Ангел Грънчаров
Преследване на времето (6) (Изкуството на свободата)

4. Решимостта за свобода

4.1. Сковаваща нерешителност. 4.2. Своеобразната „оптика“ на виждане. 4.3. Абсолютна гледна точка не съществува. 4.4. Предимствата на младостта. 4.5. Оптимизмът на началото. 4.6. Абсолютно „сигурният“ избор. 4.7. Рискове и възможности за инициатива. 4.8. Пълна увереност в бъдещето. 4.9. Могъщата сила, притегляща ни напред. 4.10. Спонтанен прилив на решителност. 4.11. Избор на самия себе си. 4.12. Изборът на път в своето бъдеще. 4.13. Бъдещето е живот, започнат отначало. 4.14. Пътуване към самия себе си. 4.15. „Да бъдем себе си по най-добрия начин“.

Вътрешните дефекти на представянето и представата, обременена от миналото, от вече станалото, за които стана дума (а и други такива могат да се намерят при по-голямо вникване в проблема) са непоправими и неотстраними: непосредственото ставане превъзхожда представянето не само с живост и конкретност, но и и със своята откритост към бъдещето, а оттук — както ще видим — и към свободата. Същевременно много зависи и от това как си представяме нещо, което не е, но по наша преценка трябва да бъде; ако съумеем в представите си да уловим хоризонтите на бъдещето (не обаче на… миналото, не като „след-става“), то това вече е истинското предназначение на автентичното представяне. Мислещият автентично свободно се пренася във „всички времена“, той не е слуга на миналото, а е открит най-вече към своите шансове в бъдещето. Обремененият от миналото си обаче не е предразположен към свободата, той мъкне със себе си прекалено тежък товар, който го приковава — заради силата на „тежестта“, вероятно — надолу, към „ниското“ и земята. Отдаденият на бъдещето и скъсалият с миналото си човек в същата степен е отдаден и на свободата — и затова е „при себе си“, при живата си непосредственост, устремена към своето да бъде и готова за неговите предизвикателства, изненади и изпитания. Разбирането на всичко това все още ни предстои, нека да имаме търпението да извървим „отредения“ до него път.

Стоейки в размисъл на кръстопътя, ние интуитивно предчувстваме несъстоятелността на представянето и се овладяваме от неприятното усещане за безсилие. Искаме да изберем по-добрия от многото неизвървяни пътища, но се „улавяме“ в безпомощност, която поражда една

сковаваща нерешителност

и безволие да поема по своя път. Способността ни за избор се оказва парализирана: как да избирам, след като за мен е непостижимо какво ме очаква по всеки от тези разпрострели се пред мен непознати пътища? Как да си пред-ставя предварително още не станали неща и събития, които просто нямат „реално битие“ като външен живот — и които, вероятно, ще се случат само когато аз самият застана лице в лице пред нещо „неведомо“ на някой завой на пътя? Не е ли глупаво да се измъчвам да си представям непълноценно (опитвайки се да си направя „план“ на бъдещето!) своя живот „занапред“ — и така да потъвам все по-дълбоко в своята нерешителност, пораждаща пълно безволие, пасивност, нежелание и неспособност да реша и така да поема по някой път? Какво да правя, какво обикновено правим когато сме застанали на някой кръстопът и сме се преизпълнили с нерешителност накъде да поемем? Не решаваме ли всекидневно тази коварна задача, свързана с потребността да поемем отговорността за своя избор?

Всичко опира до посоката, носеща в себе си целта. Обикновено чакаме и се „оглеждаме“ за да разберем „какво правят другите“, за които като че ли не съществува — поне за момента — подобно раздвоение. Всеки върви нанякъде, а по изражението на лицето му откриваме, че „знае прекрасно“ накъде отива (или поне се представя за уверен в своя път). Изкушението, на което мнозина са вечна жертва, е налице: да тръгна с него или след него, да се овладея от неговата показна увереност, да вървя, подражавайки на други хора. На тази основа възниква „върволицата от вървящи“ по някой път, тълпата, подобна на стадото, вървящо след своя водач и доволно от „спойката“, която го прави именно стадо (колектив, „маса“, „единен строй“). Тук се крие разяждащата индивидуалността и отговорността общност, която не търпи различието (своя, лично избрания път) и раз-личността, а толерира само посредствеността. Да вървиш, усещайки „рамото на другия“, което те изпълва с чувството, че „не си сам на пътя“, „сам със своя път“, е вървене, изпълнено със сигурност и лишено от безпокойства,но то означава отказ от себе си, превръща те в „продължение“ или „допълнение“ на нечие друго тяло, на едно друго същество — „голямата личност“ на колектива, в който всички са безлични, всички са се отказали от своето лице и от своя път, от пътя, разположен в тяхното лично време, времето на техния личен живот. Ако имах много „животи“, то бих могъл по този начин да пожертвам някой (за да „видя“ и да се убедя с очите си как се живее безлично!), но аз имам само един — тогава?

Другите са именно други, не аз и ти, а нещо твърде неопределено и аморфно, изцяло безлично. Ако всеки от тях се е отказал от себе си (за да се „слее“ с колектива) и заради уюта на „общото вървене“, то това си е тяхна работа, нека да си бъдат „други“ („общност на другите“), нека вечно да не са аз, ти, той… Това е техен избор, но той не ме задължава с нищо: аз искам да имам тъкмо свой избор, избор, касаещ моя живот, живота, разположен в отреденото ми време. Следователно това, което превръща човешкото същество (като абстракция и възможност) в този човек или личност, е

своеобразната „оптика“ на виждане

и разбиране, „гледната точка“ на самостоятелната индивидуалност, потопена в своето необратимо-неумолимо течащо време. На „общо вървящите“ гледната точка е „обща“ и само една, което значи, че никой не разполага с нея, „другите“ като други нямат гледна точка, отказали са се от възможността да я имат, да гледат през своите очи и съобразно себе си. Подобна слепота е непростима за „зрящи хора“, всеки от които може да вижда, но се е отказал от това, лишил се е от своя оптика, от своеобразие на гледането — и от самото гледане. (А дали такива хора са се лишили и от слух?!) Всеки отговорно вървящ по своя път има, „носи със себе си“ оригинална гледна точка, съобразно която всички посоки могат да бъдат сверявани, а най-вече онази, от която зависи останалото: посоката, сочеща истината на битието (във времето и за човека). Следователно

абсолютна гледна точка не съществува

няма такава „оптика“, съобразно която всички посоки могат да бъдат сверявани, но една да е смятана за „привилегирована“ и „валидна за всички от нас до един“ (та нали ако я имаше, то тогава и пътища изобщо нямаше да има, нали тогава и пътят щеше да е „само един“, т.е. хаосът и лутането щяха да бъдат пълни зад видимия „абсолютен“, но и съвсем „казармен“ ред,: безсмислието на всяко вървене „извън строя“ тогава би било наистина пълно?!). Всеки вървящ, запътил се някога нанякъде, носи своя оригинална „оптика“, неповторимо виждане на „световните посоки“, позиция, от която той съди, преценява и гледа на движенията около себе си, а също — и най-вече — и на своето лично вървене, на своето отговорно пътуване. Затова неизбежни са споровете между пътниците за това кое е „напред“, кое — „нагоре“, „надолу“, „встрани“, „назад“ и пр., тези спорове нямат край и могат да се приемат като неизбежен спътник на всички човешки „одисеи“ и „върволици“. Следователно никой от самостоятелно вървящите няма предимството да е в „по-изгодна“ позиция от останалите, да ги превъзхожда в нещо, да се представя за по-опитен в „пътешествията“ и в живота изобщо. Дори и времето, което някой е „употребил“ за движение по някакви пътища, („времеви“ или „пространствени“, това е без особено значение), не му дава никакво предимство пред тези, които са млади и едва сега поемат нанякъде. Това непризнаване на „опитността“ може да изглежда странно, но парадоксите около тези лутания по безброя пътища, които сме извървели — и още толкова, които ни чакат да извървим — са нещо непредотвратимо и дори естествено. Така е и тук: времето, което някой е „употребил“ за вървене, за „скитания нанякъде“, съвсем не е — само по себе си — някакво същностно предимство пред тези, които не чак толкова като него са се лутали. За това време „опитният“, придобилият своята опитност, всъщност е остарял, той значи има „голямо минало зад себе си“, за сметка на което — в същата степен — бъдещето му е… намаляло. (Кое обаче е по-ценното: миналото „зад мен“ или бъдещето пред мен?!) Това, че някои глупави хора се гордеят с миналото си (казвайки, например: „Аз съм живял много и много съм препатил!“; „Аз съм жена с минало!“; „Какъв и какво бях аз някога!“ и пр.), което в действителност само е „изяло“ бъдещето им, е показателно за това, че те не разбират какво говорят. Такива хора, изглежда, са склонни да се хвалят с това, с което особено не можеш да се похвалиш — и не можеш да „замажеш“ с думи; от някои неща и за някои неща може само да изпитваме неудобство: едно от тях е че сме… остарели (без особено да сме помъдрели!). Защо никой не казва за себе си, например: „Аз съм изкуфял дъртак!“ или „Живях много, живях дълго, но какво разбрах от живота?!“, но мнозина охотно говорят: „Аз съм опитен, чуйте аз какво ще кажа!“, „Аз съм човек с минало, зад мен стои цяла история!“, „Ние, старите, всичко знаем, но, уви, не можем… почти нищо!“ и пр. Това е така, защото не е важно просто да си правил нещо или да си вървял „много време“ нанякъде (което да е равно на това да си живял), а има смисъл най-вече накъде си вървял, защо си поел нататък, какво си постигнал, особено пък как си живял, какъв, накрая, си станал („какво е станало от теб“!), движейки се без отдих и упорито нататък, към своята цел, „по своята посока“. Затова и старците, употребили целия си живот за пътувания в разните посоки на живота (те затова и имат „богато минало“), нямат никакво предимство пред младите, които едва сега тръгват „срещу“ своето бъдеще, напротив, сами трябва да съзнаят и признаят факта, че тъкмо заради изразходваното и невъзвратимо време са ощетени най-вече откъм най-ценното: бъдещето. Затова всеки чувства, интуитивно разбира и трябва да има доблестта да признае

предимствата на младостта

определяни от изглеждащия неизчерпаем ресурс на времето, с което младите хора разполагат, а също зависещи и от силата, кипящата енергия на младия човек, явяваща се най-значимо жизнено превъзходство (живеейки, ние черпим енергия, сили, а също и изразходваме безценно време, с което в резултат остаряваме, „изхабяваме“ бъдещето си, отреденото ни време, ставаме също слаби и все по-негодни за живота — уви, така е). Следователно онзи, който гордо си позволява да каже: „Идвам оттам, накъдето си се запътил!“, всъщност казва нещо крайно двусмислено, а не точно онова, което си мисли, че казва. На него му се струва, че притежава предимството на опитността, но това съзнание мигом се стопява когато (и ако!) разбере, че човек може да бъде опитен във всичко: в глупостта, в безсмислените лутания и грешки, в объркаността, в опорочеността, объркаността, в обикалянето по омагьосани, връщащи се назад пътища, в „тъпченето“ на едно място, в което на мнозина (без да забележат това!) минава живота им. („Аз съм опитен в… провалите си!“ — как ви звучи това?!) Всичко развалящия разсъдък и тук се опитва да наложи себе си: пред опитността не друго, а тъкмо „новостта“ (и младостта!) има безспорно преимущество, но това едва ли някога ще бъде проумяно от някои хора (тук не говоря за мъдрите стари хора, които всичко разбират и признават, които са склонни „да дават път на младите“ и да им се радват че така ентусиазирано вървят по него!). Затова изборът на път и посока е неотменима задача на всички — и за напредналите по някой път, и за намиращите се в самото начало, тук всички сме „равни“ и всички трябва да бъдем еднакво неуверени. Но младите не са овладени особено от съмненията, че избраната посока е „сбъркана“, че не води „доникъде“, у тях все още е жив

оптимизмът на началото

те не познават примирението на края, на което са способни само „истински живелите“. От друга страна това, че някои от вървящите по пътя са свикнали с него (и се чувстват уютно, „безметежно“, „солидарно споделящи отговорността“ и пр.) съвсем не е предимство: защото те един вид са станали „привързани“само към една посока, несвободни, нямащи решителността да сменят посоката и да се откажат от извървяното — което наистина е чиста загуба на време, но същевременно пък прояснява погледа, помага ни да виждаме по-ясно нещата в истинската им светлина. В другия случай намиращите се в някое начало се чувстват в по-изгодна позиция — въпреки че са по-неуверени. На тях им остава само да се осланят на своята интуиция, на порива на собствената жизненост, която безпогрешно им показва техния път — и на основата на дълбоките вътрешни ресурси на личността (дарби, способности, предразположености, искания, воля и пр.) уверено, с настроение и вдъхновение да поемат към своето бъдеще. Тук особено важна е отдадеността на своя, истинския и така силно жадуван път — „пътя, за който, изглежда, съм роден“. Изборът на път е дело на интуицията, „даваща криле“ на волята, интуицията, която съкрушава разяждащите душата съмнения и особено нерешителността, подхранвана от винаги неуспешните опити за „разсъдливо“ и дори „рационално-представно“ избиране (при което никога „сметките не излизат“). Обикновено сме склонни да си мислим, че ако можехме да заложим на

„абсолютно сигурния избор“, произтичащ от знанието

на онова, което ни „чака“ по пътя, то едва тогава бихме се почувствали „напълно свободни“ от усещането за неувереност, от време на време преминаващо в съзнание за безнадеждност. Тази нагласа обаче се оказва — в светлината на казаното — напълно безпочвена, настроеността към „абсолютната сигурност“ е илюзия на разсъдъка, която не издържа и най-елементарна проверка. (Не може всичко да се… „изчисли“ в едно бъдеще, бъдещето не може да се планира, то зависи от фактори, които не зависят от нас, налице е „преплитане“ на условия, което не може да се предвиди и пр.) Ето една възможност за показване на илюзорността на „винаги кривите“ сметки на разсъдъка относно „подредбата“ на един живот и на едно бъдеще. Очакващия сигурност и „опознати възможности“ си мисли, че знае какво ще се случи по пътя, какво „там го чака“ — чака човека, „разсъдливо избрал своя път“ и разсъдливо вървящ по него, потискайки всички съмнения; но очакващото ме по пътя е нещо, което не е „готово“ до моята поява „там“, при това в съответното време, то е нещо, в което аз също съм призван да взема участие, дори да го „извикам към живот“, да му придам непосредствено битие, просто казано, да го направя; следователно „сигурното очакване“ не е друго освен израз на недоверие, подценяване и елиминиране на вървящия — от неговия път, пътя в неговото бъдеще. Но „изваждането“ на човека от неговото бъдеще всъщност води до абсолютна несигурност, т.е. до точно обратното на очакваното (нещо ще стане само ако аз съм там и аз го направя, без мен „всичко е възможно“, „няма нищо сигурно“ и пр.; нали ако мен ме няма в… моето бъдеще, то тогава наистина всичко може да се случи (но и тогава всичко ми е изцяло безразлично!), нали върху мен се крепи моето относително сигурно — защото зависи и от мен — бъдеще, а не върху неизвестно какво. Тогава откъде ще се вземе „абсолютната сигурност“ на знанието, което е извадило от бъдещето ми единственото нещо, което (ако не може да се знае) поне може да се чувства непосредствено, а именно — аз самият, мене, моята субективност? Разсъдъкът е безсилен пред живота и ако има чест, то трябва да занемее — и да престане да се меси в неща, които не разбира, които не са „негова работа“ (Кант, който доказа защо това е така, нима е съвсем забравен?!)…

И така, знанието се опитва въпреки всичко да надмогне и унищожи свободата на избиращия със съпровождащите я

рискове и възможности за инициатива

безпокойства и изпитания, надежди и изненади, а това е удобно тъкмо за „разсъдливите“, които не разбират и се плашат от неочакваността (а тя е истинския „привкус“ на свободата за всеотдайно обичащите я, за влюбените в нея). Ясно е, че в гърдите на тези последните се надига мощно неприемане на идеала на такава „регулирана“ и прекомерно сигурна в себе си, „знаеща“ бъдещето си и самонадеяна „свобода“ — свобода, доближаваща се по естеството си до несвободата, която носи в себе си още по-кардинално усещане за празнота и неудовлетвореност, а също и несигурност. (Затова, впрочем, вярващите в съдбата — а не в свободата — са така неуверени в себе си, затова тяхното бъдеще, като независещо от тях самите, е обвито в абсолютна непроницаемост, в един мрак, в който не се вижда никаква светлинка; как да разчитам повече на това, което „ще ми кажат картите“ или… утайката от кафе, отколкото на… самия себе си?!) Стремейки се да добием

пълна увереност в бъдещето си

на почвата на знанието и на отказа от свободата (на рационалното „подреждане“ и „регулиране“ на живота си), ние постигаме точно обратното на желаното: постигаме абсолютна неувереност, несигурността като такава, безпомощността пред едно бъдеще, което не зависи от нас самите, а от неизвестно кой и какво. Коварното при това е, че само си мислим, че желаем подобна пълна увереност в бъдещето, докато в същото време (и без да знаем това!) душата ни като цяло — с изключение на своеволния разсъдък — съвсем не я желае и приема, упорито се съпротивлява и не желае да я направи свой „жизнен модус“, разбирайки и предусещайки някаква страшна заплаха за себе си, за своята суверенност и свобода. Дори и ако разсъдъкът е успял да стане господар и тиранин на една душа, то останалите душевни сили (чувство, воля, интуиция, въображение, безсъзнателните копнежи…) трудно могат да се примирят с подчиненото си положение и с незачитането си, поради което отмъщават на разсъдъка — и така предизвикват все по-овладяващото душата чувство на неудовлетвореност, празнота и несигурност. Затова тази така наречена абсолютна увереност на съзнанието и разсъдъка — формиращи „точната пред-става“ за неотклонен път в бъдещето — се оказва абсолютно фиктивна и непостижима, а нейната „обективност“ (като лишеност от пълноценна субективна увереност на цялата душа и личност) всъщност е празнота, „дупка“ в празното, тъмнина в мрака и пр. В същото време ние даже в излишък притежаваме — на почвата на интуицията и вярата — необходимата ни субективна увереност, позволяваща ни да вървим по избрания път без непрекъснато да се оглеждаме във всички посоки (с надеждата да видим и намерим „по-добрата“, „вярната“, „истинската“, „правилната“ и пр.). Интуитивно увереният пътник (на който не са нужни „доказателства“ и „убеждавания“) никога не може да бъде разколебан от някакви епизодично и случайно появяващи се в съзнанието „съображения“ и мисли, опитващи се да го обезсърчат или обезнадеждят (казах, че „разсъдливо“ съвсем не може да се върви напред, по този начин може само да се стои „насред пътя“: когато са ни овладели непоносими раздвоения, пълна неувереност и невъзможност да се направи и една стъпка, когато е настъпила „парализа“ на съзнанието и волята). Но чувстващият със сърцето си верността на посоката усеща в себе си

могъщата сила, притегляща ни напред

към някаква крайна цел, за която изобщо служи нашето бъдеще, а също и непрекъснатото усилие, наричано живот. Тази сила извира от дълбините на сърцето и душата ни, тя не се влияе от вечно разколебания, раздвоен разсъдък и от съответстващото му аморфно, а също и нещастно съзнание. Знаенето на една пораждана в пределите на това съзнание и предпоставяна съзнателно-разсъдъчна цел игнорира структурирането на нашите пътища съобразно опита на „актуалното вървене“, на действителното движение в поредицата от мигове, в които тъкмо неочакваното и спонтанно възникващото стимулира свободата и решителността ни. Само така се появява и укрепва усещането, че не сме жертва на времето, а че разполагаме непосредствено с него, т.е. че то е наше — и не е извън нас. Това е така, защото непосредствено преживяното, почувстваното, разбраното и почерпаното от живота в неотделимата от него времевост, добитото в изпитания и рискове, в които си бил сам и си могъл да разчиташ единствено на себе си, е именно личностното и личното — и в този смисъл е нещо, което не може да бъде заменено от нещо друго; затова последното навеки превъзхожда всичко останало, в това число (и особено) построенията на голия разсъдък, изхождащ единствено от самия себе си, от своята ограниченост, от своята (на тази основа пораждана) неадекватност спрямо живота, която с право може да се нарече жизнена непълноценност. Горко на човека, който е решил да се „оправя“ в живота си само чрез разсъдък, който гледа на живота си „разсъдливо“ — такъв не ще узнае никога що е блаженство, радост и удовлетворение; той ще изстрада жестоко това, че е подценил своята цялост, сиреч себе си — като едно неоценимо богатство от сила и възможности…

И така, за да не бъде стоенето ни на кръстопътя вечно и безкрайно — поради неизбежната раздвоеност и нерешителност на пресметливото избиране на път — ние изведнъж се овладяваме от

спонтанен прилив на решителност

побеждаваща всички разсъдъчни съображения и мотиви, и тръгваме натам, накъдето цялата ни същност иска и се стреми — а не само една привилегирована част от нея. Оставяме се на силата, извираща от дълбините на собствената ни същина, на могъщия импулс на живота, който единствен има правото да ни води по пътя, осеян с изпитания, възможни провали, рискове, стремежи и безнадеждност — но в същото време и път, който за мен е единствено възможния: тъкмо заради свободата ми, пораждаща моята съдба. Всичко на този свят можем да избираме, а най-вече трябва да изберем себе си (и това е изборът, който всекидневно правим и препотвърждаваме, въобразявайки си, че избираме нещо друго, „това и това“, някакви „близки цели“); изборът на себе си е избор, от който никога не можем да се откажем и който е в основата на всичките ни решения и конкретни стъпки. Решителността, за която тук става дума, е разбираема в своята спонтанност единствено като

избор на самия себе си

от който зависи бъдещето ни, моето да бъде, което аз чрез него предопределям за „много време“ напред. Когато сме решителни по този спонтанен и отговарящ на нас самите начин, ние сме най-близо до себе си, най-пълно съответстваме на себе си. А когато сме раздвоени и нерешителни, когато сме объркани, ние по незнаен начин сме се откъснали от себе си, „изневерили“ сме на своята най-дълбинна основа, влезли сме в неотстранимо противоречие с това, което всъщност сме — и което искаме да бъдем в най-съкровените си жизнени корени. От друга страна — и това трябва до се подчертае особено — „свръхразсъдъчния“, спонтанен избор на бъдеще, отговарящ на нашата човешка цялост, точно съответства на решителния избор на себе си, който незабележимо и всеки миг правим. Изборът на жизнена перспектива, в която ще се „разположи“ този човек като „такъв“ или „някакъв друг“, е избор на бъдеще — на бъдещето като основна градивна детерминанта на живота, на бъдещето като фундаментален „екзистенциал“ на човешкото битие. Избирайки себе си и правейки решителна крачка към своето бъдеще, ние избираме възможността да бъдем точно „такива“, а не „някакви други“ — нерешителни, осланящи се на едностранчивия си разсъдък, съмняващи се, раздвоени и бездейни. Затова

изборът на път в своето бъдеще

всъщност е избор на една от многото възможности на съществуване, в която ще постигнем себе си. Ние ставаме различни, тръгвайки по този път, ако поемем по другия, няма да сме същите — такива, каквито сме, движейки се уверено и решително по своя свободно избран път. (Само така, впрочем, може да се разбере и свободата: като спонтанна решимост да избереш себе си и своето бъдеще, да поемеш „в ръце“ своята съдба.) Ето сега аз съм избрал една посока, която предопределя бъдещето и битието ми, да се върна вече е късно, решаващият миг е пропуснат — и аз съм станал това, което е „направило от мен“ моето предразположено към мен самия бъдеще; в това разсъждение, проясняващо една здрава интуиция, пределно ясно изпъква времевата определеност на човешкото съществуване, от което никой не може да избяга. Изборът на бъдеще е начало, от което наново започваме да живеем, затова с право е казано, че

бъдещето е живот, започнат отначало

и в този смисъл е нов живот, живот, за който току-що — избирайки според себе си — отново си се родил. Затова не е вярна разпространената „разсъдлива мъдрост“, че ние се раждаме „само веднъж“, при това „без някой да ни е питал искаме ли да живеем“. Напротив, ние се раждаме всеки ден за живота си, избиран в перспективата на бъдещето; всеки Божи ден — от отварянето на очи сутрин до „примирането“ ни в дълбокия покой на нощта вечер — ние започваме живота си отначало, при това изцяло свободно избирайки го и поемайки цялата отговорност за него, за своето бъдеще също. Пътят в това бъдеще става моят път по същия начин, по който аз решавам да остана при самия себе си в своето бъдеще — тръгвайки „нататък“, а не „изобщо“, не в някаква друга, случайно или пък „капризно“ избрана посока. Това, което ме води по моя път (или това,към което ме води моят път), целта и краят на моето сега избрано пътуване, всъщност не е нещо външно по отношение на мен, а по странен начин съвпада с мен самия. По този начин движенията по различните пътища на живота, вървенето по тях на безброя пътуващи, не е нещо кой знае какво ставащо, а е онова непреодолимо, съдбовно, но точно затова възвишено (и възвишаващо ме нагоре!)

пътуване към самия себе си

от което никога няма да се откажа. Историята на всеки един живот е пътуване към „заложената“ от нас човешка същност (съвпадаща с първичната сила и „потенция“ на живота, която ни е отредена), но която може да съществува единствено по начина, който ние й придаваме: тя съвсем няма да се „случи“ ако се откажем от себе си и се оставим на нерешителното стоене на някой кръстопът, търсейки чрез своята безплодна хитрост път към „нещо повече“ от това, което всъщност сме — и можем да бъдем. Не всичко е възможно за човека, не всяко бъдеще ни е отредено, за всеки от нас е налице само едно автентично бъдеще, което уверено трябва да „разпознаем“ сред безброя възможности — изхождайки от това, което Бог ни е дал и което ни предразполага към това, но не към всяко бъдеще. Мислим си, че в предприеманите пътешествия и пътувания можем „да надхитрим“ битието — като се опитваме да сътворяваме себе си извън това, което сме и можем да бъдем (от това, което ще бъдем, се определя бъдещето ни, а не обратно, езикът тук ясно показва как стоят нещата!); илюзиите относно себе си обаче никому не са помогнали. Но в нашата власт е единствено това

да бъдем себе си по най-добрия начин

тоест по начин, който най-пълно съответства на нашата вътрешна същност, на това, което сме и което необходимо ще бъдем. Затова всички накрая на пътуването си стигаме до себе си — неизбежно и „непоправимо“ — а не до нещо, което по начало е било извън нас, но което сме си позволили да си „примислим“, излъгвайки най-вече себе си. Мнозина обаче вместо това си представят (и предпоставят) някакво илюзорно „откъсване“ (бягство) от себе си, отиване на „друго място“, надмогване на себе си до степента да не се… познаят и дори „основно“ правене на себе си тук, на този свят — което е симптоматично за дълбоката им жизнена непълноценност и неудовлетвореност, на която нямат намерение да отговарят „по същество“. Така подобни хора продължават „да влачат“ след себе си едно бъдеще, което им е абсолютно непонятно, което всеотдайно ненавиждат, но от което не могат да се отърват…

Но бъдещето е пред нас, не бива да допускаме да остава преждевременно… зад нас: нима не е страшно да остарееш преди да си бил млад?!

Ала всеки носи своето бъдеще в себе си, то не може да е някъде другаде…