Ангел Грънчаров
Преследване на времето (16) (Изкуството на свободата)

14. Грижи и безпокойство

14.1. „От живота трябва да се вземе всичко, което той може да ни даде“. 14.2. Чувството, че „като че ли ще живеем вечно“. 14.3. Жизнелюбието. 14.4. Едновременно сме обречени и на живота, и на смъртта 14.5. Безсмъртието. 14.6. Най-кардиналната грижа на живия човек. 14.7. „Каквото и да се случи, животът продължава“. 14.8. „Битие и време“. 14.9. Саморазбиране и самоосъществяване. 14.10. Съдбоносната съотнесеност с бъдещето. 14.11. Бъдещето определя миналото ни? 14.12. Екзистенциална загриженост и обезпокоеност. 14.13. Аз самият съм грижа и безпокойство. 14.14. Безгрижността като илюзия. 14.15. Сбъдва се само съкровено желаното.

Неудовлетвореността от времето, явяваща се израз на недоволството ни от самите себе си (за която казахме, че се надмогва чрез проецирането на себе си в своите възможности и в разбирането за безпределност на собственото себеосъществяване, „оградено“ единствено от свободата) изпълва всекидневието ни с грижи и с непреодолимо безпокойство. Главното в нашето съществуване като човешки същества е загрижеността ни за самите себе си и за времето, което става съществуването — определяно от нас самите. Изборът на път, на идея за постигане на себе си, също е неотменна грижа на човешкото всекидневие, изпълнено с „така-или-иначе-избрани-от-нас-мигове“ или — ако това не е съвсем така — то поне с „мигове, които-са-избрали-нас“, мигове, които са ме „избрали“ в моята неподготвеност за случващото ми се сега и тук. Аз изпускам и следователно не живея в синхрон с „пулса на времето“ когато съм забравил за грижата си да се съотнасям непрекъснато с всеки изплъзващ ми се миг, да оценявам своите възможности, да избирам и да разполагам свободно със себе си, т.е. с времето, в което протича живота ми. Ако е вярно, че

„От живота трябва да се вземе всичко, което може да ни даде“

(Достоевски), то не е ли тук извора на нашата загриженост, на нашето никога не пресекващо безпокойство?

Човешкото битие е едно уникално битие, което се самоопределя — както учи М.Хайдегер — в и чрез грижата, от която избавлението е може би смъртта. Даже най-простото превръщане на „сега“ в „не вече“, на „още не“ в „сега“ — пише той — предполага загрижеността на „това“, на което се случва подобно „изнизване“ на времевия поток. Нещо повече, ние осъзнаваме не само изтичащите мигове, но и поредицата от „току-що отминалите осъзнавания“ на всеки един от тях, което засилва още повече непоносимостта на нашата загриженост. Човекът със своето съзнание и чувствителност затова е непрекъснатост, „постоянен континуум от модуси на съзнаването, от модуси на отминалостта“(Хайдегер), които изразяват „времевата природа“ на човека, а нейн спътник е грижата. „В грижата е заключено битието на човешкото битие-тук (Dasein), негова същност е екзистенцията“ — пише великият мислител на Германия, който пръв в нашето време заговори смислено за човешката участ. Затова „като разбираща потенция-за-битие човешкото битие-тук е нещо, което в своето битие прави от самото себе си проблем“. Този е смисълът на екзистенцията, едно съществуване, което прави от себе си проблем именно чрез питането, другояче казано — грижа. (Изглежда от загриженост питаме, а не „просто така“!) Не трябва да забравяме също, че „съществуващото, което съществува по такъв начин, винаги съм аз самият“ (Хайдегер).

„Битието на човешкото битие-тук, т.е. грижата“ обаче се нуждае от още по-внимателно описание и вникване. Трябва да се започне с анализ на всекидневността, „разкриваща се като модус на времевостта“. Хайдегер ясно казва, че всекидневността е именно битието „между“ („от“ — „до“) раждането и смъртта, т.е. съществуването от неговото „начало“ до неговия „край“. И тук се стига до нещо особено важно, до което ние по друг път достигнахме по-рано, а именно че „човешкото битие-тук трябва — докато съществува — винаги още да не е нещо; докато човешкото битие-тук е, винаги има още нещо, което може да бъде и ще бъде; към това именно «нещо» принадлежи «краят» сам по себе си; «краят» на битието-в-света е смъртта“ (Хайдегер). С оглед на това неотвратимо „ще-бъде“ („бъде-ще“) смъртта — която човекът не иска, но „знае“ че ще бъде — ние трябва да съобразяваме живота си (т.е. онова, което „правим“, би трябвало да се съгласува по някакъв начин с… „неотвратимата финалност на смъртта“). Ние — въпреки казаното — в никакъв случай не трябва да се отказваме от вечността и от „безсмъртието“ (защото те са онтологически по-ценни от „простата времевост“); но смисълът на живота ни сега-и-тук, колкото и да е коварно това, се определя от очакването на смъртта като „не-живот“, поне като далечна и крайна „перспектива“ на живота ни, отричаща го кардинално (или пък: „потвърждаваща го“, както твърди например Шопенхауер, за който смъртта е условие на живота, на вечния му кръговрат!). Нашето всекидневие по парадоксален начин става и в своите дълбини се определя от

чувството, че „като че ли ще живеем вечно“

от измамното чувство, че животът продължава безкрайно — от което „отрезвяваме“ в мига, в който се появи мисълта за смъртта. Вярно е, че това се определя от факта, че с нагласата към смъртта и небитието съвсем не може да се живее (с нея просто бавно се умира!), но тя ни е необходима именно за да гледаме „трезво“ на живота, за да не се разминаваме с него. Мъдростта на средните векове личи особено от надписите върху циферблатите на часовниците, те са твърде много: „Всички удари на часовника раняват, последният убива“, „Един от тези часове за теб ще бъде последен“, „Живите призовавам, мъртвите оплаквам, мълнии разбивам“, „Може би този е последният ти час“, „Така преминава времето“ и пр. Но „моята истинска съдба не е смъртта, а животът, за него аз трябва преди всичко да държа сметка“ — тази идея ни пристрастява силно към живота, на нея дължим

любовта към живота

си, заради нея така силно и всеотдайно сме се захванали „с поредицата от дела и дни“, но трябва да помним и за смъртта: ако искаме да постигнем живота в неговата цялост, в неговия иначе непостижим смисъл. Всъщност животът не е нищо друго освен всекидневно утвърждаване на живота, но той е и непрекъснато отрицание на онова у нас самите, което се опитва да умре, което иска да ни „подхлъзне“ към смъртта. Затова съпротивата срещу у-мира-нето („бягство от света“!) е утвърждаване на живота; само животът е в състояние да надмогне смъртта, да я „постави там, където й е мястото“ (нейното „място“ е там, на „финала“, тя тук и сега, при нас, няма място, тук владее животът!). Смъртта обаче „ще дойде“ едва когато вече нищо повече не можем (и не искаме!) да очакваме от живота — това поне е по ясно от белия ден. Но в същото време смъртта е „разпръсната“ в живота, „прашинки“ от нея можем да открием във всичко живо, затова и времевостта е онтологически по-слаба от вечността. В последната „не се очаква смърт“, „там всичко е живот“, „съвършен живот“ и пр. — или пък (и това е „възможно“, поне е желано от мнозина!) там царува „голата смърт“, „чистата смърт“, „там няма нищо друго освен смърт“, „вечната смърт е… съвършената смърт“, за която непознаващите и неразбиращите живота непрестанно мечтаят. „Изчистеността“ на вечността от смъртта (или от… живота, стига това да беше възможно!) е признак за съвършенство и „завършеност“, „смесеността“ обаче на живот и смърт във времето е показател за несъвършенство. Но не прави ли това нашия „временен живот“ така… „интересен“, „по-подвижен“, динамичен, вълнуващ, изпълнен с обрати, „занимателен“ и пр.?! Животът във времето трябва да се опре — тъкмо защото е живот — не на „прашинките смърт“ в него, а на „частиците вечност“, на които именно дължим живото в живота си и устояваме на обхващащото ни от време на време отчаяние. Но така или иначе нашата обреченост носи в себе си двояк смисъл:

едновременно сме обречени и на живота, и на смъртта

и точно това ни прави човеци, а не ангели, още по-малко пък „богове“. Затова трябва да сме благодарни на съдбата (свеждаща се само до това, че сме „поставени“ във времето наред със свободата да правим живота си според самите себе си), тя ни дава възможност да вземем от живота всичко, в това число и… вечността. Следователно не трябва да се отчайваме че не сме богове, да си човек съвсем не е малко.

Тук няма да пропусна — понеже стана дума — нещо крайно важно, което не се разбира в неговата гибелност за човека. То е: няма по-пагубна, по-страшна мисъл за един човек от тази, „че е бог, а не човек“, сиреч че си „свръхчовек-богоборец“. Тя гарантира провала на човека, който не само си позволява да я мисли, но и вярва, убеден е, че е „бог“, смята, че това е истина. Ясно е, че такъв човек започва с това, че „щом аз съм бог, следователно… Бог не съществува“, такъв самозван бог започва да не признава Бога, грижата му е да „детронира“ Бога — за да седне (с цялата си нищожност) на неговия престол. Това е грижа, която скоро се превръща в бяс, тя става разрушителна стихия, такива хора вярват, че „всичко е позволено“, че граници на свободата не съществуват („щом съм…бог, т.е. самата безпределност“), а значи, че произволът му е неговата свобода. Всеки, който иска да разбере едно такова отношение към самия себе си — като към бог, т.е. когато нищожността стане бог, абсолютен властелин — може да прочете романите на Достоевски, поне „Братя Карамазови“ или „Бесове“ особено; ако пък „не обича да чете“, нека да си даде сметка за историята на комунизма в ХХ век, произлязла от една такава пагубна за човещината идея (опитваща се да „преобърне“ живота, да го „построи“ върху убеждението, че „човек е бог, а… Бог не съществува“. Резултатът от този чудовищен експеримент с живота, човека и свободата е известен: животът на стотици милиони човешки същества беше съсипан, реки кръв се проляха заради пагубната мисъл за „човекобожието“, достигнат беше пределът на антихуманната низост, човешкото беше изправено пред несрещани по-рано изпитания и деградира неимоверно. Но нас в случая не ни интересува точно това, а ситуацията, свеждаща се до едно извратено отношение към времето — когато човек си въобрази, че е бог, че свободен живот не съществува, че „вечността е тук, на земята“, а смъртта е „градивото“ на прословутото „всеобщо щастие“ в комуната. По-точно казано, „човекът-бог“ се заема да разруши живота в угода на смъртта, затова той се грижи главно за това да осигури тържество на смъртта сега-и-тук, при това той вярва, че няма и вечен живот, че няма нищо вечно в живота, а има само вечна смърт. Времето при разгръщането на такава бесовщина се използва за работа против живота (в никакъв случай за наслаждение от него!), такива хора следователно работят за смъртта, тяхното основно безпокойство се свежда до това как, по какъв начин може да се попречи на повече хора да живеят, да се ползват от свободата си, да разполагат самостоятелно с времето и с дните си. Комунизмът затова е патологична злоба, озлобеност срещу живота и свободата, той вижда мисията си в това как по-ефикасно може да се вреди на другите да живеят както те искат; затова комунизмът изобрети толкова средства, цяла префинена и в същото време брутална система за унищожаване на живота в човека, за довеждането на човека дотам, че да пожелае смъртта пред живота. Откъсвайки човека от неговото време, тази бесовщина се отдава на всеобщия терор, на тоталното насилие над живота и свободата; комунистите вярно бяха преценили, че ако изтръгнеш свободата от човешките сърца, то безразделната власт над душите им ти е гарантирана завинаги. Щом като „човекът е бог“ (при това се знае кой е този човек: Ленин, Сталин, Мао…), то тогава Изворите на Живота неизбежно „пресъхват“ (следователно „Бог умря, а човекът стана бог!“), от което пък следва, че „задачата“ е животът да бъде изкоренен и „ликвидиран“ до основи, да бъде направен на кошмар, да бъдат принудени всички живи да обикнат смъртта пред живота, а оттук и робството, безвремието, страданието, болката, извратеността от всякакъв вид и род. Ясно е, че срещу такова издевателство срещу човека идва момент когато самото битие не може да не възроптае; комунизмът в своята сатанинска практика изправи срещу себе си мощни онтологични сили, които не можеха да не го разклатят, а в крайна сметка и да развалят, да съкрушат „хилядолетния рай“, който той се опитваше да изгради на земята, неговото прословуто „царство на всеобщото щастие“, на „пълното равенство“, на абсолютната безотговорност и на кошмарното му „благоденствие“. Вижда се, че „разместването на пластовете“, подмяната на нивата на битието (човекът става бог, а Бог… умря, сиреч живот вече няма, а има само смърт!) не остава безнаказана, напротив, подобен произвол е изпълнен със страшни и коварни последици. Избавлението от комунизма — което е в самото начало, болестта е тежка, лечението ще продължи дълго, пораженията са жестоки, твърде трудно поправими — показа на всички нас, преживелите го, това: „всяко нещо трябва да си знае мястото“, подмени не могат да се правят. Поуката от „страшната и мръсна приказка“ на комунизма е проста: всеки човек, опирайки се на свободата си, достига до мястото, което е негово, заслужено; никой не бива да се меси в чуждия живот, времето на живота ми е мое достояние и на никого няма да позволя да се разпорежда с него, а „самозваните богове“ трябва да бъдат изпращани там, където им е мястото, за да не пречат на другите да живеят, т.е. в… психиатрията (ако с Ленин и шепа други побеснели е било направено някога това, то сега светът щеше да е друг; казвам това специално за да подразня историците).

И така (това отклонение, надявам се, беше схванато в неговата необходимост и навременност) да продължим по своя път. Смъртта неотвратимо стои на края, човешкият живот е насочен към нея — и въпреки това не се свежда до нея; за човека не животът, а

безсмъртието се ражда като опозиция на смъртта

като нейно решително отрицание, като „изваждане“ именно на смъртта от живота. За безсмъртие може да се говори само от човека и за човека; глупаво е да се каже, че „боговете са безсмъртни“, за тях смъртта не е алтернатива и възможност, Бог е вечно пребиваващото в живота (Бог затова е принцип на живота!), затова за него смърт и безсмъртие не съществуват. Не трябва да пренасяме това, което е валидно за човека, върху Бога, напротив, трябва да търсим Божественото у себе си — и така да служим на живота, да го насочваме към неговия Източник и Извор. (Не човек е „сътворил“… Бога „по свой образ и подобие“, а обратното: Бог ни е сътворил и ни дава непрекъснато живот!) Тръгвайки против Бога и против Божественото у себе си — а много хора не съзнават, че само това правят — ние вървим против живота и безсмъртието, така се стига до абсолютното лишено от битие съществуване, така помагаме на смъртта да победи живота (което е възможно само като инцидент, а не по начало!). Но никога не е късно — поне докато „изглежда“… че сме живи — да спрем и да завием назад, към живота. Това като че ли е

най-кардиналната грижа на живия човек

да насърчава живото у себе си, да се съпротивлява без отдих на умиращото, на слабото, на онова, което се опитва да се „свлече“, да падне до смъртта — най-ниското, до което изобщо може да падне нещо живо. Възможностите за избор са две, нищо че, „външно погледнато“, всички ние така или иначе вървим към края, нищо че „човешкото битие е битие, насочено към края, към смъртта“. Амбивалетността на човешкото съществуване се свежда до това, че вървейки към смъртта (от „това“ не можем да избягаме или да се скрием!) въпреки всичко трябва да защитим живота, трябва да го запазим и дори „концентрираме-акумулираме“, а не да го „изразходваме“ докрая, без остатък. Нашето безпокойство извира от грижата да не се окаже, че — живеейки — ние всъщност без да искаме и без да забелязваме умираме, „работим за смъртта“, против живота, за своята смъртност, за своя решителен и неотвратим провал. Като казват: „трябва да изживееш живота си…“, хората допускат голяма грешка. Животът не може да се „изживее“, той ще остане и след нас, ние не можем да го „изчерпим докрай“; затова може би верният израз е: „Живей така, че да надживееш живота си!“, т.е. да го пренесеш без загуба, да го съхраниш. Ние, изглежда, сме точно това: „преносвачи на живот“ (човекът е съд, изпълнен с живот), животът ни е даден за да го пренесем и предадем без загуба на Оня, който ни го е дал, не да го изразходваме или пропилеем. В този смисъл за човека „смърт не съществува“, макар че в друг смисъл тя съвсем реално съществува. Смъртта не е „онова нещо“, което ни чака едва накрая, в онзи „преломен миг“, в който „прекрачваме границата между живота и смъртта“. Тя не е „оттатък“ („навсякъде е живот“), тя е навсякъде „около“ и — най-лошото! — в нас самите. Който разделя и откъсва смъртта от живота, той не разбира нито едното, нито другото: те са неразделни (като, например, полюсите на магнита). Затова Хайдегер, разглеждайки човешкото битие като „насоченост към смъртта“, е разкрил неговата тайна: то е битие и живот, но такова битие, което непрекъснато се съотнася със смъртта, „помни“ за нея и само така не забравя и за живота. С няколко думи — както вярно е казано и затова може да се повтори, въпреки „баналността“ на фразата —

„каквото и да се случи, животът продължава…“

Тези думи са толкова по-справедливи, защото помагат на човека да не се обезсърчи от тежестта на задачата, с която се е нагърбил, да не се отчае от „неизпълнимостта на задачата на живота“, да не позволява на внезапно нахлулото безпокойство, на загрижеността, всекидневно мъчеща ни, да „възненавидят“ живота и човек да се опита да „скъса“ с него, предпочитайки смъртта. Но самоубийството не е решение: посягайки на себе си, ние с това не променяме „онтологическия баланс“ между живота и смъртта, другояче казано, с нищо не ощетяваме живота (ощетявайки, впрочем, само себе си!). От живота — и това е коварното — не можем да се избавим по същия начин, по който не можем да се избавим и от… смъртта, казахме,че те са неразделни. Защото — ако се самоубиеш — имаш ли гаранция, че няма да „завлечеш“ в смъртта и своя провален живот?!

Ето че стигнахме до решаващия момент в разбирането на автора на

„Битие и време“

Мартин Хайдегер, най-големият философ на отишлия си вече ХХ век. Той пише така:

„Изначално онтологическата основа на екзистенциалността на човешкото битие-тук е времевостта… Всекидневността се разкрива като модус на времевостта… Именно от времевостта става разбираемо защо човешкото битие-тук е и може да бъде исторично в основата на своето битие и като исторично е в състояние да образува история.“

Тези фундаментални постановки на разбирането водят до следния извод, имащ решаващ смисъл:

„Ако времевостта представлява изначалния битиен смисъл на човешкото битие-тук, а в своето битие човешкото битие-тук превръща самото себе си в проблем, то грижата трябва да се нуждае от «време» и следователно да се съобразява с времето.“

Съществувайки „във времето“ и благодарение на времето човешкото битие е овладяно от грижата. Затова човекът в своето ежедневие, превръщайки себе си в главен проблем пред самия себе си, е устремен най-напред към

себеразбиране и самоосъществяване

Идеята на този екзистенциален процес е: „там“, „някъде напред“, в бъдещето (а и сега, защото в някакъв смисъл от сега израства и намира своя корен онова, което ще бъде, „бъдното“) индивидът ще стане човек, ще постигне тайната на своето битие, ще „намери“ себе си и това ще бъде изцяло негова заслуга, плод на свободата му. Съществувайки по определен начин сега, или по начин, който аз самият съм избрал, аз всъщност съм се устремил към едно бъдеще, което заслужавам, което наистина е мое. Времето, разбирано като извор и безценен ресурс на себеразбирането и самоосъществяването (а не просто като „нещо извън нас“, с което съм длъжен да се „съобразявам“!), ми дава шанса да се „вместя“ в едно бъдеще, което аз желая и което зависи единствено от мен самия. Затова изглежда от да бъда произлиза бъдеще, а не от аморфното и безлико абстрактно „бъдеще“ произлиза моето съкровено ще бъда — защото ако това последното беше истина, то тогава нямаше „да има как“ бъдещето да бъде именно мое. Съответно на това от да бъда произлиза ще бъда, от моето решение, от моя проект какво и какъв да бъда (и от страстта ми да бъда именно това!) зависи какво и какъв ще бъда, т.е. бъдещето ми. Затова Хайдегер, по обичайния си маниер да си служи с езика така, че да попада пряко в смисъла (а не безкрайно да „кръжи“ около него!), с основание пише:

„Допускането-за-приближаване-на-себе-си-към-себе-си е изначалният феномен на бъдещето…, в което човешкото битие-тук ще се приближи в своята най-собствена потенция-за-битие към себе си. Забягването напред прави човешкото битие-тук автентично бъдеще, и то по такъв начин, че самото забягване напред е възможно само доколкото човешкото битие-тук като съществуващо изобщо винаги се приближава към себе си, тоест в своето битие изобщо е бъдещо.“

Всъщност грижата и превръщането на себе си, на своето съществуване в проблем, а също и стремежът на човешките същества към постигане на автентично битие чрез „уплътняване“ на времето ни с „повече жива и индивидуална човечност“, в крайна сметка произлизат от това съпоставяне на човешкото с неговото бъдеще, бъдещето, което непрекъснато ме прави човек; това е същността на загрижеността ни като неотделима проява на нашето битие. Нищо друго извън човека не познава такава грижа, такъв кардинален проблем за бъдещето, такава жажда за автентичност, подобно търсене на самия себе си, така решаваща всичко и в този смисъл

съдбовна съотнесеност с бъдещето

Това, че човекът, живеейки сега, „водейки“ именно това всекидневие, търсейки тъкмо своята автентичност, го прави смислено и екзистенциално (т.е. като „из-блик“, „про-рив“, „из-лаз“ от едно непосредствено дадено и „неизбирано“ съществуване към друго такова, което не е, но според мен трябва да бъде) изобщо създава или конституира човешкия живот като битие, подобаващо за човека, при това именно за този човек и според неговата свобода. („В никакъв случай не изобщо“ и „за всички заедно“ — както искаше комунизмът, налагайки „идеала“ на комуната, в която всички наистина са равни в несвободата си и затова са заети с един „общ живот“, който на никой не принадлежи, но който на всички е еднакво чужд.) Значи това, което „просто“ и „по природа“ съм, не е достатъчно да съм човек (както категорично е достатъчно за животното!), аз ставам човек, искайки да бъда човек, да съществувам сега-и-в-бъдеще в една оригинална идея за човек, която аз сам съм създал и избрал. В този смисъл битието и бъдещето ми на човек изискват решителността непрекъснато да се отказвам от това, което „просто съм“, и страстно, дори с патос, да искам това, което трябва да бъда — и точно затова ще бъда. Да се отречеш от себе си заради себе си, заради своето да бъда и бъдеще е екзистенциален акт, в който се ражда човекът като „оригинална и собствена човечност, изцяло неповторима“. В този акт едновременно с това времето се „вгражда“ в моите основи, то започва съдбовно да ме определя, от което следва, че

бъдещето определя миналото ми

а не обратното, както толкова често се мисли, например „Миналото е господар на бъдещето“ (Жул Симон). Това последното решително не е верно, ако беше така, то би ли имало смисъл да се живее? Едно господстващо върху бъдещето минало (подобно на „неизмиваемия позор“!) лишава от ценност съществуването, тогава наистина няма смисъл да се живее, а и свободата неминуемо бива прокудена от едно такова скучно и безинтересно бъдеще, от което нищо ново не можем да чакаме, което предварително и изцяло „си знаем“, което с нищо не може да ни изненада или възхити. Затова пророците, хората, които виждат бъдещето като че ли е настояще, например нашата Ванга, никога не казват на човека, желаещ да се погледне в бъдещето му, цялата истина. Ако я разбере и повярва в нея, то тогава животът му мигом загубва смисъл, а и той самият ще бъде коварно дезактивиран да „прави“ бъдещето си, той започва да го „чака“ в неговата неминуемост, а това именно е гибелното. Какво например би било бъдещето на един човек, на когото е казано, че „положително“… ще умре на 21 май или пък след месец? Гарантирано ще умре много преди това, а предсказанието точно затова няма да се сбъдне; нещо повече, такъв човек „умира“ в същия момент, в който вече е чул жестоките думи, остава му само „фактически“ да умре. Лъжат се тези, които си мислят, че ако знаем часа и деня на своята смърт, то едва тогава в остатъка от време ще започнем да живеем истински и пълноценно: щом не сме го направили „преди това“ и „приживе“, сега вече е прекалено късно да започваме да живеем, за това вече „няма време“.

Ако сутрин избера „пролежаването“ на целия ден в леглото, дали с това съм се оттървал от всякакви грижи и безпокойства? Или обратното — това, че не съм отговорил на затворената в гърдите ми

екзистенциална загриженост и обезпокоеност

дали не ме обрича да бъда овладян от стократно по-силна нетърпимост на моята изначална грижа, на моето всекидневно безпокойство? Аз ставам в отговор на моята грижа и на моето отново избликнало тази сутрин безпокойство и затова тръгвам загрижен в своя ден, преследвайки времето и опитвайки се да постигна реалност на проектите си, да утвърдя себе си, по възможност да намаля дисонанса, съществуващ между мене и света. Ако си помисля, че от грижата временно мога „да се скрия в леглото“ — и така да избягам от изпълненото с грижи всекидневие — горчиво ще съжалявам после: грижата ще ме намери и там, защото тя е вътре в мен, аз навсякъде я нося със себе си, ако „не вървя на среща с нея“, т.е.е ако не отговарям на нейния призив, тя става още по-силна и нетърпима. В същото време кардинален отказ от грижата — подобен на смъртта? — не съществува, докато съм жив и се стремя да живея, тя неотменно е с мен, а ако умра (внезапно или по свой избор) съвсем не съм сигурен, че няма да пренеса и своята загриженост „там“, при това доведена до абсолютна нетърпимост (поради… „пълната гарантираност за непоправимост на станалото“!). Дори и да се „завия през глава“ и така да се опитам да се изолирам от живота напълно (като в „утроба“), то грижата си остава с мен и изцяло ме поглъща. Как тогава мога да се спася от нея след като

аз самият съм грижа и безпокойство

мога ли в такъв случай да се спася от… себе си, да избягам от себе си? Ако не понасям себе си, ако не мога „да се търпя“ повече и затова поискам да се „спася и от мен“ — какъвто съм, какъвто съм станал — то за това в мое разпореждане е свободата ми, тя е постоянното условие както да бъда себе си, така и да се откажа от себе си, да се опитам да стана друг; нима има нещо по-добро от непрекъснато да чувствам своята власт над своето бъдеще, над своята същност и съдба?! От друга страна, преследвайки своята загриженост и съхранявайки я неотлъчно до себе си, аз съвсем не я превъзмогвам или „намалявам“ (за да вървя към финала на илюзиорната „пълна обезгриженост“, която едва ли някога ще се сбъдне), напротив, култивирайки „обезпокоено“ и всекидневно своята загриженост, аз я прояснявам и „филтрирам“, така тя придобива своята чистота и „първозданност“, своята категорична власт и неотменност. Да се самозаблуждавам, че „нищо ми няма“, че „напълно съм спокоен“, че „всичко ми е наред“ и пр. е безнадеждна и глупава работа — себе си не мога да излъжа. Метастазите на грижата и безпокойството са „разсеяни“ навсякъде в моето тяло и душа, в душата и тялото на живия човек, изваждайки някоя от тях от периметъра на съзнанието, на нейно място незабележимо се промъква някоя друга, тук вакуум не е предвиден и съвсем не се допуска. Дори и такава дреболия например като тази,че… „връзката на едната ми обувка се е развързала“, неизбежно рефлектира в душата ми и се превръща в грижа, неотлъчно съпровождаща ме до момента, в който не се видя принуден да спра, „да й отделя внимание“, сериозно да погледна на ставащото и значи да я завържа отново. Но след това потенциално и безсъзнателно в душата ми си остава на всичкото отгоре и „грижата-за-връзките-на-моите-обувки“, които могат да ме изненадат във всеки миг на някоя пресечка. Вярно е, че „не бива да мисля за дреболии“, но ако кардинално се откажа да вървя насреща на такава „малка и безобидна“ грижа (защото съм отдаден всецяло на своите „велики“ мисли, дела, постижения!), то нали във всеки момент тъкмо заради пренебрегването й мога да се „просна“, „препъна“ и „търколя“ на улицата, да стана за присмех и дори, най-страшното, да стигна дотам да „намажа гумите на някоя кола със собствената си кръв и плът“ — да стигна преждевременно до един жалък при това край? Вижда се ясно, че всяка грижа, дори и най-дребната, в корена си е свързана с „решителния край“ на моето битие и по някакъв начин се „оттласква“ от него, съотнася се с него, опитвайки се да го предотврати или поне отложи. Грижата, погледнато най-психологически, ме предпазва най-малкото (в случая) от нелепия край на „блъснатия-от-кола-разсеян-философ“, който, представете си, просто не е завързал както трябва… връзките на обувките си, което аз не искам, не мога да искам да се случи. Затова, уплашен от такава възможност, аз непрекъснато съм загрижен за всичко, което може да се случи с мене, особено… за връзките на моите обувки (поне когато установя, че отново са се отвързали). На фона на казаното какво означава прословутото спокойствие и сляпата безгрижност, които уж ни изглеждат „по-привлекателни“ и „желани“ — представяйки се измамно на съзнанието ни като „красив остров сред бурния океан“, океана на живота. Дали по-скоро не е вярно това, че

безгрижността е фикция

за пълна удовлетвореност от себе си — и от всичко на този свят? В този смисъл може ли да бъде постигната даже и от „кръглия глупак“ или от „истинското нищожество“ — а какво остава за човека с ненакърнен сериозно душевен живот, от човека с естествени жизнени потребности, който държи на себе си и иска да има бъдещето на едно пълноценно човешко същество? Ясно е, че самодоволството и удовлетвореността от себе си, основаващо се на пълната лишеност от тревоги, грижи и безпокойства (стига това последното изобщо да е възможно) е сигурен показател тъкмо за нищожността на индивида, който си е позволил да бъде овладян от него. „Нищожността“ на един човек не се свежда до това, че той „сам по себе си нищо не представлява“, а тя означава най-вече това, че такъв човек не иска нищо особено да бъде, че той се е отказал (може би защото не са му стигнали силите) от всяко бъдеще, което е могъл да има, и затова се е задоволил с това да бъде „нищо“, „нещо съвсем малко“, незабележимо и незначително. Подобна нищожност, особено когато се съчетае с манията, че „всичко ми е наред“ или че „всичко си имам“ (без да се интересува изобщо от това какво е и като се задоволява с това, което има, човекът наистина е нищожен), влиза в противоречие именно с битието, с екзистенциалните основи на човешкото съществуване, оттук се стига до деградация на личността, до разпадане на човешкото у човека; примиреността е онова, което ни обрича на нищожно и незавидно съществуване. На почвата на такава нищожност израства едно лишено от основания и здрави устои самодоволство (със съпровождащата го просешка „безметежност“), което означава, че този човек за живота вече е умрял и „погребан“; защото за човека животът е свобода, а и не подобава да се задоволява с „малкото“, камо ли с „нищото“, с простата нищожност. По принцип нещата са същите както при просяка, така и при оня, който се хвали с това, което има, без да се замисля какво всъщност е: и двамата са обърнали гръб на битието и са пренебрегнали свободата. (Хайне е наричал такива хора „самодоволни свине“, имайки придвид тази деградация на човешкото.) Вярно е, че не всичко желано става,

сбъдва се само съкровено желаното

— но това съвсем не значи, че колкото по-малко желаем, толкова „по-съкровени“ ще са нашите желания. Изглежда съкровеното в едно желание иде от „съкровищата“ на душата, която го желае, а тези последните са в пряка зависимост от това какво си и какво можеш да бъдеш (какво ще бъдеш), т.е. от битието, живеещо в твоите гърди, а също и от свободата, която го определя. Несвободните не могат да имат съкровени желания, техните желания са винаги мизерни…

Съответно на казаното грижата, безпокойството и тревожността са дълбок израз на екзистенциална свобода, т.е. на човечност, те свидетелствуват за едно автентично отношение (адекватност) към живота и свободата. Жан-Пол Сартр, френският „екзистенциалист“ твърди, че „човекът е безпокойство“, а според Хайдегер — както видяхме — в грижата е заключено битието на човешкото съществуване. В този смисъл спокойствието и безгрижността — противно на разпространените мнения — са израз на „античовешки“ потенции и тенденции, независимо от цялата им привлекателност за ония, които се страхуват от свободата: защото не я разбират, защото са установили, че „без свобода по-лесно се живее“ и не се замислят дали обаче това може да се нарече живот. (Но човек никога не знае какво е загубил когато си мисли, че е спечелил, особено в случая — отказвайки се от свободата!) Трябва да помним, че човекът „като човек“ наистина е едно безпокойство, никога не свършващо и винаги ценно за човечността у нас, той е една загриженост, привързваща ни здраво към онтологическите и екзистенциални опори на човека — живот, време, свобода — една тревожност, която непрекъснато ни напомня, че сме живи и при това човешки същества, че не сме допуснали трепета на живота в нашите сърца да помръкне или пък да бъде погубен безвъзвратно. Участвайки пълноценно в живота именно като човек, всеки от нас постига своята екзистенциална участ, в която неотменно присъстват и грижи, и безпокойства, и нестихваща, все по-засилваща се тревожност за това накъде вървя и как отмервам своя жизнен ход. Коренът на тези съпътстващи човека и неговия живот „същностни екзистенциали на битието“ е необратимото, вечно живо и преизпълнено с порив към пълнота, но също така и обвеяно от тайна време.