела в мига, в който се навеждаше, за да прониже Асаяга в гърба.

Удари го с такава сила, че моределът отскочи, все едно че някой го дръпна и въздухът изригна от дробовете му. След секунда Асаяга срази противника си, завъртя се и видя застаналия срещу него Денис, без оръжие, и моредела между тях — той риташе и се тресеше на калната земя, пронизан от меча.

Мъжете от двете им страни връхлитаха, облещили очи от бойна ярост. Моределите, съвсем изненадани, отстъпваха в паника и тичаха към таласъмите и ренегатите-конници, скрити зад хълма. Малцина успяха да се доберат до върха, повечето падаха пронизани от стрели в гърба, други биваха посичани в бягство. Човеците и таласъмите от другата страна на хълма се изсипваха на билото, привлечени от силния шум в края на двубоя между Тинува и Боваи. След часовете отегчително чакане бяха запалили огньове; неколцина все още спяха, още по-малко бяха онези, сетили се да навлекат броня и да вземат оръжия.

След няколко секунди и те се пръснаха в паника, щом две отделения — кралски и цурански бойци — ги удариха във фланг, пръснаха се и затичаха към лагера си, убедени, че ги нападат стотици.

След няколко минути отрядът на Денис и Асаяга вече имаше пълно преимущество. След още една таласъмите побягнаха в паника.

Много от тях се нахвърлиха срещу своите водачи моредел, които се опитваха да ги спрат и да ги подкарат напред, и скоро мъже, таласъми и моредели вече се колеха в отчаяното си усилие да се измъкнат.

Земята беше осеяна с мъртъвци и издъхващи. Тасему настъпваше с отделение кралски бойци, образували кръг от стрелци около него. Разкъсаният цурански строй се изкачи на билото — цураните посичаха всеки, който им се изпречеше на пътя. Още кралски войници се изсипаха по фланга в стегната редица и запратиха дъжд от стрели в изпадналата в ужас тълпа врагове.

Грегъри бе прегърнал приятеля си и плачеше.

Асаяга пристъпи до Денис и двамата мълчаливо се приближиха до падналия елф.

Тинува ги погледна, усмихна се и прошепна:

— Глупаво. Трябваше да се прехвърлите през моста.

— Не можехме да те оставим тук — каза Асаяга.

— Боваи?

— Аз го убих — отвърна с разтреперан глас Денис.

Тинува въздъхна.

— Погребете го до мен: бяхме братя някога.

Денис кимна.

Тинува въздъхна отново. Очите му примигаха и той погледна отново Денис и Асаяга.

— Съдбата ви направи врагове. Дано сега доблестта я обърне.

Отпусна се в ръцете на Грегъри и тихо заговори нещо. Денис позна речта на еледел, ала не разбра думите. Грегъри ги заповтаря, хлипаше. Накрая гласът на Тинува заглъхна и духът му пое към далечния бряг на Блажения остров. Денис го докосна по челото и прошепна:

— Иди си в мир, приятелю.

Асаяга повтори жеста му и докосна с пръст кръвта му, и я намаза на челото си.

Двамата се спогледаха навъсено и тръгнаха да довършат битката.