Реймънд Фийст, Уилям Форсчън
Доблестен враг (14)

Глава 13
Съгласие

Лесът бе стихнал.

Асаяга изчакваше. Еленът беше полускрит зад падналия дънер, виждаха се само рогата и горната част на извития гръб. Беше тук вече от няколко минути, белеше кора от ниските клони, с наведена глава.

Асаяга стоеше неподвижен, едва смееше да диша, по челото му се стичаше пот.

Еленът вдигна глава и като че ли погледна точно към него. „Не го гледай в очите — напомни си Асаяга. — Те усещат“. Погледът му се отмести встрани. След миг еленът пристъпи иззад падналото дърво. С плавно движение, леко като клон, полюшнат от вятъра, Асаяга изпъна лъка, прицели се и пръстите му пуснаха тетивата.

Стрелата полетя, еленът подскочи във въздуха и рухна.

Асаяга понечи да тръгне.

— Не мърдай.

Асаяга замръзна, после погледна през рамо. Денис се беше опрял на дървото до него.

— Запомни какво ти казах. Свистенето на стрелата, ударът й, предсмъртните тръпки на животното… — Кимна към мятащия се на земята елен. — Ако има други наблизо, това ще ги привлече. Казах ти, ако си във враждебни гори, след като стреляш, трябва да се оттеглиш в укритието си и да изчакаш малко.

— Но животното?

— Ако не си го убил точно, си е твоя скапана грешка. Но трябва да изчакаш. Оглеждаш се, вслушваш се внимателно. Обикновено, ако някой е по-неопитен и чуе шума, веднага ще тръгне към теб, ще очаква да те хване беззащитен, докато колиш жертвата си, и ще те прободе със стрела в гърба.

Денис се усмихна хладно.

— Знам го. Правил съм го неведнъж.

— С цурани?

— Държиш ли да знаеш?

Асаяга не отвърна нищо; погледът му пробяга от Денис към заснежената поляна и елена, борещ се в предсмъртната си агония. Това бе нещо, което така и не можеше да разбере у себе си. През близо десетте години беше виждал хиляди мъже да умират и понякога можеше да ги гледа с почти пълно равнодушие, но страданието на животно — било то кон или нийдра, ранени в битка, или този умиращ елен сега — го трогваше дълбоко. Помъчи се да не поглежда очите на животното.

„Колко е странно, че съм тук сега, с Хартрафт“, помисли си. Бяха си създали навика всяка сутрин да излизат заедно да се поразходят. След първите няколко дни разходките им се превърнаха в повод да обсъдят какво предстои да се върши през деня.

Денис винаги тръгваше напред с лъка си и повечето пъти се връщаше с нещо за казана, и накрая Асаяга си зае един лък от Волфгар.

Отначало Денис посрещна ловджийските му усилия с едва прикрито презрение, но след няколко дни заяви, че ако Асаяга наистина иска да ловува до него, ще трябва да се научи да го прави както трябва, или да остави лъка.

Сега най-сетне Асаяга беше убил първия си дивеч, а изпитваше лека горчивина. Беше приел мълчаливо уроците и съветите на Денис. Готов бе да отстъпи пред далеч превъзхождащия го с уменията си варварин, а и се учеше как действа Хартрафт из горите: ценен урок, който си заслужаваше униженията. В този момент обаче почти очакваше да му кимнат одобрително заради трудния изстрел между дърветата по дивеч, който бяха дебнали почти цял час.

Самият факт, че очакваше някаква похвала от Хартрафт, го накара да се ядоса на себе си. Вече правеше каквото му наредиха, оглеждаше внимателно дърветата, наблюдаваше леко полюшващите се от ветреца клони, опитваше се да улови движение, несъчетаващо се с общия ритъм на леса, вслушваше се за по-необичаен звук. Долови далечно пръхтене на кон и се обърна към Денис: той също го беше чул, но само поклати глава. Всичко това беше упражнение, разбира се, защото все още нищо не ги заплашваше в долината, но Асаяга изигра цялата игра.

— Нищо — каза той.

— Сигурен ли си?

— Защо? Това още ли е упражнение, или си накарал някой да се скрие сред дърветата и да ме убие?

Лицето на Денис потъмня.

— Много скоро всичко отново ще стане истинско между нас. Но дотогава си в безопасност с мен. Само че докато вървите с ротата ми из горите, очаквам да ми бъдеш донякъде от полза, поне малко.

— Кой държеше центъра на колоната при последното ни оттегляне, Хартрафт?

— Следващата битка може да е различна. Бой с бягане през гората. А там е важна добрата стрелба и промъкването крадешком.

Асаяга вдигна ръка да го прекъсне.

— Този спор е глупав.

Извади ножа, отиде при елена, която подритваше вяло, и коленичи до него.

Сведе глава, прошепна молитва и преряза врата на издъхващото животно. Ритането отслабна и спря.

— Глупавият звяр, който страда ненужно, обикновено ме разсейва — каза хладно Асаяга и вдигна очи към Денис.

Денис също коленичи мълчаливо и започна да корми животното.

— Защо ме научи на това? — попита Асаяга.

— На кое?

— Как да ловувам.

— Трябва ни храна, а и когато отново се срещнем с Тъмното братство, искам да разбираш тактиката ни.

— Не. Приемам го като глупост от твоя страна.

— Защо?

— Аз съм ти противник, Хартрафт. През месеца, откакто сме тук, те наблюдавам. Научи ме на умения, каквито не знаех. Това ме прави още по-опасен за тебе.

Денис избърса окървавените си ръце в снега и се засмя.

— Ти, опасен? Ще ти дам половин час да се скриеш, а после можем да се бием. Ще си умрял, преди да е изтекъл часът.

— Битката ни ще е двубой, на открито, пред хората ни.

— Защо? Това ти дава предимство. Хайде да го направим в гората.

— За да получиш предимството ти? — отвърна със смях Асаяга. — Разбрахме се за открит двубой, меч срещу меч.

— Май не си спомням да беше точно така.

— Лъжец ли ме наричаш? — изръмжа Асаяга, стана и посегна към кръста си, но мечът му беше останал в къщата, с всичко друго.

Денис поклати глава.

— Не те наричам лъжец, Асаяга. — Махна му да седне до него. — Но все пак трябва да се разберем как ще бъде този бой.

— Обетът ни е обвързващ. Ще е двубой на открито.

— О, добре — с досада отвърна Денис. — Нека да е с мечове, на открито и пред очите на всички.

Асаяга изсумтя ядосано и загледа мълчаливо ловките движения на Денис, с които кормеше животното. Най-сетне попита:

— Цял живот си живял в горите, нали?

Денис кимна мълчаливо.

Асаяга се отпусна до него на снега и се загледа към дърветата. Времето се беше запазило ясно повече от седмица и в следобедния въздух се долавяше топлина, слънчевата светлина искреше по снега, задържал се по клоните, и дърветата сякаш бяха отрупани с кошове диаманти.

— Там, където живеех, горите бяха влажна джунгла. Винаги съм ги мразил, струваха ми се толкова опасни и злокобни. Там никога не грееше слънчева светлина, промъкваха се смъртоносни змии и ловци, дебнещи за плячка.

— Тук също се промъкват ловци — каза Денис.

— Като тебе.

— Да.

Асаяга кимна.

— Така е, но е друго. Ако я нямаше войната, това място щеше да е добро. Заслонено през зимата, полята изглеждат плодородни, богат дивеч. Животът тук може да е хубав.

— Ако я нямаше войната. — Денис замълча. — Да, щеше.

— Такъв ли беше и твоят дом преди войната?

— Не ме питай за моя дом, Асаяга.

— Съжалявам. Не исках да те връщам към неприятни спомени.

Няколко минути мълчаха. Денис свърши работата си, прибра сърцето и черния дроб в изкормения труп, после избърса ножа и ръцете си със сняг.

— Беше като това място — отрони той тихо, все едно че говореше на себе си. — Долината ни беше хубава земя, лете житото стигаше до кръста и имаше повече от достатъчно за всички: дори най-бедните крепостни на баща ми се хранеха добре, имаха покрив над главите и топло огнище зиме. — Денис отри разсеяно ръце в оцапаните си панталони. — Лесът гъмжеше от дивеч. С баща ми — а когато можеше, и с дядо ми — ходехме заедно на лов, а щом се върнехме, имаше пир и идваха всички в твърдината. Пировете понякога траеха дни наред, особено Големия празник на Зимата, който празнувахме преди две седмици. Дядо имаше един стар слуга, Джокомо, който се обличаше като Дядо Зима и идваше на шейна в двора с чувал сладкиши за децата. — Усмихна се и добави: — Винаги казваше, че вълците, които теглели шейната му, били болни, та затова трябвало да заеме дядовите коне. И всяка година, нали бях дете, му вярвах. Всеки, който дойдеше на прага ни, получаваше място на трапезата и дядо настояваше, преди да започнем да ядем ние, господарите, да хапнат слугите и гостите.

— Значи хората ви са го обичали?

— И още как — отрони Тихо Денис. — Кой не би могъл да го заобича? Той презираше висшите благородници в големите палати на изток, в далечен Риланон и Саладор, където беше безопасно. Казваше, че са забравили защо съществуваме ние, че първият ни и най-важен дълг е да защитаваме своите подопечни, а не обратното.

Асаяга седеше мълчаливо. След малко Денис продължи:

— Да, обичаха го. Помня, когато бях момче, може би на осем лета. Веднъж казах на едно конярче да излъска сребърния ръб на седлото ми и като го намерих, заспало, а среброто още неизлъскано, в яда си го ударих. — Денис поклати глава. — Дядо ми видя това.

— И те наби?

— Не — отвърна Денис. — Нищо не каза. Но на другата заран, часове преди разсъмване, ме измъкна от леглото, забута ме по стълбите, хвърли ме в конюшнята и ми каза да изгреба торта.

— Колко горчиви сълзи пролях, а той стоеше там, гледаше ме с гняв и не обелваше дума. След като изчистих торта, нахраних всички коне, после ги разведох, после намазах такъмите, преди да ми разрешат да закуся. След това трябваше да разчеша всички коне, да помогна на налбанта с подковаването, да помогна с носенето на сеното; и така работих целия ден, и всеки следващ ден, цяла седмица. Хранех се в конюшнята и падах уморен за сън в конюшнята. Унижението беше най-трудното, защото всички в замъка знаеха и всички се държаха с мен не като с внука на барона, а все едно че съм просто конярче. — Денис се усмихна. — Момчето, което ударих, тайно ми помагаше, въпреки заповедта на дядо да си почива и дори да иде на лов, като вземе коня ми. Ларс се казваше. След това стана най-близкия ми приятел.

Денис въздъхна и погледна Асаяга.

— Убиха го в нощта, когато замъкът падна. Стоеше до дядо ми. — Обърна се, защото не искаше цуранинът да види чувствата му, и продължи тихо: — Имаше една история, как един млад боец, още момче, заспал една нощ на пост. Събудил се и видял дядо ми изправен над него, в снежната виелица, заел мястото му в караулката.

— Обесил ли го е? — попита Асаяга. — Нашето наказание е това.

— И нашето. Но не и в онази нощ. Изплашеното момче се помолило за милост, а дядо ми го вдигнал на крака. „Ти провали не мен — казал му. — Провали семейството си, което аз все пак пазех, докато спеше. Ти беше всичко, което стои между майка ти и опасността, дебнеща в тази нощ, и провали нея повече, отколкото мен. Сега се върни при майка си и когато най-после станеш достатъчно мъж, за да поемеш мъжките си отговорности, можеш да се върнеш и да служиш на своите. Аз ще отслужа остатъка от поста ти“.

Асаяга се усмихна.

— Същото това момче след години стана моят учител и сержант на отряда ми.

— Юрген?

Денис само кимна й извърна очи.

— Хубаво място беше нашата долина. Граничните блата бяха спокойни: понякога минаваше година и повече без нито един сблъсък с ренегатите. Понякога виждахме еледел или джудже, дошли в замъка ни за нощен подслон и място край огъня. — Помълча дълго. — Старият Волфгар. — Денис се изкикоти тихо. — Преди да се забърка с краля, сядаше често на трапезата ни. Ценеше дядо ми повече от всеки друг херцог или барон, макар че те щяха да му платят повече от дядо за песен в тяхна чест. У Волфгар можеш да видиш малко от дядо ми.

Асаяга го погледна изненадано.

— Под този мръсен език у него има жар за живот, радостта да гледаш изгрева след бурна нощ, да размениш шега с приятели, а и обичта му към хубавата песен: всички тези неща, присъщи и на семейството ми. — Денис извърна очи, все едно че Асаяга изобщо не съществуваше. — В нощта, когато загина дядо ми, нямаше и един мъж между нас, който да не беше готов да умре вместо него. Де да бях аз… — Гласът му заглъхна за миг. — Беше сватбеният ми ден, щурмът дойде малко преди свечеряване. Всички от селото и замъка бяха в голямата зала, когато стражите нахлуха с викове, че ни напада вражеска войска. Докато успеем да вземем оръжията си, хората ви вече се катереха по стените. За няколко минути загубихме портата и започна щурмът на голямата зала. Блокирахме входа, но вашите запалиха покрива.

Отново дълго мълчание.

— Трябваше да умра в онази нощ.

— Но не си.

Денис го изгледа подозрително.

— Не беше обида, Хартрафт. Исках само да кажа, че съдбата е решила друго.

— Баща ми и дядо ми преградиха главния вход, после двамата заповядаха с Гвенинт да избягаме през спасителния тунел с думите, че някой трябва да доведе помощ. Аз отказах. — Замълча за миг, загледан в короните на дърветата. — Нещо ме удари отзад. Винаги съм подозирал, че беше Юрген, макар че до самата си смърт той така и не си го призна. Събудих се извън замъка с Юрген и няколко от мъжете ни.

— А Гвенинт?

— Тя беше коленичила над мен — и точно тогава от тъмното я улучи стрела. — Денис наведе глава. — Умря в ръцете ми.

— Хартрафт. Макар че думите ми може да прозвучат кухо, съжалявам. Войната би трябвало да е доблестен акт между мъже, избрали да се бият.

Все така с наведена глава, Денис изсумтя презрително.

— Цуранино, кога за последен път си виждал горящ град или село, плячкосано от прегладнели войници, или тялото на момиче, лежащо в снега, и стрелата на арбалета в гърба й е благословен край на болката й?

— Знам — прошепна Асаяга. — Знам.

— Знаехме, че вие, цураните, идвате, но мислехме, че все още сте на няколко дни път от нас. Двамата с Гвенинт се бяхме врекли да се оженим и сменихме датата за нощта, преди да тръгна на война. Дядо ми имаше патрули, които обикаляха напред, за да пазят проходите към долината ни и да ни предупредят за всяко приближаване на врагове, но така и не ни предупредиха. Представа нямам как и защо патрулът на прохода ни провали.

Асаяга се размърда неловко.

— Не бях там, заклех ти се, Хартрафт.

Денис кимна.

— Но все пак чух нещо за това.

— Какво? — Очите му се впиха в Асаяга.

— Атакуващата колона е намерила четиримата ви мъже мъртви в прохода, водещ в долината. Един от щурмовите водачи говореше за това. Каза, че един бил с кама, забита в гърба, другите нямали рани и подозираше, че са отровени.

— Никога не бях го чувал — каза хладно Денис.

— Казвам ти само какво чух край лагерния огън, много след това.

Денис седеше, загърнат в мълчание, и Асаяга разбра, че тази кратка вест, бавила се цели осем години, докато стигне до него, го е потресла дълбоко.

— А този щурмови водач? Жив ли е?

Асаяга поклати глава.

— Мъртъв. Смятат, че ти си го убил в една от вашите засади, преди три години.

— Добре. — Каза го ледено.

— Това не променя случилото се — отвърна Асаяга; едва сдържаше гнева си, защото стотникът беше от неговия клан.

— За мен ги променя.

— И като убиеш последния цуранин, участвал в онази битка, тогава какво? В името на всички богове, те и бездруго сигурно вече са мъртви. Загинали в бой, или от премръзване, от болест, удавени; или се скитат полудели из горите. Тази война отне хиляди мъже от моя народ, Хартрафт. Ще останеш ли някога доволен, че си свършил?

— Когато погребем последния от вас, или когато най-сетне се махнете.

— Не можем да се махнем.

— Защо? Порталът е отворен; просто се махнете.

— Вие можете ли да се махнете?

— Вие сте на нашата земя, по дяволите!

— Не защото искам да съм тук. Също като теб, имам властници над мен. Тук съм, защото кланът ми заповяда. Мислиш ли, че искам да съм тук? Вашите кралски войници нямат и най-смътна представа какво стои зад това. Представа нямате за клановете, за съперничеството, за онова, което някои наричат „Голямата игра“, която е зад цялата тази лудост. То е много над теб, над мен, над нашите хора, дори над самата тази война. Само някой идеалист ще е толкова глупав да повярва, че целта на тази война е просто да ви завладеем. И смея да твърдя, че от вашата страна има не един принц, готов да продаде собствения си брат и хилядите, които му служат, стига да може да се издигне в играта на кралете. — Асаяга погледна елена, с празните му очи и топлината, вече изцедена от тялото. — Всички сме пионки, Хартрафт, всички до един. — И щом го каза, Асаяга изпита срам, че е издал горчивината си.

Денис го погледна и бавно поклати глава.

— Но твоето семейство е в безопасност, докато моето е мъртво, земята ми е завладяна, замъкът ми е в развалини: това е разликата между нас, цуранино.

— И ти ли си мъртъв, Хартрафт?

Денис го зяпна.

— Не се опитвай да бъркаш в душата ми, Асаяга. Не си ми приятел и не търся съвета ти. Последният, комуто щях да позволя да се доближи до мен, умря преди месец, цуранско копие прободе сърцето му.

— Чух, че Юрген е бил великолепен воин: чух как е спасил живота на онзи млад войник, дето помага на жреца.

— Замяната не е кой знае каква.

— За момчето е. Ще го носи в себе си до края на живота си.

— Така се надявам.

— Три пъти някой стъпваше пред мен, за да поеме стрелата или меча, който трябваше да ме убие. Ще нося душите им с мен. — Гласът на Асаяга бе натежал. — Това е естеството на войната и взаимната обич по време на война. Докато се оттегляхме насам, видях как един от твоите мъже рискува живота си, за да спаси един от моите.

— Това нищо не означава. Зноят на битката, нищо повече.

— Не съм съвсем съгласен.

— Не обичам идеалистите, Асаяга. Не търси нещо повече от това. Седя до тебе, защото така се налага.

— И аз не искам да си ми приятел, Хартрафт. Не се сприятелявам с бездушни хора. Ние сме мъже и като мъже признаваме, че възмездието има своето място, но да живееш заради това и за нищо друго? Не е кой знае какъв живот, Хартрафт. Не бих искал такъв живот.

Последните думи ги каза рязко, взрян в очите на Денис, и този път почувства, че го е улучил в сърцето, защото Денис наведе очи. Последва миг неловка тишина, прекъсната най-сетне от тропота на идещите към тях коне. Денис се стегна и инстинктивно посегна към лъка, но Асаяга вече беше зърнал групата, яздеща към тях, и стана.

Алиса, с развята на раменете дълга бяла пелерина, дръпна юздите. Следваха я Роксана и Волфгар.

Асаяга видя блясъка в очите й и въпреки усилието си да покаже сдържаност разбра, че е издал, че появата й го е развълнувала. Играта между двамата продължаваше от седмици — едва си разменяха по някоя дума, но винаги ги имаше потайните погледи, мигновената усмивка и почти показното, пресилено безразличие.

— Първият ти елен, нали? — попита Роксана, слезе от коня и отиде до животното да го огледа.

— Как разбра, че съм го убил аз?

— Двамата тръгнахте с по дузина стрели в колчаните, цуранино, а сега ти имаш единайсет.

Волфгар се засмя.

— Понякога си мисля, че трябваше да се роди мъж.

Тя погледна баща си презрително и каза:

— Добър удар. Качете го на моя кон.

Без приказки Денис вдигна животното и го метна на задницата на коня, който заскача нервно при миризмата на кръв, докато Роксана не го укроти с твърда ръка.

— Не бива да излизаш на езда — обърна се Денис към Волфгар.

Старецът се закашля, наведе се от седлото и се изплю.

— Денят е достатъчно топъл. Не мога да стоя вечно в кафеза. Проклет да съм, ако умра от една езда. Мога да измисля само два по-хубави начина да пукна и предпочитания метод да напусна тоя свят няма да го обсъждам пред дъщерите си, тъй че млък и престани да ми се правиш на бавачка на старец.

Наведе се и плесна леко Денис по врата.

Асаяга забеляза погледа в очите на Денис, мигновената топлота към отново намерения стар приятел и как протегна разсеяно ръка да потупа Волфгар по коляното. Видя също как ги гледа Роксана, но Денис не я забеляза: погледът му се беше отместил към Алиса.

Жегна го ревност и това го притесни. По време на престоя им Алиса се държеше отчуждено, държеше се като дворцова принцеса, длъжна да забавлява гостите, но явно чувстваща, че достойният да привлече вниманието й все още не се е появил. Но в този момент, щом го погледна, той се зачуди. Беше се усмихнала на вниманието, което й обърна Денис, след което завъртя коня си и погледна Асаяга в очите.

— Тази нощ ще направим пир, Асаяга. В чест на първия ти улов. Това е стара традиция.

Той се поклони официално.

— Не можем тази нощ, милейди. Постът за Деня на опрощението започва по залез-слънце и свършва утре по залез.

— Това какво е? — попита Волфгар.

— Наша традиция за празничния ден на бога Хилио, Съдника на живота. Ден, в който всеки остава сам за пост, размишления и търсене на прошка за греховете, сторени през последната година. — Усмихна се леко на Алиса. — Не съм напълно сигурен дали е точният ден, защото пообърках отчитането на времето, откакто срещнахме отряда на Денис, но мисля, че е близо. На нашия свят се празнува с първото новолуние след средата на зимата. Мисля, че богът ще прояви търпимост.

— Тогава като свърши постът ви — предложи Алиса.

— Благодаря ви, милейди.

— Можете да изберете кой да седне до вас.

Той се усмихна.

— В такъв случай, разбира се, ще помоля да бъдете вие, милейди.

Тя се засмя.

— За мен ще е чест.

Обърна се, но погледът й се задържа за миг върху него и сърцето му се разтупка. Беше деликатният знак, за който беше чувал да споменават поетите, погледът на жената през рамо, с леко сведени очи, знакът, че наистина се интересува от него.

През тези дълги девет години, откакто стоеше заклещен на този свят, Асаяга нито веднъж не бе изпитвал такова нещо. Като всички мъже от частта си, неведнъж беше прибягвал до услугите на вървящите след войниците жени, но онова бяха мигновени неща, без никакво значение. Сегашното беше друго и той се зачуди дали тук няма да се намери някоя, която да докосне сърцето му след толкова години самота.

Мигът се изпари като дим, щом тя бавно подкара коня и подвикна на баща си да се връщат в укреплението.

— Ще се върна, когато съм добре и се оправя — тросна се Волфгар, без да откъсва очи от Асаяга.

Асаяга се озърна зачуден дали Денис и Роксана също са забелязали мига и разбра, че са. А след това се замисли дали Алиса просто не си играе на флирт и дали не е разчел твърде много в току-що случилото се. Но все пак долови хладината на Денис и почти насмешливото презрение на Роксана, когато тя подкара след сестра си.

Волфгар гледаше след двете момичета, докато те яздеха между дърветата и надолу по склона. Асаяга можеше да долови силната любов на стареца — на лицето му се бе изписала малко тъжна усмивка, сякаш си спомняше нещо отдавнашно. Старият бард въздъхна, обърна се и видя, че двамата са го хванали в миг на слабост.

— Ще ви помоля за услуга — въздъхна старецът.

— Винаги — отвърна Денис.

— Пазете ги.

— Разбира се.

— Не мисля, че ме разбра съвсем. Двамата знаете какво ще стане скоро. Враговете ви няма да ви оставят тук на мира. Подозирам, че вече имат наблюдатели на северните проходи. — Посочи през дърветата към ясно откроените в далечината върхове. Най-високият се губеше в облачна пелена. — Ако не днес, ще са там, когато бъдете готови да тръгнете.

— Изпратих патрули — отвърна Денис. — Подстъпите, които ми каза да пазим, са под наблюдение.

— Дори патрулите ви няма да видят нищо.

— Едва ли ще е в следващите седмици, може би чак напролет — подхвърли Асаяга.

— Дано — отвърна Волфгар. — Бих искал работите тук да продължат малко по-дълго. Преживях има-няма дванайсет хубави години в тая долина. Странно място за мен, в чиято чест тостове вдигаха някога в кралския двор, така да ми се извърти животът. — Засмя се и поклати глава. — Първите години се криех тука, мислех, че ще полудея. Пасмина пияни негодници, на които да си пея баладите. О, смятаха ме за доста забавен, иначе все някой щеше да ръгне камата между ребрата ми, разбойници проклети. Но годинките се извъртяха, малките пораснаха, станаха млади дами и сега…

Гласът му заглъхна, старецът наведе глава и Асаяга видя сълзите в очите му.

— Човек не може да разбере колко бързо се нижат годините, докато не ти дойде на главата. На вашите години човек си мисли, че има всичкото време на света. После един ден се събуждаш и виждаш първите бели косми в брадата си, но още се чувстваш силен, още можеш да изклатиш някоя пачавра и да я накараш да се кикоти на заранта, още си мислиш, че целият свят е твой. А после един ден гледаш: момичетата, дето си гонил с такава жар, ами те вече гонят сополанковци, които са дечица за тебе, защото са си точно дечица в сравнение с теб!

— Още има огън у тебе — подхвърли усмихнато Асаяга.

Волфгар вдигна треперещата си ръка.

— Бокала едва държа на пира, без да се оплискам с него: години минаха, откак можех да ги свия тия пръсти около лютнята, да не говорим за пълното задниче на някое сладко слугинче. Тъй че не ме лъжи, момко. Макар да те благославям, че се опита.

Погледът на стария бард се плъзна към планинските ридове.

— Ей от оня проход ще дойдат. Трудно се пази, много е широк на върха. Когато ударят, хванете прохода на запад; не вярвам да го знаят. Роксана може да ви заведе. Вземете всички с вас.

— Ще ни водиш ти — отвърна загрижено Денис, но Волфгар поклати глава.

— Последната ми жена е погребана тук. Най-щастливите ми спомени са оттук. Мисля, че ще остана.

— Не — отсече Денис. Гласът му беше пълен с горчивина. Волфгар се отпусна в седлото и треперещата му ръка се опря на рамото на Денис. Асаяга усети болката и го разбра. Денис си нямаше никого, мислеше си, че е съвсем сам, а после по чист каприз на съдбата бе намерил отдавна изгубен приятел от детството. Още по-тежко щеше да му е, ако го изгубеше наново.

— Знаеш, че така трябва да бъде — отрони Волфгар. — Само ще ви забавя, а и все едно, първата студена нощ със сигурност ще ме убие. Предпочитам да умра в залата си за пирове, с писаните ми балади пръснати по масата и с хубава чаша медовина в ръка.

Усетил погледа на Асаяга, Денис наведе глава и прошепна:

— Да. Прав си, по дяволите. Съжалявам, че изобщо го намерих това място.

— Аз — не. Войната бездруго се приближаваше. На север нещо се мъти. Щеше да е само въпрос на време, преди да дойдат тук. Мисля, че е дар. Знам, че момичетата ми ще са в безопасност, както и другите жени и деца. Точно това ме безпокоеше, откакто изчезнаха тукашните мъже. — Волфгар го потупа по рамото. — Затова ви моля да ми пазите момичетата. Знам какво става с момичета, тръгнали с войници. Искам да получат нещо по-добро. — Обърна се към Асаяга. — Прощавай, ако те засегнах.

— Няма защо. Говориш точно като баща ми и се заклевам, че ще браня тяхната чест с меча и с живота си.

Докато го изричаше, Асаяга извади ловната си кама и я изпъна към стареца с дръжката напред, показвайки с това обвързването си към клетвата. Волфгар се усмихна и се поклони, спомнил си за миг старите етикети, когато беше пял в кралските дворци.

— Знам какво се каните да направите двамата, след като се освободите от преследвачите си: отново да подхванете старата си война. Ако наистина съдбата ви е осъдила да направите това, моля ви сега да се вречете един на друг, че който оцелее, ще се погрижи да спаси момичетата ми, да ги отведе някъде далече от войните.

Погледът на Денис беше омекнал за миг, но отново се смрази.

— Заклевам се — отрони той и Асаяга го последва. Волфгар се окашля шумно и изтри очите си с ръка.

— Глупави старчески сълзи.

Обърна коня и им махна да тръгнат с него. Поеха мълчаливо по склона към укреплението.

Беше на свечеряване, слънцето бавно се хлъзгаше зад върхарите на запад, дългите сенки на върховете се проснаха през долината. Вляво Асаяга видя да се приближава друга ловна група — няколко кралски стрелци и трима-четирима цурани след тях, двама от хората му също носеха лъкове.

Портите на укреплението бяха отворени и при банята, построена от войниците на Асаяга няколко дни след пристигането им, вреше и кипеше. От комина бълваше дим, а от вратата със смях се изсипаха двайсетина мъже, заподскачаха по размекнатия сняг. Грегъри, който изглеждаше като рунтав мечок между тях, ревеше от рязката смяна от горещо на студ. Всички кралски бойци бяха от севера и ритуалът с търкалянето в снега след зимната баня беше допаднал на цураните. Мъжете от Кралството на свой ред като че ли започваха да свикват с цуранските вани. За разлика от къпането в Кралството, където човек сядаше в голямото корито и някой друг изливаше вода върху главата му — обикновено студена, — цураните бяха направили големи кръгли вани, достатъчни да поберат по десет души всяка. Водата се затопляше по много изобретателен начин — нагряваха големи камъни и ги пускаха във водата в метален кафез, още и още, докато водата не станеше почти вряла. Денис за малко щеше да се разпореди това да спре, когато няколко камъка се пръснаха при нагряването, но Асаяга го увери, че това е обичайно на неговия свят и че никой няма да е застрашен, щом камъкът издържи първото нагряване.

Денис не изпита голямо удоволствие от гледката с подскачащите голи мъже. Беше научил, че цураните не изпитват срам да се къпят открито пред други, мъже и жени, а неговите Мародери започваха да стават също толкова безсрамни. Не го смяташе за много добро.

Още мъже се струпаха пред банята, заокачваха кожените си туники и куртки на куките, забити по външната стена, после сядаха на стъпалата да се събуят, преди да влязат вътре.

— Все пак викам, че е опасно — избоботи Волфгар. — Горещата вода отваря порите по кожата, ще влязат лоши изпарения и ще се поболееш.

— Колко от хората ти имат пришки и циреи? — попита Асаяга, обръщайки се към Денис.

— Не знам. Десетина.

— Болест на кожата. Кралските войници сте нашарени с тях. Вие сте най-мръсните хора, които съм виждал. Колко често се къпете? Веднъж в годината, все едно дали ви е нужно, или не?

— Нездравословно е, както каза Волфгар. За жените е добре, но те са различни.

Асаяга се засмя и поклати глава.

— Опитай го с мен.

— Какво?

— Къпането. Да, ти, Хартрафт. Страх ли те е?

Волфгар отметна глава и се изсмя.

— Хвана те натясно.

— Нямаме много време до вечерния преглед. Е, ще го направиш ли?

— Ако махнеш мръсотията от себе си, може Алиса да те забележи — подхвърли ухилен Волфгар. — Че даже и Роксана.

Като ги спомена, все едно ги повика, защото двете дъщери с още няколко жени излязоха от вратата, увити в тежки кърпи, и взеха да се смеят и да сочат лудуващите по снега мъже. Появата им накара кралските войници да се разбягат: награбиха кожените си туники и ги навлякоха — гледка, при която Асаяга избухна в смях, защото късите палта едва покриваха задниците им. Грегъри, ухилен и невъзмутим, само махна небрежно на момичетата. Цураните взеха да се кланят учтиво, но без да се опитват да си скрият голотиите.

Волфгар подкара коня си и спря при жените, но след секунди стана ясно, че каквито и възражения да имаше, те ще влязат в сауната.

— Ако не бяха дъщерите му, сигурен съм, че и той щеше да влезе, и не толкова заради къпането — подхвърли Асаяга, а Денис се усмихна.

— Е, Хартрафт? Влизаме ли? — попита Асаяга.

— Какво? Сега? — Той се обърна и изгледа Асаяга, който вече сядаше на стъпалата да си свали ботушите.

— Сега, да. У дома мъже и жени винаги се къпят заедно.

— Не знам. Това са почтени момичета, дъщери са на мой приятел.

— Другите не са ли? — изсмя се Асаяга и Денис се смути.

— Жените тук го правят, откакто построихме банята. Разбират обичаите.

— Все пак…

Слугинчетата поведоха, Роксана и Алиса влязоха след тях и докато вратата се затваряше, Алиса отново му хвърли онзи поглед през рамо.

— Е, ти ако не щеш, аз влизам — заяви Асаяга, тръгна по грубата дървена площадка и небрежно започна да се съблича.

Денис се качи колебливо след него.

— Само да чуя нещо отвътре — размаха им пръст Волфгар.

— Няма да са дъщерите ти — отвърна му Асаяга. — Нали ти се заклех. Но колкото за другите, старче, помисли само какво изпускаш.

Волфгар се ухили лукаво.

— Не знаеш какво съм изпуснал и какво — не! — Засмя се, обърна коня и подкара към двора.

Асаяга окачи туниката и панталоните си на една кука, а лъка и колчана подпря на стената. Докато го правеше, изведнъж го жегна острият спомен за дома, за банята в селото му — красиво място, защото баните бяха в центъра на всяко селище и хората се гордееха с тях. Беше построена от най-хубавия камък, с мрамор на цветни жилки и красиви сини плочки, с горещи и студени къпални, стаи за горещ въздух и пара, а после човек можеше да се излежава на терасата с изглед към морето и да пие топъл чай. В бащиното му имение имаше големи вани за къпане, разбира се, но като момче Асаяга предпочиташе да се къпе в селото. Там можеха да се къпят без свян мъже и жени, но едно пораснало момче си е пораснало момче, спомни си той леко развеселен. Беше срещнал първата си любов в банята, момиче, което го гледаше дръзко, нищо, че е синът на благородника.

И въпреки това, ако в този момент имаше избор, не беше сигурен дали щеше да се върне. Въпреки всичко, което знаеше, че ще се разиграе в следващите дни, в момента се чувстваше напълно свободен. Голямата игра поне засега беше далече. Вярно, все още трябваше да търпи своя помощник Сугама, но от идването им в долината на Волфгар Сугама се беше поукротил, излагането му на пира първата нощ го беше накарало да замълчи. Нямаше никакъв командир над него, или някой от друг клан да плете интриги, за да го убият или унизят. Беше свободен.

Погледна през рамо Денис, който бавно и с неохота свали кожената си туника и отдолу се показа потната му риза, дрипава и почерняла от мръсотия. Да, Хартрафт беше врагът му и във войната и убийствата крадешком, наистина беше опасен и безмилостен. Но също така беше прям и лишен от притворство. За него Голямата игра щеше да е нещо невъобразимо. Нямаше у него скрит смисъл под думите, нямаше го лукавството. Ако смяташе да убие някого, казваше го и го правеше. Правеше го безмилостно и безчувствено, но докато го правеше, гледаше противника си в очите.

Щом Денис смъкна ризата си, Асаяга се изненада от многобройните белези, нашарили тънкото му тяло. Розовата буца малко под лявата му ключица, от рана от стрела или рапира, изглеждаше едва зараснала. Когато свали панталоните си, Асаяга видя къде левият му прасец беше срязан почти наполовина, а и друга рана имаше на бедрото, от арбалет, чиято стрела явно беше пронизала целия крак.

— И тебе са те понарязали — каза Денис, сякаш отгатнал мислите му, и посочи белия възлест белег на гърдите на цуранина.

Асаяга кимна.

— Стрела. Цялата мина през мене. — И се извърна леко да покаже изходната рана.

— По-добре е, когато излязат. Ваденето на стрела от гърдите обикновено убива човек. Имаш късмет, че си оцелял.

— Имаме добри лечители, по-добри и от вашия жрец.

— Корвин ли? Става. Поне така си мисля.

Асаяга долови нещо в отговора му.

— Какво мислиш за него?

— Нищо. Засега.

Асаяга кимна. Отвътре се чу женски смях.

— Е, Хартрафт, готов ли си?

Денис не изглеждаше много сигурен и Асаяга за миг изпита задоволство от това. Хубаво беше да видиш легендарния Хартрафт разколебан, макар и за нещо толкова дребно, като да влезеш гол в банята, в присъствието на жени.

— Не се притеснявай — подхвърли му той. — Според обичая, когато има и жени, всеки си връзва малка кърпа около бедрата, от скромност. Ще ги намериш зад вратата. Хайде.

Асаяга поведе, пристъпи вътре и широко се ухили. Мъжете му бяха построили тази баня и бяха запознали местните с обичая… но явно бяха пропуснали някои от тънкостите на етикета.

„Това ще е интересно“, помисли си той с усмивка, седна на една пейка близо до камъните за напарване и зачака реакцията на Хартрафт. Щом кралският войник влезе и разбра, че няма кърпи, стана явно, че би се почувствал много по-добре на бойното поле.

Асаяга само поклати насмешливо глава. Кимна му към ъгъла, където бяха струпани кърпи и дрехи, и Хартрафт бързо награби една и се покри.

Неудобството на Денис беше разсеяло за миг цуранския силов командир. Сега, щом се зае с къпането, Асаяга трябваше с усилие да запази маската на сдържаност. Алиса седеше в най-близката дървена вана, отпуснала ръцете си на ръбовете, и го гледаше с лека усмивка. Като се мъчеше да не забравя клетвата си, той взе едно от ведрата с хладка вода да се насапуниса и измие и каза на Денис:

— По-лесно е, когато друг ти изтърка гърба. Ще ти покажа. — Накара го да се обърне и го изтри, смаян от пластовете мръсотия, които се свличаха. Щом свърши, подаде на Денис чист парцал. Денис му върна жеста, макар че според Асаяга единственият му опит с къпане трябваше да е с куче или кон. Все пак цуранинът стисна зъби и не се оплака.

След като двамата се измиха, Асаяга каза:

— Най-добре е да се натопиш бързо. Ще ти се стори по-гореща, отколкото е, защото бяхме дълго на студа.

След което пусна кърпата си, смело влезе във ваната и с доволна въздишка се отпусна във водата срещу Алиса. Много пъти беше виждал голи жени, но женското изкушение не го беше поразявало с такава сила, откакто беше минал ранната си младост. Гърдите й не бяха нито малки, нито големи, а по-скоро като че ли съразмерни за ръста й, и му беше доста трудно да не ги зяпне.

Спаси се от позора, когато Денис влезе във водата, изджавка като попарено куче и изскочи навън.

— Луд ли си? Тая вода е почти вряла!

Роксана го погледна с открита насмешка.

— Да, геройче. Тук вече всички сме сварени.

Алиса се разсмя.

— Много си твърда с този мъж, сестро.

— О, харесвам ги аз твърдите мъже. Но не мисля, че нашият капитан е точно това, което си мислех. — Зяпна открито в чатала на Денис, а сестра й прикри с шепа устата си да скрие смеха си.

Гордостта на Денис беше уязвена. Щом тези две момичета и другите жени от селцето можеха да изтърпят горещината, и той трябва да може. Пренебрегна хапливата закачка на Роксана и се премести в другия край на ваната. Стисна челюсти и се топна отново, и за миг като че ли щеше пак да изскочи. На челото му изби пот и потече по лицето му, щом се отпусна до цуранина.

Отначало се чувстваше стегнат, но след няколко минути като че ли постепенно се поотпусна, изпружи крака и се остави горещината да се просмуче в костите му. Двете сестри бяха събрали глави и си шепнеха, а Асаяга като че ли се стараеше да гледа навсякъде другаде из банята, освен към Алиса. Умът на Денис се зарея, но скоро го сепна дрънченето на метал. Обърна се изненадан и видя, че един от хората на Асаяга пълни железния кош с нажежени камъни. Видя как войникът издърпа един кош с веригата, после смъкна новия и от горещите камъни се вдигна още пара.

— Малко странно ми е всичко това — най-сетне отрони той. — Но не е… неприятно.

Асаяга се засмя.

— Варвари, а? — В гласа му прозвуча обида.

— Моля те, Хартрафт. Имаме обичай в къпалните.

— Като онова с кърпите за скромност ли? — прошепна му сърдито Денис, но Асаяга долови леката му усмивка.

— Хм, мисля, че мъжете са забравили за това. Но исках да кажа, че обичаят е всички спорове да се оставят зад вратата на къпалните. Дори най-лютите врагове трябва да плуват в същия басейн и да дишат същата пара, и всички да бъдат оставени на мира.

Денис се отпусна, затвори очи и задиша дълбоко.

— Хубав обичай — прошепна той и Асаяга се усмихна.

— Кажи ми, Хартрафт — обади се Роксана. — Имаш ли си някой, който да те чака?

Денис присви очи и отвърна с горчивина:

— Не.

Роксана го погледна в лицето и като че ли понечи да му отвърне нещо. Устните й бяха извити в лека усмивчица, която бе забелязал, преди да го жегне с язвителната си шегичка, но този път си замълча. Продължи да го гледа още около минута и накрая промълви:

— Съжалявам за загубата ти.

Денис не знаеше какво да отвърне. Погледна я и за миг погледите им се сплетоха. „Дразни ме нещо у тази жена“, помисли си той и за да изтласка от ума си това раздразнение, се отпусна във ваната и отново затвори очи.

След няколко минути откри, че си седи така, затворил очи, и се наслаждава на топлината. Отпусна се още и след известно време се сепна и разбра, че е задрямал.

Момичетата си бяха отишли.

— Е, почина ли си? — попита го Асаяга.

Денис избърса водата от челото си.

— Май да. — Беше изненадан.

— Видя ли? Можете да научите някои неща от нас, Хартрафт.

Денис стана и придърпа кърпата. След горещата вода въздухът в банята го смрази.

— Често ли го правиш това?

— При всяка възможност — отвърна Асаяга и също започна да се подсушава.

Последните двама цурани бяха излезли. Денис промърмори:

— Мисля, че бих могъл да го опитам още веднъж.

Излязоха навън и бързо започнаха да се обличат, защото ако в топлата баня му стана студено, снегът направо го смрази. Той навлече туниката си и възкликна:

— Каква е тази миризма?

Асаяга се засмя.

— Това е вонята, която носиш със себе си. След като се окъпа, вече я забелязваш.

Денис смъкна туниката.

— Имам друга в походната си торба. — И добави, за да не признае неудобството си, че е гол до кръста: — Май ще трябва да поръчам да ги изперат.

Асаяга кимна.

— Ще разбереш, че хората ти по-рядко ще се разболяват, ако се пазят чисти. Не знам защо е така, но е така.

Отдалечиха се от банята и Денис видя как четирима цурани издигат насред двора четири дървени пилона, образуващи квадрат. Други носеха дърва и ги трупаха в средата на квадрата. Погледна питащо Асаяга.

— Тази вечер е ритуалът на Опрощението.

„То пък едно обяснение“, помисли си Денис. Изгаряше от нетърпение най-после да се облече, така че забърза към постройката, където се бе настанил със сержант Бари и още няколко мъже, развърза походната си торба, извади другата туника и с разочарование забеляза, че не е много по-чиста от предишната. Но все едно я облече и реши твърдо да помоли някоя от жените да му изпере останалите дрехи.

Помисли си с малко горчивина за детството, когато дрехите му винаги бяха чисти. А и въпреки думите на Асаяга, се къпеха всяка седмица зиме, а и по-често в горещото лято. И си призна, че дългите години, преживени на бойното поле, са го направили груб и мръсен.

Чу монотонното пеене на цураните отвън. Реши обаче да не ходи да им гледа ритуала.

 

 

Тинува наблюдаваше с любопитство как цураните първо запалиха малкия огън, а после се подредиха за церемонията си. Асаяга, а след него Сугама и останалите, се строиха в редица — набиваше се на очи, че оръжията им ги няма. Гледаха снишаващото се на запад слънце и пееха тихо и монотонно. Когато слънцето най-сетне се скри зад върховете, Асаяга пристъпи към първия, източния пилон, сведе глава и промълви нещо. После се премести при северния и повтори жестовете. След това — при западния и южния; накрая спря при огъня. Изпъна ръката си и пусна в пламъците парче плат, поклони се още веднъж и дойде при него.

Без да откъсва очи от церемонията, Тинува попита:

— За какво молите своя бог?

— Молим Хилио, който съди хората през живота им, да ни прости грешките — отвърна Асаяга. — Всеки мъж ще повтори молбата си пред всеки от пилоните, изобразяващи четирите посоки на света, защото никой не знае къде може да е Хилио. Надеждата е, че когато се освободим от тленния живот, Хилио ще се застъпи пред Силби, Онази, що е Смърт, за да ни погледне милостиво. Молим Хилио също така да ни даде сила да простим на онези, които са съгрешили към нас, а и да помогне на другите да ни простят.

Тинува дълго помълча.

— Един приятел ми каза веднъж, че никой смъртен не е безгрешен.

— Вярно е — отвърна Асаяга. — И е мъдрост да знае човек това. Тази нощ ще е тиха, заради размисъла и поста. Никой не може да посегне към храна или вино, докато слънцето утре не залезе.

— Ще има ли пир?

Асаяга кимна.

— Винаги.

— Тогава ела с мен на лов след Деня на опрощението, Асаяга.

— Днес ходих на лов с Хартрафт.

— Казаха ми. — Тинува добави с лека усмивка: — Ще съм много по-търпелив учител и ще ти покажа неща, които и Денис не знае.

Асаяга си позволи рядката си усмивка.

— Добре ще е да знам неща, които Денис не знае.

Елфът му върна усмивката, а после се облегна на подпорната греда и загледа останалото от ритуала.

След няколко минути Алвин Бари даде команда за вечерната проверка. Мародерите не си падаха много по церемонии, но на лагер Денис държеше на сутрешната гимнастика и вечерната проверка, за да поддържа някакво подобие на дисциплина сред хората си.

Асаяга бе отвърнал на това, като заповяда на своите да се включват всяка вечер в прегледа и всяка сутрин да правят отделно гимнастика. Щом ритуалът свърши, последните му мъже забързаха към местата си под бдителното око на щурмови командир Тасему.

Бари се изправи пред своите и двамата започнаха да преглеждат частите си, а Асаяга попита Тинува:

— Къде е Хартрафт? Той никога не пропуска преглед.

Отговорът се появи бързо — Денис излезе, натоварен с камара дрехи, и с маршова стъпка закрачи към банята. Цуранинът и Тинува го зяпнаха сащисани и щом капитанът на Мародерите се скри вътре, и двамата избухнаха в смях.