Ангел Грънчаров
Преследване на времето (10) (Изкуството на свободата)

8. Реалността „човек-и-време“

8.1. Човешките нагласи към времето. 8.2. Целостта на живата субективност с „траенето“. 8.3. Екзистенциалните ефекти на будуването нощем. 8.4. Тайнствена „спекулация“ с времето. 8.5. От нас зависи с какво… „запълваме времевата протяжност“. 8.6. „Страдателната“ позиция спрямо времето. 8.7. Ритъмът на моя живот. 8.8. „Нещо не е наред с моето време“. 8.9. Зачестилите всекидневни провали. 8.10. Кардиналните въпроси, които трябва да решавам сам. 8.11. Мечтите за изгодни шансове.

Опитите ни да направим „видим“ импулса, „идващ от дълбините“ (Бергсон) и опиращ до „самия принцип на живота“, ни отведоха — на пръв поглед — до отдалечени от „проблематиката“ за времето „места“; но това, както ще видим, е само „на пръв поглед“, докато „взирането“ ще постави всяко нещо на неговото място — което е истинската задача на философията. В подкрепа на тази увереност тук мога само да припомня забележителните думи на Анри Бергсон:

„За да разбулим тайнството на дълбините, често трябва да гледаме върховете. Огънят, който е в центъра на земята, се появява единствено на върха на вулканите.“

Затова оттук нататък ни предстои това да се вглеждаме внимателно в „чашата“ или „кратера“ на вулкана, в който кипи огъня на дълбините — друг избор не съществува. Времето може да бъде „засечено“ най-вече по неговите прояви и ефекти, по „резонанса“, който то предизвиква в човешкото съществуване и в душата на човека: чиста времевост извън субективността, извън преживяването й от човека не съществува. Началото, пътят и целта съвпадат, те са вкоренени в нашата същност на времеви същества, загадката на времето се свежда до загадката на човека — и съществуването на човека.

Човешките нагласи към времето

— възможността за които се намира дълбоко в недрата на субективността — са твърде многообразни, примесени една с друга, в известен смисъл „нечисти“, слети, неразчленени. Обикновено живият човек се „вмества“ във времето изцяло интуитивно, отдавайки се на неговата нестихваща динамика, забравяйки за неговия ритъм и темп, но следвайки го „импулсивно“ и „спонтанно“. По същия начин интуитивно и незабележимо за съзнанието става пренагласата, „превключването“ от една нагласа към друга, подбуждано от неосъзнати вътрешни потребности и желания. Така както нощем, потънали в дълбок сън, спонтанно сменяме позата на тялото в пространството, в леглото, по същия начин денем, в будно състояние, сменяме своята позиция спрямо времето — без да си даваме отчет какво точно става и особено защо така става. Тази „слятост“ на живата субективност с потока на времето, при която тя не отделя себе си от него и не му се противопоставя, е първата даденост на живота, която трябва да отчитаме — търсейки разбиране. От друга страна

целостта на живата субективност с времето

при която тя изцяло се потопява в него чак до степента на „загубване“ и „забравяне“ на самия себе си, трябва да бъде запазена за разбирането. Ето го началото на пътя, който трябва да изминем — за да постигнем яснотата и пълнотата, от която зависим. Оттук трябва да тръгнем в изследването си, в което ще се опитам да намеря „пролуки“ в тоталността на субективното преживяване на времето. Целта ми е да уловя съставящите я нагласи и „градивни елементи“, а след това да се върна при нея и да я погледна вече от… „висотата“ на постигнатото разбиране.

Времето тече непрекъснато без да го усещаме — с изключение на миговете, в които тягостно улавяме неговия като че ли забавен ход. Мъчителното, „провлачено“ протичане на времето, или по-скоро тягостното течене на сгъстеното като смола време, при което всяка минута „капе“ безкрайно бавно (а това се е случвало на всеки от нас в часовете на напрегнато очакване на някакво събитие или пък при извънредно трудно поносима скука) е отправната точка на моето изложение. Забавеното време, чиито ход отеква в субективността и нанася забележими трансформации в нейния живот (вътрешно-душевен и външно-практически) е пролуката, която ми позволява да навляза в интимното отношение на човек и време — предизвикващо моя основен интерес. Разбиването на целостта,наречена „субективно-времева“, тук е довело до своеобразно „спиране“ на времето, а това позволява да се разгледа поотделно и по-съсредоточено естеството на двете съставящи я — което конституира тяхното специфично отношение. „Забавеният кадър“ на иначе непрекъснато течащото и неуловимо време е добра възможност за улавяне на неговото съдбовно влияние върху съществуването на човека.

Ще започна с един пример, в който могат да се забележат

екзистенциалните ефекти на будуването нощем

когато по някакви причини усещаме най-плътно хода на времето, неговото конституиране в зависимост от особените състояния на субективността.

Вечер хората си пожелават „лека нощ“, което означава, че има и тежки нощи. Но коя нощ е „лека“ и коя „тежка“ — и защо? При леката нощ заспиваме бързо, спим неусетно и дълбоко, събуждаме се отпочинали и с чувството, че нощта е продължила само един миг, в който сме забравили за времето. Оказва се, че тук реалното време от 7–8 часа (впрочем, ние „проспиваме“ една трета част от живота си, това са няколко, поне две десетилетия!) субективно се преживява като миг, т.е.неимоверно се „свива“ и едва ли не изчезва. Обратното е при т.н. „тежки нощи“, които са цели „истории“, изпъстрени със събития и мъчителни преживелици: лягаме с намерение да заспим, но сънят не идва (въпреки че го жадуваме), въртим се в леглото, търсейки удобна поза на тялото, от време на време се унасяме в кратки кошмарни сънища, които отново ни събуждат, ставаме, напълно разочаровани в способността си да заспим истински, четем книга или гледаме телевизия, надявайки се някога да се появи всичко побеждаващият сън — и ако това не стане, то наистина нощта е била тежка, а утрото посрещаме изнемогващи за сън и преизпълнени с напрежение, „разбити“, напълно неспособни за каквото и да било. Такива нощи се помнят дълго тъкмо поради това, че „има с какво да бъдат запомнени“, но най-дълго се помни чувството, че са продължили много дълго — „цял месец“, „цяла година“, понякога казваме и …„цяла вечност“. Защо е така, на какво се дължи подобен мощен отзвук на будуването върху съзнанието за продължителност? Дали монотонността нежеланото нощно будуване поражда отегчаващите душата преживявания, дали естеството на случващото се ни обременява така силно (за да се превърне една единствена нощ във… „вечност“!), дали пък безмълвието на нощта, нощната тишина не е основанието да се чувстваме захвърлени, изоставени „насаме“ с времето, безсмислено съпротивляващи се на неговия ход, но изцяло победени от него? Изброявам тези възможности неслучайно — защото има и други „будни“, безсънни нощи, които обаче са изпълнени с друг род емоции — и затова техният резонанс в душата е коренно различен. Това са страстните нощи на „безумно“ влюбените, които също се помнят завинаги, но при тях усещането за вечност е друго: тук имаме абсолютно желана вечност, един стремеж удоволствието никога да не се прекрати, а ние да останем завинаги в магичната стихия на любовта, погълнала ни изцяло, без остатък. Но защо желаната, всеотдайно исканата вечност на любовните преживявания вечно ни се „изплъзва“ и е само инцидент в човешкото битие, докато усещането за „противна вечност“, свързвано с безсънните самотни нощи, е така лесно постижимо и същевременно трудно за „прогонване“ от душата? Страстната нощ на пълноценно влюбените, независимо от будуването, прекъсвано от краткотраен сън и нежни, подбуждащи жаждата за живот сънища, след преминаването ни се струва че е била само „прекрасен миг“ (който ни се иска да продължи вечно, никога да не спре, да не бъде загубен безвъзвратно) — защо е така? Как да раберем

тайнствената „спекулация“ с времето

намиращо се в неразгадано от никой отношение с човешката субективност и нейния многолик живот? В едни случаи се появява вътрешна „разположеност“ (или пред-разположеност) към времето, която се стреми да „задържи“ и „спре“ неговия ход, да го съхрани вечно и завинаги — но това никога не ни се удава, напротив, тогава „времето литва“ и никой не може да го спре. В други случаи ни се иска да го превърнем в „бясно препускащо“ и по този начин да го елиминираме, да прогоним мъчителната скука — но и това се оказва не по силите ни, извън нашите възможности. Блаженството, опиянението на любовта и на еротичните преживявания в нея, ускорява и „подгонва“ времето, неусетно изчерпващо се — което унищожава магията, но я запазва под формата на спомена завинаги, паметта е в състояние да задържи нещо мимолетно тъкмо защото то е безкрайно желано и отговаря на предразположеността на субективността към него (макар че тъкмо в спомена времето има свойството да се „разтяга“ — за разлика от непосредственото протичане на „блажените мигове“, тогава струващи ни се нищожни по продължителност). От друга страна неуспешните ни опити да „разширим“ по някакъв начин времето в сладостното преживяване съвсем не ни обезсърчават и ние предпочитаме опияняващия миг пред скучната или самотна вечност в тягостното безсъние в безмълвната нощ. Но такава една нощ, впрочем, може да бъде „победена“ и преобразена — при съответстващата спонтанно появила се нагласа, разбира се — и по друг начин, например чрез наслаждението да четеш книга или текст, в който си намерил увличащ, дълбок смисъл или ценност за своя живот, както и по други начини, които разбиращият себе си индивид винаги има под ръка. Това потвърждава правилото, което никога не трябва да забравяме: разбирайки себе си, с това разбираш и времето; ако си объркан спрямо себе си (имаш неясна, хаотична представа за самия себе си), то с това и времето, в което живееш и в което си „поставен“, неминуемо се обърква и „заплита“. Това ни показва, че за човека ценност има не времето само по себе си (или неговият „ресурс“ като такъв), а изпълнеността му с определен род занимания, преживявания и субективни състояния, т.е. ние преживяваме непосредствено не времето „като такова“, а себе-си-във-времето, своята субективност и живот. Дали обаче времето е само нещо като „декорация“ на пиесата, в която участваме, но която се сменя за следващото действие според сценария (и тогава се оказва, че от нас нищо не зависи) — така ли е? Това, че

от нас зависи с какво… „запълваме“ времевата протяжност

и по този начин „вместваме“ себе си в него — предопределя отрицателния отговор на поставения въпрос. От всеки един от нас зависи много, почти всичко — що се отнася до изпълването на чистата продължителност на времето с избрани от нас и пораждани, правени от нас събития, „случки“, „преживелици“. А в зависимост от това какво правим и как го правим се определя нашата вътрешна разположеност към времето, която се съчетава с „времевия лъч“: за да се получи специфичната „интерференция“ на двете, лежаща в основата на реалността „субект-време“, на нашето дълбоко единение с времето, от което непрекъснато зависим, но което също зависи от нас самите. В този смисъл с право е казано, че „времето е в нас“ в същата степен, в която и „ние сме във времето“; човек и време са неразделни: без субект, който да го преживява, времето „угасва“ в замръзналата и инертна вечност на нищото, на празното съществуване без смисъл и посока. Ние не трябва да поставяме себе си в

„страдателна“ позиция спрямо времето (превръщайки се в „жертви“, подхвърляни безжалостно от неспиращия времеви поток), а трябва да действаме в свободно избрана от нас посока, което ни поставя в едно действително, пълноценно преживяно, реално за субекта, автентично време. Затова времето е чуждо и неразбрано единствено за несвободните хора; в степента, в която сме свободни и действащи (дори само готови за действия!) , времето е наше. За мъртвите предмети около нас (този камък, тази чаша и пр.) време не съществува — или съществува само чрез човека — те съществуват потопени в една безизразна и безжизнена „вечност“, която някога неусетно ще погълне и техните отломки. (Какво от това, че този камък, който притиска страниците на разтворената пред мен книга ще ме надживее след като аз не завиждам на неговата куха, скучна, мъртва вечност?!)

Ефектът на моите преживявания и действия върху целостта на моята душа твори времевата ос, върху която се разполагат (според ценността си за живота) значимите за мен събития, т.е. проявите на моето битие, съучастващите в битието ми прояви. Единното „за всички субекти“ време е абстракция на мисълта, то не съществува като жизнена реалност, преживявана реално (непосредствено, като чувство и наслаждение) само от някой единичен, отделен и жив субект, то е нещо като „мътилка“ на смесени, но отдавна „изветрели“ вина, която никой не иска да пие. Вътрешният усет за време се определя от

ритъмът на моя живот,

това дали ценя времето зависи от това дали ценя себе си като реалност, имаща и времеви измерения. Достойнството на човека, изглежда, тук намира своите първични извори — нека това да бъде наш ориентир по-нататък. Да виниш времето (което било „такова“, а трябвало да бъде „друго“) за неща, които са се случили на теб самия, е отказ от себе си, признание за непълноценност, пълно неразбиране на своята самостоятелност и уникалност — границите на която задаваме ние самите, изхождайки от свободата си.

И така, ако се оплакваме, че „времето ни бяга“ и не можем да го „настигнем“ или пък че тече „мъчително бавно“, то ние всъщност недоволстваме от себе си и от своя живот — макар че нямаме доблестта да го направим открито, а се опитваме да си намерим „извинения“. В такъв случай трябва да намерим смелостта да потърсим вината в себе си и на тази основа да се вгледаме внимателно в живота си: „Тук е Родос, тук и скачай!“. (Един човек се хвалел, че може да скача по-високо — или по-дълго — от всички, но… на остров Родос. Недоверчивите и мъдри атиняни му отвърнали: „Тук е Родос, тук и скачай!“; другояче казано, настояли, че ако смяташ че можеш нещо, то следва да го направиш, а не да си търсиш извинения: „Покажи какво можеш, недей само да се хвалиш!“.) Никой друг не е — и не може да бъде — отговорен за това, което се случва на нас самите всекидневно, а най-малко от всичко са „виновни“… обстоятелствата, „случая“, „условията“, „средата“. Нашето всекидневие зависи от нас самите, от никой друг: разполагайки свободно със себе си, ангажирайки се с отговорността да правиш онова, което силно искаш, ти всъщност овладяваш и своето време. Противно на това, „оплитайки“ се в недоразумения и неразбиране на себе си и на своя живот, аз автоматически изпадам в неадекватност и спрямо времето, което се превръща в „загубено“, „пропиляно“, „непреживяно“, „непочувствано“, „неуловено“, „недостигнато“, „пропуснато“, „избягало“ и т.н. време. Усетили, че

„нещо не е наред с моето време“

най-напред трябва да сме сигурни, че нещо не е наред в нашето съществуване, „в мен самия“, в моето всекидневие. Там трябва да търсим изворите на своята станала вече нетърпимост неадекватност спрямо времето, чиито корен е вътре в нас самите, в ситуацията, в която се намира нашата субективност, „сърцевина“. Вглеждайки се в своето ежедневие (в което се „оглежда“ все пак… битието!), ние с това навлизаме в своята субективност, която е началото на всички начала: там дълбоко е „заровена“ нашата лична неадекватност и неудовлетвореност спрямо времето, там са скрити основанията на

зачестилите всекидневни провали

които „сигнализират“ за неблагополучия вътре в нас самите. Да бъдеш адекватен (напълно съответстващ, а значи и отговорен) на времето, пулсиращо в теб самия, означава да си наясно със себе си — и едва тогава ще бъдеш наясно и със своето време, особено с бъдещето, което те чака да го достигнеш, да го „хванеш с ръка“ (подобно на „птичката, кацнала на рамото ти“!). Търсейки себе си и в известен смисъл „правейки“ себе си в своето всекидневие, аз всъщност търся яснота и адекватност спрямо времето — явяващо се първо условие на съществуването ми наред със свободата. Ето че достигнахме до основния въпрос: как мога да постигна адекватност спрямо времето, как мога да „изчистя сметките си“ с него? Действително, какви възможности имам, търсейки така потребния ми синхрон с времевата реалност, затворена в моите гърди? Това означава: как трябва да се отнасям към самия себе си, по какъв начин мога да бъда себе си — по най-добрия, удовлетворителен за мен самия начин? Казано в един друг маниер на изразяване, тези въпроси се синтезират в следния: как съществува битието (като мой суверенен аз) — битието на едно „захвърлено“ и „изоставено“ в света съществуващо (търсещо разбиране на самото себе си!), определяно с думата „аз“, „аз самият“. Аз — съществуващото, което иска да съществува (да бъде, да има бъдеще) по един човешки начин — как мога да го постигна?

Да се отговори изчерпателно на тези въпроси —

кардиналните въпроси на човешкото съществуване

трябва да се напише поне една „дебела и тежка“ книга, а най-добре е да се изживее истински един живот: това е отговорът, който ни е потребен. Такива книги са писани, в тях се съдържат безкрайно значими истини и прозрения, от които зависи много в живота ни. Но тези книги продължават да си стоят в плътни редове в библиотеките, покрити с нежен слой прах; малцина са тези от нас, които посягат към тях „от време на време“, а повечето „нямаме време“ , не смеем „да си загубим времето“ в подобни „излишни удоволствия“. Но от ония от нас, които все пак са посегнали към такава „книжнина“, още по-малко са ония, които успяват да се вглъбят и да се овладеят от тяхната истина; останалите се оказват разочаровани: защото не са намерили отговор на въпросите, които ги вълнуват и „мъчат“. Нагласата към философия — така или иначе — си остава чужда за огромното мнозинство от съвременните хора. Едва ли ще бъдем прави ако ги виним изцяло за това; по-справедливо е да се каже, че и самата философия е виновна за това, че „плаши“ и отблъсква „естествения човек“, виновни са, значи, най-много философите. (Макар че и те са прави като не дават напълно готов отговор на всичко — такава възможност не съществува, при нас, хората, всичко е различно и уникално — добре е човекът да бъде оставен сам да търси потребните му отговори и истини.) Но философите, овладяни от една суетна, школска и дори „академична“ професионализираност, са далеч от чисто човешките всекидневни грижи и безпокойства на живия човек, те гледат „отвисоко“ на неговата въвлеченост в непосредственото битие — битието, на което са неспособни да погледнат непредубедено и с ясен поглед; затова са склонни да оставят човека на самия себе си, а философията отреждат на „философите“, не на човека, не и на живота. Такава философия („философска“, а не просто човешка!) съвсем закономерно не интересува живия и искащ да живее пълноценно човек, на нея с право й отвръщат със същото, което и тя е направила спрямо тях: не я забелязват, не подозират, че съществува. Ако обаче оставим човека на човека, а животът на живота, то тогава на философите се пада философията — която обаче е лишена както от човечност, така и от живот; кому е потребна такава философия? В такава ситуация все повече се осъзнава нуждата и философията да заговори на един понятен за всеки човек език — и да се опита да му каже онова, до което се е добрала в своята все пак възвишена история, а също и в така жадната за истината съвременност. От философията зависи дали може да каже нещо на човека, „потънал“ във своето всекидневие; ако се опита да го направи, то тогава ще се намери кой да я чуе,ще се намерят тези, които ще се вслушат в думите й: някои неща само тя може да ни ги каже. Затова аз се отказвам тук от всичко онова, което обременява разбирането — и което е само капризна самоцел на подценяващите човека философи: философията съществува за човека, не човека за философията…

А че е възможно всичко това, няма никакво съмнение: философията вече е била това, което сега трябва да бъде, такава, каквато се иска да стане — времето (и самосъзнанието на човека от „нашето време“!) е искащият една близка на човека философия. Ето един пример, илюстриращ каква философия ни е нужна днес; една мисъл на Артур Шопенхауер, свързана тъкмо с времето (по мое мнение тя е образец за едно човечно, понятно на човека философстване — за което са жадни душите ни):

„Често се опитваме да просветлим мрачното настояще с

мечтите за изгодни шансове

и си измисляме какви ли не химерични надежди, всяка от които носи в утробата си разочарование, настъпващо неизбежно, щом те се пръснат от досега със суровата действителност. По-добре ще е да превърнем в обект на размислите си многобройните неблагоприятни възможности, което ще ни накара да вземем мерки за предотвратяването им, а и ще ни достави приятни изненади, ако те не се осъществят. Та нали след като дълго сме се страхували, винаги забележимо се разведряваме? Да, дори е добре понякога да си представяме големите нещастия, които биха могли да ни сполетят, за да можем после да понесем далеч по-безболезнено многото малки беди, които ще ни споходят, и да се утешаваме, представяйки си големите, които са ни отминали.“

Това е път, по който философията няма да загуби достойнството си — стига да има решителността да го следва; нещо повече — по този път тя ще го спечели отново. Защото можеш ли да загубиш това, което отдавна наивно си пропилял, от което си се лишил доброволно — гонейки една куха цел?

Ако прекалено разрасналият се в ХХ век интелектуализъм на философията се оказа пагубен за нейната живост, то тогава единствено чувството е в състояние отново да я „оживотвори“, да върне живота в нея (т.е. да й върне онова, което първият й отне). А животът — навсякъде, „по начало“, безусловно, категорично — е онова, което е на „първо място“, е онова, на което дължим всичко останало…